№ 426
гр.
Перник, 18.11.2019 г.
В И
М Е Т О Н А Н А Р О Д
А
Окръжен съд Перник гражданска колегия, в публичното
заседание на девети октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател:
Милена Даскалова
Членове:
Кристиян Петров
Роман Николов
при секретаря Емилия Павлова като разгледа докладваното от съдия Николов
в. гр. дело № 540 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 632 от 18.04.2019 г.,
постановено по гр. д. № 9300 по описа на Районен съд Перник за 2018 г. изцяло
са отхвърлени исковете с правно основание чл. 439, ал. 1, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК,
предявени от К.В.Т., с ЕГН: **********,
с адрес *** срещу „Топлофикация-Перник“ АД, със седалище и адрес на управление гр. Перник, кв. ”Мошино”, ТЕЦ
“Република”, за признаване на установено в отношенията между страните,
че ищецът не дължи поради погасяване по
давност на вземанията в размер на 2219,57 лева – главница за доставена топлинна
енергия за периода от 01.08.2009 г. до 30.04.2012 г. и на 615,28 лева – мораторна лихва, считано от
30.09.2009 г. до 22.08.2013 г., които суми
са подробно описани в изпълнителен лист от 29.11.2013 г. и заповед за
изпълнение, издадени по ч. гр. д. № 06834 по описа за 2013 г. на Районен съд Перник.
С решението Районният съд е осъдил К.Т. да заплати на „Топлофикация Перник“ АД
направените разноски в първоинстанционното производство.
Срещу така постановеното решение
е постъпила въззивна жалба от ищеца К.В.Т.,
в която се развиват съображения за неговата неправилност, поради постановяването
му в противоречие с материалния закон и съдебната практика, в нарушение на
съдопроизводствените правила. Изложени са съображения, че неправилно районния
съд е приел, че вземането на ищеца не е погасено, считайки че в конкретния
случай е приложима разпоредбата на чл. 110 от ЗЗД. Поддържа, че давността е
изтекла с изтичане на предвидения в чл. 111, б. „В“ от ЗЗД тригодишен давностен
срок. Моли при уважаване на жалбата да му бъдат присъдени направените пред
двете инстанции разноски.
В законоустановения срок
въззиваемото дружество е депозирало отговор, в който изразява становище за
неоснователност на жалбата и за потвърждаване на решението. Претендира разноски
по въззивното производство.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо.
Районен съд Перник, е бил сезиран
с обективно кумулативно съединени претенции с правно основание чл. 439, ал. 1,
вр. чл. 124, ал. 1 ГПК.
Съдът при въззивния контрол за
правилност на обжалваното решение в рамките, поставени от въззивната жалба,
след като прецени доказателствата по делото и доводите на страните, намира от
фактическа и правна страна следното:
Установено е, че оспореното
вземане по чл. 439 ГПК е за 2219,57
лв. – главница (топлинна енергия) и
615,28 лв. – мораторна лихва, за които в полза на „Топлофикация Перник” АД
срещу К.В.Т. е издаден изпълнителен лист от 29.11.2013 г. по влязла в сила
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. Въз основа на същите по молба на „Топлофикация Перник” АД от 23.01.2014
г. е образувано изп. дело № 40/2014 г. по описа на ЧСИ Е.Д., рег. № ***, в
която взискателят е поискал прилагане на конкретни изпълнителни способи
съгласно чл. 426, ал. 2 ГПК – запор
и възбрана. С образуването на изп. дело на първо място молбата е прекъснала
срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК и на следващо – погасителната давност е
прекъсната съгласно чл. 116, б. „в” ЗЗД, съответно при висящност на
изпълнителния процес прекъснатата вече давност се спира, съгласно ППВС №
3/18.11.1980 г. (приложимо по отношение на висящите към този момент изп.
производства – до датата на обявяването на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. №
2/2013 г. на ОСГТК на ВКС - така решение № 170/17.09.2018г. по гр. д. №
2382/2017 г. на ВКС, VІ г. о., решение №51/21.02.2019 по дело №2917/2018 на
ВКС, ГК, IV г.о. и др.). По принцип предпоставките и действията за прекъсването
на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК не са обусловени от тези за прекъсването и
спирането на давностния срок и обратно, затова срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК е започнал да тече отново, считано от следващия ден на молбата по чл. 426,
ал. 2 ГПК по горецитираното изп. дело – 24.01.2014 г. От приложеното изп. дело
се установява, че в продължение на 2 години, считано от 24.01.2014 г. от
взискателя не са поискани „същински“ изпълнителни действия по см. на т. 10 от
цитираното ТР № 2/25.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС (няма
такъв характер проучването на имущественото състояние на длъжника, както и
поканата за доброволно изпълнение), поради което изп. производство е прекратено
на 24.01.2016 г. на осн. чл. 433, ал.
1, т. 8 ГПК. Прекратяването е настъпило по силата на закона и без
правно значение за това е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за
прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това и не
рефлектира върху датата, от която се отчита началото на давностния срок за
вземането. Същевременно, доколкото процесуалният закон не е въвел, като
предпоставка за настъпване правните последици, произтичащи от прекратяване на
изпълнителното производство в хипотезата на чл. 433, ал.
1, т. 8 ГПК изискване за длъжника да е подал изрична молба в тази
насока, то липсата на такава в случая е правно ирелевантна и не обосновава
правен извод за отсъствие на настъпил прекратителен ефект. Налага се
извода, че релевантният момент за преценка относно началния момент, от който е
започнала да тече погасителната давност в хипотезата на перемирано изпълнително
производство, е последното по ред поискано от взискателя изпълнително действие. Подадената на 17.06.2016 г., молба от
„Топлофикация Перник” АД за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на
длъжника е по вече перемирано изп. дело.
При преценка на този извод с изложеният в мотивите на
същата т. 10 от Тълкувателното решение извод, че във всички случаи на
прекратяване на принудителното изпълнение съдебният изпълнител служебно вдига
наложените запори и възбрани, като всички други предприети изпълнителни
действия се обезсилват по право, с изключение на изпълнителните действия,
изграждащи тези изпълнителни способи, от извършването на които трети лица са
придобили права, както и редовността на извършените от трети задължени лица
плащания. Трябва да се изходи от принципната позиция, че правните последици
на перемцията на основание чл. 433, ал.
1, т. 8 ГПК и на погасителната давност са санкция за
бездействащия кредитор, който е имал възможността да действа с оглед на
защитата на интересите си, но не е сторил това. При перемцията тези
последици водят до прекратяване на изпълнителното производство по право, без да
е необходимо изрично постановление на съдебния изпълнител, което автоматично
води и до отпадане на валидността на всички процесуални действия по
прекратеното изпълнително производство. Изключение е създадено единствено по
отношение на третите лица. Когато изпълнителното производство е прекратено на
основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, всички процесуални действия,
извършвани от взискателя и съдебния изпълнител вече няма да са валидни.
Причината за това е, че те се обезсилват по право и губят с обратна сила своето
процесуално и материално значение. В контекста на прекъсването на погасителната
давност ще бъдат обезсилени, както
процесуалните действия на взискателя, касаещи прекъсването на погасителната
давност – овластяването по чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ или отделните молби с искане за предприемане на
изпълнителни действия, така и всяко едно предприето от съдебния изпълнител
изпълнително действие в рамките на конкретен изпълнителен способ, което го
изгражда. Изключение е създадено единствено за изпълнителните действия,
изграждащи тези изпълнителни способи, от извършването на които трети лица са
придобили права и редовността на извършените от трети задължени лица плащания –
арг. от чл. 433, ал. 3 ГПК. Пример за такива действия са влязлото в
сила постановление за възлагане, от което купувачът на публична продан на
недвижим имот черпи своето право на собственост, както и плащанията на
работодателя, извършени на основание получено запорно съобщение.
Тази логика, пренесена на плоскостта на т. 10 от
диспозитива на Тълкувателното решение, ясно показва зависимостта между
изискването за преценка относно валидността на изпълнителните действия и онези
юридически факти по прекратеното поради перемция изпълнително
производство, които могат да прекъснат погасителната давност на основание чл. 116, б.
„в“ ЗЗД. Въпросът за изискването за валидност, изразяващо се в
преценката за липса на прекратено изпълнително производство в хипотезата
на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК и настъпило поради това
обезсилване по право на всички изпълнителни действия, е преюдициален относно
поставянето на въпроса дали погасителната давност въобще някога е била
прекъсвана в рамките на изпълнителното производство на основание чл. 116, б.
„в“ ЗЗД. Налага се изводът, че ако е налице прекратяване в
хипотезата на перемция, тогава няма да има каквито и да е било валидни
изпълнителни действия по смисъла на т. 10 от диспозитива на Тълкувателно решение
№ 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС и погасителната
давност никога няма да е била прекъсвана по време на неговата висящност на
основание чл. 116, б. „в“ ЗЗД.
Съгласно Постановление №
3 от 18.11.1980 г., по гр. д. № 3/80 на Пленума на ВС, погасителната
давност не тече докато трае изпълнителният процес. Това Постановление действа
до 25.06.2015 г., когато с Тълкувателно решение № 2/2013 г. същото е
обявено за изгубило сила.
В настоящият казус
спорен е въпросът относно момента, от който започва да тече погасителната
давност по отношение на процесните вземания.
Прекратяването на изпълнителното производство не е обвързване с прекъсване на
давностния срок, като съдът приема, че новата давност е започнала да тече от
последното предприето валидно действие по принудително изпълнение. В случая
единственото валидно изпълнително действие, извършено по образуваното
изпълнително дело, е депозирането на молба за изпълнение от ответника-взискател
и посочването в нея на изпълнителните способи, от дата 14.01.2014 г. В този смисъл е и установеното в т. 10 от
Тълкувателно решение № 2/2013 г., постановено от ОСГТК на ВКС, задължително за
прилагане в практиката на съдилищата. От този момент започва да тече нов
давностен срок. Към този момент обаче, все още е било в сила Постановление №
3/1980 г. на Пленума на Върховния съд и до неговата отмяна на 25.06.2015 г.
давност не е текла, тъй като е било налице висящо изпълнително производство.
Предвид факта, че изпълнителното дело е прекратено по силата на закона – чл.
433, ал. 1, т. 8 от ГПК с изтичане на две години от датата на последното (и
единствено) валидно изп. действие на 15.01.2016 г. при действието на
Тълкувателно решение 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС,
то срокът на погасителната давност по отношение на процесните вземания на
въззивника/ищец е започнал да тече на 25.06.2015 г. Постоянна е практиката на настоящия въззивен състав, че влязлата в сила
заповед за изпълнение (в резултат на липса на подадено възражение по чл. 414 ГПК) не представлява съдебно решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД и, че във
всички случаи срокът на погасителна давност съвпада с давностния срок за
погасяване на процесното вземане, който за вземанията за главницата (топлинна
енергия), така и за мораторните лихви е 3-годишен. Съдът приема, че ответникът/въззивник,
чиято е доказателствената тежест, не е доказал да е извършил други действия (извън
коментираните вече и разгледаните доводи по-горе относно предприетите
последващи изпълнителни действия след перемцията), които са били годни да
прекъснат и/или да доведат спиране на давността през релевантния период. Поради
това подаването от взискателя на молбата от 17.06.2016 г. с искане за прилагане
на конкретно изпълнително действие не е могло да има ефекта по чл. 116, б. „в“ ЗЗД на прекъсване на вече изтеклата давност. Същевременно процесните вземания
за главница и мораторна лихва не са погасени чрез осъществяване на изпълнителни
способи (плащане вследствие на наложените по изп. дело запори върху тр.
възнаграждение на длъжника), поради което към момента на подаване на исковата
молба – 28.12.2018 г. давностните срокове са изтекли по отношение главницата и
мораторната лихва. Исковата молба е подадена на 28.12.2018 г. (имаща значение
на изявление по чл. 120 ЗЗД), т.е. след изтичане на три години на задълженията
за главница и мораторна лихва по процесния изп. лист. Изискуемото от чл. 120 ЗЗД волеизявление (позоваване) не е елемент от фактическия състав на
погасителната давност, като при наличие на позоваване, правните последици –
погасяване на вземането – се зачитат от момента на изтичане на законно
определения давностен срок – в случая на 25.06.2018 г. Като последица от
изтеклия давностен срок, процесните вземания на ответника за сумата 2219,57 лв.
– главница, за които е издаден изпълнителен лист въз основа на влязлата в сила
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК,
са погасени по давност съобразно чл. 111 от ЗЗД, а съгласно чл. 119 ЗЗД
с погасяване на главното вземане се погасяват и произтичащите от него
допълнителни вземания за сумата 615,28 лв. – мораторна лихва, а оттам и се
погасява правото на кредитора да иска принудително изпълнение на притезателното право, и предявеният иск по чл. 439 ГПК е основателен.
С оглед постановения правен
резултат на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на жалбоподателя/ищец следва да
бъдат присъдени сторените от него разноски пред районния съд в размер на 113,39
лв. за държавна такса, както и адвокатски хонорар в производството пред първата
инстанция, доколкото в представения договор за правна защита и съдействие
същият е уговорен в размер на 430 лв., като е посочено, че същият е платен в
брой при подписване договора за правна помощ.
На основание чл. 78, ал. 1, вр. чл. 273 ГПК в полза на ищеца-въззивник
следва да бъдат присъдени и разноските пред Окръжен съд Перник в размер на 47.39
лв. – държавна такса и 400 лв. платен адвокатски хонорар.
Мотивиран от изложеното, Окръжен
съд Перник
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ изцяло
Решение № 632 от 18.04.2019 г., постановено по гр. д. № 9300 по описа на
Районен съд Перник за 2018 г., като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА за
установено на основание чл. 439, ал. 1, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК, че К.В.Т., с ЕГН: **********, с адрес ***,
не дължи на „Топлофикация Перник“
АД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр. Перник, кв.
„Мошино“, „ТЕЦ Република“, представлявано от Изпълнителния директор инж. Л. В.
С., сумата от 2219,57 лева – главница
за доставена топлинна енергия за периода от 01.08.2009 г. до 30.04.2012 г.
и на 615,28 лева – мораторна лихва,
считано от 30.09.2009 г. до 22.08.2013 г., които суми са подробно описани в изпълнителен лист от
29.11.2013 г. и заповед за изпълнение, издадени по ч. гр. д. № 06834 по описа
за 2013 г. на Районен съд Перник, въз основа на който е образувано изп. д.
№ 20147510400040 по описа на ЧСИ Е.Д., с рег. № *** на КЧСИ и район на действие
Окръжен съд Перник, поради погасяването им по давност.
ОСЪЖДА на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК „Топлофикация Перник“ АД, ЕИК ********* да заплати на К.В.Т., с
ЕГН: ********** сумата от 543.39
лв. разноски пред Районен съд Перник.
ОСЪЖДА на
основание чл. 78, ал. 1, вр. чл. 273 ГПК „Топлофикация Перник“ АД, ЕИК
********* да заплати на К.В.Т., с ЕГН: ********** сумата от 447.39 лв. разноски пред Окръжен съд Перник.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Препис от настоящото Решение да се връчи на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.