Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 174
гр. Варна, 12.07.2019г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ АПЕЛАТИВЕН
СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в публично съдебно заседание на осемнадесети юни,
през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Р.
СЛАВОВ
ЧЛЕНОВЕ : Д. МАРКОВА
М.ХРИСТОВА
при секретаря Д.
ЧИПЕВА, като разгледа докладваното от съдия М.Христова в.т.д.№297 по описа за
2019г. на ВАС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба от „ПОСОЛСТВО НА КРАСОТАТА“ ЕООД, гр.Варна, чрез П.Т., срещу
решение №256/26.03.2019г. по т.д.№1150/2018г.
на ВОС.
В жалбата се твърди,
че решението е неправилно и незаконосъобразно. Излага се, че Г. Т. Ч. е била
избрана за управител на „Франсис Резидънс“ ЕООД по решение на собственика на
дружеството, взето на 07.07.2016г., въз основа на което същата е била вписана
като такъв в Търговския регистър. От посочения момент Г. Ч. е осъществявала
дейността по представителство на
дружеството и по време на цялото производство по т.д.№1410/2016г., за
което собственикът на дружеството „Петрол холдинг“ АД е знаел и не се е
противопоставил.
Излага се, че
първоначално между Г. Ч. и дружеството е бил налице устен договор, писмено
потвърден и обективиран в приложените по делото писмени доказателства, в
изпълнение на който тя е предоставила нотариално заверен спесимен от подписа
си, срещу обещание да й бъде заплатено възнаграждение за извършената дейност в
размер поне на минималната работна заплата.
При постановяване на
решението си първоинстанционният съд не е разгледал хипотезата, при която не е
налице писмен договор за управление, но се дължи възнаграждение. Не е взето
предвид, че по отношение на договора за управление е приложима разпоредбата на
чл.293, ал.3 от ТЗ, а именно че страната не може да се позовава на нищожността
на сделката, ако от поведението й може да се заключи, че не е оспорвала
действителността на изявлението.
По делото е безспорно,
че Г. Ч. е била избрана и вписана за управител на дружеството, като е
осъществявала дейността си до заличаването й, поради което на същата се дължи
възнаграждение по договора за управление.
С оглед на
изложеното, в съответствие с наличието на законово регламентиран минимален
осигурителен праг за длъжността управител на търговското дружество, на
управителя се следва възнаграждение в размер на исковата претенция.
Доказателствената тежест, че договорът за управление има безвъзмезден характер
е за ответника, който не е събрал доказателства в този смисъл.
По същество се
претендира отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което
предявеният иск да бъде уважен.
В съдебно заседание
въззивникът, чрез адв.Т., поддържа жалбата и моли същата да бъде уважена.
Ответникът по жалбата
„Франсис Резидънс“ ЕООД /н/, гр.Варна, представлявано от управителя Марияна
Динева, с писмен отговор и в съдебно заседание, чрез адв.Н., оспорва жалбата
като неоснователна.
Излага, че решението
е правилно и законосъобразно, постановено въз основа на събраните по делото
доказателства. Твърди, че по делото не са събрани доказателства за наличие на
писмен договор между Г. Ч. и дружеството за възлагане на управлението, в който
да е уговорено задължение за заплащане на възнаграждение. Съгласно чл.141, ал.7
от ТЗ договорът трябва да е писмен. В случая такъв договор не е налице и липсва
решение на едноличния собственик на капитала, с което да е определено
възнаграждение на управителя. Не може да се възприеме тезата на ищеца, че
устното обещание за заплащане /неизвестно от кого/ и писмения договор са равни
по силата си изявления. Още повече, че дадените устни изявления не са
подкрепени по никакъв начин с надлежни писмени доказателства.
Не е налице и т.нар
„опосредстван“ договор, който бил постигнат „устно“, но се потвърждавал от
други писмени книжа, тъй като договорът за управление е формален и следва да
бъде сключен в писмена форма.
Ето защо, към момента
на сключване на договора за цесия Г. Ч. не е имала вземане към дружеството в
размера на претендираната сума, поради което предявеният иск е неоснователен.
По същество моли
жалбата да бъде отхвърлена като неоснователна, а оспореното решение
потвърдено.
Т.Д.И., в качеството
му на синдик на „Франсис Резидънс“ ЕООД /н/, редовно призован, не е депозирал
писмен отговор и не изразява становище по жалбата.
Съдът намира производството за редовно и допустимо –
подадената ВЖ е депозирана от надлежна страна, в срока за обжалване на решението
и при спазване на останалите изисквания за редовност.
Производството пред ВОС
е образувано по предявен иск от „Посолство на
красотата" ЕООД, гр. Варна,
чрез пълн. П.И.Т. срещу „ФРАНСИС РЕЗИДЪНС" ЕООД в
несъстоятелност, при
участието на синдика на „ФРАНСИС РЕЗИДЪНС" ЕООД /в несъстоятелност/ за установяване
съществуването на неприетото от съда по несъстоятелност вземане на Г. Т. Ч. за
възнаграждение, дължимо за периода от 08.07.2016г. до 06.07.2018г., през който
е била управител на „Франсис резидънс" ЕООД, в размер на общо 11 107лв.,
на основание чл.694 от ТЗ.
В исковата молба се
твърди, че с решение №94/06.02.2017г. по т.д.№1410/2016г.
на ВОС е открито производството по несъстоятелност на „Франсис Резидънс"
ЕООД, с ЕИК *********, като производството е спряно на основание чл.632 ал.1 ТЗ.
С решение №1170/07.03.2018 по т.д.№1410/2016г. на ВОС производството е
възобновено на основание чл. 632, ал. 2 от ТЗ по молба на „Петрол холдинг“ АД
/в неплатежоспособност/.
Излага се, че в хода
на производството по несъстоятелност Г. Т. Ч. е предявила вземане към длъжника
в общ размер 9866 лв., представляващо дължимо от „Франсис Резидънс" ЕООД,
ЕИК *********, гр.Варна възнаграждение за дейността й като управител и представляващ
дружеството за периода от 08.07.2016г. до 23.04.2018г., както и сума за
възнаграждение, за периода след 23.04.2018г., до деня на заличаване вписването
на ищцата като управител на дружество в ТР, на 06.07.2018г.
Твърди се, че вземането на Г. Ч. е включено в
изготвения от синдика на дружеството Списък на неприетите предявени вземания на
кредиторите на „Франсис Резидънс" ЕООД /в н./, обявен по партидата на
длъжника в Търговския регистър.
Срещу списъка е
депозирано възражение, което е оставено без уважение. С определение
№2411/09.07.2018г. по т.д.№1410/2016г. на ВОС, съдът по несъстоятелността е одобрил
окончателния списък на приетите вземания, в който процесното не е включено.
Горното обосновава
интереса от предявения иск за установяване съществуването на неприетото вземане
на Г. Ч.. Твърди се, че същото произтича от решение на собственика на „Франсис
резидънс" ЕООД, взето на 07.07.2016г. за избор на управител, въз основа на
което Г. Т. Ч. е била вписана в ТР като управител и представляваща дружеството.
Излага се, че между Г. Ч. и собственика на дружеството е сключен устен договор,
писмено потвърден и обективиран в описаните документи, в изпълнение на който
същата е предоставила нотариално заверен спесимен от подписа си, срещу обещание
да й бъде изплатено възнаграждение за извършваната дейност, в размер поне на
минималната работна заплата. Твърди се, че от приложения в ТР дружествен
договор се установява, че на управителя се дължи възнаграждение, без значение
дали е подписан писмен договор. Размерът на възнаграждението може да бъде
изведен от общите клаузи на закона, а именно, че същият не може да е под
минималната работна заплата.
Сочи се още, че така
придобитото вземане е цедирано в полза на ищцовото дружество.
Ответникът „Франсис
Резидънс" ЕООД, с писмени отговори, оспорва предявения иск като
неоснователен. Твърди, че доколкото самият договор за цесия не може да задължи
длъжника, следва да се проведе доказване съществуването на вземането на
цедента, което не е осъществено в настоящото производство. Сочи се, че липсва
доказателство за взето решение чл.141, ал.7 от ТЗ, решение по чл.137, ал.1, т.5
от ТЗ и писмен договор за възлагане на управлението, сключен на основание
чл.141, ал.7 от ТЗ.
Липсата на горните
решения обосновава извод, че вземане на Г. Ч. към несъстоятелното дружество не
съществува, поради което и то не може да бъде прехвърлено в полза на ищцовото
дружество.
По същество моли
предявения иск да бъде отхвърлен като неоснователен.
Синдикът на „Франсис
Резидънс" ЕООД е представил писмено становище за неоснователност на иска,
в което сочи, че липсата на договор за управление обуславя неоснователност на
претенцията за заплащане на възнаграждение, като дори да се докаже наличието на
такъв договор, това не би представлявало автоматично основание за заплащане на
възнаграждение по него без изрична уговорка в този смисъл с посочване на
дължимия размер.
По същество моли
предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни.
Съдът, след съвкупна
преценка на представените по делото доказателства приема за установено следното
от фактическа и правна страна:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата.
Съдът не констатира процесуални пропуски от страна на
първоинстанционния съд.
Предявен е положителен установителен
иск с правно основание чл.694 от ТЗ.
В настоящото
производство между страните не е налице спор относно фактите по делото,
установени надлежно при разглеждане на производството пред ВОС, както следва:
С решение №94/06.02.2017г.
по т.д.№1410/2016г. на ВОС, вписано в Търговския регистър на 08.02.2017г., е
обявена неплатежоспособността на „ФРАНСИС РЕЗИДЪНС” ЕООД и е открито
производство по несъстоятелност на длъжника.
С определение №2365/05.07.2018г.
е оставено без уважение възражение вх.№15568/28.05.2018г. на кредитора Г. Т. Ч.
срещу Списъка на неприетите вземания, предявени в срока по чл.688, ал.1 от ТЗ,
публикуван по партидата на „Франсис Резидънс“ ЕООД, 23.05.2018г., по отношение
на включеното в него вземане в общ размер на 9866лв., представляващо
възнаграждение за дейността на Г. Т. Ч. като управител на търговеца, в периода
08.07.2016г. – 23.04.2018г., както и след 23.04.2018г., ведно със законната
лихва върху нея, считано от откриване на производството по несъстоятелност.
Вземанията са
предявени с молба вх. №12048/23.04.2018г.
С определение №2411/09.07.2018г.
е одобрен Списъка на приетите вземания на „Франсис Резидънс” ЕООД /в н./,
предявени в срока по чл. 685, ал. 1 и чл.688, ал.1 от ТЗ. Определението е
обявено в ТР по партидата на длъжника на 09.07.2018г.
Не е спорно и от
партидата в ТР на несъстоятелния търговец „Франсис Резидънс” ЕООД /в н/ се
установява, че с решение на СД на „Петрол Холдинг” АД, обективирано в Протокол
№1/08.02.2016г., в качеството му на едноличен собственик на капитала, е взето
решение за освобождаване на вписания управител на „Франсис Резидънс” ЕООД – В. К.
К. и е избран нов управител – Г. Т. Ч.. Представено е и нотариално заверено
съгласие с образец от подпис на Г. Т. Ч..
На 07.07.2016г. Г. Т.
Ч. е била вписана като управител на „Франсис Резидънс" ЕООД (н). На
06.07.2018г. това обстоятелство е заличено и е вписан нов управител на
дружеството.
С договор за цесия от
23.07.2018г. Г. Т. Ч. е прехвърлила на „Посолство на красотата” ЕООД, гр.Варна
вземането си от „Франсис Резидънс” ЕООД /в н./ в размер на 9866лв.,
представляваща възнаграждение за дейността на цедента като управител и
представляващ дружеството за периода от 08.07.2016г. до 23.04.2018г., както и
сума за възнаграждение за периода след 23.04.2018г. до заличаването й като
управител в ТР, на 06.07.2018г. в размер на 1241лв.
С уведомление от
23.07.2018г. по реда на чл.99, ал.3 от ЗЗД, Г. Ч. е уведомила синдика на
„Франсис Резидънс” ЕООД /в н./ за извършеното прехвърляне на вземането. Не е
налице спор, че уведомлението е получено от синдика на несъстоятелния търговец.
От заключението по
допуснатата пред ВОС ССЕ, прието като обективно и компетентно дадено и не
оспорено от страните по делото се установява, че минималния осигурителен доход
за дейността „управител на дружество“ за периода 2016-2018г. е както
следва:930лв. за 2016г.; 930лв. за 2017г. и 966лв. за 2018г. В заключението е
посочен и размера на дължимите осигурителни вноски.
Предявеният в
производството иск с правно основание чл.694, ал.2 от ТЗ е подаден срока по
чл.694, ал.6 ТЗ, от легитимирано лице, по отношение на неприето в
производството по несъстоятелност вземане, по което възражението по чл.690, ал.1 от ТЗ е оставено
без уважение.
За да бъде уважен
същия е необходимо по делото да бъде установено наличието на вземане в полза на
цедента – Г. Ч., представляващо възнаграждение за дейността й като управител на
несъстоятелното дружество през исковия период, размера на вземането и
прехвърлянето му на ищеца.
Спорът пред
настоящата инстанция е концентриран върху въпросите за съществуване на
вземането, а именно дали договорът за управление следва да е сключен в писмена
форма, като такава за действителност; за приложимостта на разпоредбата на
чл.293, ал.3 от ТЗ, както и за размера на дължимото възнаграждение.
Договорът за
управление на търговско дружество е уреден в Търговския закон като формална
сделка с писмена форма за действителност /чл.141, ал.7/, сключена от
оправомощено ad hoc лице, въз основа на решение на ОС на дружеството
/чл.137, ал.1, т.5/, а в конкретния случай на едноличния собственик на
капитала. Изискването за форма за действителност на договора означава, че
същата следва да е налице към момента на изявяване на волята на страните, който
е от значение за пораждане на целените правни последици и по принцип изключва
възможността за сключването и продължаването на договора с конклудентни
действия.
От друга страна, за
да възникне мандатно правоотношение между дружеството и управителя, е
необходимо да е налице решение на ОС на дружеството/едноличния собственик на
капитала, в което да са определени конкретните права и задължения, извън тези
по закон, както и размера на дължимото възнаграждение, за които страните са
постигнали съгласие. Сключването на
договор не е предпоставка за конституиране на органа на управление, тъй като
основната част от задълженията му и отношенията му с дружеството са определени
от закона.
С оглед на посочените
характеристики на договора за възлагане на управление, съдът счита, че
сключването му и размера на дължимото по него възнаграждение, не могат да бъдат
установявани с конклудентни действия, нито да бъдат санирани чрез приложение на
разпоредбата на чл.293, ал.3 и чл.301 от ТЗ. Хипотезата на чл.293, ал.3 от ТЗ
би била приложима при изменение на договора, което не е сключено в предвидената
форма и касае правата и задълженията на управителя, за които не е необходимо
изрично решение на ОСС. В този смисъл е и трайно установената съдебна практика,
част от която е обективирана в решение по т.д.№2972/2017г. на ВКС, І т.о.
Предвид изложеното,
съдът намира, че по делото не са събрани доказателства, от които да се
установява наличие на надлежно сключен договор за възлагане на управление между
„Франсис Резидънс” ЕООД /в н./ и Г. Т. Ч.. Данни за постигнато съгласие за
сключване на такъв договор не се съдържат и в решението на едноличния
собственик на капитала за избор на управителя, доколкото такова не е
инкорпорирано в него, не е определено лице, което да го подпише от името на
дружеството, както и не е взето решение за заплащане на възнаграждение и за
определяне на неговия размер. Последният не може да бъде изведен по
тълкувателен път.
Липсата на сключен
договор за управление и договорен размер на дължимото по него възнаграждение,
обуславя извод за липса на вземане на Г. Ч. за същото, поради което и сключения
договор за цесия не може да прехвърли права, които цедентът не притежава.
Предявеният иск е
неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен.
Предвид съвпадане
правните изводи на двете инстанции, обжалваното решение следва да бъде
потвърдено.
При този изход на
спора и съгласно разпоредбата на чл.694, ал.7 от ТЗ въззивникът „Посолство на
красотата“ ЕООД следва да бъде осъден да заплати по сметка на съда в полза на бюджета на съдебната власт,
дължимата за производството държавна
такса, възлизаща на 55,54лв.
Предвид липсата на
доказателства за направени разноски в настоящото производство, такива не следва
да бъдат присъждани в полза на страните.
Воден от горното,
съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №256/26.03.2019г.
по т.д.№1150/2018г. на ВОС.
ОСЪЖДА
„Посолство на красотата" ЕООД, ЕИК *********, със седалище гр. Варна, представлявано от управителя Е. П. Т.ДА ЗАПЛАТИ по сметка на Апелативен съд Варна, в полза на бюджета на съдебната власт,
сумата 55,54лв., представляваща дължимата за производството държавна такса, на
основание чл.694, ал.7 от ТЗ.
РЕШЕНИЕТО не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: