Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 17.09.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е въззивен състав, в публичното съдебно
заседание на осемнадесети юни две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с. ЕВЕЛИНА МАРИНОВА
при участието на секретаря
Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Иванка Иванова гр. д. № 6070 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С
решение № 28747 от 30.01.2020 г., постановено по гр. д. № 17604/2018 г. по
описа на СРС, І ГО, 50 състав, е признато за установено по иска с правно основание
чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.9 ЗПК вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД, че за
„Ф.И.“ ЕАД съществува право на парично вземане по отношение на Б.М.П. за
главница в размер на 1 360 лв. по договор за потребителски кредит № *********
от 18.02.2014 г., ведно със законната лихва, считано от 06.07.2017 г. до
изплащане на вземането, с мораторна лихва в размер на 315, 85 лв. за периода
06.07.2014 г. – 30.05.2017 г., удостоверено в заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК по ч. гр. д. № 45297/2017 г. по описа на СРС.
Отхвърлен е предявеният иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.9 ЗПК
вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД – за установяване съществуването на право на
парично вземане за сумата над уважения размер от 1 360 лв. до пълния
предявен размер от 1 470, 52 лв. за главница по посочения договор за
потребителски кредит, ведно със законната лихва, считано от 06.07.2017 г. до
изплащане на вземането и договорна лихва в размер на 496, 52 лв. за периода
15.03.204 г. до 16.04.2015 г., с лихва за забава в размер над уважения от 315,
85 лв. до пълния предявен размер от 478, 74 лв. и за периода от 15.03.2014 г.
до 16.04.2015 г., удостоверено в горепосочената заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК. Ответникът е осъден да заплати на ищеца, на
основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК сумата от 54, 64 лв. – съдебни разноски в
заповедното производство и сумата от 459, 29 лв. – съдебни разноски в исковото
производство.
Срещу
постановеното съдебно решение в частта, с която е уважен предявеният иск, е
депозирана въззивна жалба от ответника Б.М.П., чрез адв. А.В., назначен по реда
на чл.47, ал.6 ГПК да го представлява по делото. По силата на договор за
продажба и прехвърляне на вземания от 21.03.2020 г. “П.Ф.Б.“ ООД е прехвърлил
на ищеца ликвидни и изискуеми вземания, произтичащи от договори за заем по
смисъла на ЗЗД и ТЗ, както и договори за потребителски кредит по смисъла на
ЗПК. Сред прехвърлените вземания е и вземането спрямо ответника. По делото не
са представени доказателства, че цедентът или цесионерът са уведомили надлежно
ответника за извършеното прехвърляне на вземанията. Ищцовото дружество е
отправило изрично изявление с исковата си молба съда да счете връчването й да
съобщение на цесията. В случая ценентът е упълномощил цесионера да уведоми от
негово име длъжника за извършената цесия.
До уведомяването на длъжника за негов кредитор се счита цедентът. Счита,
че от ангажираните по делото доказателства не се установява длъжникът да е
уведомен за цесията. С оглед на това счита, че неправилно съдът е приел, че е
осъществено връчване на уведомлението до ответника за прехвърляне на вземанията
в хода на производството с материално-правния ефект по чл.99, ал.4 ЗЗД. Предвид
особения характер на процесуалния представител на страната същият не може да получи
надлежно уведомлението за извършената цесия по силата на законова фикция за
връчване на ответника. Моли съда да отмени решението в обжалваната част.
В
срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ищеца
„Ф.И.“ ЕАД. С молба от 17.03.2021 г. оспорва въззивната жалба. Трайната съдебна
практика приема, че е допустимо уведомяването на длъжника за извършената цесия
с исковата молба, включително в случаите на връчване на съдебните книжа на
особен представител. В съответствие с изискването на чл.235, ал.3 ГПК
решаващият съд е съобразил това настъпило в хода на съдебния процес
обстоятелство. Длъжникът може да възрази за липсата на редовно уведомление, ако
е извършил плащане в полза на цедента преди получаване на уведомлението,
какъвто не е настоящия случай. Моли съда да потвърди решението в обжалваната
част. Претендира сторените по делото разноски.
Съдът,
след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира
следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно,
кумулативно съединени положителни
установителни искове съответно с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.9 ЗПК
вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД. Ищецът твърди, че
на 18.02.2014 г. ответникът е сключил договор за потребителски кредит №
********* с „П.Ф.Б.“ ООД, по силата на който дружеството е отпуснало сумата от
1 500 лв. срещу задължението на ответника да върне предоставената сума,
заедно с уговорената лихва в размер на 542, 59 лв. и такси в размер на
1 096, 95 лв. Последните са
начислени за използване на услугата „Кредит у дома“ – домашно посещение на
дължимите суми, както и за оценка на досието и администриране на кредита. Ответникът
не е погасил задължението за заплащане на уговорената вноска на 14.03.2014 г.,
поради което от следващия ден е изпаднал в забава. На 21.03.2016 г. между „П.Ф.Б.“
и ищцовото дружество е сключен договор за прехвърляне на вземания, по силата на
който вземанията по горепосочения договор за потребителски кредит са му
прехвърлени. В изпълнение на задължението си по чл.99, ал.3 ЗЗД цедентът е упълномощил ищеца да уведоми
длъжника за извършеното прехвърляне на вземания. Твърди, че до длъжника е
изпратена пратка, която не е връчена като непотърсена. С оглед на това
представя уведомление за връчване заедно със съдебните книжа на длъжника. Във връзка с вземанията, произтичащи от
горепосочения договор за потребителски кредит спрямо ответника е постановена
заповед за изпълнение за сумата от 1 470, 52 лв. – главница, ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението до окончателното
изплащане на вземането, сумата от 496, 52 лв. – договорна възнаградителна лихва
за периода 15.03.2014 г. – 30.05.2017 г. и сумата от 1 032, 50 лв.- такса
за периода 15.03.2014 г. – 16.04.2015 г. Препис от постановената заповед за изпълнение
е връчен чрез залепване на уведомление. Моли съда да постанови решение, с което
да признае за установено съществуването на горепосочените вземания спрямо
ответника, като му присъди сторените по делото разноски.
В срока по чл.131 ГПК е
постъпил писмен отговор на исковата молба от ответника, депозиран чрез
назначения й по реда на чл.47, ал.6 ГПК процесуален представител, с който
оспорва предявените искове. Съгласно представените по делото доказателства
цедентът не е уведомил редовно длъжника за извършената цесия. Препис от
съдебните книжа не е лично връчен на длъжника, поради което цесията не е
надлежно съобщения и по делото. Прави възражение за изтекла погасителна давност
по отношение претендираните от ищеца лихви. Прави възражение за изтекла
погасителна давност и по отношение на главницата, тъй като счита, че се касае
за периодично плащане и спрямо нея също намира приложение кратката 3 – годишна
погасителна давност. Счита, че уговорената лихва е прекомерна. Счита, че
ответникът не дължи претендираните такси, тъй като не е оказана услугата
домашно посещение. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли
предявения иск.
На 06.07.2017 г. „Ф.И.“ ЕАД е
депозирал пред СРС заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу Б.М.П. за сумата от 1 470, 52 лв. – главница; сумата от 496, 52
лв. – договорна лихва за периода 15.03.2014 г. – 16.04.2015 г.; сумата от 478,
74 лв. – лихва за забава за периода 15.03.2014 г. – 30.05.2017 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от момента на завеждане на делото,
както и сторените по делото разноски. В т.12 от заявлението са посочени същите
обстоятелства, както и заявените в исковата молба.
С разпореждане от 17.07.2017
г., постановено по ч. гр. д. № 45297/2017 г. по описа на СРС, І ГО, 50 състав,
съдът е постановил исканата заповед, като е присъдил на заявителя и сторените в
заповедното производство разноски в размер на 219, 57 лв., от които: 69, 57 лв.
– държавна такса, както и 150 лв. – възнаграждение за юрисконсулт.
Препис от постановената заповед
е връчен на длъжника по реда на чл.46, ал.5 ГПК.
В срока по чл.415, ал.4 ГПК
ищецът е предявил искове за установяване на вземанията си по исков ред.
По силата на договор за
потребителски кредит № *********, сключен на 18.02.2014 г. между „П.Ф.Б.“ ООІ – заемодател и Б.М.П. – заемополучател, дружеството се е
задължило да предостави на ответника сумата от 1500 лв. чрез банков превод, срещу
насрещното му задължение да върне заетата сума в срок 60 седмици при първа
падежна дата 25.02.2014 г.Страните са уговорили размер на седмичните вноски от 52,
33лв., като последната от тях възлиза на 52, 07лв. В седмичната вноска се
включва главница, редовна (възнаградителна) лихва, такса за оценка на кредитно
досие в размер на 75 лв., такса за администриране на кредита в размер на 274, 95
лв., такса домашно посещение в размер на 747 лв. В клаузата на чл.9 страните са
уговорили редът за разпределение на плащанията, които не са достатъчни да
покрият непогасените задължения –най-напред законната лихва за забава; такса за
услуга домашно посещение, такса за администриране на кредита, такса за оценка
на досието, редовна лихва, обезщетение при пълно предсрочно погасяване на кредита
и накрая главница. В чл.23 от договора страните са предвидили възможност
заемодателят да прехвърли вземанията на трети лица. Общият размер на дължимата
сума възлиза на 3139, 54лв., от която: 1500 лв. - главница и 542, 59 лв. - редовна лихва с
фиксиран лихвен процент от 56 % годишно, както и 1096, 95лв. - такси.
По силата на договор за
прехвърляне на вземания от 21.03.2016 г. „П.Ф.Б.“ ООД е прехвърлил на ищцовото
дружество вземания, описани в Приложение № 1 към договора. Сред прехвърлените
вземания фигурира вземане в полза на
цедента срещу ответника в размер на 2 999, 54 лв., произтичащо от
процесния договор за потребителски кредит.
С пълномощно с нотариална
заверка на подписите от 05.04.2016 г. цедентът „П.Ф.Б.“ ООД е упълномощил
цесионерът „Ф.И.“ ЕАД да уведоми длъжниците за сключения между тях на
211.03.2016 г. договор за прехвърляне на вземания.
Ищецът е изпратил до ответника
уведомление от името на цедента за извършеното прехвърляне на вземание по
договор за потребителски кредит № ********* от 18.02.2014 г. посочен е номер на
банкова сметка, ***е суми. Не са ангажирани доказателства относно връчването
му. Същото е връчено на длъжника заедно с препис от исковата молба чрез
назначения му по реда на чл.47, ал.6 ГПК процесуален представител.
От заключението на вещото лице А.Г.К.по
изслушаната пред СРС съдебно – счетоводна експертиза се установява, че ищецът е
платил на заемодателя сумата от 140 лв. С тази сума са погасени следните
задължения: 29, 48 лв. – главница, 46, 07 лв. – лихва, 64, 45 лв. – такса за
оценка на досието, такса за услуга „кредит у дома“ и административна такса.
Незаплатеният остатък от дълга възлиза, както следва: 1 470, 52 лв. –
главница, 496, 52 лв. – договорна възнаградителна лихва за периода 15.03.2014
г. – 16.04.2015 г., 479, 76 лв. – лихва за забава за периода 15.03.2014 г. –
30.05.2017 г., 1 032, 50 лв. – такса за периода 15.03.2014 г. – 16.04.2015
г. Общият размер на задължението е
3 479, 30 лв. Размерът на задълженията, определен за период от 3 години
преди завеждане на делото възлиза на 1 124, 13 лв. – главница, 271, 51 лв.
– възнаградителна лихва и 342, 58 лв. – лихва за забава.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема
от правна страна следното:
Въззивната жалба е депозирана в
срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, поради което е процесуално
допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси, той е
ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената служебна
проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и
процесуално допустимо.
В предмета на делото е включен
установителен иск, предявен от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, при направено възражение от
длъжника в срока по чл.414, ал.2 ГПК, в рамките на установения в чл.415, ал.4 ГПК срок. Целта на ищеца е да се установи със сила на пресъдено нещо спрямо
другата страна съществуването на вземането, предмет на издадената заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК.
От ангажираните по делото
доказателства се установи, че между „П.Ф.Б.“ ООД и ответника на 18.02.2014 г. е
подписан договор за потребителски кредит, по силата на който дружеството се е
задължимо да предостави на ответника потребителски кредит в размер на
1 500 лв., срещу насрещното му задължение да върне заетата сума на 60
седмични вноски, заедно с договорна лихва и уговорените такси.
По силата на сключения на
21.03.2016 г. договор за прехвърляне на вземания „П.Ф.Б.“ ООД е прехвърлил на
ищеца вземания, сред които тези, произтичащи от сключения на 18.02.2014 г.
договор за потребителски кредит.
Жалбоподателят
счита, че не е налице надлежно уведомяване на длъжника за извършената цесия,
поради което тя не е произвела действие по отношение на него.
Нормата на чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД предвижда, че предишният кредитор трябва да съобщи на длъжника за
прехвърлянето на вземането, от който момент цесията има действия спрямо
длъжника и третите лица. Необходимостта от уведомяване на длъжника имено от
предишния кредитор произтича от това, че прехвърленото вземане е възникнало от
правоотношение между длъжника и предишния кредитор и следва да се създаде
достатъчна сигурност за длъжника за извършената замяна на стария му кредитор с
нов. Затова съобщението от новия кредитор няма предвиденото в чл.99, ал.3 и
ал.4 ЗЗД действие. Това обаче не означава, че предишният кредитор няма правото
да упълномощи новия кредитор да извърши съобщението до длъжника като негов
пълномощник. Това упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на
чл.99, ал 3 и ал.4 ЗЗД, в какъвто смисъл е и задължителната съдебна практика -
решение № 137 от 02.06.2015 г. по гр. д. № 5759/2014 г. на ВКС, III ГО).
В разглеждания случай е налице
такова упълномощително волеизявление от цедента в полза на цесионера да уведоми
длъжниците от негово име, обективирано в представеното по делото пълномощно с
нотариална заверка на подписа, обсъдено по – горе.
Жалбоподателят поддържа, че
материално - правни волеизявления не могат надлежно да се отправят чрез
назначен по делото особен представител, предвид ограничената му представителна
власт.
Съгласно разясненията, дадени с
решение № 198 от 18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г., на ВКС, ТК, І ТК,
постановено по реда на чл.290 ГПК, в хипотезата на осъдителен иск за заплащане
на суми по договор за кредит, в исковата молба по който е обективирано
изявление на банката - ищец, че упражнява правото си да направи целия дълг по
кредита предсрочно изискуем, поради осъществяване на предвидените в договора
или закона предпоставки, връчването на особения представител представлява
надлежно уведомяване на длъжника - ответник. Връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако е
направено на особения представител и от този момент се пораждат свързаните с
факта на връчване правни последици. Посочено е също така, че последователно в
практиката на ВКС: решение № 148/02.12.2016 г. по т.д. № 2072/2015 г. на ВКС, ТК,
I ТО, решение № 25/03.05.2017 г. по гр. д. № 60208/2016 г. на ВКС, ГК, II ГО и
др. се застъпва становище, че банката, ако не е уговорено друго, може да избере
начин за връчване на горепосоченото изявление на длъжника, вкл. и чрез
нотариална покана и той ще е редовно осъществен, ако е била проведена процедура
по чл. 50 ЗННД вр. чл. 47, ал. 1-5 ГПК - отсъствието от адреса по чл. 47 ГПК се
удостовери от длъжностното лице, а съобщенията се считат за връчени, т. е. и
без да е необходимо назначаване на особен представител в нотариалното
производство.
Тези разяснения следва да
намерят съответно приложение и в случаите, когато волеизявлението е за
уведомяване на длъжника за извършената цесия. Ето защо доводите на
жалбоподателя в тази насока се явяват неоснователни. Следва да се отбележи също
така, че липсва пречка уведомяването на длъжника да се извърши в хода на
съдебния процес. Получаването на уведомлението е факт, настъпил в хода на
процеса, който е от значение за спорното право. Предвид изложеното и на
основание чл.235, ал.3 ГПК този факт следва да се вземе предвид при
постановяване на съдебното решение – решение № 123 от 24.06.2009 г. по т. д. №
12/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО и др.
Тъй като в настоящото
производство не са релевирани оплаквания относно размера на задълженията на
жалбоподателя и на основание чл.269 ГПК този въпрос стои извън пределите на
въззивния контрол, поради което не следва да се обсъжда по същество.
Тъй като крайните изводи на
двете инстанции съвпадат, решението в обжалваната част следва да се потвърди.
По разноските по производството:
При този изход на делото и на
основание чл.78, ал.3 ГПК в полза на ответника по жалбата следва да се присъдят
сторените по делото разноски. Техният размер възлиза на 300 лв. – заплатено
възнаграждение за особен представител.
Предвид обстоятелството, че
ответникът по жалбата не е депозирал писмен отговор на същата, както и не е
представляван в проведеното открито заседание, съдът счита, че същият не е
защитаван в настоящото производство от юрисконсулт, поради което не са налице
предпоставките на чл.78, ал.8 вр. с ал.3 ГПК и не следва да му се присъжда
юрисконсултско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 28747 от 30.01.2020 г., постановено по гр.
д. № 17604/2018 г. по описа на СРС,
І ГО, 50 състав, В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ.
ОСЪЖДА Б.М.П., ЕГН **********,***, офис 4 – адв. А.А.В., да
заплати на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК *****, с адрес ***, сумата от 300 (триста) лв., на основание чл.78, ал.3 ГПК, представляваща
сторени разноски във въззивното производство.
Решението в частта, с която е са отхвърлени предявените
искове, е влязло в сила като необжалвано.
Решението не
подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.