Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 14.11.2018 год.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-“В” състав в
публичното съдебно заседание на тринадесети юни през две хиляди и осемнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА Мл. с-я: БОРЯНА ПЕТРОВА
при секретаря Юлия Асенова,
като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 16583 по описа за 2017
год. и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № І – 36 – 124 от
30.03.2016 г., постановено по гр. д. № 950/2014 г. на СРС, І ГО, 36 с-в е
осъдена П.НА Р.Б.- гр.София 1000, бул.”********да заплати на М.В.М., с ЕГН **********
на основание чл. 2 б от ЗОДОВ сумата от 6400 лв. - обезщетение за неимуществени
вреди, сумата от 1200 лв. - обезщетение за имуществени вреди, представляващи
разноски за адвокатска защита в наказателното производство и сумата от 1371, 45
лв., съставляваща пропуснати ползи в размер на законната лихва върху внесена сума
за парична гаранция 1000 лв. за периода от 06.01.1998 г. до 03.12.2012 г. в
резултат от необосновано дълго продължило наказателно производство по обвинение
в престъпление по чл. 210, ал.1, т.5 вр. с чл. 209, ал.1, вр. с чл. 20, ал.2,
вр. чл. 26, ал.1 от НК 209 от НК, което е прекратено с определение по НОХД
№11884 по описа за 2008 г. на СРС, НО, 93 с-в от 22.10.2012 г. и е отхвърлен
иска за неимуществени вреди в останалата му част - над уважения размер до
размера на сумата от 23576, 42 лв.; иска за имуществени вреди - пропуснати
ползи в размер на законната лихва върху внесена сума за парична гаранция в
останалата му част - над уважения размер до размера от 1961, 58 лв. и изцяло
иска за имуществени вреди от задържана разлика между предадени на следствието и
възстановени суми на клиенти на фирма „МВМ“ - М.М. в размер на 3262 лв., като неоснователни.
С решението на съда е осъдена П. на Република България, да заплати на М.В.М. разноски
по делото на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в размер на сумата от 10 лв. –
държавна такса.
Срещу решението на съда е
постъпила въззивна жалба от ответника П.НА Р.Б., в осъдителната му част, с
която ответникът е осъден на основание чл. 2б ЗОДОВ да заплати на ищеца М.В.М.
сумата от 6 400 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, сумата от 1200 лв. -
обезщетение за имуществени вреди - разноски за адвокатска защита в
наказателното производство, сумата от 1371,45 лв. - пропуснати ползи в размер
на законната лихва върху внесена сума за парична гаранция 1000 лв. за периода
06.01.1998 г. - 03.12.2012 г. и сумата от 10 лв. - разноски по делото.
В жалбата се излагат доводи за
недопустимост на решението в обжалваната му част поради липса на доказателства
по делото за изчерпана административна процедура по смисъла на чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ, която е абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на иска по чл.
2 б ЗОДОВ, като в тази връзка жалбоподателят моли съда да бъде обезсилено
първоинстанционното решение.
При условията на евентуалност, се
излагат съображения за неправилност на първоинстанционното решение в
атакуваната му част поради нарушения на материалния закон и необоснованост. Поддържа
се, че в обжалваното решение неправилно е приложен чл. 2б от ЗОДОВ, тъй като
ищецът не е доказал вреди, които да произтичат от увреждането, като същият
дължи пълно и главно доказване на претърпените неимуществени и имуществени
вреди, и причинно – следствената връзка между тях и неразумната продължителност
на производството. Твърди се, че размерът на присъденото обезщетение за
неимуществени вреди е прекомерно завишен, поради което моли същият да бъде
намален. По изложените съображения, жалбоподателят моли съда да постанови
съдебен акт, с който да обезсили решението в обжалваната му част, евентуално -
да го отмени в тази част и да отхвърли предявените искове, като неоснователни и
недоказани или да намали обезщетението за неимуществени вреди.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не
е подаден отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна - ищец М.В.М..
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е допустима -
подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски съд, като обсъди
доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е
изложена от първоинстанционния съд.
Пред настоящата въззивна инстанция
е прието като доказателство по делото уведомително писмо от 20.03.2017 г. от
Министерство на правосъдието, видно от което във връзка със заявление с вх. № РС-13-42/18.02.2013
г. по описа на ИВСС, подадено от М.В.М. има постановен акт – уведомително писмо
по смисъла на чл. 60 е, ал. 2 от ЗСВ с изх. № 94 – М-194/24.07.2013 г., с който
Министърът на правосъдието е определил обезщетение в размер на 7300 лв. и е
предложил сключване на споразумение със заявителя. Предложението за сключване
на споразумение е изпратено на 25.07.2013 г. и е получено от заявителя на
07.08.2013 г., но същото не е прието от М.В.М. в указания срок. Към писмото е
приложено заверено копие от уведомителното писмо от 24.07.2013 г., изпратено до
М.В.М. и копие от извествие за доставяне.
Пред настоящата въззивна
инстанция не са ангажирани други доказателства по смисъла на чл. 266 от ГПК,
които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните
в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са
преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на
установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до
следните правни изводи:
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи
окончателен извод за основателност на предявените от ищеца М.В.М. срещу ответника
П. на Р. България искове с правно основание чл.2б от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение
за неимуществени и имуществени вреди, в резултат от необосновано дълго
продължило наказателно производство до размера на сумите, за които същите са
уважени. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на
чл. 154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл. 146
от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства,
като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства
по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да
разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност, в
обжалваната част.
Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло мотивите на
обжалваното първоинстанционно решение и на основание чл.272 ГПК препраща към
тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените
от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата
са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи,
следва да се добави и следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 2б
от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от нарушение на
правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1
от Конвенцията, като съдът следва да съобрази общата продължителност и предмета
на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на
страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на
останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти,
които имат значение за правилното решаване на спора. С разпоредбата на
чл.2б от ЗОДОВ /ДВ бр.98 /2012г./ се предвиди като вътрешноправно средство за защита,
самостоятелна хипотеза на отговорност на държавата за вреди, причинени на
граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване
на делото в разумен срок. По този ред лицата разполагат с отделен иск, с който
могат да установяват пред националния съд наличие на нарушение по чл.6 § 1 от Конвенцията и да претендират обезщетение. В тази
хипотеза, Държавата отговаря за вреди от действия на
правозащитни органи, които не са извършени в разумен срок на основание специалната
норма на чл.2б от ЗОДОВ, като обезщетенията за тях съгласно чл.8
ал.1 от З. се претендират само по този закон и реда на ГПК. Отговорността е
деликтна. Критериите, въз основа на които съдът прави преценката си дали е
допуснато нарушение по чл.6 § 1 от Конвенцията
са посочени примерно в закона /чл.2б ал.2 от ЗОДОВ/. Механизмът, по който се прави извод дали е спазено
изискването за разумен срок е следният: първо се установява продължителността
на релевантния период /началният момент е отправянето на наказателното
обвинение и крайния – постановяването на окончателен акт на съда, с който се
слага край на несигурното положение на лицето/ и след това се преценява дали
този период е разумен. Разумността се оценява с оглед обстоятелствата по
делото, като се търси баланс между интересите на лицето възможно най - бързо да
получи решение и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане
на наказателното производство. При преценката си за разумността на релевантния
период, съдът прилага три критерия: сложност на делото, поведение на
жалбоподателя и поведение на компетентните органи.
В настоящия случай съдът намира,
че са налице предпоставките на чл.2б от ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на
ответника за заплащане на обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени и
имуществени вреди, причинени му от нарушение на правото на разглеждане и
решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията. В процесния
случай наказателното производство водено срещу ищеца е било образувано през
1997 г. като са били предприети съответните процесуално-следствени действия.
Повдигнато е било обвинение за престъпление по чл. 209 от НК, за което се
предвижда наказание лишаване от свобода над пет години и което се отличава с
висока обществена опасност, а освен това наказателното производство е било
провеждано спрямо няколко обвиняеми лица. Касае се за продължавана престъпна
дейност и за деяния осъществени през продължителен период от време спрямо
множество пострадали лица, което е усложнило разследването и обосновава извода
за фактическа и правна сложност на делото. С постановление на прокурор сл.дело
№ 408/1997 г. е било прекратено, тъй като случая е от гражданско- правен
характер, но същото е било отменено с постановление от 01.07.1999 г. на
Зам.районния прокурор при СРП.
Съдът приема, че до
продължителния срок на разглеждане на делото е довело двукратното връщане на
делото за ново разглеждане за отстраняване на допуснати от прокурора съществени
процесуални нарушения, а също така и обстоятелството, че в продължителен период
от време от образуването на наказателното производство до внасянето на обвинителния
акт не са извършвани никакви процесуални действия. По отношение на продължителността
на производството в съдебната фаза, не се установява това да е в резултат на
действията на П.. Целият период на проведеното наказателното производство е от 01.04.1997
г. до 06.11.2012 г. /датата на влизане в сила на определението на СРС за
прекратяване на наказателното производство/. С оглед на продължителността на
воденето наказателно производство – приблизително 10 години до внасянето на
обвинителния акт и повече от 15 години до приключването му с акт на съда, без
това да е било свързано с необходимостта от извършване на допълнителни
процесуални действия или събиране на нови доказателства, съдът приема, че
безспорно е налице необосновано дълго продължило наказателно производство,
водено срещу ищеца М.В.М., поради което е налице основание за ангажиране
отговорността по чл. 2б от ЗОДОВ на П. на Р. България.
Доводът изложен във въззивната
жалба, че предявените от ищеца искове с правно основание чл.2б от ЗОДОВ са
недопустими, поради непредставяне на доказателства, че е изчерпана възможността
за обезщетяване на ищеца по административен ред в производство по глава трета
„А“ от ЗСВ и постановеното решение следва да бъде обезсилено е изцяло неоснователен.
Това е така, тъй като от приетото доказателство по делото - уведомително писмо
от 20.03.2017 г. от Министерство на правосъдието се установява, че във връзка
със заявление с вх. № РС – 13 – 42/18.02.2013 г. по описа на ИВСС, подадено от М.В.М.
има постановен акт – уведомително писмо по смисъла на чл. 60 е, ал. 2 от ЗСВ с
изх. № 94 – М-194/24.07.2013 г., с който Министърът на правосъдието е определил
обезщетение в размер на сумата от 7300 лв. и е предложил сключване на
споразумение, което е изпратено и получено от заявителя, но не е прието от
него. В тази връзка, настоящата инстанция намира, че е изпълнена
административната процедура по реда на глава трета от ЗСВ, поради което предявените
искове са процесуално допустими и не са налице основания за обезсилване на обжалваното
решение.
На следващо място по отношение на
възражението във въззивната жалба, че предявените искове за неимуществени и
имуществени вреди са недоказани и неоснователни, тъй като ищецът не е доказал
вреди, които да произтичат от увреждането, съдът намира следното:
Неоснователни са оплакванията за
липса на доказана причинно - следствена връзка между забавянето на
производството по наказателното дело водено срещу ищеца и претендираните от
него имуществени и неимуществени вреди. С оглед на обстоятелството, че
отговорността на Държавата е обективна и се носи при доказване на увреждането,
следва извод за наличие на причинени неимуществени вреди със самия факт на
забавянето. В тази връзка на първо място следва да се посочи, че съгласно практиката
на ЕСПЧ има силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на
производството води до неимуществени вреди /така например в Скордино с/у Италия
№ 36813/97, 29 март 2006 г./.
На следващо място, според
трайната съдебна практика на ВКС ( решение № 480 от 23.04.2013 г. по гр. дело №
85/2012 г. на ВКС, ІV г.о. , решение № 165 от 16.06.2015 г. по гр.дело №
288/2015 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 63 от 18.03.2016 г. по гр.дело №
5124/2015 г. на ВКС, ІІІ г.о.) с незаконното повдигане и поддържане на
обвинение в извършване на престъпление се причиняват обичайни неимуществени
вреди, които се изразяват в нравствени, емоционални и психически терзания на
личността, накърнената чест, достойнство, добро име в обществото. Нормално е да
се приеме, че по време на цялото наказателно производство лицето, обвинено в
извършване на престъпление от общ характер, за което се предвижда едно от най –
тежките наказания „лишаване от свобода“, изпитва неудобства, чувства се унизено,
притеснено и несигурно, накърнени са моралните и нравствените ценности у
личността, както и социалното му общуване. От друга страна, необосновано дългия
срок, в който е продължило наказателното производство, неизбежно е довел до
причиняване на неимуществени вреди на ищеца под формата на стрес, напрежение,
несигурност, липса на спокойствие, неудобство пред обществото, злепоставяне
пред близки и познати, загуба на социалните му контакти и т.н.
Когато предметът на спора е
очертан в рамките на обичайните негативни преживявания в резултат от действия
или бездействия на съответните органи, съдът е надлежно сезиран за обезщетяване
на неимуществени вреди, изразяващи се в неприятните чувства, усещания и
преживявания, независимо дали в исковата молба тези неимуществени вреди са
подробно описани и отговорността на държавата следва да бъде реализирана до
размера на тези вреди. Следва да се отчете и съдебната практика, съгласно която
не е в тежест на пострадалия да доказва отделните си негативни изживявания
/решение № 18/20.02.2014 г. по гр.д.№ 2721/2013г. на ВКС, IV г.о./, като
наличието им се презумира през целия период на висящност на наказателното
производство, а от своя страна неспазването на разумния срок на
продължителност, винаги увеличава вредните последици. /Решение № 532/24.06.2010
г. по гр.д. № 1650/2009 г. на ВКС, III г.о./. Когато, обаче се твърди
причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно
увреждане на здравето и други специфични увреждания, то тогава тези болки и
страдания трябва изрично да бъдат посочени в исковата молба и да бъдат доказани
от ищеца при условията на пълно и главно доказване в процеса съгласно чл. 154,
ал. 1 от ГПК, каквито доказателства по делото не са представени от страна на
ищеца.
В тази връзка въззивната инстанция
намира, че напълно обосновано и правилно първоинстанционният съд е приел, че
ищеца е претърпял неимуществени вреди, които обичайно засягат по негативен
начин неговото психическо и физическо състояние и настъпват у всекиго при
разглеждането на делото в такъв срок, както и наличието на причинно –
следствената връзка помежду им.
Спорният въпрос по делото е дали
ищецът е претърпял и в какъв размер
неимуществени вреди. В решение
№ 480 от 23.04.2013 г. по гр.дело № 85/ 2012 год. на ВКС, ІV г.о., е прието, че наказателното производство нормално влияе
негативно върху психиката на всяко лице и този извод съдът може да направи и
без наличие на строго формални доказателства, доколкото липсват други,
установяващи обратното. В процесния случай съдът приема, че воденото срещу М.В.М. наказателно производство е довело до негативни за него емоционални преживявания. От друга страна, статута на подсъдим в наказателния
процес е факт, който при неосъждан човек, неминуемо предизвиква негативни
емоции. Ето защо житейски оправдано е проведеното наказателно производство
спрямо ищеца да доведе до неблагоприятни изживявания за него. С оглед на което
изцяло неоснователни са релевираните във въззивната жалба доводи за
недоказаност на претърпените от ищеца неимуществени вреди, както и за липсата
на причинна връзка между тях и забавянето на производството по наказателното дело водено срещу ищеца. Неоснователни са и доводите, развити във въззивнита жалба,
че размерът на обезщетението е определен в нарушение на разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, както и че
същия е завишен. Първоинстанционният съд е определил размера на присъденото обезщетение за
претърпените от ищеца М.В.М. неимуществени вреди, като е взел
предвид правно релевантните за това
обстоятелства, установени по делото, и като е приложил критериите за
справедливост по чл.52 от ЗЗД, в съответствие с
константната съдебна практика, включително задължителната такава, намерила
израз в ППВС № 4/1968 г. и тълкувателно
решение /ТР/ № 3/22.04.2005 г., както и в установената, също
задължителна практика на ВКС по приложението на чл.52 от ЗЗД, формирана по реда на чл.290 от ГПК, а
именно – решение № 3/ 13.02.2012 г. по гр.дело №
637/ 2011 г. на ІІІ-то г.о. на ВКС, решение №
377/22.06.2010 г. по гр. дело № 1381/2009 г. на ІV-то г.о. на ВКС и решение № 267/13 от 26.06.2014 г. по гр. дело № 820/2012 г. на ІV-то г.о. на ВКС. Съгласно тази трайно установена съдебна
практика, понятието "справедливост" по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с
преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай
обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне размера
на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида,
характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Справедливостта, като критерий за
определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни
факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя
притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е
абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства
по делото, които носят обективни характеристики - характер и степен на увреждане,
начин и обстоятелства, при които е получено, вида и характера на упражнената
процесуална принуда – колко и какви процесуални действия са извършени с
участието на пострадалия, как са извършени действията, в продължение на колко
време, последици, продължителност и
степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение.
Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите
на увреденото лице от вредоносното действие.
В настоящия случай при определяне
размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът съобрази следните
обстоятелства: личността на ищеца/
неосъждан/;
възрастта му в периода на воденото
наказателно производство; продължителността на наказателното производство – над 15
години, която
надхвърля разумния срок за провеждането му, с оглед сложност на делото. Съдът
съобразява също така вида и тежестта на инкриминираното деяние, както и
обстоятелството, че
наказателното производство водено срещу ищеца е прекратено. Съдът отчита също начинът, по който
като цяло обвинението и воденото срещу ищеца наказателно дело се е отразило негативно на ищеца в емоционален и психологически аспект.
С
оглед на изложеното, въззивният
съд намира, че за така установените неимуществени вреди, които са в причинна
връзка с нарушение
на правото на разглеждане и решаване на наказателното дело в разумен срок, следва да се приеме, че
за обезщетяването на ищеца М.В.М. са необходими 6400 лв., който размер съответства на характера и степента на търпените болки
и страдания, както и на вида на упражнената процесуална принуда. В настоящия случай при определяне на
обезщетението, първоинстанционният съд е взел предвид всички обстоятелства,
които имат отношение към твърдяните от ищеца неимуществени вреди и уважавайки
предявения иск до размер на сумата от 6400 лв.
е постановил решение в съответствие с принципа на справедливостта по смисъла на
чл.52 от ЗЗД.
На следващо място, настоящият
въззивен
състав намира, че предявеният иск за заплащане на обезщетение за претърпени от
ищеца М.М. имуществени вреди в размер на сумата от 1200 лв.
също е основателен. Разноските, изразяващи се в заплатен от подсъдимия
адвокатски хонорар за осъществяване на защитата му в наказателното
производство, приключило с оправдателна присъда, респективно постановление за прекратяване, представляват за него имуществена вреда по смисъла на чл.4 от ЗОДОВ и подлежат на обезщетяване по
реда на този закон по силата на чл. 8, ал. 2 от закона. За да достигне до този
извод, съдът съобразява това, че в НПК не е предвидена процесуална възможност претенцията за разноски, изразяващи
се в заплатен от подсъдимия адвокатски хонорар, да се упражни в това
производство. В този случай настъпилите вреди и пряката им причинна връзка с незаконните действия и
актове по чл.2 от ЗОДОВ също следва да бъдат
доказани /в този смисъл решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК- Решение № 126 от 10.05.2010 г. на ВКС
по гр.дело № 55/ 2009 г., ІV г.о., ГК, Решение № 457 от 25.06.2010 г. на ВКС по гр.дело № 1506/ 2009 г., ІV г.о., ГК, Решение № 355 от 03.05.2001
г. на ВКС по гр.дело № 1651/ 2009 г., ІІІ г.о., ГК и Решение № 433 от 23.06.2010 г. на ВКС по
гр.дело № 563/ 2009 г., ІV г.о., ГК/. Видно от представените по делото договор за правна защита и съдействие от 27.02.2009 год. и разписка
от 07.01.2010 год., ищецът е заплатил адвокатско
възнаграждение на пълномощника си в общ размер на 1200 лева за защита в наказателното производство. Поради това
предявеният от ищеца иск за заплащане на
обезщетение за имуществени
вреди,
изразяващи се в разходи за адвокатска защита в наказателното производство, е
доказан по основание и размер и правилно е уважен от първоинстанционния съд за
сумата от 1200 лв.
На
следващо място, настоящият въззивен състав намира, че основателна и доказана е
и претенцията на ищеца за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени
вреди / пропуснати ползи/ от неправомерно задържане на сумата от 1000 лв.,
внесена като парична гаранция за периода от внасянето й на 06.01.1998 г. до
освобождаването й, в размер на законната лихва за забава върху внесената парична гаранция. Така предявения иск е
основателен и доказан до размер на сумата от 1371,45 лв. и като такъв правилно
е бил уважен от първоинстанционния съд.
При така изложените съображения и поради
съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, като неоснователна, а постановеното съдебно решение № І – 36 – 124
от 30.03.2016 г. по гр. дело № 950/2014 г. по описа на СРС, І ГО, 36 с-в, като
правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено на основание чл. 271,
ал.1 от ГПК в обжалваната част.
Така мотивиран Софийски
градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в
Р Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № І – 36 – 124 от 30.03.2016 г. по гр. дело № 950/2014 г. по описа на
СРС, І ГО, 36 с-в, в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО подлежи
на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от съобщението при
условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.