Р Е Ш Е Н И Е
№ ………………../……..01.2021 г., гр.София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на шестнадесети
септември през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ : ЙОАНА ГЕНЖОВА
мл.с. КРИСТИНА
ГЮРОВА
при участието на секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Генжова
в.гр.дело №8736 по описа за 2019 година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
С решение
№544949/26.11.2018г., постановено по гр.д. №88588/2017г. по описа на СРС, 124
състав, е признато за установено по реда на чл.422 от ГПК, че Д.В.Н. дължи на „Б.п.“
ЕООД сумата от 4842,03 лева, ведно със законна лихва за периода от 26.09.2016г.
до изплащане на вземането, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение
по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист от 21.03.2017г. по гр.д. №59250/2016г. на
СРС, 124 състав, като за разликата до пълния предявен размер искът е отхвърлен
като неоснователен. С решението е осъдена Д.В.Н. да заплати на „Б.п.“ ЕООД
сумата от 96,38 лева разноски по делото, както и 96,38 лева разноски в
заповедното производство. Осъдено е „Б.п.“ ЕООД да заплати на Д.В.Н. сумата от
452,38 лева разноски по делото.
Постъпила е въззивна жалба от ответницата в производството Д.В.Н., чрез
пълномощника адв. Р.М., срещу първоинстанционното
решение в частта, с която предявеният иск е уважен, както и в частта за
разноските. В жалбата се излагат оплаквания, че решението е необосновано и
неправилно, както и, че същото е постановено при противоречие със събраните по
делото доказателства и трайната съдебна практика. Въззивницата
поддържа, че записът на заповед обезпечава вземанията на ищеца по договор за
наем, сключен с „Г.-**“ ЕООД на 29.10.2012г. Излага съображения, че не е налице
идентичност между страните по записа на заповед и каузалното правоотношение,
поради което поддържа, че вземането по записа на заповед не съществува –
гаранционно-обезпечителната цел, с която е издаден менителничният
ефект не може да бъде реализирана, задължението по него се явява лишено от
основанието, поради което е поето, и ищецът не може да претендира изпълнение на
това задължение. Навежда твърдения, че всички задължения на „Г.-**“ ЕООД към ищцовото дружество, произтичащи от договор за наем от
29.10.2012г. са погасени изцяло. С оглед изложеното моли решението да бъде
отменено в обжалваната част и да бъде постановено друго, с което предявеният
иск да бъде отхвърлен изцяло.
В срока по чл.263,
ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна, с който жалбата се
оспорва изцяло и е направено искане първоинстанционното
решение в частта, с която предявеният иск е уважен, да бъде потвърдено като
правилно и законосъобразно.
Постъпила е и
насрещна въззивна жалба от ищеца в производството
срещу първоинстанционното решение в частта, с която
предявеният иск е отхвърлен, като оспорва изводите на съда за извършено плащане
от трето лице – А.Н., и поддържа, че посоченото от нея основание за плащане
въвежда две различни основания – „задължение на Г.ЕООД по запис на заповед от Д.В.Н.“.
Тази сума била осчетоводена от ищцовото дружество за
погасяване на договорно задължение на „Г.-**“ ЕООД. С оглед изложеното моли
решението да бъде отменено в обжалваната част и да бъде постановено друго, с
което предявеният иск да бъде уважен изцяло.
В срока по
чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил писмен отговор на въззивната
жалба от насрещната страна.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивните жалби са подадени в срок, от легитимирани страни,
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и са процесуално допустими.
Съгласно
разпоредбата на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна
норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от
ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК
на ВКС.
Постановеното
решение е валидно и допустимо.
Видно от запис на заповед, издаден на 14.04.2015г., ответницата
Д.В.Н. се задължила безусловно да плати на „Б.П.“ ЕООД сумата от 8842,03 лева,
удостоверено с подпис на издателя. Записът на заповед е редовен от външна
страна и съдържа всички посочени в чл. 535 от ТЗ реквизити. Вземането по записа
на заповед е изискуемо предвид настъпилия падеж – 25.05.2015г. Върху записа на
заповед липсва отбелязване сумата да е платена.
Съобразно разясненията, дадени в т. 17 от ТР №4/2013г.
на ОСГТК на ВКС, предметът на делото по иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК,
се определя от правното твърдение на ищеца в исковата молба за съществуването
на подлежащо на изпълнение вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение,
а подлежащото на изпълнение вземане в
хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК въз основа на
запис на заповед е вземането по редовен от външна страна менителничен
ефект. При редовен от външна
страна менителничен ефект и направено общо оспорване
на вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от
издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на
вземане по каузално правоотношение между него като поемател
и длъжника-издател по повод или във връзка с което е издаден записът на
заповед. С въвеждането твърдения или възражения от поемателя
или от издателя за наличието на каузално правоотношение, по повод или във
връзка с което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива основанието на
поетото задължение за плащане или обезпечителния характер на ценната книга.
Само в последната хипотеза в производството по чл. 422 ГПК на изследване
подлежи и каузалното правоотношение доколкото възраженията, основани на това
правоотношение, биха имали за последица погасяване на вземането по записа на
заповед, като по правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК за разпределение на доказателствената тежест всяка от страните доказва фактите,
на които основава твърденията и възраженията си, и които са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право - за
съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед.
В случая ответницата твърди, че записът на заповед е
издаден за обезпечаване на вземания на ищцовото
дружество по договор за наем, сключен на 29.10.2012г. с „Г.-****“ ЕООД. Ищецът
не твърди и не признава твърдяното от ответницата наличие на конкретно каузално
правоотношение между него и трето за спора лице, във връзка с което да е
издаден записът на заповед. Установява се от събраните по делото доказателства,
че между ищцовото дружество „Б.П.“ ООД и трето за
спора лице „Г.-**“ ЕООД е сключен на 29.10.2012г. договор за наем на недвижим
имот в търговско-развлекателен комплекс „МОЛ ВИДИН“. Представена е също така вносна
бележка, в която трето за спора лице – А.Н., е платила в полза на ищцовото дружество сумата от 4000 лева, а като основание за
плащане е посочено „задължения на Г.-**** ЕООД по запис на заповед от Д.В.Н.“. Това
плащане не се оспорва от ищцовото дружество, като се
посочва, че същото е отразено в счетоводството на дружеството и с него са
погасени фактури за наем на „Г.-**“ ЕООД. От показанията на разпитаната пред първоинстанционния съд свидетелка Б.Г.А.се установява, че
ответницата Д.Н. е помагала на баща си за задълженията на „Г.“, като й бил
връчен запис на заповед за обезпечаване на задълженията на баща й. При така
събраните по делото доказателства, въззивният съд приема за установено, че процесният запис на заповед е издаден за обезпечаване на
задължения на „Г.-**“ ЕООД по сключения с ищцовото
дружество договор за наем от 29.10.2012г. Установява се от представената вносна
бележка, заплатена на 17.07.2015г., че е извършено плащане в размер на 4000
лева, с което ищецът признава, че са погасени задължения на „Г.-****“ ЕООД по
фактури за наем. Поради това и доколкото обезпеченото със записа на заповед
вземане е частично погасено, съдът приема, че с тази сума е погасено и част от
задължението по записа на заповед. Представените от ответницата квитанции не
установяват извършени плащания, тъй като от същите не е видно на кого са
платени сумите, нито е посочено правно основание за плащанията. Изложените във въззивната жалба възражения, че предвид липсата на
идентичност между страните по записа на заповед и каузалното правоотношение, задължението
по записа на заповед се явява лишено от основанието, поради което е поето, и
ищецът не може да претендира изпълнение на това задължение, съдът намира за
неоснователни с оглед абстрактния характер на волеизявлението за плащане по
записа на заповед.
Предвид изложеното съдът приема, че записът на заповед
удостоверява подлежащо на изпълнение вземане на ищеца срещу ответника за сумата
от 4842,03 лева.
Поради изложеното
и предвид съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
При този изход на
спора, доколкото и двете въззивни жалби са приети за
неоснователни, разноските следва да останат в тежест на страните така, както са
направени.
По изложените мотиви, Софийски
градски съд, ГО, ІІ-г въззивен състав
Р Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№544949/26.11.2018г., постановено по гр.д. №88588/2017г. по описа на СРС, 124
състав.
Решението не подлежи
на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ
: 1.
2.