Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 21.07.2021
год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IІ „Г“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на
двадесет и първи април през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ
НАЙДЕНОВА
Мл. с. МАРИЯ
ИЛИЕВА
при
секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от младши съдия Илиева
гражданско дело № 5273 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение от 11.02.2019 г., постановено по гр. дело
№ 81513/2017г., Софийският районен съд, III ГО, 88 състав, е уважил предявените
по реда на чл. 422 от ГПК искове от „Д.З.“ АД срещу наследниците на Л.К.Г. – Н.Г.Ц.,
К.Л.Г. и К.Л.Г., искове за признаване за установено, че ответниците дължат на
ищеца на основание чл. 213 от КЗ (отм.), във вр. с чл. 45 от ЗЗД и чл. 86, ал.
1 от ЗЗД сумата в размер на 7360,81 лева – главница, представляваща
изплатено от ищцовото дружество застрахователно обезщетение, ведно с
ликвидационни разноски, по застрахователна полица № 03201601500020 за
имуществена застраховка „КАСКО“, сключена между ЗАД „В.“ и В. И.К., за
възстановяване на имуществени вреди , настъпили вследствие на ПТП от 05.12.2015
г., станало по вина на наследодателя на ответниците, ведно със законната лихва
върху главницата за периода от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение – 23.08.2017 г. до
окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 762 лева - обезщетение за забава върху главницата за
периода от 14.08.2016 г. до 23.08.2017 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 31.08.2017 г. по ч.гр.
дело № 57789/2017 г. на СРС, ГО, 88 състав.
С решението ответниците са осъдени да платят на
ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от 1016,97 лева – разноски за
исковото и 312,46 лева – разноски в заповедното производство.
В законоустановения срок срещу решението е постъпила
въззивна жалба от К.Л.Г., К.Л.Г. и Н.Г.Ц., чрез адв. А.И., в която прави
оплакване, че решението е неправилно и необосновано, постановено в нарушение на
процесуалните правила, тъй като съдът не е обсъдил всички възражения на
страните и е установил погрешно относимите към правния спор факти. Сочи, че
съдът погрешно е приел, че се установява валидно възникнало застрахователно
правоотношение по застраховка „КАСКО“, както и плащането на вноските от застрахования
в ползва на застрахователя. В тази връзка оспорва заключението на ССчЕ и
твърди, че ищецът е длъжен да докаже заплащане на разсрочената вноска с
представяне на първични счетоводни документи, а задължението за плащане на
сумите не може да бъде установено със счетоводна експертиза. Твърди, че тъй
като плащането на задължение, установено в писмен акт не може да се установи
със свидетелки показания, заключението на вещото лице, което има характер на
показания в частта за плащането, не е годно средство да го установи. Прави
оплакване, че представеното от застрахователя платежно нареждане не установява
плащане на причинената вреда, тъй като счетоводна експертиза за това
обстоятелство не е допустима. Оспорва механизма на ПТП, като твърди, че
автомобилът, управляван от наследодателя на ответниците, е ударен отзад, а не в
задната дясна част, както е приела първата съдебна инстанция, като прави
обстоен доказателствен анализ. Твърди, че водачът на увреденото „БМВ“ модел „530Д“
с рег. № ******се е движил със скорост над разрешената по закон, с което е
съпричинил ПТП. По отношение на размера на вредата прави оплакване, че са
фактурирани части, които не са описание в описа на щети за общата сума от
202,16 лева. Разликата между фактурираните цени и пазарните цени е 328,55 лева
и следва да бъде приспадната, ето защо счита, че дължимата сума е в общ размер
на 6830,10 лева, поради което следва да бъде намалена и лихвата за забава. С
оглед изложеното прави искане решението да бъде отменено и вместо него
постановено друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло,
евентуално уважени в по-малък размер. Претендира разноски.
В срока за отговор на въззивната жалба, такъв е
постъпил от „Д.З.“ АД, в който излага доводи, че решението е правилно и
обосновано, като първоинстанционният съд правилно е установил относимите към
спора факти въз основа на събраните доказателства. Твърди, че плащане по
договора за имуществена застраховка и на вредата се установява с допустими
доказатествени средства. Сочи, че механизмът на ПТП се установява по безспорен
начин от събраните по делото доказателства, като излага подробни доводи в тази
връзка. Оспорва, че е налице съпричиняване и степента му. С оглед изложеното
моли решението да бъде потвърдено. Претендира разноски. Представя списък по чл.
80 от ГПК.
С определение от 24.06.2020 г., постановено по
делото на основание чл. 227 от ГПК, съдът е конституирал другите двама
ответници К.Л.Г. и К.Л.Г. на мястото на починалата в хода на процеса Н.Г.Ц..
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Настоящият съдебен състав счита, че разгледано
по същество, решението е неправилно в частта, с която предявеният иск за
главница е уважен за сумата над 5520,61 лева до пълния предявен размер от 7360,81
лева, за лихвата за сумата над 575,06
лева до предявения размер от 762 лева, както и в частта за разноските в
заповедното производство над 234,48 лева до присъдените 312,46 лева и за тези в
исковото производство за сумата над 763,17 лева до присъдените с решението
1016,97 лева по следните съображения:
Предявен е иск с правно основание чл. 213 от КЗ
(отм.), във вр. с чл. 45 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване
съществуване на регресно вземане в размер на 7360,81 лева – главница,
представляваща изплатено от ищцовото дружество застрахователно обезщетение,
ведно с ликвидационни разноски, по застрахователна полица № 03201601500020 за
имуществена застраховка „КАСКО“, сключена между ЗАД „В.“ и В. И.К., за
възстановяване на имуществени вреди, настъпили вследствие на ПТП, станало по
вина на наследодателя на ответниците Л.К.Г.,***, между управлявания от Л.К.Г.
лек автомобил марка „Нисан“, модел „Примера“ с рег. № ******и застрахования при
ищеца лек автомобил марка „БМВ“ модел „530Д“, рег. №******КА, управлявано от И.В.Р.,
ведно със законната лихва върху главницата за периода от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 23.08.2017 г. до
окончателното изплащане на вземането, както и за сумата от 762 лева - обезщетение за забава върху главницата за
периода от 14.08.2016 г. до 23.08.2017 г.
Съгласно разпоредбата на чл. 213, ал. 1 от КЗ (отм.), застрахователят
по имуществената застраховка встъпва в правата на застрахования срещу
причинителя на вредата или неговия застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“,
до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за
неговото определяне. За възникване на регресното вземане е необходимо ищецът
при условията на пълно и главно доказване по чл. 154, ал. 1 от ГПК да установи,
съществуването на договор за имуществено застраховане, в срока на
застрахователното покритие на който, и вследствие виновно и противоправно
поведение на водач на МПС или при наличие на някоя от хипотезите за ангажиране
на безвиновната отговорност на застрахования по чл. 493, ал. 2 т. 3 до 7
от КЗ, чиято гражданска отговорност е застрахована при ответника, да е
настъпило събитие, за което застрахователят носи риска, като в изпълнение на
договорното си задължение застрахователят да е изплатил на застрахования
застрахователното обезщетение.
Липсата на валидна застраховка „Гражданска
отговорност на автомобилиста“, което обстоятелство предпоставя ангажиране на
субсидиарната отговорност на водача на лекия автомобил марка „Нисан“, модел
„Примера“ не е спорно в процеса и се установява от събраните по делото
доказателства – административно наказателната преписка във връзка с ПТП.
При така очертаната правна рамка, с оглед
установената от първата съдебна инстанция фактическа обстановка и предвид
оплакванията във въззивната жалба, настоящият състав намира, че сочените
предпоставки са установени.
Настоящият състав споделя изводите на първата
съдебна инстанция, че договор за застраховка са установява без съмнение. Наличието
на застрахователна полица № 03201601500020 от 09.01.2015 г. със срок на
валидност от 23.01.2015 г. до 22.01.2016 г. се установява от писмения документ
по делото на лист 6, в който е указано, че при неплащане на разсрочена вноска
от застрахователната премия застрахователят счита застрахователния договор за
прекратен след изтичане на 16 дни от датата на падежа на разсрочената вноска.
Към полицата са представени и приложимите към договора общи условия.
Съгласно
т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2014 от 23.12.2015г. по тълк. дело № 1/2014г.
на ОСТК на ВКС, застрахователят може да упражни правото си по чл. 202, ал. 2,
изр. 2 КЗ /отм./ за прекратяване на застрахователния договор при неплащане
пълния размер на разсрочената вноска от застрахователната премия. Разпоредбата
на чл. 202 КЗ /отм./ урежда правата на застрахователя при разсрочено плащане на
застрахователната премия в случай, че не е платена дължима вноска от
застрахователната премия: да намали застрахователната сума, да измени договора
или да го прекрати. В мотивите на т. 2 от посоченото Тълкувателно решение е
прието, че законодателят е въвел особена хипотеза на разваляне на
застрахователния договор поради виновно неизпълнение на основното задължение на
застрахования. Посочената правна норма не подлежи на разширително тълкуване и е
създадена в интерес на застрахования, предвид установената фикция за връчено
писмено предупреждение само в случаите, когато в застрахователната полица
застрахователят изрично е посочил кое от правата по чл. 202, ал. 1 КЗ /отм./ ще
упражни след изтичане на 15-дневния срок от датата на падежа на разсрочената
вноска от застрахователната премия. При плащане само на част от разсрочената
вноска от застрахователната премия, независимо, че паричното задължение е
делимо, елементите от посочения фактически състав - изрична клауза в застрахователния
договор за фингирано писмено предупреждение, настъпил падеж на разсрочена
вноска от застрахователната премия, изтекъл срок от 15 дни от датата на падежа
и неизпълнено от застрахования парично задължение в този срок, не са
осъществени и разпоредбата е неприложима. Договорът не може да се счита за
автоматично прекратен и в полза на застрахователя не е надлежно възникнало
потестативното право на преустановяване на облигационната връзка по този ред,
когато е платена част от разсрочената вноска от застрахователната премия, а
другата част от същата вноска е останала непогасена.
С
оглед изложената правна рамка, в конкретния случай от събраните по делото
доказателства не се установи прекратяване на договора да е налице към датата на
настъпване на застрахователното събитие, защото както правилно е приел и
първоинстанционният съд, всички вноски по договора са били заплатени. Това
обстоятелство се установява от заключението на вещото лице по изслушаната и
приета по делото съдебно счетоводна експертиза, на което съдът дава вяра като
компетентно изготвено и безпристрастно. Изводът на вещото лице се основава на
извършена проверка в счетоводството на ищцовото дружество, което е търговец по
смисъла на чл. 1, ал. 2, т. 1 от ТЗ и записите в счетоводните му книги се
ползват с доказателствена стойност по чл. 182 от ТЗ. Възражението на
процесуалния представител в откритото съдебно заседание, проведено на
11.07.2018 г., поддържано във въззивната жалба, че плащане на вноските следва
да се установи единствено с първични счетоводни документи е неоснователно. Плащането
на вноските по полицата като правнорелевантен факт, представляващ изпълнение на
задължението на трето за спора лице спрямо застрахователя, може да се установи
с всички допустими доказателствени средства по ГПК, сред които е и заключение
на вещото лице. С оглед изложеното, възражението на въззивника, че не е налице
договор за имуществена застраховка за увредения автомобил е неоснователно.
Неоснователно
е и възражението, че по делото не се установява застрахователят да е платил на
доверения сервиз, извършил ремонта на застрахования при ищеца автомобил марка „БМВ“ модел „530Д“, като предпоставка за
възникване на регресното вземане на ищеца. По делото е представено платежно
нареждане на лист 45, като във връзка с оспорване на неговото изпълнение и за
установяване на извършения превод е назначена експертиза. Оспорването на
производен счетоводен документ по смисъла на чл.182 от ГПК, издаден от платежна
институция, не е по реда за оспорване на официални свидетелстващи документи и
се реализира чрез оспорване на факта, а не на писменото доказателство (така и
Решение № 95 от 01.07.2016 г. по гр. дело № 3527/2015 г. на III ГО на ВКС),
поради което за установяването на факта е допустимо изслушването на експертиза.
Неоснователен е доводът, че за установяване на факта е налице забраната по чл.
164, ал. 1, т. 3 от ГПК, защото тази норма изключва само допустимостта на
свидетелски показания, но не и другите възможни доказателствени средства –
признание, редовно водени счетоводни книги и др., от които може да се установи
релевантния факт. Доводът, че заключението на вещото лице представлява негови свидетелски
показания е неоснователен, тъй като заключението обективира констатации от
проверка на експерта както в счетоводството на ищеца, така и на третото лице.
От експертизата се установява, че това трето лице е получило и осчетоводило
плащането, поради което фактът на изпълнение на задължението на застрахователя
да плати имуществената вреда се установява без съмнение.
При наличие
на предпоставките за възникване на регресното право на застрахователя,
съдът следва да разгледа въпроса за механизма на ПТП и доводите на ответниците
за липса на вина на водача на лекия автомобил марка „Нисан“, модел „Примера“ за
неговото причиняване.
Чрез протокол за ПТП № 1600358 от 15.12.2015 г., съставен
от органите на МВР при посещение на ПТП, схеми за организация на движението на
мястото на ПТП, показанията на двамата разпитани свидетели И.В.Р. и Н.С.Г.,
преценени с оглед разпоредбата на чл. 172 от ГПК (първата свидетелка е водачът
на увредения автомобил, а вторият е съпруг на ответницата, управлявал МПС след
нейния баща) и констатациите на САТЕ и Допълнителна САТЕ се установява, че на 05.12.2015
г., около 17,00 часа е настъпило ПТП при следният механизъм: лек автомобил
марка „Нисан“, модел „Примера“ с рег. № ******, управляван от водача Л.К.Г. ***
с посока от бул. „Черни връх“ към бул. „Симеоновско шосе“ и срещу сградата на
„Д банк“ АД, по лявата активна лента на пътното платно, след което е спял, за
да предприеме маневра обратен завой. По същото време лек автомобил „БМВ“, модел
„530Д“ с рег. №******КА, управляван от И.В.Р., се движел по бул. „Н. Й.
Вапцаров“ с посока от бул. „Симеоновско шосе“ към бул. „Черни връх“ в лявата
активна лента за движение със скорост от около 58 км/час. Водачът на лекия
автомобил марка „Нисан“ предприел от лявата лента, в която се движел маневра
обратен завой за навлизане в лявата пътна лента в срещуположната посока на
движение, където настъпил удар между двата автомобила. В момента, в който е
потеглил лекият автомобил „Нисан“, лекият автомобил „БМВ“ е бил на разстояние
от 29,48 метра, при което ударът е бил предотвратим за „БМВ“ при скорост на
движение от 47 км/час. За лекия автомобил модел „БМВ“ ударът е челен, а за
лекия автомобил „Нисан“ – в задна дясна част. Вследствие на удара лекият
автомобил „Нисан“ се завърта и удря паркирано в дясната лента за движение
неустановено по марка и вид МПС. Според заключението на вещото лице, което
съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено, единствената причина за
настъпване на ПТП е навлизане на лекия автомобил марка „Нисан“, модел „Примера“
в лявата активна пътна лента в момента, когато по нея се е движел лекият
автомобил „БМВ“, който автомобил е можел да бъде възприет от водача на лекия
автомобил марка „Нисан“ от над 50 метра. Възраженията във въззивната жалба
относно механизма на ПТП съдът счита за неоснователни, тъй като той се
установява от заключението и направените на базата на щетите на двата леки
автомобила изчисления на скоростта, след съобразяване на показанията на
свидетелите, които си противоречат само в субективната оценка на събитията. Съдът
не възприема заявеното от свидетелката И.В.Р., че лекият автомобил марка
„Нисан“ изведнъж е застанал перпендикулярно на движението, докато тя е
управлявала автомобила със скорост между 30-40 км/ч., тъй като това твърдение не
кореспондира на механизма, описан от вещото лице и на изчисленията му във
връзка с удара, но този извод не променя възприетия от съда механизъм на
настъпване на ПТП.
При изследване механизма на ПТП, чрез събраните
писмени доказателства и констатациите на САТЕ, съдът намира, че се установи
противоправност в поведението на водача на лекия автомобил марка „Нисан“, модел
„Примера“ Л.К.Г., изразяваща се в това, че водачът е предприел маневра „завой в
обратна посока“ от лявата лента за движение, без да се увери, че в лентата, в
която навлиза няма автомобили, които са с предимство и които следва да
пропусне, като с поведението си станал причина за настъпилото ПТП – нарушение
по чл. 38, ал. 2 вр. с чл. 38, ал. 1 ЗДвП и чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗДвП. Сочената разпоредба /чл. 38, ал. 1 ЗДвП/ предвижда,
че завиването в обратна посока се извършва наляво от най-лявата пътна лента по
посока на движението, а според ал. 2 на същия текст при завиване в обратна
посока водачът пропуска насрещно движещите се пътни превозни средства. Според
чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗДвП всеки участник в движението по пътищата с
поведението си не трябва да създава опасности и пречки за движението, не трябва
да поставя в опасност живота и здравето на хората и да причинява имуществени
вреди. В конкретния случай, водачът Г. е предприел маневрата без да пропусне насрещно
движещия се лек автомобил марка „БМВ“, който е можел да бъде възприет от 50
метра, като е нарушил предимството му, изразяващо се според параграф 6, т. 31
от ДР на ЗДвП в правото на един участник в движението да премине преди друг
през дадено място от пътното платно, с което е станал препятствие пред него и е
реализирал ПТП. С оглед изложеното, съдът намира, че поведението на водача Л.К.Г.
е в противоречие с предписаното в цитираните норми поведение и е противоправно,
съгласно изискванията на чл. 45 от ЗЗД. В процеса не е оборна презумпцията за
виновност по чл. 45 от ЗЗД. Ето защо съдът намира, че са налице всички елементи
от фактическият състав на чл. 45 от ЗЗД, ангажиращи имуществената деликтна
отговорност на водача на лекият автомобил „Нисан“, модел „Примера“ по отношение
на причинените вреди от процесното пътно – транспортно произшествие.
В хода на производството, от събраните писмени
доказателства – опис на щета, както и от заключението на приетата по делото
САТЕ, изготвена от вещото лице инж. Йордан Йорданов, на която съдът дава вяра
като обективно изготвена и безпристрастна, безспорно се установяват щетите,
нанесени на застрахования при ищеца лек автомобил, в следствие на ПТП, средната
пазарна стойност на увредените детайли и сумата, дължима за тяхното
ремонтиране, а именно 7407,82 лева по средни пазарни цени без включени един
брой преден десен калник и два броя фар за мъгла, които не са включени в описа
на застрахователя. Доколкото както в заключението, така и в разясненията на
вещото лице, дадени в открито съдебно заседание, е посочено, че във фактурата
за ремонт, представена от ищцата, е включена стойността на посочените части,
които липсват в описа на застрахователя, не може да се установи, че вреди върху
тези детайли са били нанесени в следствие на ПТП. С оглед изложеното и при
липса на проведено доказване по правилата на чл. 154, ал. 1 от ГПК на факта, че
вредата е в причинна връзка с противоправното поведение на застрахования при
ответника водач, правилно сумата за тяхното възстановяване не е била взета
предвид при определяне на дължимото обезщетение в експертизата. Тъй като
стойността на вредата, която съдът следва да определи по действителната
стойност на вредата към момента на настъпване на застрахователното събитие
съгласно чл. 208, ал. 3 от КЗ (отм.), се установява в размер, по-голям от
платения по фактурата и претендиран от ищеца, цялата сума ведно с
ликвидационните разноски му се дължи. Неоснователно е оплакването във
въззивната жалба за намаляване на обезщетението със стойността на описаните
детайли по фактурата, които не са включени в описа, тъй като вещото лице е
определило стойността на вредата без да ги включва.
Настоящият състав на въззивния съд намира наведеното
от ответника с отговора на исковата молба възражение за съпричиняване на
вредоносния резултат за основателно, тъй като въз основа на събраните в
производството доказателства, в т.ч. приетата автотехническа експертиза,
категорично се установи, че е налице твърдяното съпричиняване на вредоносния резултат
от страна на водача на лекия автомобил марка „БМВ“, който не само е управлявал
автомобила с превишена скорост по смисъла на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП, но същата с
оглед механизма на ПТП се явява и несъобразена по чл. 20, ал. 1 от ЗДвП.
Разпоредбата на чл. 20, ал. 1 ЗДвП предвижда, че водачите са длъжни да
контролират непрекъснато пътните превозни средства, които управляват, а според
ал. 2, водачите са длъжни при избиране скоростта на движението да се
съобразяват с атмосферните условия, с релефа на местността, със състоянието на
пътя и на превозното средство, с превозвания товар, с характера и интензивността
на движението, с конкретните условия на видимост, за да бъдат в състояние да
спрат пред всяко предвидимо препятствие. Водачите са длъжни да намалят
скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за
движението. В конкретния случай, водачът Редовска е управлявала МПС със
скорост, която не е позволила да спре пред видимото препятствие, което е можела
да възприеме от 29 метра, и да предотврати ПТП. Достатъчно е пострадалият да е проявил небрежност
към своите интереси като с поведението си е допринесъл в някаква степен за
настъпване на вредоносния резултат, за да се приеме наличие на съпричиняване. В
конкретния случай съдът счита, че нарушение на правилата на движение по
пътищата, което е причинило ПТП е извършил не само водача на лекия автомобил,
предприел маневра „обратен завой“ без да се увери в безопасността ѝ, но и
водача, който е управлявал МПС с превишена скорост и не е успял да предотврати
ПТП като спре, поради което с поведението си е допринесъл за настъпване на
вредоносния резултат. С оглед установеното, причинените вреди се намират в
причинно - следствена връзка с поведението и на водача на увредения автомобил,
поради което по силата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД дължимото обезщетение следва да
бъде намалено съразмерно на действията и бездействията, с които той е
допринесъл за увреждането, като съдът определя съпричиняване от 25 %, според
значението на това поведение за настъпване на произшествието.
Въз основа на това размерът на обезщетението за имуществени
вреди за сумата от 7360,81 лева с включени ликвидационни разходи в размер на 15
следва да бъде намалена с 25% , поради което искът по чл. 213, ал. 1 от КЗ
(отм.) е основателен до сумата от 5520,61 лева, ведно с обезщетение за забава в
размер на законната лихва от датата на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение – 23.08.2017 г. до окончателното плащане, при отчитане процента на
съпричиняване, а за разликата над 5520,61 лева до присъдените с решението 7360,81
лева искът е неоснователен и следва да се отхвърли.
С оглед частичната основателност на главния иск следва
да бъде уважена и заявената акцесорна претенция за присъждане на обезщетение в
размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД върху главницата, от деня
следващ този, на който е изтекъл срока за плащане с поканата, на основание чл.
84, ал. 1, предл. първо от ЗЗД, който предвид, че поканата за плащане е
получена на 05.08.2016 г., и с оглед предоставения в нея срок за изпълнение е
14.08.2016 г. Дължимата сума върху главницата за посочения период от 14.06.2016
г. до 23.08.2017 г., изчислена с помощта на калкулатор за законна лихва по реда
на чл. 162 от ГПК, е в размер на 575,06 лева, до която сума претенцията е
основателна, поради което решението, с което искът за лихва е уважен за сумата
над 575,06 лева до предявения размер от 762 лева следва да се отмени.
С оглед изложеното и предвид предмета на проверка,
въззивната жалба е частично основателна, поради което решението следва да бъде
отменено в частта, с която предявеният
иск за главница е уважен за сумата над 5520,61 лева до пълния предявен размер
от 7360,81 лева, за сумата над
575,06 лева до предявения размер от 762 лева за лихвата, както и в
частта за разноските в заповедното производство над 234,48 лева до присъдените
312,46 лева и за тези в исковото производство за сумата над 763,17 лева до
присъдените с решението 1016,97 лева. В останалата част решението е правилно и
следва да се потвърди.
По
разноските:
С оглед изхода на спора, разноските в първа
инстанция следва да се преизчислят, като ищецът с оглед уважената част от
исковете има право на сумите от 234,48 лева за заповедното производство и
1016,97 лева за производството пред първа инстанция, като за присъдените суми
над посочените размери решението следва да се отмени.
Ответниците са сторили
разноски в размер на 150 лева за САТЕ (л. 85) и 160 лева за допълнителна САТЕ
(л. 149) съгласно представения списък по чл. 80 от ГПК. Освен това са заявили искане
за присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 800 лева, платени в брой
съгласно договор за правна защита и съдействие № 774247 от 17.05.2018 г. на
лист 77 от делото, който служи за разписка за получаване на посочената в него
сума в брой, съгласно указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012г. от
06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Във
въззивното производство съобразно представения списък с разноски по чл. 80 от ГПК, ответниците са заплатили 163 лева за държавна такса (л. 12) и 750 лева
адвокатско възнаграждение, платено в брой съгласно договор за правна защита и
съдействие на лист 64 от делото, който служи за разписка за получаване на
посочената в него сума в брой, съгласно указанията в т. 1 от Тълкувателно
решение № 6/2012г. от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради което и на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, съобразно отхвърлената част от исковете следва
да им бъде присъдена общо сумата от 504,86 лева за двете инстанции.
С оглед изхода на спора
на въззиваемия, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, също се дължат разноски за
въззивна инстанция. Съгласно
разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК (изм. ДВ, бр. 8 от 2017 г.), в полза на
юридически лица или еднолични търговци се присъжда възнаграждение в размер,
определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Размерът на
присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за
съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. Заплащането на правната помощ е съобразно вида и количеството на
извършената дейност и се определя в наредба на Министерския съвет по предложение
на НБПП. Съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ,
възнаграждението за защита по дела с определен материален интерес е от 100 до
300 лв.. Предвид фактическата и правна сложност на делото, както и с оглед
обстоятелството, че съдът е ограничен до определените в наредбата суми с оглед
техния максимум, а не минимум, определя възнаграждение за юрисконсулт в размер
на 100 лв. за тази инстанция, като съобразно уважената част на исковете,
въззивниците следва да бъдат осъдени да заплатят на ищеца сумата от 75,04 лева
за въззивна инстанция.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ
решение от 11.02.2019 г., постановено по гр. дело № 81513/2017
г. на Софийския районен съд, III ГО, 88 състав в частта, с която предявените по
реда на чл. 422 от ГПК искове от „Д.З.“ АД срещу наследниците на Л.К.Г. – Н.Г.Ц.,
К.Л.Г. и К.Л.Г., са уважени за сумата над
5520,61 лева до пълния предявен размер от 7360,81 лева, за сумата над 575,06 лева до предявения
размер от 762 лева за лихва, както и в частта за разноските в
заповедното производство за сумата над 234,48 лева до присъдените 312,46 лева и
за тези в исковото производство за сумата над 763,17 лева до присъдените с
решението 1016,97 лева, и вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Д.З.“ АД, ЕИК ******, със седалище и
адрес на управление ***, срещу К.Л.Г., ЕГН ********** и К.Л.Г., ЕГН **********,
и двамата със съдебен адрес ***-44 (конституирани по реда на чл. 227 от ГПК в
хода на процеса като наследници на Л.К.Г. и Н.Г.Ц.), иск по чл. 422 от ГПК за
признаване за установено, че ответниците дължат на ищеца, на основание чл. 213,
ал. 1 от КЗ (отм.) във вр. с чл. 45 от ЗЗД, сумата над 5520,61 лева до пълния предявен размер от 7360,81
лева, представляваща изплатено от ищцовото дружество застрахователно
обезщетение, ведно с ликвидационни разноски, по застрахователна полица №
03201601500020 за имуществена застраховка „КАСКО“, сключена между ЗАД „В.“ и В.
И.К., за възстановяване на имуществени вреди, настъпили вследствие на ПТП от
05.12.2015 г., станало по вина на наследодателя на ответниците Л.К.Г., както и
на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД сумата над 575,06 лева до пълния предявен размер от 762 лева,
представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 14.08.2016
г. до 23.08.2017 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК от 31.08.2017 г. по ч.гр. дело № 57789/2017 г. на
СРС, ГО, 88 състав.
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 11.02.2019 г., постановено по гр. дело №
81513/2017 г. на Софийския районен съд, III ГО, 88 състав, в останалата част, с
която исковете са уважени за 5520,61
лева – главница по чл.
213, ал. 1 от КЗ (отм.) във вр. с чл. 45 от ЗЗД, ведно със законната лихва
върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение – 23.08.2017 г. до окончателното изплащане на вземането, както и 575,06 лева – обезщетение за забава в размер на
законната лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за периода от 14.08.2016 г. до
23.08.2017 г. и в частта за разноските на ищеца в размер на 234,48 лева за
заповедното производство и 1016,97 лева за производството пред първа инстанция.
ОСЪЖДА
„Д.З.“ АД, ЕИК ******, със седалище и
адрес на управление ***, да заплати на К.Л.Г., ЕГН ********** и К.Л.Г., ЕГН **********,
и двамата със съдебен адрес ***-44, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата
от 504,86 лева – разноски за двете инстанции.
ОСЪЖДА К.Л.Г., ЕГН ********** и К.Л.Г., ЕГН **********, и двамата със съдебен
адрес ***-44, да заплатят на „Д.З.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление ***, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от 75,04 лева
– разноски за въззивна инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.