Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 16.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е въззивен състав, в публичното съдебно заседание на осемнадесети
октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с. АДРИАНА АТАНАСОВА
при участието на секретаря Елеонора Георгиева, като
разгледа докладваното от съдия Иванова гр. д. № 1330 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258
- чл. 273 от ГПК.
С решение № 548521/28.11.2018 г.,
постановено по гр. д. № 27750/2018 г. по описа на СРС, І ГО, 169 състав, е
признато за установено, на основание чл.439 ГПК, че Б.Л.И. не дължи на „К.И.И.Б.“
ЕАД, заплащане на сумата от 504, 95 лв. – лихва за периода 28.03.2008 г. –
01.07.2010 г. по договор за потребителски кредит № PLUS-01067265/03.07.2007 г.,
като предявеният иск е отхвърлен в останалата му част, а именно: по отношение
на сумата от 2223, 61 лв. – главница по цитирания договор, ведно със законната лихва, считано от
01.07.2010 г. до окончателното ѝ плащане и 154, 57 лв. – разноски, за
които е издаден изпълнителен лист от 13.09.2010 г. по ч. гр. д. № 32226/2010 г.
на СРС, 78-ми състав и е образувано изп.д. 20178410408550 по описа на ЧСИ Н.М..
Ищецът е осъден да заплати на ответника сумата от 21, 01 лв. - разноски за
производството, по компенсация с разноските на насрещната страна.
Срещу постановеното решение в
частта, с която е отхвърлен предявеният иск, е депозирана въззивна жалба от
ищеца Б.Л. И.. Излага съображения, че решението в обжалваната част е
неправилно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон.
Процесното вземане произтича от потребителски кредит, който е обявен за
предсрочно изискуем на 28.03.2008 г. На основание чл.114 ЗЗД давността започва
да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо. С оглед на това
счита, че давностният срок в случая е изтекъл на 28.03.2013 г. – преди датата
на извършване на изпълнителното действие, което би могло да прекъсне давността
по реда на чл.116, б.“в“ ЗЗД, както и преди датата на подаване на молбата, с
която е образувано изп. д. № 20138410403964/2013 г. по описа на ЧСИ Н.М., рег.
0 /41, подадена на 29.03.2013 г. Съгласно ТР № 2/2015 г. по тълк. д. № 2/2013
г. на ВКС, ОСГТК, т.14, заявлението за издаване на заповед за изпълнение не
прекъсва давността, а тя се прекъсва с предявяването на иск по чл.422, ал.1 ГПК. Ако такъв иск не е предявен или не е спазен срока по чл.415 ГПК, тогава
давността не се счита прекъсната със заявлението. Издаването на изпълнителен
лист също не води до прекъсване на давността. В случая в полза на „БНП П.П.Ф.“
ЕАД е издаден на 13.09.2010 г. изпълнителен лист, въз основа на който е
образувано изп. д. № 20138410403964/2013 г. по описа на ЧСИ Н.М., рег. № 841,
което впоследствие е било прекратено, на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК.
Изпълнителното действие запор е извършено на 02.04.2013 г., а давността е била
изтекла в предходен момент – 29.03.2013 г. С оглед на това давността не може да
бъде прекъсната чрез това изпълнително действие. Вземането е цедирано в полза
на „К.И.И.Б.“ ЕАД, за което не е бил надлежно уведомен. Излага съображения, че
подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение и влизане на
същата в сила са ирелевантни към признанието на вземането в един последващ момент,
след настъпването на изискуемостта, а са относими по отношение установяване на облигационно
правоотношение между страните. Моли съда да отмени решението в обжалваната
част, като уважи изцяло предявения иск.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е
постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ответника „К.И.И.Б.“ ЕАД, с
който я обжалва. Излага съображения, че решението в обжалваната част е правилно
и законосъобразно. съгласно ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на
ВКС, ОСГТК, ако вземането бъде признато, новата давност започва да тече от
влизане в сила на крайния акт, с който се установява, че вземането съществува.
С оглед на това счита, че моментът, от който започва да тече 5 – годишния
давностен срок за вземането е крайният акт на съда – издаването на
изпълнителния лист на 13.09.2010 г. Счита, че законосъобразен е изводът на
решаващия съд, че с изтичане на срока по чл.414 ГПК за подаване на възражение
срещу заповедта за изпълнение се погасяват всички правопогасяващи и
правоизключващи възражения на длъжника. След това са налице извършени
изпълнителни действия, които прекъсват давността. – наложен запор на 02.04.2013
г., на 10.10.2017 г. между тези дати не е изтекъл 5 – годишния давностен срок.
По делото е представена обратна разписка, удостоверяваща уведомяването на ищеца
за извършената цесия. Моли съда да потвърди решението в обжалваната част, като
му присъди сторените по делото разноски.
Съдът, след като прецени събраните
по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на
чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с
иск с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК, вр. чл.439 ГПК. Ищецът твърди, че
на 13.09.2010 г. е издаден изпълнителен лист във връзка с постановена заповед
за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 32226/2010 г. на СРС, 78
състав, за задължение по договор за потребителски кредит № PLUS-01067265/03.07.2007
г., сключен между него и „БНП П.П.Ф.“ ЕАД. Счита, че предсрочната изискуемост
на задължението е настъпила най-късно на 01.03.2008 г., тъй като плащането е
преустановено на 29.02.2008 г. подаването на заявление за издаване на заповед за
изпълнение води до прекъсване на давността, тъй като не е депозирано възражение
срещу поставената заповед. Въз основа на издадения изпълнителен лист заявителят
е образувал изп. д. № 201384103964/2013 г. по описа на ЧСИ Н.М., рег. № 841.
Твърди, че това изпълнително дело е прекратено на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК. Счита, че 5 – годишният давностен срок е изтекъл на 01.03.2013 г., а
молбата за образуване на изпълнителното производство е депозирана след изтичане
на този срок – на 29.03.2013 г. Дори да се възприеме позицията на кредитора, че
предсрочната изискуемост е настъпила на 28.03.2008 г., то давностният срок е
изтекъл на 28.03.2013 г., който момент също предхожда образуването на
изпълнителното производство. С оглед на това счита, че извършените в хода на
изпълнителното производство изпълнителни действия не са довели до прекъсване на
давностният срок. След това е образувано
изп. д. № 20178410408550/2017 г. по описа на ЧСИ Н.М.. Моли съда да постанови
решение, с което да признае за установено по отношение на ответника, че не му
дължи сумата от 2 223, 61 лв. по договор за потребителски кредит № PLUS-01067265/03.07.2007
г., ведно със законната лихва, считано от 01.07.2010 г. до изплащане на
вземането и разноски по делото в размер на 154, 57 лв., за които е издаден
изпълнителен лист по горепосоченото ч. гр. д. № 32226/2010 г. на СРС, 78 състав,
или евентуално да постанови за недължима сумата от 504, 95 лв. – лихва да периода
28.03.2008 г. – 01.07.2010 г., както и законна лихва от 01.07.2010 г. до
21.04.2015 г. в размер на 1 095, 21 лв., поради погасяването им по давност,
както и да му присъди сторените по делото разноски.
В срока по чл.131 ГПК ответникът е
депозирал писмен отговор, с който оспорва предявения иск. Излага съображения, че
предявеният иск е недопустим поради липсата на правен интерес от предявяването
му. Твърди, че на 15.05.2015 г. е сключил договор за цесия с първоначалния
кредитор на ищеца – „БНП П.П.Ф.“ ЕАД за сумата от 2 059, 80 лв.,
произтичаща от посочения от ищеца договор за потребителски кредит. Излага
съображения, че приложимата в случая давност е 5 – годишна. В хода на
изпълнителното производство – на 02.04.2013 г. е наложен запор върху трудовото
възнаграждение на ищеца, което е довело до прекъсване на давността. С оглед на
това от този момент започва да тече нова 5 - годишна давност, която не е
изтекла към момента на завеждане на делото. Моли съда да постанови решение, с
което да отхвърли предявения иск, като му присъди сторените по делото разноски.
На 01.07.2010 г. „БНП П.П.Ф.“ ЕАД е
депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение
срещу Б.Л.И. за сумата от 2 223, 61 лв. – главница, сумата от 504, 95 лв.
– лихва за периода 28.03.2008 г. – 01.07.2010 г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на завеждане на делото до окончателното
изплащане на сумата, както и сторените по делото разноски. В т.12 от
заявлението като обстоятелства, от които то произтича, е посочен сключен между
страните договор за потребителски паричен кредит № PLUS-01067265/03.07.2007 г.
в размер на 2 000 лв. Кредитът е следвало да се погаси на 23 вноски по
138, 97 лв., които включват главница и добавка, представляваща печалба за
кредитора. В т.14 от заявлението кредиторът се позовава на настъпила предсрочна
изискуемост на 28.03.2008 г. поради неплащане на две или повече дължими вноски.
Твърди, че длъжникът е преустановил на 29.02.2008 г. плащането по посочения
договор за потребителски кредит.
Въз основа на постановената заповед
за изпълнение от 14.07.2010 г. по гр. д. № 32226/2010 г. по описа на СРС, ГО,
78 състав, на 13.09.2010 г. е издаден от СРС, ГО, 78 състав, изпълнителен лист
в полза на „БНП П.П.Ф.“ ЕАД срещу Б.Л.И. за сумата от 2 223, 61 лв. –
получени суми по договор за потребителски кредит, лихва в размер на 504, 95 лв.
за периода 28.03.2008 г. – 01.07.2010 г. и законна лихва, считано от
01.07.20201 г. до изплащане на вземането, както и сумата в размер на 154, 57
лв.
По молба вх. № 100422/29.03.2013 от
кредитора „БНП П.П.Ф.“ ЕАД до ЧСИ Н.М. е образувано изпълнително дело № 20138410403964
С разпореждане от 02.04.2013 г. ЧСИ Н.М.
е наложил запор върху вземането на длъжника за трудово възнаграждение, дължимо
от неговия работодател – Социален патронаж.
На 11.04.2013 г. на длъжника е
връчена покана за доброволно изпълнение.
С постановление от 26.08.2015 г.
като взискател е конституиран „К.И.И.БГ“ ЕАД – частен правоприемник на
първоначалния взискател по силата договор за цесия от 15.05.2015 г.
С постановление от 09.08.2017 г.
изпълнителното производство е прекратено на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК.
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена
в срока по чл.259, ал.1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, като същата е
процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК съдът
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част.
При извършена служебна проверка
въззивният съд установи, че обжалваното решение е валидно и процесуално
допустимо.
В предмета на делото се включва
отрицателен установителен иск за установяване в отношенията между страните, че
ищецът не дължи на ответника исковата сума.
Разпоредбата на чл.439 ГПК предвижда
защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни
действия въз основа на изпълнителното основание. Законодателят е уредил
защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване
на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното
основание. По реда на действащия ГПК, в сила от 01.03.2008 г., заповедите за
изпълнение се ползват със стабилитет, тъй като влизат в сила, за разликата от
несъдебните изпълнителни основания по чл.237 ГПК (отм.). По тези съображения,
разпоредбата на чл.439, ал.2 ГПК следва да се прилага и за факти, настъпили
след влизане в сила на заповедта за изпълнение, когато заповедното производство
е приключило, независимо че съдебно дирене не се провежда (определение № 956 от 22.12.2010
г. по ч. т. д. № 886/2010 г. на ВКС, ТК, I ТО). Като
средство за защита на длъжника по висящ изпълнителен процес чрез предявяване на
иска по чл.439 ГПК се дава право на длъжника да установи, че изпълняемото право
е отпаднало, поради факти и обстоятелства, настъпили след съдебното му
установяване, които обаче имат правно значение за неговото съществуване.
Ето защо не всички правоизключващи и правопогасяващи факти имат отношение към
спорния предмет, а само тези, които са настъпили след влизане в сила на
заповедта за изпълнение (определение № 214 от 15.05.2018 г. по ч. гр. д. №
1528/2018 г., на ВКС, ГК, ІV ГО).
По изложените съображения в
съответствие с императивните изисквания на процесуалния закон решаващият съд е
разгледал само онези факти, които са настъпили след влизане в сила на заповедта
за изпълнение, въз основа на която е издаден изпълнителен лист, по силата на който е образувано изпълнително
производство.
Страните не са изложили оплаквания
относно приложения от решаващия съд срок на погасителната давност – 5 години за
главницата, поради което и на основание чл.269 ГПК този въпрос стои извън
рамките на въззивния контрол и не следва да се обсъжда по същество.
Съдът приема, че в случая заповедта
за изпълнение е влязла в сила на 13.09.2010 г., когато е издаден изпълнителният
лист, доколкото по делото не са представени доказателства относно датата, на
която е изтекъл двуседмичният срок по чл.414, ал.2 ГПК за подаване на
възражение от длъжника. Също така следва да се съобрази, че страните не спорят
относно обстоятелството, че заповедта за изпълнение е влязла в сила в
хипотезата на чл.416, предл.1 ГПК. От този момент е започнала да тече
давностният срок.
Съгласно т.14 от ТР № 2/26.06.2015
г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, новият ГПК урежда заповедното
производство като част от изпълнителния процес и затова заявлението за издаване
на заповед за изпълнение не прекъсва давността. Тя се прекъсва с предявяването
на иска за съществуване на вземането, но съгласно чл.422, ал.1 ГПК предявяването
на този иск има обратно действие, само ако е спазен срокът по чл.415,
ал.1 ГПК. Ако иск не е предявен или ако е предявен след изтичането на срока по
чл.415, ал.1 ГПК, давността не се счита прекъсната със заявлението.
Неподаването на възражение от страна на длъжника създава презумпция, че
вземането е безспорно, поради което заповедта за изпълнение влиза в сила и въз
основа на нея се издава изпълнителен лист, съгласно нормата на чл.416 ГПК.
Към момента на депозиране на молбата
за образуване на изпълнително дело – 29.03.2013 г., давностните срокове,
изчислени считано от 13.09.2010 г., не са изтекли, както за главницата, така и
за лихвата.
Съгласно чл.116, б.„в“ ЗЗД давността
се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на
вземането. Съгласно задължителните разяснения по т.10 от ТР № 2 от 26.06.2015
г. по т.д.№ 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, прекъсва давността предприемането на
кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо
от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по
инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно
чл.18, ал.1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана,
присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо
плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач,
насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от
проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и
не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и
връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние
на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др.,
назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга,
извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение
и др.
В случая ЧСИ Н.М. е наложил запор
върху трудовото възнаграждение на длъжника на 02.04.2013 г. С предприемането на
действия по налагане на запор от съдебния изпълнител давностните срокове са
прекъснати, на основание чл.116, б.,, в ЗЗД, като е започнала да тече нова
давност.
От материалите, съдържащи се в
представения по делото препис от изпълнителното дело се установи, че за период
от 2 години от налагане на запора върху трудовото възнаграждение на длъжника не
са предприети изпълнителни действия, които да доведат до прекъсване на
давността. Същевременно в нормата на чл.433, ал.1, т.8 ГПК е регламентирано, че
изпълнителното производство се прекратява, когато взискателят
не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, с
изключение на делата за издръжка.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с
ТР № 2/26.06.2015 г., по тълк. д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т.10,
прекратяването на изпълнителното производство поради т. нар. „перемпция“
настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в
постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на
съответните правно релевантни факти. В случая 2 – годишният срок, в рамките на
който взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия, определен
от момента на прекъсване на давностния срок – 02.04.2013 г., изтича на
02.04.2015 г., когато по силата на закона изпълнителното производство е
прекратено. Прекратяването
на изпълнителното производство става по право, като новата давност е започнала
да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие
– налагане на запор на 02.04.2013 г. Извършените след прекратяването на
изпълнителното производство действия не съставляват валидно извършени изпълнителни
действия и не водят до прекъсване на давността за вземанията, поради което не
подлежат на изследване в настоящото производство.
По изложените съображения
давностните срокове следва да се изчислят, считано от прекъсването на давността
– от 02.04.2013 г.
Според установената от ВКС константна съдебна практика по приложението на
чл. 116, б. „б“ ЗЗД погасителната давност се счита прекъсната с предявяването
на иск от носителя на спорното вземане – кредитора, чрез осъдителен иск (в това
число и насрещен осъдителен иск) или респ. чрез предявяване на притезанието в
заповедно производство. Предявяването на отрицателен установителен иск няма за
последица предвиденото в чл.116, б.“б“ ЗЗД и чл.115 б.“ж“ ЗЗД действие (решение
№ 235 от 21.09.2012 г. по гр. д. № 1762/2011 г., на ВКС, ГК, III ГО; решение №
57/27.06.2018 г.по гр. д. № 591/2017 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО; решение №
99/23.10.2018 г. по гр. д. № 4991/2017 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО; решение №
705/29.10.2010 г. по гр. д. № 1744/2009 г. на ВКС, ГК, І ГО; решение № 99/10.05.2013
г. по гр. д. № 681/2012 г. на ВКС, ГК, І ГО, постановени по реда на чл.290 ГПК
и др.). Ето защо в случая давността не се прекъсва с депозиране на исковата
молба, поради което крайният момент на давностните срокове не следва да се
свързва с предявяване на иска. Противното би означавало, че с реализиране на
защитата чрез оспорване на вземането от страна на длъжника по изпълнителното
дело, се прекъсва течащата в негова полза погасителна давност, какъвто не е
смисълът на разглежданите норми. Давността за вземането за главницата, която е
започнала да тече на 02.04.2013 г. г., е изтекла на 02.04.2018 г. – в хода на
висящия процес. Съгласно разпоредбата на чл.235, ал.3 ГПК, съдът следва да
вземе предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска, които са от
значение за спорното право. Ето защо
съдът следва да зачете изтеклата погасителна давност спрямо главницата, която е
настъпила в хода на висящия процес по предявения отрицателен установителен иск
от длъжника. Изложеното се отнася и за присъдените в полза на кредитора
разноски, за които е издаден изпълнителния лист. Следва да се отбележи също
так, че на основание чл.119 ЗЗД С погасяването на главното вземане се погасяват
и произтичащите от него допълнителни вземания, макар давността за тях да не е
изтекла.
По изложените съображения въззивният съд счита, че вземанията на кредитора,
за които е издаден процесният изпълнителен лист от 13.09.2010 г. относно
главница и разноски, са погасени по давност.
Тъй като крайните изводи на двете
инстанции не съвпадат в обжалваната част, решение следва да се отмени в същата
част, като предявените искове следва да се уважат изцяло.
По разноските
по производството:
При този изход на делото на
жалбоподателя следва да се присъдят сторените във въззивното производство разноски.
Техният размер възлиза на 57, 67 лв. – заплатена държавна такса.
Обжалваното решение следва да се
отмени и в частта, с която ищецът е осъден да заплати на ответника разноски по
компенсация, като следва да му се присъдят сторените разноски в производството
пред СРС. Техният размер възлиза на 115, 53 лв. – заплатена държавна такса
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 548521/28.11.2018
г., постановено по гр. д. № 27750/2018
г. по описа на СРС, І ГО, 169 състав, В
ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, с която е
отхвърлен предявеният от Б.Л.И., ЕГН
**********, с адрес ***, срещу „К.И.И.Б.“ ЕАД, ЕИК *******, с адрес ***, Бизнес
център „*******, с правно основание чл.439 ГПК – за признаване за установено,
че Б.Л.И., ЕГН **********, не дължи на „К.И.И.Б.“
ЕАД, ЕИК *******, сумата от 2 223,
61 (две хиляди двеста двадесет и три лева и шестдесет и една стотинки) лв.,
представляваща главница по договор за потребителски кредит № PLUS-01067265/03.07.2007
г., ведно със законната лихва, считано от 01.07.2010 г. до окончателното
ѝ плащане, както и сумата от 154, 57 (сто петдесет и четири лева и петдесет
и седем стотинки) лв. – разноски, за които е издаден изпълнителен лист от
13.09.2010 г. по ч. гр. д. № 32226/2010
г. на СРС, 78 състав и е образувано изп. д. № 20178410408550 по описа на ЧСИ Н.М., както и В
ЧАСТТА, с която Б.Л.И., ЕГН **********, е осъден да заплати на „К.И.И.Б.“ ЕАД, ЕИК *******,
на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 21,
01 (двадесет и един лева и една стотинки) лв., представляваща сторени
разноски за производството по компенсация с разноските на насрещната страна,
като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска, предявен от Б.Л.И., ЕГН **********, с адрес ***, срещу „К.И.И.Б.“ ЕАД, ЕИК *******,
с адрес ***, Бизнес център „*******, с правно основание чл.439 ГПК , че Б.Л.И.,
ЕГН **********, НЕ ДЪЛЖИ на „К.И.И.Б.“ ЕАД, ЕИК *******, сумата от 2 223, 61 (две хиляди двеста
двадесет и три лева и шестдесет и една стотинки) лв., представляваща главница по
договор за потребителски кредит № PLUS-01067265/03.07.2007 г., ведно със
законната лихва, считано от 01.07.2010 г. до окончателното ѝ плащане,
както и сумата от 154, 57 (сто петдесет и четири лева и петдесет и седем стотинки) лв.
– разноски, за които е издаден изпълнителен лист от 13.09.2010 г. по ч. гр. д.
№ 32226/2010 г. на СРС, 78 състав и
е образувано изп. д. № 20178410408550
по описа на ЧСИ Н.М..
ОСЪЖДА „К.И.И.Б.“ ЕАД, ЕИК *******, с адрес *** Бизнес център
„*******, да заплати на Б.Л.И., ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 57, 67 (петдесет и седем лева и
шестдесет и седем стотинки), лв.а, на основание чл.78, ал.1 ГПК, представляваща
сторени разноски във въззивното производство, както и да заплати сумата от 115, 53 (сто и петнадесет лева и
петдесет и три стотинки) лв., на основание чл.78, ал.1 ГПК, представляваща
сторени разноски в производството пред
СРС.
Решението не
подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.