Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 23.01.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на пети декември през
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 10513 по
описа за 2019г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 08.05.2019г.,
постановено по гр.д. № 13081/2017г. на СРС, ГО, 56 съста, е уважен предявеният от „И.М.” ЕООД срещу „Ф.“ ООД иск
с правно основание чл. 266, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за осъждане
на ответника да заплати сумата от 8 456 лева, представляваща дължимо, но
неизплатено възнаграждение по договор за услуга с кран, за която сума ищецът е
издал фактура № **********/04.11.2016г. и фактура № **********/05.12.2016г.,
ведно със законната лихва от 02.03.2017г. до окончателното изплащане, като
претенцията е отхвърлена за разликата над сумата от 8 456 лева до пълния
предявен размер от 12 456 лева като погасена чрез плащане извършено в хода на
делото.
Срещу решението,
в частта, в която е уважен предявеният иск, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника
„Ф.“ ООД, в която са изложени оплаквания за неправилност на постановения
съдебен акт поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените
правила, довели до необоснованост на същия. Сочи, че ищцовото дружество не е
ангажирало доказателство за основното спорно по делото обстоятелство, а именно,
че между страните по делото съществува облигационно правоотношение по договор
за услуга с кран, по който ищецът е престирал съобразно уговореното и че
работата е била приета от ответното дружество без възражения. Поддържа, че
ищецът не е извършил услугите по договора и поради тази причина
възнаграждението не било платено. Навежда съображения, че частичното плащане
отговаря именно на обема на реално предоставената услуга. В жалбата се твърди
още, че извършената работа не била приета от ответното дружество, поради което
счита, че не дължи предявеното срещу него вземане. Прави искане за отмяна на
решението в обжалваната му част и постановяване на друго, с което предявеният
иск да се отхвърли изцяло.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор
на въззивната жалба от насрещната страна. В съдебно заседание процесуалният
представител на „И.М.” ЕООД заявява становище за неоснователност на жалбата.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено
следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Предявен е иск с правно основание чл. 266, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД.
За да постанови обжалваното решение, първоинстанционният
съд е приел, че по делото е безспорно установено наличието на облигационно
отношение между страните по договор за услуга с мобилен кран, по който ищецът е
престирал съобразно уговореното и че работата е била приета от ответника без
възражения. В мотивите са обсъдени писмените доказателствени средства и
заключението на съдебно-счетоводната експертиза, съобразно което издадените от
ищеца фактури за дължимото възнаграждение били осчетоводени от ответното
дружество, включени били в дневника за продажби по ДДС и по тях бил ползван
данъчен кредит. Тези обстоятелства били преценени като потвърждаване на
приемането на изработеното от ищеца, както и като извънсъдебно признание от
страна на ответното дружество за дължимостта на задължението за възнаграждение.
По изложените съображения СРС е приел, че ищцовото дружество се легитимира като
кредитор по вземане в размер на 8 456 лева, за която сума исковата претенция
била уважена. За остатъкът до пълния предявен размер от 12 456 лева било
постановено отхвърляне на иска поради извършено в хода на производството
плащане на тази част от възнаграждението.
Съгласно правилата за разпределение на
доказателствената тежест, ищцовото дружество следва да установи, че спорното
право е възникнало, в случая това са обстоятелствата, свързани със
съществуването на договорни отношения между страните по договор за изработка,
изпълнение на задължението на ищеца, както и настъпване на изискуемостта на
вземането.
Ответникът следва да ангажира доказателства за
правоунищожаващи, правоизключващи или правопогасяващи възражения срещу съществуването на вземането,
респективно срещу изискуемостта на вземането.
Процесната искова претенция се основава на твърдение
за неизпълнени от ответника договорни задължения за заплащане стойността на
предоставени от ищеца услуги по неформален устен договор за извършване на
услуги с мобилен кран, за което били издадени две фактури – съответно с № **********/04.11.2016г.
за сумата от 6 816 лева и с № **********/05.12.2016г. за сумата от 5 640 лева.
Предвид предмета на спорното материално право, в
тежест на ищеца съобразно чл. 154, ал. 1 ГПК е било до докаже три главни
обстоятелства: 1) наличието на сключен между страните договор за изработка, с
който му е възложено предоставянето
на услуги с мобилен кран за
определена уговорена цена, 2) фактическото изпълнение на същите услуги, и 3)
приемане на изработеното от ответника.
Процесният договор за услуга с мобилен кран има
правните характеристики на договора за изработка, уреден в чл. 258 и следв. от ЗЗД. В правната доктрина и съдебната практика няма спор, че договорът за
изработка е неформален и консенсуален договор, който се счита за сключен в
момента на постигане на съгласие относно присъщите на съдържанието му
съществени елементи – работата, която възложителят възлага, а изпълнителят
приема да изпълни, и възнаграждението, което възложителят ще заплати на
изпълнителя за извършената и приета работа. Писмената форма не е условие за
действителност, а само форма за доказване на договора за изработка.
Договорът за изработка по своята правна същност
представлява неформален, консенсуален, двустранен, комутативен, възмезден
договор, като при учреденото от него материално правоотношение за
изпълнителя-ищец са породени две основни облигаторни задължения – да извърши
съобразно поръчката в срок и без отклонение от нея и недостатъци процесните
услуги и да предаде работата на възложителя, а за изпълнителя – да приеме /одобри/
извършената работа и да заплати уговореното възнаграждение с ДДС на изпълнителя
- арг. чл. 258 ЗЗД и чл. 266, ал. 1, изр. 1 ЗЗД.
Законът задължава поръчващия да приеме изработеното –
чл. 264, ал. 1 ЗЗД. Приемането като правно действие представлява 1). фактическо
получаване на изработеното и 2). признанието, че то съответства на поръчаното.
Следователно, приемане е налице, когато реалното получаване на изработеното се
придружава от изричното или мълчаливото изразено изявление на поръчващия, че
счита работата съобразена с договора. Приемане означава одобряване. Именно за
да може да се даде на приемането значението на одобряването, законът предписва
на поръчващия да прегледа работата и да направи всички възражения за
неправилно, неточно изпълнение – чл. 264, ал. 2 ЗЗД. И ако не направи такива
възражения, работата се счита за приета, т . е. за одобрена, както разпорежда
уредената в чл. 264, ал. 3 ЗЗД необорима презумпция. Следователно, едва при
предаването на работата изпълнителят е изпълнил своите основни правни задължения,
породени от договора за изработка, като правното задължение на възложителя за
заплащане на уговореното възнаграждение е станало изискуемо.
При иск за реално изпълнение на договорно задължение с
правно основание чл.
266, ал.1 ЗЗД, ищецът следва да установи, при условията на пълно и главно
доказване, наличието на валидно сключен между страните договор, който е породил
целените с него правни последици, както и качеството си на изправна страна по
договора - че е изпълнил съгласно уговореното или е готов да изпълни. Съгласно чл.
266, ал.1 ЗЗД, възложителят трябва да даде на изпълнителя необходимото
съдействие за изпълнение на работата, да приеме изработената съобразно договора
работа и да изплати възнаграждение за приетата работа. Приемането на
извършената работа, възложена с договор за изработка, обхваща два момента:
фактическо получаване на изработеното от поръчващия и признание, че
изработеното съответства на поръчаното, т.е. приемане е налице само когато
реалното получаване на изработеното е придружено с изрично или мълчаливо
изразено волеизявление на поръчващия, че счита работата за съответна на
уговореното. На поръчващият е вменено не правото, а задължението да приеме
извършената съгласно договора работа, като в случай на неправилно изпълнение
той може да направи възражения по см. на чл.
264, ал.2 ЗЗД, в противен случай работата се счита за приета.
Установяването на съществуването на договорно
правоотношение, както и изпълнената и приета работа може да се извърши с
различни доказателствени средства - чрез писмени доказателства, съдебно-техническа
експертиза, гласни доказателства. В конкретния случай по делото е представена
фактура № **********/04.11.2016г., издадена от “И.М.” ЕООД, удостоверяваща
задължение за плащане от получателя “Ф.” ЕООД в размер на 6 816 лева за предоставена
услуга с автокран по протокол № 2. Фактурата не е подписана от представител на
дружеството-получател. Според приетия и неоспорен от ответника протокол № 2 за
установяване завършването и за заплащане на натурални видове СМР от
04.11.2016г., двустранно подписан от представител на изпълнителя “И.М.” ЕООД и
от представител на възложителя “Ф.” ЕООД, за периода от 11.10.2016г. до
31.10.2016г. била извършена услуга с автокран на обща стойност от 6 816 лева с
ДДС.
Като писмено доказателство е приета и фактура № **********/05.12.2016г.
с издател “И.М.” ЕООД, удостоверяваща задължение за плащане от получателя “Ф.”
ЕООД в размер на 5 640 лева за предоставена услуга с автокран по протокол № 3. Фактурата
не е подписана от представител на дружеството-получател. Според неоспорения от
ответника протокол № 3 за установяване завършването и за заплащане на натурални
видове СМР от 05.12.2016г., двустранно подписан от представител на изпълнителя
“И.М.” ЕООД и от представител на възложителя “Ф.” ЕООД, за периода от
01.11.2016г. до 17.11.2016г. била извършена услуга с автокран на обща стойност
от 6 816 лева с ДДС.
По спорното между страните обстоятелство настоящият
съдебен състав приема следното:
Трайно установена е практиката на ВКС, че фактурите
отразяват възникналото между страните правоотношение и с осчетоводяването им от
ответното дружество, включването им в дневника за покупко-продажби по ДДС и
ползването на данъчен кредит по тях, представляват недвусмислено признание на
задължението по тях. Съгласно непротиворечивата практика на ВКС, обективирана
в решение № 46/27.03.2008г. по т. д. №
454/2008г., решение № 96/26.11.2009г. по т. д. № 380/2008г., решение №
42/15.04.2010г. по т. д. № 593/2009г. и
др., е
обосновано становище, че фактурата може да се приеме като доказателство за
сключен договор ако отразява
съществените елементи от съдържанието на сделката - вид на предоставената услуга, стойност, начин на
плащане, имена на страните, респ. на
техните представители, време и място на сключване на договора. Според други решения на ВКС, а именно –
решение № 211/30.01.2012г. по т.д. № 1120/2010г., II ТО, решение №
109/07.09.2011г. по т.д. № 465/2010г., II ТО, решение № 92/07.09.2011г. по т.д.
№ 478/2010г., II ТО, решение № 30/08.04.2011г. по т.д. № 416/2010г., I ТО,
решение № 118/05.07.2011г. по т.д. № 491/2010г. на II ТО, решение №
71/08.09.2014г. по т.д. № 1598/2013г. на II ТО, фактурите отразяват
възникналата между страните облигационна връзка и осчетоводяването им от
търговското дружество –ответник, включването им в дневника за покупко-продажби
по ДДС и ползването на данъчен кредит по тях по смисъла на ЗДДС, представлява
недвусмислено признание на задължението и доказва неговото съществуване. Нещо
повече, според приетото в решение № 42/2010г. по т.д. № 539/2009г. на II ТО,
решение № 92/2011г. по т.д. № 478/2010г. на II ТО и решение № 47/2013г. по т.д.
№ 137/2012г. на II ТО, дори да се счете, че издадената фактура е неистинска
/неавтентична/ или е останала неподписана за „получател” от купувача по
договора за търговска продажба, респ. от възложителя по договор за изработка,
тя може да послужи като доказателство за възникване на отразените в нея
задължения, ако съдържа реквизитите на съществените елементи на конкретната
сделка, отразена е счетоводно от двете страни, както и е ползван данъчен
кредит. В решение № 211/2012г. на ВКС по т.д. № 1120/2010г. на II ТО е посочено
още, че само по себе си отсъствието на изискуеми се от Закона за счетоводството
реквизити във фактурата не е основание за отричане на продажбеното
правоотношение, тъй като поради неформалния характер на продажбата, преценката
за сключването на договора не следва да бъде ограничавана само до съдържанието
на същия този документ, а е необходимо да се направи с оглед на всички
доказателства по делото, вкл. и на тези, относно предприети от страните
действия, които при определени предпоставки могат да се разглеждат като
признания за съществуващата облигационна връзка, като вписването на фактурата в
дневниците за продажба и покупки на продавача и купувача, отразяването на
стойността й в справки-декларации и ползването на данъчен кредит по нея, са
обстоятелства несъмнено релевантни за възникването на продажбеното
правоотношение, по повод на което тя е била съставена. Същите тези действия по
отразяване на фактурата в счетоводството на ответното дружество, включването й
в дневника за покупко-продажби по ДДС и ползването на данъчен кредит по същата,
съответно превеждането на дължимия във връзка с продажбата ДДС от купувача по
сметка на продавача, представляват
недвусмислено признание на задължението и доказва неговото съществуване. По
тези съображения в решение № 30/08.04.2011г. на ВКС по т.д. № 416/2010г., I ТО,
е прието, че включването на фактурите в регистрите по ЗДДС, отразяването им в
счетоводството на получателя чрез заверка на съответния счетоводен регистър и
приспадането на данъчен кредит по тях, представлява потвърждаване по смисъла на
чл. 301 от ТЗ от страна на купувача на действията на лицата, подписали без
представителна власт процесните фактури.
В аспекта на изложеното настоящият съдебен състав
приема, че от събраните по делото доказателства, обсъдени в тяхната съвкупност,
се установява по несъмнен начин, че между страните по делото е възникнало
правоотношение по договор за изработка с посоченото в исковата молба съдържание
на правата и задълженията по него, както и че ищецът е изправна страна по
договора – престирал е възложената му от ответника работа, а последният е приел
същата, поради което дължи заплащане на уговореното възнаграждение. Този извод
се основава на представените фактури и неоспореното от ответника заключение на
съдебно-счетоводната експертиза, както и на неоспорените от ответното дружество
протоколи за установяване завършването и за заплащане на натурални видове
строителни и монтажни работи.
Съгласно заключението на съдебно-счетоводната
експертиза, което преценено по реда на чл. 202 от ГПК следва да бъде
кредитирано като обективно и компетентно дадено, се установява, че процесните
фактури са осчетоводени в счетоводството на ищеца през м.11 и м.12.2016г. по КТ
на счетоводна сметка 703 – приходи от услуги с данъчна стойност по фактурите –
общо в размер на 10 380 лева /бз ДДС/ и по КТ на счетоводна сметка 4532 –
начислен ДДС на продажбите – с начисления ДДС на обща стойност от 2 076 лева.
Към датата на предявяване на исковата молба били извършени плащания по двете
фактури – на 07.06.2017г. и на 02.10.2017г. Процесните фактури били осчетоводени
и в счетоводните регистри на ответника по ДТ на счетоводна сметка 602 – разходи
за услуги – на обща стойност от 10 380 лева без ДДС и по ДТ на счетоводна
сметка 453 1 - начислен ДДС на покупките – с начислен ДДС в общ размер на 2 076
лева. Вещото лице е посочило още, че процесните фактури са отразени в дневниците
за покупки по ДДС на ответното дружество за м.11 и м.12.2016г. и са включени в
справката-декларация по ЗДДС за съответните месеци. Ответникът е ползвал
данъчен кредит по двете фактури в общ размер на 2 076 лева.
Както вече бе посочено по-горе, действията по
отразяване на фактурата в счетоводството на ответното дружество, включването й
в дневника за покупко-продажби по ДДС и ползването на данъчен кредит по същата,
представляват недвусмислено признание на задължението и доказва неговото
съществуване, като същевременно следва да се ценят и като признание за извършване
на описаните в нея услуги и тяхното приемане. Действително, извънсъдебното
признание не се ползва с абсолютна доказателствена стойност, но ако такова е
налице, в тежест на страната, от която изхожда е да го опровергае, въвеждайки в
спора обстоятелства относно неговата симулативност. Твърдения за наличие на
такива обстоятелства в случая липсват.
Настоящият съдебен състав споделя практиката на ВКС,
намерила израз в решение № 65/25.04.2012г. по т.д. № 333/2011г., ІІ ТО и
решение № 178/13.10.2017г. по т.д. № 638/2017г., ІІ ТО, в които е прието, че
ако възложителят, респ. неговият представител, е отразил в счетоводните
регистри на търговското дружество издадената от изпълнителя фактура и възложителят
е ползвал правото на приспадане на данъчен кредит, то се налага извод, че е
налице приемане от поръчващия на фактически изпълнените работи, дори ако не е
подписан двустранен приемо-предавателен протокол.
В случая обемът на изпълнената и приета работа е
установен и въз основа на приетите и неоспорени от ответника протоколи за
установяване завършването и за заплащане на натурални видове строителни и
монтажни работи. Приемо-предавателните протоколи по правната си характеристика
са частни свидетелстващи документи, които не се ползват с обвързваща материална
доказателствена сила за отразените в тях факти и следва да бъдат преценявани от
съда по вътрешно убеждение с оглед всички доказателства по делото. Поради това
протоколът за приемане на извършената работа може да бъде оспорен с всички
доказателствени средства по ГПК. Когато протоколът за извършената работа е
подписан от възложителя, тежестта на доказване, че част от удостоверените
работи не са изпълнени, е върху възложителя. В горепосочения смисъл са решение
№ 34/22.02.2010г. по т.д. № 588/2009г. на ВКС, ТК, II ТО; решение №
94/02.03.2012г. по т.дело № 133/2010г. на ВКС, II ТО.
В случая представените протоколи са подписани от
представител на възложителя и доколкото в тях се съдържат неизгодни за издателя
факти, следва да се приеме, че се ползват с материална доказателствена сила
срещу техния издател и в този смисъл са противопоставими на ответника.
Следователно, при релевирано оспорване на отразените в протокола обстоятелства,
в тежест на ответника е да докаже това оспорване. Такова възражение е
направено, но не са предприети съответни процесуални действия за доказването
му. По тези съображения следва да се приеме, че удостоверените в тези документи
обстоятелства относно изпълнението на сключения договор за услуга, в това число
обема и вида на предоставените услуги, са реално извършени. Противно на
доводите на възложителя приемането не може да обхваща само количеството на
извършеното, но и неговото качество – ако последното не е било одобрено, то
приемане няма, докато в случая не се установява представителят на ответника да
е направил възражения по качеството на извършената работа, удостоверена в
посочените приемо-предавателни протоколи. Разпоредбата на чл. 264, ал. 3 ЗЗД установява необоримата
презумпция, че при липса на възражения за неправилно изпълнение работата се
счита за приета, като пропускът да бъдат своевременно направени такива
преклудира възможността на възложителя да реализира отговорността на изпълнителя
за недостатъци по реда на чл. 265 ЗЗД. В
случая се установи, че възложената работа е приета от възложителя, като по
делото няма данни, той да е направил възражения за неточно изпълнение в
преклузивния срок – при приемане на работата. По тези съображения релевираните
във въззивната жалба за некачествено изпълнение на възложената услуга, не
следва да се обсъждат доколкото основателността на възраженията за некачествено
извършена работа е обусловено от релевирането им в установените в чл. 264, ал.
2 от ЗЗД преклузивни срокове.
При така установените
факти съдът приема, че твърдяната работа е била извършена от ищеца точно в
количествено, качествено и темпорално отношение, поради което е възникнало
задължението на възложителя за заплащане на уговореното възнаграждение в установения
от СРС размер от 8 456 лева /арг. чл.
266, ал. 1, предл. 1 ЗЗД/.
Като е достигнал до същите изводи първоинстанционният
съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част.
По отношение на разноските:
При този изход на спора, в полза на въззиваемата
страна следва да се присъдят сторените по делото разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 720 лева съгласно представения списък на разноските
по чл. 80 от ГПК, фактура № 28 от
29.11.2019г. и банково извлечение за заплащане на сумата по фактурата.
Настоящото решение не подлежи на касационно обжалване
предвид ограничението по чл. 280, ал. 3 ГПК и цената на всеки един от обективно
кумулативно съединените искове.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 108721/08.05.2019г., постановено по
гр.д. № 13081/2017г., по описа на СРС, ГО, 56 състав, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА „Ф.“ ООД, с ЕИК *******,
седалище и адрес на управление *** ****, Индустриална зона да заплати на „И.М.“
ЕООД, с ЕИК *******, седалище и адрес на управление ***, на основание чл. 273
от ГПК, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 720 /седемстотин и двадесет/ лева –
съдебни разноски във въззивното производство.
Решението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.