Р Е Ш Е Н И Е
№
………../………...12.2019 г.,
гр.
Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН
СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично съдебно
заседание проведено на двадесет и седми ноември през две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МАРИЯ ТЕРЗИЙСКА
ЧЛЕНОВЕ:
ЖАНА МАРКОВА
ТОНИ
КРЪСТЕВ
При
участието на секретаря Румяна Дучева
като
разгледа докладваното от съдията Маркова
в.т.д. № 1741/2019
г., по
описа на ВОС, ТО,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 ГПК и е образувано по въззивна жалба вх.
№ 31872/03.05.2019 г. от „СТРОЙРЕНТ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, бул. „Ботевградско шосе“, № 273 срещу Решение №
1027/12.03.2019 г., изменено с Определение № 11783/11.09.2019 г., постановени
по гр.д. № 9515/2018 г., XXXV с., с
което е отхвърлен иска за приемане
за установено, че „ЛЕЙК ХАУС“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. Варна, ЖК „Младост“, бл. 118, вх. 7, ет. 1, ап. 2, дължи сумата 460.80 лв., главница, представляваща
дължим наем за строително оборудване, обективирана в издадени фактури №№
**********/30.09.2016 г., № **********/31.10.2016 г., № **********/30.11.2016
г., № **********/29.12.2016 г. и № **********/10.01.2017 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението
в съда – 21.03.2018 г. до окончателното изплащане на задължението и сумата 440.17 лв., договорна неустойка за
забава, за периода 05.06.2017 г. - 15.03.2018 г., на осн. чл. 422, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД, за които е издадена Заповед по чл. 410 ГПК,
по ч. гр. д. № 4070/2018 г., на ВРС, XLIII с. В с.з. не изпраща
представител.
Въззивникът счита постановеното решение за
неправилно и необосновано, постановено при нарушения на съдопроизводствени
правила, както и в противоречие на материалния закон. Излага коментар на
възприетите от първоистанционния съд мотиви. Сочи, че между страните били
налице две самостоятелни облигационни отношения – едното по договор за наем и
друго по договор за услуга, в случая почистване на отдадена под наем вещ като
съдът неправилно бил приел, че и двете са уредени в Договорът за наем. Сочи, че
второто правоотношение било уредено в сключеното Допълнително споразумение, от
което било видно, че задължение за почистване е поето само за периода
07.04.2016 г. – 07.05.2016 г. Излага становище за правата на наемателя в
случай, че вещта не е била предадена в надлежно състояние. Счита, че неправилно
ВРС е кредитирал събраните гласни доказателства като обективни, доколкото е
била установена тяхната зависимост от ответника. Излага коментар и на
останалите възприети от ВРС мотиви в атакувания съдебен акт. По същество
отправя искане за отмяна на постановеното решение и уважаване на предявените
искове. В условията на евентуалност, отправя искане за отмяна на
първоистанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявения иск за
установяване съществуване на вземане за наем за процесния период и уважаване на
този иск. Претендира разноски.
В срока
по чл. 263, ал. 1 ГПК, въззиваемата страна „Лейк Хаус“ ЕООД, депозира отговор, в
който оспорва въззивната жалба и я счита за неоснователна. От своя страна
излага коментар на възприетото от съда и на изложените в жалбата оплаквания. По
същество отправя искане за потвърждаване на атакуваното решение и отправя
искане за присъждане на разноски. В с.з. чрез процесуален представител поддържа
отговора.
ВОС по
предмета на спора съобрази следното:
Прeд Варненски Районен Съд е предявен иск с правно основание чл.
422 ГПК, с който ищецът „Стройрент”
ЕООД моли да бъде прието за установено, че
ответникът „Лейк Хаус“ ЕООД му дължи сумата 460.80 лв., представляваща дължим
наем за строително оборудване, обективирана в издадени фактури №№
**********/30.09.2016 г., № **********/31.10.2016 г., № **********/30.11.2016
г., № **********/29.12.2016 г. и № **********/10.01.2017 г. и сумата 440.17
лв., представляваща договорна неустойка за забава за периода 05.10.2016 г. –
15.03.2018 г., за които суми е издадена Заповед по чл. 410 ГПК , по ч.гр.д. №
4070/2018 г., по описа на ВРС, XVIII с. Претендират се разноските в исковото
и заповедното производства. Ищецът
твърди,
че между него и ответника на 07.04.2016 г. е сключен Договор за наем на
строително оборудване № ДВ **********, в който били изложени общите условия,
при които ищецът отдава за временно възмездно ползване на ответника строително
оборудване. Сочи, че за всяко конкретно оборудване, което ответникът желае да
ползва се подписвало отделно допълнително споразумение – Приложение № 1 към
договора, в което се индивидуализирало оборудването и конкретните условия по
наемането му. На датата на сключване на договора било подписано и Допълнително
споразумение № 30021749, по силата на което ищецът отдал за възмездно ползване
на ответника „Химическа тоалетна“ за периода 07.04.2016 г. – 07.05.2016 г.,
срещу задължението на ответника да заплаща уговорената цена. Доколкото
ползването на оборудването продължило със съгласието и без противопоставянето
му и след изтичане на посочения срок, ищецът твърди, че по силата на клаузите
на сключения договор, той се е трансформирал в такъв за неопределен срок.
Ответникът ползвал предаденото му оборудване до 07.01.2017 г. като след
01.09.2016 г. не изпълнил задължението си да заплаща уговорената за ползването
цена. За дължимите суми били издадени от ищеца фактури, чиято обща стойност
възлиза общо на първата искова претенция. Излага, че освен главницата,
ответникът дължи и уговорената неустойка за забава по силата на чл. 19, т. 4 от
Договора. Излага, че размерът на неустойката е изчислен върху стойността на
неплатените фактури, за периода от падежа (5
дни от датата на издаването) – 05.10.2016 г. –
15.03.2018 г. и възлиза общо на сумата 440.17 лв.
В срока
по чл. 131 ГПК,
ответникът, депозира писмен отговор, в който излага съображения за
неоснователност на претенциите, като се позовава на неизправност на
наемодателя, тъй като същият не е почиствал тоалетната, и считано от 01.09.2016
г. са били неизползваеми. Сочи, че издадените фактури не са получавани и не са
осчетоводявани. Релевира възражение за нищожност, поради прекомерност на
начислената неустойка.
Настоящият състав
на Варненски окръжен съд, като съобрази предметните предели на въззивното
производство, очертани в жалбата и отговора, приема за установено от фактическа
и правна страна, следното:
Не се спори между страните, че в полза на
въззиваемия – ищец, по ч.гр.д. № 4070/2018 г., по описа на ВРС, XLIII
с., е издадена Заповед по реда на чл. 410 ГПК, с която е осъден въззивникът да
заплати сумата 460.80 лв., представляваща главница по
фактури №№ **********/30.09.2016 г., № **********/31.10.2016 г., №
**********/30.11.2016 г., № **********/29.12.2016 г. и № **********/10.01.2017
г., за наем на строително оборудване, сумата 440.17 лв., договорна неустойка за
забава за периода 05.10.2017 г. – 15.03.2018 г., по силата на чл. 19, т. 4 от
сключения Договор за наем на строително оборудване № ДВ **********/07.04.2016
г., ведно със законната лихва върху главниците от датата на подаване на
заявлението – 21.03.2018 г. до окончателното изплащане; както и разноските.
От представения по делото Договор за наем на
строително оборудване № ДВ 12000040443/07.04.2016 г., се установява, че „Стройрент“
ЕООД, в качеството на наемодател е поело задължение да предоставя за временно и
възмездно ползване на „Лейк Хаус“ ЕООД, в качеството му на наемател, строително
оборудване от своята номенклатура като конкретното оборудване се описва в
Допълнително споразумение по образец – Приложение № 1 към договора, в който
оборудването се описва подробно по вид и елементи. От страна на Наемателя е
поето задължение да заплаща наемната цена, посочена в допълнително споразумение
и/или в издадена от наемодателя фактура.Още страните постигнали съгласие, че
при липса на допълнително споразумение за предадено на наемателя оборудване,
договорът за наем на същото е сключен при наемна цена, срок и начин на плащане,
отразени в издадена от наемодателя фактура. По отношение на срока страните
договорили, че за всяко конкретно оборудване той е посочен в подписаното
допълнително споразумение и/или в издадената от наемодателя фактура. В случай,
че след изтичането на наемния срок ползването продължи със знанието и без
противопоставянето на наемодателя, то договорът се счита продължен за
неопределен срок. (чл. 1, 2, 6 и 7 от Договора).
Видно е от представеното Допълнително
споразумение от 07.04.2016 г. е, че на същата дата на ответника е предадено строително
оборудване – химическа тоалетна, при уговорен срок за ползване 07.04.2016 г. - 07.05.2016
г., и дължима наемна цена за периода 30.00 лв., уговорена е и цена за
почистването й за същия период в размер на 60.00 лв. Посочените цени са без
ДДС.
Не е било предмет на спор между страните, а и
се установява от представения Приемо–предавателен протокол № 33298, че химическата
тоалетна е била предадена на ответника.
Представени по делото са и процесните фактури
№№ **********/30.09.2016 г., № **********/31.10.2016 г., №
**********/30.11.2016 г., № **********/29.12.2016 г. и № **********/10.01.2017
г., от които е видно, че ищецът е остойностил по уговорените в Допълнително
споразумение от 07.04.2016 г., цени ползването на наетата химическа тоалетна и
нейното почистване през периода 01.09.2016 г. – 07.01.2017 г. Фактурите
представляват копия и не носят подписи на съставител и получател. Не са
ангажирани доказателства фактурите да са достигнали до ответника, кога и по
какъв начин.
Представена по делото е и покана от
21.02.2018 г., отправена по електронна поща до ответното дружество, за
заплащане на сумите по издадените фактури и договорна неустойка.
По делото е представена и Справка за
извършени почиствания за период, издадена от ищеца, от която се установяват
извършени почиствания за периода 28.04.2016 г. – 15.03.2017 г., за обект,
находящ се в гр. Варна, м. „Средна Трака“.
За установяване твърденията на ответника по
делото са събрани гласни доказателства, чрез разпит на двама свидетели: Вичо
Дончев Петков, работил по договор при ответника и Мартин Василев Панайотов,
служител на ответника, чиито показания съдът цени в частите, които са резултат
от непосредствени и лични възприятия, не противоречат на останалите установени
по делото факти и отчитайки служебната зависимост от ответника.
Жалбата, инициирала настоящото въззивно
произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието
на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да бъде
разгледана по същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК -
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част.
Предмет на въззивно обжалване пред настоящата
инстанция е постановения съдебен акт, с който е отхвърлен иска на „Стройрент”
ЕООД за приемане за установено, че „Лейк Хаус“ ЕООД дължи сумата 460.80 лв., главница, представляваща
дължим наем за строително оборудване, обективирана в издадени фактури №№
**********/30.09.2016 г., № **********/31.10.2016 г., № **********/30.11.2016
г., № **********/29.12.2016 г. и № **********/10.01.2017 г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда –
21.03.2018 г. до окончателното изплащане на задължението и сумата 440.17 лв., договорна неустойка за
забава, за периода 05.06.2017 г. - 15.03.2018 г., на осн. чл. 422, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД, за които е издадена Заповед по чл. 410 ГПК,
по ч. гр. д. № 4070/2018 г., на ВРС, XLIII с.
В обхвата на така посочените въззивни
предели, съставът на ВОС съобрази следното: Искът с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК, е предявен в границите на предвидения в закона преклузивен
едномесечен срок и при наличието на останалите изисквания на ГПК, видно от
приложеното ч.гр.д. № 11128/2017 г. на ВРС, VIII
с. Решението макар и валидно като постановено от законен състав и в границите
на правораздавателната му компетентност, се
явява частично недопустимо, по следните съображения:
Съобразно
указанията, дадени в Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г.
на ОСГТК на ВКС, предметът на делото по иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК,
се определя от правното твърдение на ищеца в исковата молба за съществуването
на подлежащо на изпълнение вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение,
с неговите заявени основание и размер. Т.е. предметът на специалния
установителен иск е обусловен и ограничен от този на издадената заповед като е
недопустимо да бъдат заявявани за установяване вземания, които не са били
предмет на издадената заповед, както и е недопустимо с постановеното решение да
бъдат установявани вземания, които не са били заявени за разглеждани с иска,
дори да попадат в предмета на издадената заповед.
Посоченото
отнесено към конкретния казус, води до извода, че произнасянето на ВРС, досежно
установяване на дължимост на законна лихва върху главницата, считано от
депозиране на заявлението до изплащането, излиза извън пределите на предявения
иск, доколкото такава претенция не е заявявана за разглеждане въпреки, че с
издадената заповед е присъдена и законна
лихва върху главниците, считано от депозиране на заявлението. Поради което
постановеното решение в тази му част следва да бъде обезсилено като постановено
по непредявен иск.
По отношение на неправилността на
първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпоредбата на чл. 269, ал. 1, изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания.
Предвид характера на предявения иск, с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК – иск за установяване съществуването на вземането
по заповедта за изпълнение и предвид разпределението на доказателствената
тежест при този вид искове, ищецът се явява страната в процеса, върху която
пада доказателствената тежест за доказване на предпоставките довели до
дължимост на претендираната сума и наличието на такова задължение, а именно да установи: наличие на валидно облигационно
правоотношение по твърдяния договор, че е изправна страна по него, наличие на
забавено изпълнение на поетите по него задължения от страна на ответника, наличие
на валидна неустоечна клауза, обосноваване на претенциите за главница и
договорна неустойка по основание, размер и период. В тежест на ответника е доказване изпълнението на
поетите задължения точно и в срок или други правопогасяващи възражения.
По
оплакванията във въззивната жалба, съставът на ВОС, намира следното:
От събраните в хода на производството и
коментирани във възприетата установеност по фактите, доказателства се налага
безспорния извод, че между страните е било налице валидно облигационно
правоотношение по силата на сключения между тях Договор за наем на строително
оборудване № ДВ 12000040443/07.04.2016 г. и Допълнително споразумение към него
от същата дата. Безспорно се установява и, че след изтичането на първоначално
уговорения наемен срок на 07.05.2016 г., ползването на наетото оборудване –
химическа тоалетна е продължило от страна на наемателя, със знанието и без
противопоставянето на наемодателя, след като това е така, то сключения между
страните договор се е трасформирал в такъв за неопределен срок. Следователно,
сключения договор е продължил да обвързва страните и всяка от тях е била длъжна
на изпълнява поетите по него задължения – ищецът да не препятства ползването на
химическата тоалетна и да я почиства, съобразно уговорките, а ответникът да
заплаща уговорените цени. Не се споделят от въззивния съд, оплакванията на
въззивника за наличие на две самостоятелни правоотношения и, че при
трансформирането на договора в безсрочен това е засегнало само възмездното
предоставяне на тоалетната, но не и задължението за почистването й. Подобни
твърдения не се подкрепят и от сключения между страните договор, тъй като
ищецът освен, че предоставя под наем тоалетната е поел задължение и да я
почиства, така щото тя да е годна за ползването й по предназначение и
трансформирането на договора е в цялост, а не в негови отделни части.
Въпросът, че тоалетната е била предоставена
на ответника и през периода предмет на исковата претенция не е бил спорен между
страните. Ищецът, в чиято тежест бе това, не установи при условията на главно и
пълно доказване изпълнение на задължението си да почиства тоалетната и през
този период. Представената по делото Справка за извършени почиствания макар и
подписана от представляващия по Закон ищеца, доколкото представлява частен
свидетелстващ документ се ползва с обвързваща доказателствена сила само ако удостоверява
неизгодни за своя издател факти, което в конкретния случай не е така.
Документът не носи подпис на ответната страна, поради което и сам по себе си не
е в състояние да установи по обвързващ начин изпълнение на задължението за
почистване на наетата тоалетна. Напротив от страна на ответника са ангажирани
доказателства, които установяват, че тоалетната е била неизползваема, тъй като
не е била почиствана от ищеца. При това положение сумата 307.20 лв., с ДДС,
фактурирана от ищеца в процесните фактури като наем за почистване на химическа
тоалетна, за периода 01.09.2016 г. – 07.01.2017 г. се явява недължима и искът в
тази част следва да бъде отхвърлен, а постановеното решение потвърдено.
По отношение на дължимостта на уговорената
наемна цена, както бе посочено по-горе въпросът, че тоалетната е била
предоставена на ответника и през процесния период не е спорен. След като в
процесния период вещта е била негодна за ползването й по предназначение, то
ответникът разполагал с възможността да упражни правата си, разписани в
разпоредбата на чл. 230, ал. 2 ЗЗД – да поиска поправянето на вещта, намаление
на наемната цена или да развали договора. Подобни доказателства от страна на
ответника не са ангажирани, поради което и наемната цена се явява дължима за
процесния период. Поради което сумата 153.60 лв., с ДДС, фактурирана от ищеца в
процесните фактури като наем за химическа тоалетна за периода 01.09.2016 г. –
07.01.2017 г. се явява дължима и искът в тази част следва да бъде уважен, а
постановеното решение отменено.
В чл. 1, ал. 3 от сключеното между страните
допълнително споразумение е уговорено, че заплащането на уговорената наемна
цена се дължи в срока, посочен в съответната фактура. В разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 от Договора пък страните предвидили, че при забава в плащането на
наемната цена, наемателят дължи неустойка в размер на 0.2 %
върху стойността на дължимата и неплатена сума за всеки просрочен ден до
окончателното плащане на задължение като размерът на неустойката не може да
надхвърли 150 % от стойността на неплатената сума.
Безспорно се установява, че във всяка фактура
е посочен краен падеж на задължението за заплащане на сумата. За да бъде
известен обаче ответника за падежа на задължението му, всяка издадена фактура
следва да достигне до него. Достигането на фактурите до ответника е факт
оспорен от последния, а доказателства в тази насока от страна на ищеца не са
ангажирани. Най- ранния момент, на който ответникът е известен за задължението
си по издадените фактури е 21.02.2018 г., когато на посочения в договора
електронен адрес на ответника е отправена покана за заплащането на стойността
на издадените фактури като е предоставен 7-дневен срок за плащане. Получаването
на поканата е оспорено от ответника, но оспорването е бланкетно и при
положение, че ел. писмо е отправено на посочения от самия ответник адрес, не е
достатъчно, за да обори доказателствената сила на поканата. Отделно от
посоченото съобразно разпоредбата на чл. 8 и чл. 10, ал 1 от ЗЕПЕД, електронното
изявление е получено с постъпването му в посочената от адресата информационна
система като потвърждаване на получаването се изисква само ако е уговорено.
Поради което въззивния съд приема, че изпратената на 21.02.2018 г. покана за
плащане е достигнала до ответника на същата дата, а предоставения 7-дн. Срок за
изпълнение е изтекъл на 28.02.2018 г. След като това е така, то считано от
01.03.2018 г. ответникът е изпаднал в забава по отношение заплащането на
дължимата наемна цена и дължи уговорената неустойка за забава в размер на 0.2 %
за всеки просрочен ден, но не повече от 150 % от стойността на просрочената
сума. При извършване на аритметични изчисления въззивния съд установи, че
съобразно установената начална дата на забавата – 01.03.2018 г. и посочената от
ищеца крайна дата – 15.03.2018 г., върху просрочената, дължима наемна цена
възлизаща на 153.60 лв., с ДДС, дължимата неустойка възлиза на 4.61 лв.
Следователно тази претенция подлежи на уважаване в посочения размер и за
посочения период, а за разликата до претендираните 440.17 лв. и за периода
05.10.2016 г. – 28.02.2018 г., подлежи на отхвърляне.
По
разноските.
С оглед разясненията, дадени в т. 12 на ТР № 4/18.06.2014 г., тълк.д. №
4/2013 г., на ОСГТК на ВКС, отговорността за разноските по издаване на
заповедта за изпълнение следва да се разпредели от съда в исковото
производство. Предвид установения размер на вземането, съдът намира, че от
претендираните от ищеца разноски в размер на 425.00 лв., дължимите в
заповедното производство разноски възлизат на 74.63 лв., държавна такса и
адвокатско възнаграждение.
От страна на ответника също са претендирани разноски за заповедното
производство, при което с оглед изхода от спора, от претендираните 300.00 лв.,
дължимите възлизат на 247.32 лв.
След компенсиране на разноските за заповедното производство, разноски се
дължат на ответника, в размер на 172.69 лв., на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК.
Съразмерно с уважената част от предявеният иск, дължимите на ищеца разноски
за първа инстанция възлизат на 83.41
лв., държавна такса и адвокатско възнаграждение, от общо претендираните 475.00
лв., на осн. мл. 78, ал. 1 ГПК.
Съразмерно с отхвърлената част от иска разноските се следват и на
ответника за първа инстанция, възлизащи на 247.32 лв., адвокатско
възнаграждене, от претендираните 300.00 лв., на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК.
След компенсиране на разноските за първа инстанция, разноски се дължат
на ответника в размер на 163.91 лв., на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК
За въззивна инстанция на въззиваемия се следват разноски, съразмерно с
уважената част от въззивната жалба и съобразно обжалваемия интерес, възлизащи
на 79.02 лв., държавна такса и адвокатско възнаграждение от общо претендираните
450.00 лв.
Разноски за въззивна инстанция се следват и на въззиваемия, съразмерно с
отхвърлената част от въззивната жалба в размер на 247.32 лв., адв.
Възнаграждение, от претендираните 300.00 лв., на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК.
След компенсиране на разноските за въззивна инстанция, разноски се
дължат на въззиваемия в размер на 168.30 лв., на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК.
Мотивиран от изложеното,
съставът на въззивния съд
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА Решение № 1027/12.03.2019 г., изменено с
Определение № 11783/11.09.2019 г., постановени по гр.д. № 9515/2018 г., XXXV с., в частта, с която е отхвърлен иска на „СТРОЙРЕНТ“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Ботевградско
шосе“, № 273 за установяване, че
„ЛЕЙК ХАУС“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Варна,
ЖК „Младост“, бл. 118, вх. 7, ет. 1, ап. 2 дължи, законна лихва върху
главницата, считано от депозиране на заявлението в съда – 21.03.2018 г. до
окончателното изплащане.
ОТМЕНЯВА Решение № 1027/12.03.2019 г., изменено с
Определение № 11783/11.09.2019 г., постановени по гр.д. № 9515/2018 г., XXXV с.,
в частите, с
които е отхвърлен иска за сумата 153.60 лв., с ДДС, главница и за сумата 4.61 лв.,
договорна неустойка за забава, за периода 01.03.2018 г. - 15.03.2018 г., както и в частта за разноските И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА
ЗА УСТАНОВЕНО, че
„ЛЕЙК ХАУС“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Варна,
ЖК „Младост“, бл. 118, вх. 7, ет. 1, ап. 2 дължи
на „СТРОЙРЕНТ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
София, бул. „Ботевградско шосе“, № 273, сумата
153.60
лв. (сто петдесет и три
лева и 60 ст.), с ДДС, представляваща дължим
наем за строително оборудване, обективирана в издадени фактури №№
**********/30.09.2016 г., № **********/31.10.2016 г., № **********/30.11.2016
г., № **********/29.12.2016 г. и № **********/10.01.2017 г., както и сумата 4.61 лв. (четири лева и 61 ст.), договорна неустойка
за забава, за периода 01.03.2018 г. - 15.03.2018 г., на осн. чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД, за които е издадена Заповед по чл. 410 ГПК,
по ч. гр. д. № 4070/2018 г., на ВРС, XLIII с.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1027/12.03.2019 г., изменено с
Определение № 11783/11.09.2019 г., постановени по гр.д. № 9515/2018 г., XXXV с.,
в останалите му обжалвани части.
ОСЪЖДА „СТРОЙРЕНТ“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Ботевградско
шосе“, № 273 да заплати на „ЛЕЙК
ХАУС“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Варна, ЖК
„Младост“, бл. 118, вх. 7, ет. 1, ап. 2 сумата
172.69 лв. (сто седемдесет и
два лева и 69 ст.), разноски за заповедно производство и сумата 332.21 лв. (триста тридесет и два лева и 21 ст.), разноски за първа и
въззивна инстанции, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.