Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
08.01.2020г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на двадесети ноември две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 536 по
описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 528950 от 08.11.2018г. по гр.д. № 88041/2017г. Софийски
районен съд, 56 състав признал за установено по реда на чл. 422 ГПК, че А.В.И.,
ЕГН **********, дължи на „Е.М.“ ЕООД, ЕИК*******, по искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК, чл. 92 ЗЗД и чл. 99 ЗЗД, както следва: сумата от 1 238.55 лв.,
представляваща главница по договор за потребителски кредит № FL
594068/29.06.2011г. и допълнително споразумение от 07.08.2014г., ведно със
законната лихва, считано от 04.10.2017г. до окончателното плащане, сумата от
584.07 лв., представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от
29.06.2011г. до 29.06.2015г., начислена върху просрочената главница, и разноски
в размер на 90 лв., начислени за периода от 29.06.2011г. до 29.06.2015г., които
вземания са прехвърлени с договор за цесия от 18.01.2016г. и Приложение № 4 към
него. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответницата е осъдена да заплати на ищеца
сумата 548.41 лв., представляваща разноски за исковото производство, и сумата
38.25 лв., представляваща разноски за заповедното производство по ч.гр.д. № 70696/2017г.
на СРС, 56 състав.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответницата А.В.И., която го
обжалва изцяло при твърдения, че живее сама в общинско жилище, загубила цялото
си семейство и останала съвсем сама. Живеела с пенсия от 207 лв., здравословното
й състояние също не било добро и парите не стигали за лекарства, за наем и
храна. Уточненото й искане към съда е да отмени атакуваното решение и
въззивният съд да постанови да плати някаква малка сума. Не претендира
разноски.
Въззиваемата страна „Е.М.“
ЕООД оспорва жалбата като недопустима, евентуално – като неоснователна. Моли
съда да потвърди решението като правилно. Не претендира разноски за въззивното
производство.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Предвид
направеното уточнение, че се обжалва първоинстанционното решение в цялост и се
иска отмяната му, въззивният съд намира за неоснователен довода на въззиваемия
за недопустимост на жалбата.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 12 и чл.
235, ал. 2 и 3 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени искове:
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД за сумата 1 238.55 лв., представляваща
главница по договор за потребителски кредит № FL 594068/29.06.2011г.,
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ вр. чл. 99 ЗЗД за сумата 584.07 лв., представляваща договорна
възнаградителна лихва по договора за периода 29.06.2011г. - 29.06.2015г., и
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД за сумата 90 лв., представляваща разноски по договора за
кредит, начислени за периода 29.06.2011г. - 29.06.2015г.
Претендирана е и законната лихва върху главницата от
датата на подаване на заявление по чл. 410 ГПК - 04.10.2017г., до изплащане на
вземането. За сумите е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК по гр.д. № 70696/2017г. на СРС, 56 състав.
Твърди се, че вземанията били прехвърлени на ищцовото
дружество с договор за цесия от 18.01.2016г. и съгласно Приложение № 4 към него,
като цесията била съобщена на длъжника.
В срока по чл. 131 ГПК ответницата не е депозирала отговор на исковата
молба. Не се е явила в проведеното едно открито съдебно заседание в първата
инстанция и не е взела становище по исковете.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и
спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).
За разлика от ГПК от 1952г. (отм.), в действащия ГПК, макар да е запазен
характерът на въззивната инстанция като такава по същество, при въззивното обжалване
порокът на атакуваното решение следва да е указан чрез посочване в какво се
изразява, за да извърши въззивният съд проверка за правилността на
първоинстанционното решение до посоченото, съобразно чл. 269 ГПК. Ако в жалбата
не се съдържа такова конкретно указание (бланкетна жалба), същата е допустима и
се разглежда (арг. чл. 260, ал. 1 вр. чл. 262, ал. 1 ГПК), но въззивният съд
извършва служебно проверка само за валидността на решението, на допустимостта
му – само в обжалваната част, както и за спазването на императивни
материалноправни норми - в обжалваната част. Ако във въззивната жалба не са
посочени конкретните пороци, обуславящи неправилността на решението, въззивният
съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора и за
правилността на първоинстанционното решение, а следва да го потвърди (чл. 271 и
чл. 272 ГПК) – така решение № 670/27.12.2010г. по гр.д. № 1728/2009г. на ВКС,
ІІІ ГО и решение № 764/19.01.2011г. по гр.д. № 1645/2009г. на ВКС, ІV ГО, както
и определение № 200/20.02.2012г. по гр.д. № 92/2012г. на ВКС, ІV ГО,
определение № 321/09.03.2012г. по гр.д. № 836/2011г. на ВКС, ІV ГО и др. Жалба без изложени конкретни съображения за
неправилност на решението е допустима, но неефективна, тъй като не позволява
друга проверка, освен за валидността, допустимостта на обжалвания акт и
спазването на императивни материалноправни норми.
Обжалваното решение е валидно, но въззивният съд го
намира за недопустимо в частта, с която районният съд се е произнесъл по иск с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 92 ЗЗД, както и в частта, с която
се е произнесъл по претенции по допълнително споразумение от 07.08.2014г. С иск
за неустойка, респ. наказателни лихви съдът не е бил сезиран, а видно от
исковата молба ищецът – цесионер твърди да са му били прехвърлени вземанията по
договор за потребителски кредит № FL 594068/29.06.2011г. и именно тях
претендира, а относно допълнителното споразумение е посочил само, че със същото
длъжникът признал дълга и по този начин било прекъснато течението на давността.
Претенции въз основа на допълнителното споразумение /действието на което е
прекратено по силата на уговореното в чл. 4, ал. 3, изр. 2 от същото/ ищецът не
е заявявал. Като се е произнесъл относно претенция и на основание, с каквито не
е бил сезиран, районният съд е постановил недопустимо в тези части съдебно
решение, което следва да бъде обезсилено.
В останалата част, макар да
е дал неточна квалификация на главния иск по чл. 240 ЗЗД, първоинстанционният
съд е разгледал правнорелевантните факти, пораждащи претенциите на ищеца,
поради което решението не е недопустимо. Възражението на длъжника срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за
исковите суми е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а установителните
искове по чл. 422, ал. 1 ГПК са предявени в срока по чл. 415, ал. 1 (сега ал.
4) ГПК и същите са допустими.
Въззивната жалба, с която е
сезиран въззивният съд, е бланкетна – в нея не са релевирани никакви конкретни доводи,
касаещи правилността на изводите на районния съд, обусловили уважаване на
исковете. Съдът намира, че при постановяване на решението в допустимите му
части не са нарушени императивни материалноправни норми. Поради това, и
съобразно чл. 269 ГПК, въззивният съд няма правомощието да провери
правилността на решението, а следва да го потвърди в допустимите му части на
основание чл. 271, ал. 1 ГПК.
При този изход, разноски за настоящата инстанция се
следват на въззиваемия, но същият изрично е заявил, че не претендира такива.
Поради това разноски не се присъждат.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение № 528950 от 08.11.2018г., постановено по гр.д. № 88041/2017г.
на Софийски районен съд, 56 състав в
частта, с която съдът се е произнесъл по иск с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК вр. чл. 92 ЗЗД, както и в
частта, с която е признал за дължими суми по допълнително споразумение от
07.08.2014г., като недопустимо.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 528950 от 08.11.2018г., постановено по гр.д. № 88041/2017г.
на Софийски районен съд, 56 състав в останалите части.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.