Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 28.10.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на шести октомври през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Димитринка
Костадинова-Младенова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа
докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №2179 по
описа за 2020
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 08.10.2019
год., постановено по гр.дело №88656/2017 год. по описа на СРС, ГО, 28 с-в, е
признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“
ЕАД срещу С.Р.Н. искове с правно
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 1 921.12 лв. – главница,
представляваща стойност на доставена топлинна енергия през периода от 01.10.2014
год. до 30.04.2016 год. в топлоснабден имот, находящ се в гр.София, бул“*********козметично
студио /бивш ап.2 на ет. 1 и 2/, абонатен №Т022324, ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №50816/2017 год. по описа на
СРС, ГО, 28 с-в – 27.07.2017 год. до окончателното й изплащане и сумата 480 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва
за периода от 01.10.2014 год. до 27.06.2017 год., като исковете са отхвърлени в
останалата им част до пълните предявени размери, а исковете за стойността на
услугата дялово разпределение за периода от 01.10.2014 год. до 30.04.2016 год.
в размер на 96.74 лв. и за обезщетение за забава в размер на законната лихва за
периода от 01.10.2014 год. до 27.06.2017 год. в размер на 23.98 лв. – изцяло и ответникът
С.Р.Н. е осъден да заплати на ищеца „Т.С.“ ЕАД направените разноски по делото в
размер на 567.93 лв., както и направените разноски в заповедното производство по
ч.гр.дело №50816/2017 год. по описа на СРС, ГО, 28 с-в, за държавна такса в
размер на 48.02 лв. и за юрисконсултско възнаграждение в размер на 36.80 лв.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Б.“
ООД.
Срещу решението в
частта му, в която са отхвърлени предявените искове е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Т.С.“
ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че съгласно чл. първоинстанционният съд не бил
взел предвид клаузата та чл. 31, ал. 2 от Общите условия за продажба на
топлинна енергия за битови нужди, според която месечната дължима сума на
купувача се формирала въз основа на определената за него прогнозна месечна
консумация и действащата за периода цена на топлинната енергия. През процесния
период сумите за топлинна енергия били начислявани по прогнозни месечни вноски,
като след края на отоплителния сезон били изготвяне изравнителни сметки от
фирмата за дялово разпределение на база реален отчет на уредите за дялово
разпределение в съответствие с Наредба № 16-334 за топлоснабдяването. На
основание чл. 139 ЗЕ, разпределението на топлинна енергия между потребители в
сграда – етажна собственост се извършвало по системата дялово разпределение при
наличието на договор с лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ.
Съгласно чл. 155, ал. 1, т. 2 ЗЕ, сумите за топлинна енергия за топлоснабден
имот били изчислявани от ищеца по прогнозни месечни вноски. След края на
отоплителния сезон били изготвяни изравнителни сметки от фирмата, извършваща
дяловото разпределение в процесната сграда на база реален отчет на уредите за
дялово разпределение в съответствие с нормите на Наредбата за
топлоснабдяването. За топлоснабдения имот били издадени изравнителни сметки,
като в случай че резултатът от изравнителните сметки била сума за доплащане, то
тя се добавяла към първата дължима сума за процесния период. Ако била
определена сума за възстановяване, то от нея служебно се приспадали просрочени
задължения, като се започвало от най-старото. На следващо място сочи, че според
Общите условия клиентите заплащали на продавача стойността на услугата дялово
разпределение, извършвана от избрания от тях търговец. Част от претендираната
по делото сума представлявала стойността на тази услуга и била дължима по
издадените от ищеца фактури. Върху стойността на услугата дялово разпределение
била начислена лихва за забава до изготвяне на извлечението от сметка,
представено по делото. Тези суми били дължими, доколкото топлинната енергия
била реално доставена до имота на ответника. Ето защо моли решението на СРС да
бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – уважени. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът по жалбата С.Р.Н. счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено в обжалваната от ищеца част.
Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е
подадена в законоустановения срок по чл. 259,
ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника С.Р.Н.. Жалбоподателят поддържа, че процесният имот
не бил жилищен, като в него се извършвала търговска дейност. Макар ответникът
да бил негов собственик, той не го бил ползвал. Същият се ползвал от „И.П.“
ЕООД, който бил негов наемател, видно от договора за наем от 29.05.2014 год.,
който все още действал. Това обстоятелство било известно на ищеца. За да бъдело
едно физическо лице потребител на топлинна енергия, то следвало да е собственик
на топлоснабдения имот или да има качеството на ползвател. От друга страна
между страните не бил сключван писмен договор по чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ.
Следователно ответникът нямал качеството на потребител /клиент, абонат/ на топлинна
енергия и между страните не съществувало твърдяното облигационно
правоотношение. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната
му част, а исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на направените по
делото разноски.
Ответникът по жалбата „Т.С.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да
бъде потвърдено в обжалваната от ответника част. Поддържа, че между страните не
бил сключен договор за доставка на топлинна енергия за стопански нужди, въпреки
отправената до ответника покана, поради което и същият се бил обогатил
неоснователно за сметка на дружеството и дължал обезщетение до размера на
обедняването. Безспорно било, че ответникът е собственик на процесния имот. Претендира
и присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско
възнаграждение.
Привлеченото от ищеца трето лице-помагач „Б.“ ООД не изразява становище
по въззивната жалба на ответника.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във
въззивните жалби пороци
на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещните страни, приема следното:
Предявени са за
разглеждане обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 150, ал. 1 ЗЕ вр. с чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно. При осъществената дължима служебна проверка въззивният
съд приема, че решението на СРС е недопустимо в обжалваните му части /т.е. в цялост/, поради следните
съображения:
Обективните и
субективни предели на правния спор, в рамките на който съдът дължи произнасяне
съгласно чл. 2 ГПК, се очертават от ищеца с исковата молба. Спорното материално
право, предмет на защита с иска, се индивидуализира чрез обстоятелствената част
и петитума на исковата молба /чл. 127 ГПК – на изискванията в посочената
разпоредба трябва да отговаря и заявлението за издаване на заповед за
изпълнение съгласно чл. 410, ал. 2 и чл. 411 ГПК, като заповедният съд е длъжен
да следи за редовността на заявлението/. Наведените в обстоятелствената част на
молбата фактически твърдения и формулирания във връзка с тях петитум са
определящи да вида и за правната квалификация на предявения иск, по който съдът
трябва да се произнесе с решението си, за да разреши въведения от ищеца спор.
Предмет на
установителния иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, е вземането по
смисъла чл. 410 ГПК, респективно по чл. 417 ГПК, според изричната норма на чл.
415, ал. 1 ГПК – установява се дължимостта на сумата, за която е издадена
заповедта за изпълнение, на основанието, на което е претендирана със
заявлението и на което заповедта за изпълнение е издадена /неизпълнение на
договорно задължение, непозволено увреждане, неоснователно обогатяване и др./.
В този смисъл следва да има идентитет между страните и предмета на заповедта за
изпълнение и установителния иск /като няма пречка заявителят да предяви по
исков ред вземане, което е в по-малък размер от това, за което е получил
заповед за изпълнение/.
Искът, предявен
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, се разглежда по правилата на общия исков процес,
като според задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 11б от
Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ВКС по тълк.дело № 4/2013 г., ОСГТК, в
производството по този иск е допустимо да се приемат за съвместно разглеждане
друг иск на ищеца – чл. 210, ал. 1 ГПК, насрещен иск – чл. 211 ГПК, инцидентен
установителен иск – чл. 212 ГПК, ако са налице условията за приемането им за
съвместно разглеждане с иска по чл. 422, ал. 1 ГПК. В мотивите на
Тълкувателното решение е посочено, че в производството по иска, предявен по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, не намират приложение правилата за изменение на
иска по чл. 214 ГПК – за изменение на основанието чрез заменяне или добавяне на
друго основание, от което произтича вземането по издадената заповед за
изпълнение, както и за увеличение на размера на иска. Въвеждането на друго
основание, от което произтича вземането, различно от това въз основа на което е
издадена заповедта за изпълнение, може да се заяви чрез предявяване на
осъдителен иск при условията на евентуалност. За разликата между размера на
вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение и пълния размер на
вземането, при условията на чл. 210, ал. 1 ГПК може да се предяви осъдителен
иск в това производство.
В разглеждания
случай е видно както от съдържанието на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК, по което е било образувано ч.гр.дело №50816/2017
год. по описа на СРС, ГО, 28 с-в /т.12, абзац І/, така и от обстоятелствената
част и петитума на исковата молба, с която по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК и в
срока по чл. 415, ал. 1 ГПК са предявени искове за съществуване на вземанията,
за които е била издадена заповедта за изпълнение по горепосоченото дело /стр.
2, абзац 7 и стр. 3, абзац предпоследен/, че според „Т.С.“ ЕАД ответникът С.Р.Н.
е ползвал доставена в процесния имот топлинна енергия за стопански нужди през
периода от
01.10.2014 год. до 30.04.2016 год., без
да заплаща нейната стойност, както и стойността на услугата дялово
разпределение, в общ размер на 2 635.34 лв., като по този начин е спестил разходи; ответникът
не се отзовал на отправената му покана за доброволно изпълнение и е изпаднал в
забава, поради което дължи и обезщетение за забава в размер на законната лихва за
периода от 01.10.2014 год. до 27.06.2017 год. в общ размер на 626.63 лв. Следва
да бъде отбелязано, че ищецът не се позовава на предходно правно основание –
преюдициално договорно правоотношение между него и ответника, каквото не е
възникнало, не се е осъществило или е отпаднало – напротив изрично твърди, че
между страните не е бил сключен писмен договор за продажба на топлинна енергия
за стопански нужди съгласно чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ, въпреки че ответникът е бил
длъжен да предприеме необходимите действия за сключването на такъв договор
/които твърдения се поддържат и във въззивното производство/. При тези
твърдения СГС счита, че спорните права намират своето правно основание в чл.
59, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Фактическият
състав по чл. 59, ал. 1 ЗЗД включва обедняване на едно лице, обогатяване на
друго, наличие на връзка между обогатяването и обедняването и липса на валидно
основание за това имуществено разместване в отношенията между двата субекта.
Доколкото в
частност първоинстанционният съд е разгледал искове за реално изпълнение и за
обезщетение за забава в размер на законната лихва, като ги е квалифицирал като
такива по чл. 79, ал. 1 ЗЗД и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД и волята му в тази насока е изрична, тъй като
в мотивите на обжалваното решение е посочено, че по делото е доказано наличието
на договорно правоотношение между страните по договор за доставка на топлинна
енергия /т.е. не се касае за очевидна фактическа грешка/, то следва да се
приеме, че е допуснато нарушение на диспозитивното начало. СРС се е произнесъл
извън надлежно очертания с исковата молба предмет на спора, съответстващ
напълно на предмета на заповедта за изпълнение, издадена срещу ответника по
ч.гр.дело №50816/2017 год. по описа на СРС, ГО, 28 с-в, поради което и
въззивният съд счита, че на основание чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК първоинстанционното
решение следва да бъде обезсилено, а делото – върнато на друг състав на СРС за
произнасяне по действително предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с
правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД /новото разглеждане би
следвало да започне от стадия на изготвянето на доклад по делото по чл. 146 ГПК/.
На основание чл.
280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ОБЕЗСИЛВА изцяло решението от 08.10.2019 год., постановено по гр.дело
№88656/2017 год. по описа на СРС, ГО, 28 с-в.
ВРЪЩА делото на СРС за ново разглеждане от друг съдебен състав
на действително предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно
основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето
лице-помагач „Б.“ ООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/