Р
Е Ш Е
Н И Е
№…….………
08.01.2020 г.,
гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГО, ІІ-Д въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет
и девети ноември две хиляди и деветнадесета година в
състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
мл. съдия ДЕСИСЛАВА
ЙОРДАНОВА
при секретаря Илияна
Коцева, като разгледа докладваното от мл.
съдия Йорданова в. гр.дело № 3839
по описа за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Производството е образувано по
въззивна жалба подадена от ищеца „Т.С.“ ЕАД
срещу № II-55-7181/10.01.2019
г. постановено по гр.д. № 79223/2017
г. по описа на СРС, 55 състав, в частта, с
която предявените искове са отхвърлени, а именно: искът за
главница за доставена топлинна енергия (ТЕ) и за дялово разпределение за имот
находящ се в гр. София, ж.к. „*********за периода 01.05.2014 г.- 30.04.2016 г.
за сумата над уважение размер от 1284,13 лв. до пълния претендиран размер от
2568,25 лв.; искът за лихва за забава за периода от 15.09.2015 г. до 25.11.2016 г. за сумата над уважения размер от
33,00 лв. до пълния претендиран размер от 66,00 лв., за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д.
70675/2016 г. на СРС, 55 състав. Страните са осъдени да заплатят и разноски
съразмерно.
Решението е постановено при участието
на трето лице-помагач на страната на ищеца „Тoплоконтрол“
ООД.
В установителната част, решението е
влязло в сила, като необжалвано.
Във въззивната жалба се поддържа, че
първоинстанционното решение е постановено при нарушение на материалния и
процесуалния закон. Излага се, че СРС се е произнесъл извън спорния предмет,
доколкото от ответницата не е оспорвано качеството ѝ на ползвател на
процесния имот, поради което е недопустимо произнасяне на съда в смисъл, че
това качество е недоказано. Сочи, че съдът е извършил неправилен анализ на
доказателствата по делото, за да достигне до извод, че ответницата Н. не е
единствен ползвател на процесния имот. Иска се отмяна на решението в
обжалваната част и присъждане на разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил
отговор на въззивната жалба от ответницата Н., чрез процесуалния ѝ
представител адв. Т.. В отговора се поддържа, че решението в обжалваните части
е правилно и като такова следва да бъде потвърдено. Излага, че съгласно приетия
като доказателство по делото нотариален акт ответницата е вещен ползвател на
имота наред с още едно лице – М.Г., поради което същата е ползвател само на
½ ид.ч. от имота и при липса на доказателства за погасяване на правото
на ползване същата следва да отговаря за задължения към ищеца само за ½ част от претендираните суми,
доколкото няма основания да се приеме, че ползвателите отговарят солидарно.
Сочи, че първоинстанционния съд се е
произнесъл изцяло в рамките на предмета на делото, доколкото в тежест на ищеца
е било да докаже наличието на валидно облигационно правоотношение в обем
съответстващ на претенциите му. Претендират се разноски.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба пороци
на атакувания съдебен акт, приема следното:
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав
приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Разгледано по същество,
първоинстанционното решение е правилно, като въззивният съд препраща към
мотивите на СРС на основание чл. 272 от ГПК, като във връзка с възраженията
наведени с въззивната жалба следва да бъдат изложените следните съображения:
Предявени са за разглеждане искове с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.
415 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и с правно основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД. В тежест на ищеца по иска за главница е да проведе пълно и
главно доказване на наличие на обвързваща страните облигационна връзка и
количеството и цената на доставената на насрещната страна топлинна енергия за
процесния период. По иска за лихва ищецът следва да докаже съществуването и
размера на главния дълг, изпадането на ответника в забава и размера на обезщетението
за забава.
Между страните не е спорно, че
процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост, в която
се намира процесния имот, е била присъединена към топлопреносната мрежа. Не е спорно
между страните количеството на доставената топлинна енергия и нейната цена.
С
оглед обжалваната част на първоинстанционното решение, между страните във
въззивното производство е спорно дали са обвързани от валидно облигационно
отношение и дали ответницата има качеството на клиент на топлинна енергия по
смисъла на ЗЕ.
По делото като писмено доказателство е
приет Нотариален акт № 59, том 150, дело №
29567/1996 г., видно от който М.Н.Г.и ответницата Г.П.Н. са дарили на сина си Ц.М.Н.процесния
имот – апартамент 179, находящ се в гр.
София, ж.к. „*******вх. *******като дарителите са запазили правото си на
ползване върху имота „докато са живи
заедно и поотделно“.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право
на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция
или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са
длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на
отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при
условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3.
Съгласно чл.56, ал.1 от ЗС вещното
право на ползване включва правото вещта да се ползва съгласно нейното предназначение
и правото да се получават добиви от нея без тя да се променя съществено.
Съгласно чл. 57, ал. 1 от ЗС ползвателят е длъжен да плаща разноските, свързани
с ползването, вкл. данъците и таксите.
С оглед посочената правна уредба съдът
намира, че при наличието на учредено вещно право на ползване върху имота,
задължението за заплащане на задължението за топлоснадяване е в тежест на
ползвателя на имота, доколкото собственика на имота е ограничен да упражнява
правото си в полза на вещния ползвател, който може да ползва и владее имот. В
този смисъл следва да се тълкува и ЗЕ, като клиент на топлинна енергия при
учредено право на ползване е ползвателя, а не собственика, като последния отговаря
при липса на учредено в полза на друго лице ограничено вещно право (каквото е
правото на ползване).
По делото не са събрани доказателства
за погасяване на правото на ползване, което би се осъществило при смърт на
ползвателя (тъй като в случая то е уговорено като безсрочно), отказ от правото
на ползване (във формата предписана от чл.100 вр. чл.111 от ЗС – писмено форма
с нотариална заверка на подписа) или погасяване по давност.
Доколкото правото на ползване е учредено в
полза на две лица, които могат да го упражнят, както заедно, така и поотделно
съдът намира, че за задълженията за топлинна енергия, свързани с ползването на
вещта двамата ползватели следва да отговарят разделно. Солидарна отговорно може
да е налице само когато законът изрично предвижда такава или когато същата е
договорена между страните, като в случая не е налице нито една от тези
хопотези, поради което въззивният съд изцяло споделя извода на
първоинстанционния съд, че ответницата следва да отговаря за ½ част от
претендираните задължения (поравно с другия ползвател). От ищеца, в чията
тежест е било да докаже наличието на облигационно отношение между него и
ответника в обем отговарящ на претенцията му (в случая за задължение да се
заплатят всички дължими суми, доколкото ищеца твърди, че единствено ответника е
задължено лице) не е проведено пълно и главно доказване. Ищецът не е навел
твърдения, а съответно и доказателства, че двете лица, който съгласно
приложения по делото нотариален акт са вещни ползватели на процесния имот са
солидарно задължени по силата на закон
(например при действие на чл. 32 от СК) или поради уговорка между
страните.
Неоснователно е възражението на
въззивника- ищец, че районния съд се е произнесъл извън предмета на спора, тъй
като ответницата с отговора на исковата молба не е направила възражение, че не
е ползвател на имота. Както правилно е указано на страните с определение на
съда по чл. 140 от ГПК в тежест на ищеца е да докаже облигационното отношения
между него и ответника и че същото е в обем отговарящ претенцията му. В този
случай, независимо дали ответницата е възразила или не, за да бъде уважена
претенцията му ищецът пълно и главно дължи да докаже наличието на облигационна
връзка между страните, което в настоящия случай, чрез представяне на посочения
по-горе нотариален акт, той е сторил само за ½, доколкото облигационната
връзка, съгласно ЗЕ е обвързана с наличието на вещно право в полза на ответницата,
до който и размер следва да бъде уважена исковата претенция.
В обобщение, поради неоснователността
на възраженията, изложени във въззивната жалба, и с оглед съвпадането на
крайните изводи на двете съдебни инстанции, решението на първоинстанционният
съд следва да бъде потвърдено в обжалваната част, като правилно и
законосъобразно.
По разноските
При този изход на спора право на
разноски, на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, има въззиваемата страна.
От последната е направено искане в тази насока и са представени доказателства
за заплащане на адвокатско възнаграждение в размер на 500,00 лв. / видно от
приложения договор за правна помощ възнаграждението е заплатено в брой и
съгласно указанията дадени в т. 1 от Тълкувателно решение 6/2012 г. от 6
ноември 2013 год. по тълк. дело 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС същият служи за
разписка/. Ищецът е направил възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждението на насрещната страна, което с оглед фактическата и правна сложност
на делото съдът намира за основателно, като в полза на въззиваемия следва да
бъде присъдено адвокатското възнаграждение в минималния предвиден размер
съгласно чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1
от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а именно
317,37 лв. „Т.С.“ ЕАД следва да бъде осъдено да заплати на Г.П.Н. сумата от 317,37
лв. – разноски във въззивното
производство.
На основание чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящото решение е окончателно.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА №
II-55-7181/10.01.2019
г. постановено по гр.д. № 79223/2017
г. по описа на СРС, 55 състав, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК:*******, със
седалище и адрес на управление:*** да заплати на Г.П.Н., ЕГН: **********, със
съдебен адрес: ***, адв. Т. сумата от 317,37 лв./триста и седемнадесет лева и
тридесет и седем стотинки/ - разноски във въззивното производство.
Решението е постановено при участието
на трето лице - помагач на страната на ищеца – „Тoплоконтрол“
ООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.