Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Радомир, 04.08.2021 г.
В И М Е Т О
НА Н А Р О Д А
Радомирският районен съд, гражданска
колегия, четвърти състав, в публично заседание на осми юли през две хиляди
двадесет и първа година в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: РОСЕН АЛЕКСАНДРОВ
при секретаря М.М.,
като разгледа докладваното от районния съдия гр. д. № 181 по описа за 2021 г.,
за да се произнесе, съобрази следното:
Предявени са искове с правна
квалификация чл. 422, във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК,
във вр. с 79, ал. 1 ЗЗД, вр.
с чл. 345 ТЗ, вр. чл. 92 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
В исковата молба се твърди, че на
19.10.2018 г. между „М.Б.“ ООД, в качеството на лизингодател
и ответника Е.Д.К., в качеството на лизингополучател,
бил сключен договор за финансов лизинг със задължително придобиване на
собствеността № .. В изпълнение на задълженията си лизингодателят
придобил собствеността върху посочения от лизингополучателя
лек автомобил, марка „Ф.“, модел „Т.“, с peг. № .и
идентификационен номер на рама . и предоставил ползването му на лизингополучателя, за което бил съставен приемо - предавателен протокол от 19.10.2018 г.
Лизингополучателят заплатил авансова вноска и първоначални разходи по смисъла
на приложимите Общи условия, като размерът на финансирането бил 9440,00 лева.
Всички съществени условия било подробно описани в договора, приетите от клиента
Общи условия и приложенията - неразделна част от договора. Лизингополучателят
поел задължение за заплащане на месечни вноски, както и да използва вещта
лично, по предназначение и с грижата на добър стопанин.
Страните договорили срок от 84
месеца, изтичащ на 19.10.2025 г., съгласно приложения погасителен план. Договорен
бил фиксиран лихвен процент в размер на 41,16%, съответно размер на месечни анюитетни вноски от 344,04 лева.
На 26.05.2020 г. бил извършен оглед
на лизинговия актив от представители на лизингодателя
в присъствие на лизингополучателя, като били констатирани
недостатъци по вещта: светещи сервизни лампи по таблото, драскотини, счупено
огледало, скъсана шофьорска седалка. На същата дата на лизингополучателя
била връчена покана - уведомление, с която му се давал едноседмичен срок да
отстрани щетите по автомобила и да представи доказателства за това на
собственика. В дадения срок, лизингополучателят не
отстранил констатираните неизправности, предвид което договорът бил развален
поради неизпълнение на 02.06.2020 г.
На 19.06.2020 г. лизинговият актив
бил иззет от владението на лизингополучателя, като
към така посочената дата не били платени вноска от № 16 по погасителния план, с
падеж - 19.02.2020 г., до вноска № 20 по погасителния план, с падеж - 19.06.2020
г.
Лизингополучателят продължил да ползва лизинговия актив до 19.06.2020 г., на
която дата лизинговият актив бил върнат във владение на собственика.
На основание чл. 8.1 от ОУ за
периода, през който лизинговият актив е ползван от лизингополучателя,
последният дължал заплащането на договорените месечни вноски, в конкретния
случай от погасителна вноска с падеж 19.02.2020 г. до погасителна вноска с
падеж 19.06.2020 г., или сумата в общ размер на 1719,22 лева, от която главница
в размер на 179,78 лева и възнаградителна лихва в
размер на 1539,44 лева.
На основание чл. 15.1 от ОУ, предвид
допуснатата забава в плащанията на осма до дванадесета вноска, била начислена
неустойка в размер на 0,20 лева към 13.03.2020 г.
На основание чл. 15.5 от ОУ лизингополучателят дължал на лизингодателя
неустойка за прекратяване на договора по вина на лизингополучателя
в трикратен размер на договорената месечна вноска, или общо 1032,12 лева,
дължима еднократно към датата на прекратяване на договора, формирана като сбор
от три месечни вноски, всяка една в размер на 344,04 лева.
На основание чл. 8.6, във вр. с чл. 8.7.5 от ОУ лизингополучателят
дължал да възстанови на лизингодателя направените
разходи за заплащане на застрахователна премия по задължителна застраховка
„Гражданска отговорност на автомобилистите“ - по полица .нa
ЗД „Лев Инс“ АД.
На основание чл. 14.4, във вр. с чл. 8.7.10 от ОУ лизингополучателят
дължал да възстанови на лизингодателя направените
разходи за възстановяване на владението на лизинговия актив, тъй като за целта
били ползвани услугите на трето лице - „Ем Би Кей Груп“ ЕООД, като съгласно
рамков договор за поръчка от 06.07.2017 г. между „М.Б.“ ООД и „Ем Би Кей Груп“
ЕООД дължимото възнаграждение възлизало на 500,00 лева без ДДС за издирване и
изземване на автомобили до 3,5 тона, завишено с 50,00 лева за изземване извън
гр. София, както и възстановяване на допълнително извършените разходи по
поръчката.
Сочи, че за процесните
суми било подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК, по което било образувано ч. гр. д. № 818/2020 г. по
описа на РдРС, в рамките на което била издадена
заповед за изпълнение на парично задължение от 09.10.2020 г. в полза на
заявителя и настоящ ищец. В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК длъжникът подал
възражение срещу издадената заповед, което обуславяло правния интерес на ищцовото дружество от предявяване на настоящата искова
претенция.
С оглед изложеното, моли съда да
постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответника,
че дължи на ищеца следните суми по договор за финансов лизинг № . от 19.10.2018
г., а именно: сумата от 179,78 лева - незаплатена главница по лизингови вноски,
включена в анюитетните вноски с падеж от 19.02.2020
г. до 19.06.2020 г.; сумата от 1539,44 лева – незаплатена договорна лихва по
лизингови вноски, включена в анюитетните вноски с
падеж от 19.02.2020 г. до 19.06.2020 г.; сумата от 0,20 лева - неустойка за забава в плащанията за периода
от 19.02.2020 г. до 19.06.2020; сумата от 1032,12 лева - неустойка за
прекратяване на договора по вина на лизингополучателя;
166,85 лева - разходи за платени застрахователни премии и 660,00 лева - разходи
за възстановяване на лизинговия актив, ведно със законна лихва за забава върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 09.10.2020 г.
до изплащане на вземането.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е
депозирал отговор на исковата молба, с който е оспорил исковата претенция по
основание и размер.
Твърди, че изложеното в исковата
молба, че не е изпълнявал вмененото му задължение в чл. 8.3 от ОУ, е
неоснователно и не се потвърждава от представените с исковата молба
доказателства и не може да е основание за прекратяване на процесния
договор на посоченото основание - чл. 13.5, във вр.
чл. 13.6 от ОУ.
Наред с това, от приложената по
делото покана - уведомление за прекратяване на договора за финансов лизинг не
ставало ясно кога е връчена на ответника.
Сочи и че на 19.06.2020 г. бил
подписан приемо-предавателен протокол, с който
лизинговият актив е предаден на лизингополучателя,
като в същия протокол било установено и техническото състояние, в което се
връща активът, а именно: установени и отбелязани били единствено драскотини по
преден ляв калник и преден десен калник, от което следвало, че останалите щети
били своевременно отстранени от ответника.
Твърди, че не може да му бъде
вменена вина за неизпълнение на чл. 8.3 от ОУ, респективно прекратяване на процесния договор на посоченото основание било неправилно и
противоречало както на уговореното между страните, така и на закона и добрите
нрави. Наред с това, горепосочената клауза от договора била неравноправна, тъй
като в същата не се съдържали точно определени изисквания и задължения за лизингополучателя.
По изложените съображения намира, че
претенцията за заплащане на сумата от 179,78 лева, представляваща неплатена
главница за периода от 19.03.2020 г. до 19.06.2020 г., е неоснователна, тъй
като процесният договор все още бил действащ между
страните. На същото основание недължима била и претендираната
от ищеца договорна лихва, чийто размер бил завишен, тъй като надхвърлял повече
от четири пъти определения основен процент на БНБ, а определеният годишен
процент на разходите във връзка с процесния договор
за финансов лизинг надхвърлял повече от 5 пъти определения основен процент на
БНБ, поради което уговорката между страните за размера на дължимата лихва и ГПР
се явявала недействителна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД и следвало да бъде
редуцирана до размера, определен от БНБ за процесния
период.
По отношение на претенцията за
заплащане на сумата от 1032,12 лева ответникът се позовава на разпоредбата на
чл. 6 от Закон за мерките и действията по време на извънредното положение,
която не допускала да се начисляват лихви за забава и неустойки. Наред с това,
противопоставя и възражение за прекомерност на размера на уговорената
неустойка.
По отношение на претенцията на ищеца
за заплащане на сумата от 660,00 лева излага твърдения, че същата е недължима
поради липсата на основание за прекратяване на договора за лизинг, а наред с
това и поради липсата на доказателства за направени разноски за възстановяване
на лизинговия актив.
По изложените съображения, моли
исковите претенции да бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани.
В съдебно заседание ищцовото дружество, редовно призовано, не изпраща представител.
В съдебно заседание ответникът,
редовно призован, чрез упълномощен представител оспорва предявените искове.
Съдът, като взе предвид доводите на
страните и като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, приема за установено следното от фактическа страна:
Ищцовото дружество е подало на 09.10.2020 г. до Радомирския районен
съд заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК
против ответника Е.Д.К. за дължими суми по договор за финансов лизинг от 19.10.2018
г., въз основа на което е образувано ч. гр. д. № 818/2020 г. на РдРС, по което в полза на заявителя е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение № 260079/09.10.2020 г. против длъжника и
настоящ ответник.
В законоустановения
едномесечен срок от връчване на заповедта за изпълнение длъжникът е депозирал
възражение за недължимост на сумите по нея. В едномесечния
срок от съобщаването заявителят е предявил настоящия иск.
По делото е представен и приет договор
за финансов лизинг със задължително придобиване на собствеността № . от 19.10.2018
г., сключен между „М.Б.“ ООД, в качеството на лизингодател
и ответника Е.Д.К., в качеството на лизингополучател.
Лизинговият актив представлява лек автомобил, марка „Ф.“, модел „Т.“, с peг. № .и идентификационен номер на рама .. Стойността на
лизинга е с цена на МПС – 11 300 лева; като стойност на лизинг – 11 300 лева;
първоначална вноска – 1860,00 лева; главница - 9440,00 лева. Срокът на
договора, съгласно чл. 3, е бил уговорен за 84 месеца. Лихвеният процент е определен
на 41,16%, фиксиран за целия период на договора. Общият разход по кредита,
съгласно чл. 7, е възлизал на 19 459,36 лева лихва върху главницата.
Общата сума, дължима от лизингополучателя, е в размер
на 28 899,36 лева. Годишният процент на разходите е в размер на 49,88%.
Съгласно погасителния план погасителните вноски са платими на 84 вноски, всяка
в размер на 344,04 лева.
В изпълнение на задълженията си лизингодателят е придобил собствеността върху посочения от лизингополучателя лек автомобил, марка „Ф.“, модел „Т.“, с peг. № .и е предоставил ползването му на лизингополучателя, за което е съставен приемо-предавателен
протокол.
По делото е представен и протокол за
оглед на щети от 26.05.2020 г. от
представители на лизингодателя в присъствие на лизингополучателя, в който са констатирани недостатъци по
вещта: светещи сервизни лампи по таблото, драскотини, счупено огледало, скъсана
шофьорска седалка.
Видно от уведомление за прекратяване
на Договора за лизинг от 26.05.2020 г., ищцовото дружеството
е прекратило договора, считано от изтичане на седем дни от датата на получаване
на уведомлението, като същото е било връчено на ответника, който се е подписал,
като в уведомлението са описани причините за прекратяването на договора, като
са посочени просрочените задължения и основанието за прекратяване - чл. 13.5 от
ОУ.
От представения по делото договор за
поръчка от 06.07.2017 г., сключен между „Мого България“
ЕООД и „Ем Би Кей Груп“ ЕООД, анекс № 1 от 06.07.2017 г. към договора и фактура
№ .г. се установява, че между страните по договора е постигната договорка „Ем
Би Кей Груп“ ЕООД да извърши от името и за сметка на доверителя всички
необходими действия за доброволно изземване на лизингови активи от длъжници на доверителя. В анекс № 1 към договора са
посочени възнагражденията при възстановяване на активи, като за възстановяване
на актив до 3,5 тона възнаграждението е 500,00 лева; такса възстановяване на
владение на активи, намиращи се извън територията на гр. София - стандартна
комисионна + 50 лева.
Видно от приемо
- предавателен протокол от 19.06.2020 г., автомобилът е бил предаден от
ответника.
По делото е прието и заключение на вещото
лице по назначената съдебно – счетоводна експертиза, от което се установява, че
с вносна бележка от 19.10.2018 г. е платена първоначална вноска по договора за
финансов лизинг със задължително придобиване на собствеността в размер на
1860,00 лева на „Мого България“ ЕООД, както и 520,00
лева – такси, от които 400,00 лева – такса за приоритетно разглеждане и 120,00
лева – услуга по регистрация на МПС в КАТ. Според вещото лице платените суми от
ответника по сключения договор са в общ размер на 5160,60 лева, като същият е
прекратил плащанията по погасителния план, като последната платена вноска е
тази с падеж 19.01.2020 г. Вещото лице е констатирало, че задължението на лизингополучателя Е.К. е в общ размер на 3578,39 лева, от
които главница по договор за финансов лизинг в размер на 179,78 лева по лизингови
вноски с падеж от 19.02.2020 г. до 19.06.2020 г., възнаградителна
лихва в размер на 1539,44 лева по лизингови вноски с падеж от 19.02.2020
г.19.06.2020 г., неустойка за забава на плащанията в размер на 0,20 лева за
периода от 19.02.2020 г. до 19.06.2020 г., неустойка за прекратяване на договор
за финансов лизинг по вина на лизингополучателя в
размер на 1032,12 лева (три месечни лизингови вноски, всяка в размер на 344,04
лева), разходи за платени застрахователни премии в размер на 166,85 лева и разходи
за възстановяване на лизинговия актив в размер на 660,00 лева.
Съдът кредитира заключението на
вещото лице, като компетентно изготвено и съобразно задачите, по които е
назначена експертизата.
Приетото
за установено от фактическа страна обуславя следните правни изводи:
Исковете са предявени от процесуално легитимирана страна и при
наличието на правен интерес, поради което са процесуално допустими. Правният
интерес от воденето им се обосновава с издадена срещу ответника в полза на
ищеца заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК относно вземанията, предмет
на настоящото производство, срещу която е постъпило възражение в срока по чл.
414, ал. 2 ГПК. Исковете за установяване на вземането са подадени в преклузивния срок по чл. 415, ал. 4 ГПК.
При разглеждането им по същество
съдът намери следното:
С договора за финансов
лизинг лизингодателят се задължава да
придобие вещ от трето лице
при условия, определени от лизингополучателя
и да му я предостави за ползване
срещу възнаграждение (чл. 342, ал.
2 ТЗ). Независимо
какъв е видът на лизинговия договор
– оперативен или финансов, и в двата случая лизингополучателят
има задълженията на наемател, съгласно
чл. 232 и чл. 233, ал. 2 ЗЗД – да плаща лизинговите вноски, да понесе
всички разноски по ползването на
лизингованата вещ, по поддържането и текущия ù ремонт, и да върне вещта
след изтичане срока на договора
(чл. 345, ал. 1 и 2 ТЗ), като страните могат
да уговорят и допълнителни задължения по договора за
лизинг, например прехвърляне на собствеността върху лизингования обект след изтичане на
срока на договора.
По делото няма спор, а и от приетите
писмени доказателства се установява, че между страните е сключен договор за
финансов лизинг № ./19.10.2018 г.,
като в изпълнение на задълженията си лизингодателят е
придобил собствеността върху посочения от лизингополучателя
лек автомобил, марка „Ф.“, модел „Т.“, с peг. № .и
идентификационен номер на рама ., след което е предоставил ползването му на лизингополучателя, за което е съставен приемо-предавателен
протокол. Лизингополучателят е заплатил авансово
първоначалните разходи и договорената първоначална вноска. Не се спори по
делото и че лизинговата вещ е предадена на ответника на 19.10.2018 г., като за
последния е възникнало задължението да заплаща посочените в погасителния план
лизингови вноски.
Установи се, че на основание чл. 13.5
от Общите условия към договора за лизинг ищцовото
дружество е прекратило договора едностранно, считано от изтичане на
седемдневния срок от получаване от ответника на уведомлението за прекратяване
на договора за лизинг от 19.10.2018 г., като същото е било връчено на ответника,
който се е подписал, като в уведомлението са описани причините за прекратяването
на договора и дължимите суми. Съгласно чл.
13.10 от ОУ прекратяването на договора има сила занапред, поради което лизингополучателят дължи заплащане на лизинговите вноски до
връщане на лизинговия автомобил, което в случая е станало на 19.06.2020 г. В
чл. 13.5 от ОУ към договора за финансов лизинг са предвидени основания за едностранно
прекратяване на лизинговия договор от страна на лизингодателя,
сред които са забавяне плащането на лизингова вноска с повече от 5 дни, както и
неизпълнение от страна на лизингополучателя на
задълженията му да поддържа лизинговия актив в добро техническо и
експлоатационно състояние. С цитираната клауза се дава право на лизингодателя да прекрати договора при настъпване на
конкретно условие, като само от неговата воля зависи дали ще го упражни или не
и кога. В случая безспорно е установено, че лизинговият актив не е поддържан в
добро състояние, като това е видно и от протокол за оглед от 26.05.2020 г., в
т. ч. и от приемо – предавателен протокол от
19.06.2020 г., в който отново са преповторени част от констатациите от
протокола от 26.05.2020 г. Видно от заключението по изслушаната ССчЕ е, че лизингополучателят не
е изпълнил и задължението си да заплаща в срок лизинговите вноски, като не е
извършвал плащания в периода след лизингова вноска с падеж 19.01.2020 г. С оглед
допуснатото неизпълнение на задължения на лизингополучателя,
произтичащи от договора за лизинг, законосъобразно лизингодателят
е прекратил едностранно сключения договор.
На следващо място, договорът за
финансов лизинг е сключен с ответника в качеството му на физическо лице, като
предвид липсата на твърдения и доказателства автомобилът да е предназначен за
извършване на търговска или професионална дейност или във връзка с упражняване
на търговска или професионална дейност от лизингополучателя,
то последният има качеството „потребител“ по смисъла на общата разпоредба на §
13, т. 1 от ЗЗП. С оглед на това му качество, сключеният договор за финансов
лизинг се определя като „финансова услуга“ по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на
ЗЗП и лизингополучателят се ползва от защитата по чл.
143 от ЗЗП – така: решение № 188/09.05.2016 г. по гр. д. № 1787/2014 г. на ВКС.
При това положение и с оглед изложените
дотук мотиви, настоящият съдебен състав дължи произнасяне по противопоставените
от ответника с отговора на исковата молба възражения за нищожност на клаузи от
сключения договор за финансов лизинг.
В чл. 15.5 от Общите условия към
договора за финансов лизинг е предвидено, че при прекратяване на договора по
вина на лизингополучателя, последният дължи неустойка
в размер на три лизингови вноски, като неустойката се начислява въз основа на
последните три лизингови вноски с настъпил падеж при прекратяване на договора.
Съгласно чл. 143, т. 5 от ЗЗП неравноправна е клаузата, която задължава
потребителят при неизпълнение на негови задължения да заплати необосновано
високо обезщетение или неустойка, като съгласно чл. 145 ЗЗП неравноправността
се преценява към момента на сключване на договора, като се съобрази видът на
стоката и услугата - предмет на договора, всички обстоятелства, свързани с
неговото сключване, както и всички останали клаузи на договора или друг договор,
от който той зависи, а според чл. 146 ЗЗП неравноправните клаузи в договора са нищожни,
освен ако са уговорени индивидуално.
С подписване на договора за финансов
лизинг и Общите условия към него потребителят е поел задължение и се е съгласил
при предсрочно прекратяване на договора да заплати на заявителя – лизингодател, неустойка в размер на три лизингови вноски
към момента на прекратяване на договора. При изначално уговорен праг на
неустойката и възможност същата да бъде определена (три лизингови вноски с
настъпил падеж преди прекратяване на договора), съдът намира, че клаузата не
създава неравновесие в правата и задълженията на потребителя и лизингодателя, отговаря на изискването за добросъвестност и
не излиза извън присъщата ù обезпечителна, обезщетителна
и санкционна функции и като такава не е нищожна като противоречаща на добрите
нрави. Основното задължение на потребителя по договор за финансови лизинг е да
заплаща лизинговите вноски съгласно погасителния план. Уговорената неустойка
обезпечава възстановяване вредите от неизпълнението на това задължение, водещо
до предсрочно прекратяване на договора и невъзможността лизингодателят
да получи лизинговите вноски, дължими се за периода от прекратяване на договора
до неговия краен срок. Уговорената в настоящия случай неустойка не е
необосновано висока и не води до неоснователно обогатяване на лизингодателя, тъй като базата за нейното изчисляване е
изначално и пределно ясна – три лизингови вноски с настъпил падеж преди
прекратяване на договора.
Горните изводи са съобразени и с
практиката на ВКС, намерила израз в решение № 193/09.05.2016 г. по т. д. №
2659/2014 г. на ВКС, съгласно която уговорката за неустойка при предсрочно
прекратяване (разваляне) на договор за финансов лизинг от лизингодателя
по вина на лизингополучателя, определена в размер на
непогасената част от лизинговата цена, е нищожна поради противоречие с добрите нрави,
т. е. излиза извън присъщите функции на неустойката. Прието е, че по този начин
лизингодателят по вече развален договор получава
имуществена облага от насрещната страна в размер, какъвто би получил, ако
договорът не беше развален, но без да предоставя ползването на собствената му
вещ, което води до неговото неоснователно обогатяване и нарушава принципа на
справедливост. В настоящия случай не се претендира неустойка в размер на целия
размер на неплатената лизингова цена, а същата е ограничена именно в трикратния
размер на лизинговите вноски, което и съпоставимо с общия брой на непогасените
лизингови вноски (84 на брой), налага извод, че неустойката по т. 15.5 от
Общите условия обезпечава изпълнението, като проявява както обезщетителната
си, така и санкционна функция.
На следващо място, щом договорът е
прекратен по вина на ответника, налице е основанието по чл. 15.1 от ОУ за
начисляване на неустойка за забава върху всяка от вноските от датата на падежа
до датата на прекратяването на договора, следователно за ответника е възникнало
задължение да плати 0,20 лева - неустойка за забава в плащанията за периода от 19.02.2020
г. до 19.06.2020 г., в какъвто смисъл е и заключението по изслушаната ССчЕ.
Аналогичен извод настоящият състав
прави и относно действителността на клаузата в сключения между страните договор
за финансов лизинг относно договорната лихва. В чл. 5 страните са уговорил
лихвен процент по договора за финансов лизинг от 41,16%, който е фиксиран за
целия период на договора, а съгласно чл. 9 годишният процент на разходите е 49,88%.
Договорът за финансов лизинг е сключен на 19.10.2018 г., поради което при
преценка действителността на тези клаузи се прилагат критериите на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК (в сила от 23.07.2014 г.) ГПР не може да бъде
по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в лева и
във валута, определена с ПМС. Годишният процент на разходите включва общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. дължими на
последните за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит - чл. 19, ал. 1 ЗПК. Разпоредбата на чл. 19, ал.
4 ЗПК поставя ограничение по отношение на уговорките при потребителските
кредити за размера на лихвите, което в настоящия случай е спазено. Не е
извършвана промяна на фиксирания лихвен процент, компонентите на дължимите от ответника
плащания са ясно посочени, като ГЛП не надвишава пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения, който към момента на сключване на договора е 10%
или петкратният ù размер е 50%.
На следващо място, на основание чл.
8.6, вр. чл. 8.7.5 от ОУ лизингополучателят
дължи да възстанови на лизингодателя направените
разходи за заплащане на застрахователна премия по задължителна застраховка
„Гражданска отговорност на автомобилистите“, поради което и предвид липсата на
доказателства за извършено плащане, следва да се признае за установено по
отношение на ответника, че същият дължи на ищцовото
дружество и сумата от 166,85 лева – разходи за платени застрахователни премии.
По отношение на сумата от 660,00
лева, представляваща разходи, направени от лизингодателя
за възстановяване на владението върху лизинговия актив:
Съдът намира, че клаузата на чл. 8.7.10 от ОУ, предвиждаща едностранното
определяне на разходи за репатриране на лизинговия актив по почин на лизингодателя, е нищожна. За договора се прилагат правилата
на Закона за потребителския кредит, по силата на чл. 3, ал. 3 от същия, като
приложима е редакцията към датата на сключването, която е обнародвана в ДВ, бр.
59 от 29.07.2016 г. По силата на договорката между страните, ответникът дължи „разходите,
направени от лизингодателя във връзка с
възстановяването на държането на лизинговия актив“, което задължение не е определено
по размера си в договора. В представеното копие от тарифата такава такса
отсъства по размер, като, за докаже размера, ищецът се базира на договор между
него и трето лице, приложен по делото. Същевременно обаче, според чл. 10, ал. 2
от ЗПК „кредиторът не може да изисква и да събира от потребителя каквото и да е
плащане, включително на лихви, такси, комисиони или други разходи, свързани с
договора за кредит, които не са предвидени в сключения договор за потребителски
кредит“, а според чл. 10а, ал. 4 от същия закон, „видът, размерът и действието,
за което се събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени
в договора за потребителски кредит“. Следователно, чрез клаузата на чл. 8.7.10
от ОУ са заобиколени изискванията на ЗПК, залегнали в
чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 4, което води до нищожност и на основанието по чл.
21, ал. 2 от ЗПК. Следователно, искът за заплащане на сумата от 660,00 лева – разходи,
заплатени от лизингодателя за възстановяване на
владението на лизинговия актив, е неоснователен и в тази част претенцията
следва да бъде отхвърлена.
Предвид изложеното и с оглед липсата
на ангажирани от страна на ответника доказателства за извършено плащане на
дължимите суми, настоящият съдебен състав намира, че предявеният установителен иск е основателен за сумата от 179,78 лева -
незаплатена главница по лизингови вноски, включена в анюитетните
вноски с падеж от 19.02.2020 г. до 19.06.2020 г.; сумата от 1539,44 лева –
незаплатена договорна лихва по лизингови вноски, включена в анюитетните
вноски с падеж от 19.02.2020 г. до 19.06.2020 г.; сумата от 0,20 лева - неустойка за забава в плащанията за периода
от 19.02.2020 г. до 19.06.2020; сумата от 1032,12 лева - неустойка за
прекратяване на договора по вина на лизингополучателя
и 166,85 лева - разходи за платени застрахователни премии, като следва да бъде
отхвърлен за сумата от 660,00 лева - разходи за възстановяване на лизинговия
актив.
По разноските:
С оглед изхода на спора и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право на разноски, съобразно уважената
част от исковете.
Същият доказва направени разноски в
общ размер на 611,57 лева, от които 311,57 лева – внесена държавна такса,
150,00 лева - възнаграждение за вещо лице и 150,00 лева – юрисконсултско
възнаграждение за заповедното и исковото производство, което съдът определя
предвид ниската правна и фактическа сложност на делото, и предвид размера на
уважените искове, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата
от 496,85 лева.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК
ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника направените от него
разноски съобразно отхвърлената част от исковете. Ответникът доказва направени
разноски в общ размер на 650,00 лева – заплатено адвокатско възнаграждение в исковото
и заповедното производство, от които ищецът следва да му заплати сумата от
121,93 лева.
Мотивиран от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Е.Д.К.,
с ЕГН: **********, с адрес: ***, че дължи на „М.Б.“ ООД, с ЕИК: ., със седалище
и адрес на управление:***, следните суми по договор за финансов лизинг № . от
19.10.2018 г., а именно: сумата от 179,78 лева (сто седемдесет и девет лева и
седемдесет и осем стотинки) - незаплатена главница по лизингови вноски,
включена в анюитетни вноски с падеж от 19.02.2020 г.
до 19.06.2020 г.; сумата от 1539,44 лева (хиляда петстотин тридесет и девет
лева и четиридесет и четири стотинки) – незаплатена договорна лихва по лизингови
вноски, включена в анюитетни вноски с падеж от
19.02.2020 г. до 19.06.2020 г.; сумата от 0,20 лева (двадесет стотинки) - неустойка за забава в плащанията за периода
от 19.02.2020 г. до 19.06.2020; сумата от 1032,12 лева (хиляда тридесет и два
лева и дванадесет стотинки) - неустойка за прекратяване на договора по вина на лизингополучателя и 166,85 лева (сто шестдесет и шест лева
и осемдесет и пет стотинки) - разходи за платени застрахователни премии, ведно
със законна лихва за забава върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението в съда – 09.10.2020 г. до изплащане на вземането, като ОТХВЪРЛЯ
иска за сумата от 660,00 лева (шестстотин и шестдесет лева) - разходи за
възстановяване на лизинговия актив, като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА Е.Д.К., с ЕГН: **********, с
адрес: *** ДА ЗАПЛАТИ на „М.Б.“ ООД, с ЕИК: ., със седалище и адрес на
управление:*** сумата от 496,85 лева (четиристотин деветдесет и шест лева и
осемдесет и пет стотинки) – направени разноски по делото.
ОСЪЖДА „М.Б.“ ООД, с ЕИК: ., със
седалище и адрес на управление:*** ДА ЗАПЛАТИ на Е.Д.К., с ЕГН: **********, с адрес: *** сумата от 121,93
лева (сто двадесет и един лева и деветдесет и три стотинки) – направени
разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Пернишкия окръжен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:
ВЯРНО С
ОРИГИНАЛА.
СЕКРЕТАР:М.М.