Р Е Ш Е Н И Е № …..
гр. София, 15.09.2022 г.
В
И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание на четиринадесети
април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска
Мл. съдия : Десислава Чернева
при секретаря
Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр. д. № 3485/2021
г., за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството
по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 194251/09.09.2020
г. по гр. д. № 25838/2019 г. по описа на СРС, 67 с - в е признато за установено, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 149 ЗЕ, чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че
П.А.Д., ЕГН **********, дължи на „Т.С." ЕАД ЕИК *******, сумата 1 772, 39 лв. за доставена топлинна енергия, сумата 33, 43 лв., главница за дялово разпределение, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 14.12.2018 г. –
подаване на заявлението до окончателното
им изплащане, както и сумата
159, 75 лв., законна лихва за забава за периода от 14.09.2016 г. до
05.12.2018 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по
ч. гр. дело № 78704/2018 г. по описа на СРС, 67 състав, като исковете са отхвърлени за главница за ТЕ над 1 772, 39 лв. до 1 779, 79 лв., както и изцяло за сумата 5, 54 лв., мораторна лихва за забава за извършена
услуга дялово разпределение. В диспозитива на
решението не е посочен период на претенциите за главница за ТЕ и дялово
разпределение. Ответницата е осъдена за разноски в исковото и заповедното
производства.
Недоволна от решението в частта, в която са уважени
исковете е останала ответницата П.А.Д., която го оспорва с множество доводи,
че е неправилно, необосновано и незаконосъобразно постановено в уважената част.
Излага съображения, че заявителят не е представил доказателства, в
заповедното производство, за довнасяне
на необходимата държавна такса по иска по чл. 422 ГПК, а съдът не е обсъдил
възраженията, че претенцията по исковата молба не е идентична с тази в заповедното
производство, както и относно претендираната от ищеца
разделна отговорност за плащане на ТЕ за имота. Поддържа доводи, че заявлението
по чл. 410 ГПК не съдържа основание за търсената разделна отговорност на
двамата длъжници при 1/2 ид. ч. за всеки, което
представлява нередовност по смисъла на чл. 127 ГПК. Не е посочено дали
длъжниците са собственици на имота или са ползватели, като не било ясно
основанието на исковете, като претенциите по исковата молба се различават от тези
по заявлението. Сочи, че в исковото производство за първи път се навеждат
твърдения, че ответницата е собственик на процесния
имот. Счита, че това обосновава недопустимост на претенцията, като заведена при
нови обстоятелства. Излага съображения относно доказателствата за собственост на
имота, касаещи дела на другият съсобственик - В.Н.В., които съдът не е обсъдил,
като ги е намерил за неотносими към спора, доколкото
спрямо този съсобственик заповедта по чл. 410 ГПК е влязла в сила, и неговите
права не са предмет на разглеждане в исковото производство. Поддържа, че от
доказателствата се установява, че тя е собственик на целия топлоснабден
имот и от там - единствен клиент на „Т.С.“ ЕАД. Излага множество съображения,
че другият длъжник Валентин Василев не е собственик на имота и клиент относно
доставката на ТЕ. Поддържа, че по делото не се установява реалното потребление
за периода, като съдът неправилно е кретидирал СТЕ,
тъй като вещото лице е работило по документи, които не са представени. Сочи, че
СТЕ е неясна, неразбираема, схематична и не отразява качеството на доставената
ТЕ до процесната сграда. По делото не са представени
протоколи за метеорологични проверки на уредите в сградата. Ищецът не е спазил
ОУ, като не са представени и доказателства за отчет на уредите от ФДР. Не са
съобразени възраженията на ответницата срещу изравнителните сметки за периода. Решението
се основава на доказателства, които ползват ищеца и са оспорени от ответницата,
които не са годни да установят възникването на задължения за ответницата. По
тези и множество допълнителни съображения, моли да се отмени решението в
оспорените части и исковете да се отхвърлят.
Ищецът - въззиваема
страна „Т.С.“ ЕАД, оспорва жалбата като неоснователна, в писмен отговор,
депозиран в срока по чл. 263 ГПК. Поддържа, че
решението, в оспорената от ответницата част, е законосъобразно постановено, в съответствие
с материалния закон, представените доказателства и практиката на съдилищата.
Моли жалбата да се остави без уважение. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Третото лице помагач на ищеца „Т.“ ООД не
взема становище
по жалбата.
Въззивният състав констатира, че с определение
от съдебно заседание от 05.08.2020 г. е било отменено определението от
03.01.2020 г. по чл. 140 ГПК на СРС, 67 с-в при насрочване на делото, с което „Т.“ ООД е привлечено като трето лице помагач на
страната на ищеца в производството, на основание чл. 219, ал. 1 ГПК.
Следователно, погрешно третото лице е било призовано и за въззивното
производство, след като е престанало да бъде страна по делото.
Като
съобрази изложеното в жалбата по реда на въззивната проверка, настоящият състав
намира следното от фактическа и правна страна :
Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия,
въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по
допустимостта - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от
посоченото в жалбата. СРС е изложил установената по делото фактическа
обстановка, която настоящият състав не намира за необходимо да преповтаря, а
препраща към нея, на основание чл. 272 ГПК.
Обжалваното решение е валидно и допустимо
постановено в оспорената част. Производството се развива след подадено от
ответницата П.А.Д.
възражение по чл. 414 ГПК.
Съдът намира, че исковата молба не е нередовна по
смисъла на чл. 127 ГПК, нито е подадена на различно правно основание от това,
за което е издадена заповедта по чл. 410 ГПК след като се претедират
вземания само за 1/2 част от задълженията, касаещи ответницата П. Д..
Във връзка с доводите в жалбата, които касаят възникването
на задължения за вторият ответник по заповедта по чл. 410 ГПК – В.Н.В.,
въззивният съд констатира, че по ч. гр. д. № 78704/2018 г. на СРС, 67 с-в, на
20.12.2018 г. е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу П.А.Д. и В.Н.В.,
разделно - по 1/2 част за следните суми : 3 559, 57 лв., представляваща цена на
доставена от дружеството топлинна енергия и сумата 66, 86 лв., представляваща
цена на извършена услуга за дялово разпределение, за периода за периода от
01.05.2015 г. до 30.04.2018 г., ведно със законната лихва от 14.12.2018 г. (подаване
на заявлението) до изплащане на вземането, както и за лихви за забава в размер
на 319, 50 лв. за периода от 14.09.2016 г. до 05.12.2018 г. върху сумите за ТЕ
и в размер на 11, 08 лв. за периода от 30.01.2016 г. до 05.12.2018 г., върху
тези за дялово разпределение и 129, 14 лв. разноски по делото.
Тъй
като в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК е постъпило възражение срещу заповедта
единствено от ответницата П. Д., относно задълженията на другият длъжник -
Валентин Василев, заповедта е влязла в сила и не подлежи на обсъждане в
исковото производство.
Именно
по тази причина ищецът е подал искова молба за установяване само на вземанията
спрямо ответницата, относно 1/2 част от посочените в заповедта размери.
Поради
изложеното въззивният съд, също като СРС, не обсъжда и не съобразява множеството
доводи, във въззивната жалба, касаещи придобиването на собствеността върху
имота в полза на втория ответник Валентин Василев, както и твърденията, че
ответницата Д. е собственик на целия имот.
Решението е влязло в сила в цялата отхвърлителна
част, като неоспорено от ищеца.
Във връзка с
поддържаните в жалбата съображения настоящият състав приема, че в съответствие
със събраните доказателства в цялост СРС е направил извод, че страните са
обвързани от валиден договор за продажба на топлоенергия - чл. 153, във вр.
е чл. 149 от ЗЕ, по реда на чл. 150, ал. 1 от ЗЕ, при действие на
Общите условия за периода.
Следва да се посочи
освен това, че съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ (Изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.), „клиенти“ на ТЕ са всички собственици и титуляри на вещно
право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение. Така е уредено
понятието и според легалната дефиниция, дадена в пар. 1, т. 41 б от ДР на ЗЕ (нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.). Съгласно нормата на пар. 1, т. 2 а. (нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) „битов клиент“ е клиент, който купува
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара
за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за
собствени битови нужди. Същото тълкуване е застъпено и в разясненията по
въпроса, дадени в ТР № 2 от 17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК.
Съгласно посочените
норми и тълкуването на закона дадено от ВКС следва, че страна по договора за доставка на
топлинна енергия и потребител на топлинна енергия е или собственикът на имота, или физическото лице, на което
е учредено ограничено вещно право на
ползване или лицето, което е
поискало откриване на партида на свое име със заявление до доставчика.
В случая
договорното отношение между страните е възникнало от качеството на ответницата
на собственик на 1/2 част от процесния имот, което се
установява
Качеството
на ответницата на собственик се установява от нот.
акт за собственост върху жилище построено върху държавно място от ЖСК „Т.“ №
178, т. ХХVІ, дело № 262 от 1996 г.,
според който П. В.и В.В.придобиват собствеността
върху процесния имот. Според нот.
акт за собственост на недвижим имот № 26, т. V, рег. № 30302, дело №
759/05.09.2013 г. по описа на нотариус Р.Д., ответницата е придобила на
основание давностно владение 1/2 идеална част от
същия.
Предвид
изложеното неоснователно е възражението, че е не е проведено доказване на
качеството на ответницата на потребител на ТЕ в периода. Дали
ответницата Д. е станала собственик и на другата 1/2 ид.
част от имота не е предмет на настоящото производство.
На следващо
място, законодателят не е предвидил като условие за влизането на ОУ в сила
приемане от страна на потребителите, въпреки че е уредено право на
потребителите да искат специални условия като внесат в топлопреносното
предприятие писмено заявление. Не са представени доказателства ответницата да е
възразила срещу прилаганите от ищеца ОУ в периода.
Сградата е
етажна собственост и в исковия период се установява, че ищецът е подавал в нея
топлоенергия за битови нужди. Съгласно действащото законодателство - чл. 139,
ал. 1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост,
се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на
дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ и действалата през периода Наредба
№ 16 - 334 от 06.04.2007 г. В случая измерването на индивидуалното потребление
на топлинна енергия от топлоснабдените имоти в
сградата в режим на етажна собственост е било възложено на „Т.“ ООД.
Съдът намира, че реалното
потребление на топлинна енергия в процесния имот,
както и стойността на топлинната енергия се установява от всички събрани и
обсъдени от СРС писмени доказателства в съвкупност, в това число - от приетата
и неоспорена от страните по спора СТЕ,
която е работила с документите, касаещи дяловото разпределение за периода за процесната сграда.
Във
връзка с доводите във въззивната жалба, съдът констатира, че от заключението на
съдебно - техническата експертиза се установява, че ищцовото дружество ежемесечно е извършвало отчети на общия
топломер в АС, като технологичните разходи на общия топломер са за сметка на
ищеца. Вещото лице е посочило, че извършеното разпределение
на топлинната енергия е направено съобразно приложимата методика към Наредба №
16 - 334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването.
Вещото
лице е съобразило и обстоятелството, че в процесния
имот в периода е имало 4 бр. отоплителни тела с поставени ИРРО и 3 бр. водомери
за топла вода за отчитане на БГВ. Експертът е посочил, че уредите са преминали
редовни метрологични изследвания през процесния
период, като се запознал с протоколите от проверките им.
Съгласно
изготвената от вещото лице таблица за дължимите суми за използвана ТЕ в процесния имот за периода м. 05.2015 г. до м.04.2018 г. е в
размер на 4 221, 39 лв. Тъй като топлоснабденият имот
се намира в сграда, където съобразно гореизложеното е въведена система за
дялово разпределение и през периода е доставяна такъв вид услуга, то е
възникнало и претендираното задължение за заплащане на цена за тази услуга.
Основателно
СРС е съобразил направеното своевременно възражение за погасяване на част от
вземанията с изтичане
на 3 - годишна давност, по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД и във връзка с ТР
№ 3/2011 г. по тълк. дело № 3/2011 г., на ОСГТК на
ВКС. Според нормата на чл. 114, ал. 1
от ЗЗД давността започва да тече от момента на изискуемостта на вземането, а
при срочните задължения давността тече от деня на падежа - т. е. погасени биха
били вземанията, станали изискуеми три години назад от подаване на заявлението -
14.12.2018 г. Съобразен с материалния закон е извода на съда, че погасени
по давност са всички вземания до м. 10.2015 г.
Предвид
гореизложеното, въззивният съд споделя изводите на СРС, че искът по главницата
за вземания за ТЕ е основателен за периода м.11.2015 г. - м. 04.2018 г. и за
дялово разпределение от м. 12.2015 г. до м. 04.2018 г., за които периоди няма
твърдения за плащане на задълженията от страна на ответницата. СРС е определил
размерите на задълженията на основание чл. 162 ГПК, съобразно приетата по
делото СТЕ, като настоящият състав препраща към мотивите на СРС, на основание
чл. 272 ГПК, като не намира за необходимо да ги преповтаря.
По претенциите за
установяване на задължения за лихви за забава върху главното вземане за ТЕ, по
чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД (по
отношение на лихвите върху вземането за дялово разпределение решението е влязло
в сила), съдът намира следното :
Следва да се посочи, че за
вземанията, погасени по давност, погасено е и вземането за лихва за забава – на
основание чл. 119 ЗЗД.
В случая лихва за забава върху главната претенция за
ТЕ се претендира само за периода от 14.09.2016 г. - 05.12.2018 г.
Въззивният състав намира, че за забавата на длъжника за тази
част от периода (след м. 06.2016 г.) ще намери приложение нормата
на чл. 32, ал. 2 ОУ от 2016 г., одобрени с решение №
ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР, според която месечната дължима
сума за доставената топлинна енергия, се формира въз основа на определеното за
него реално количество топлинна енергия и обявената за периода цена, за която
сума се издава ежемесечно фактура от продавача. Съгласно чл. 33, ал. 1 от ОУ -
2016 г., клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна
енергия по чл. 32, ал. 1 и ал. 2 в 45 - дневен срок след изтичане на периода,
за който се отнасят. Съгласно чл. 33, ал. 4 от ОУ 2016 г., продавачът
начислява обезщетение за забава в размер
на законната лихва само за
задълженията, неплатени в посочения срок. Предвид изложеното, съгласно ОУ от 2016 г., изпадането
в забава има
конкретен срок за изпълнение - 45 дни след изтичане на периода, за които се
отнасят съответните месечни задължения.
Съдът е определил, на основание чл. 162 ГПК, че лихвата
за забава в посочения период, върху останалата непогасена по давност част от главницата
за ТЕ, е в размер на 159, 75 лв. (1/2 част от цялото вземане). Въззивният състав не намира основание за промяна в изводите
на СРС и в тази част от решението.
В заключение и по изложените до момента съображения, в
оспорената уважителна част, решението на СРС е съобразено с материалния и
процесуален закон по отношение на признатите задължения за главницата и лихви
за забава и следва да се потвърди в тази част.
След като изходът от
спора остава непроменен, решението следва да се потвърди и в частта, в която са
присъдени разноски в тежест на ответницата.
По разноските пред СГС :
При този изход от спора - жалбата
няма да бъде уважена, право на разноски за въззивното
производство има ищеца. В негова полза съдът присъжда 100 лв. юрисконсултско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 1, вр. с ал. 8 ГПК.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение решение № 194251/09.09.2020 г. по гр. д. № 25838/2019 г. по описа на СРС, 67 с
- в е признато за
установено, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с
чл. 149 ЗЕ, чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че П.А.Д., ЕГН **********,
дължи на „Т.С."
ЕАД ЕИК *******, сумата 1 772, 39 лв., сума за
доставена топлинна енергия за периода м. 11.2015 г. - м. 04.2018 г., сумата
33, 43 лв., главница
за дялово разпределение за периода м. 12.2015 г. - м. 04.2018 г., ведно със законната лихва върху
тези суми, считано от 14.12.2018 г. – подаване на заявлението до
окончателното
им изплащане, както и сумата 159, 75 лв., законна лихва за
забава за периода от 14.09.2016 г. до 05.12.2018 г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. дело № 78704/2018 г. по описа на
СРС, 67 с-в и в частта по разноските, присъдени в полза на „Т.С." ЕАД за
исковото и заповедно производства.
РЕШЕНИЕТО е влязло в сила в останалата неоспорена от ищеца отхвърлена част
на исковете
ОСЪЖДА
П.А.Д., ЕГН **********, с адрес : ж. к. „*******, да
заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, с адрес: *** Б, на основание чл. 78, ал. 1,
вр. с ал. 8 ГПК, юрисконсултско
възнаграждение за СГС в размер на 100 лв.
РЕШЕНИЕТО не подлежи
на обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.