РЕШЕНИЕ
№ 204/
10.06.2019год. гр. Перник
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Пернишкият окръжен съд, гражданска
колегия в публичното заседание на осми май през две хиляди и деветнадесета
година в състав :
Председател: Милена Даскалова
Членове : Кристиан Петров
Роман Николов
при секретаря Златка Стоянова като
разгледа докладваното от съдия Даскалова възз.гр. дело № 204
по описа за 2019 год., за да се произнесе взе предвид следното:
С решение № 1690/18.01.2019г.,
постановено по гр. дело № 64000/ 2018г. по описа на Пернишкия районен съд e признато
за установено по иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че С.П.Д. не дължи
на „МАКРОАДВАНС” АД, гр. София, сумата от 3090.83 лв. - част от сумата от
6181.65 лв., представляваща неиздължена главница по договор за предоставяне на
потребителски кредит на граждани с поръчителство № ***, сума в размер на 666.84
лв., представляваща договорна лихва върху частична сума от 3090.83 лв. за
периода 03.01.2006г. - 06.11.2006г., ведно със законната лихва върху частичната
сума от 3090.83 лв., считано от 06.11.2006г., както и сума в размер на 126.66
лв., направени по делото разноски върху частичната сума от 3090.83 лв., за
които е издаден изпълнителен лист от 09.11.2006г. по гр. д. № 6774/2006 по описа
на Пернишки районен съд, поради погасяване на вземанията по давност. Със същото
решение е осъдено „МАКРОАДВАНС” АД, гр. София, да заплати на С.П.Д. сумата от
2.00 лв., получена на отпаднало основание, ведно със законната лихва, считано
от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата,
като е отхвърлен иска за разликата до пълния предявен размер от 3252,00 лв.
С.П.Д. е обжалвал в срок решението в
частта му, с която е отхвърлен предявеният от него осъдителен иск и моли същото
да бъде отменено и искът да бъде уважен.
МАКРОАДВАНС” АД, гр. София е изразило
становище за неоснователност на жалбата.
Пернишкият окръжен съд, след като
прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с искове
с правно основание чл.124 от ГПК и чл. 55, ал. 1 ЗЗД.
С.П.Д. е поискал да бъде признато за
установено по отношение на „МАКРОАДВАНС” АД, гр. София, че не дължи сумата от
3090.83 лв..- част от сумата от 6181.65
лв., представляваща неиздължена главница по договор за предоставяне на
потребителски кредит на граждани с поръчителство № ***, 666.84 лв. - договорна
лихва върху частична сума в размер на 3090.83 лв. за периода от 03.01.2006г. до
06.11.2006г., ведно със законната лихва върху сумата от 3090.83 лв., считано от
06.11.2006г., както и 126.66 лв. направени по делото разноски върху частичната
сума от 3090.83 лева. Поискал е да бъде осъден ответникът да му заплати сумата
от 3252.00 лева, формирана от преводи в периода от 14.10.2013г. до
09.03.2015г., получена на отпаднало основание, ведно със законната лихва.
Твърди, че против него е издаден
изпълнителен лист по гр. д. № 6774/2006 по описа на Пернишки районен съд, въз
основа на който е образувано изпълнително дело № 99/2006 г. по описа на ЧСИ В.,
което е прекратено по перемция. Поддържа, че вземанията са погасени по давност,
като въз основа на наложен запор на взискателя са изплатени 9147,00 лв. Тези
удръжки се извършени на отпаднало правно основание, тъй като вземането на
взискателя към този момент вече е било погасено по давност
Ответното дружество е признало предявения
установителен иск. Осъдителният иск е оспорен. Поддържа, че вземането на
„Макроадванс” АД се е погасило по давност на 05.01.2012г., като суми от
наложения запор върху трудовото възнаграждение на ищеца са постъпвали след тази
дата, т.е. дружеството е получило същите на отпаднало основание и общият размер
на изплатените по изп. дело суми е 8 549 лв.Твърди, че вземането на ищеца
по чл. 55, ал.1 ЗЗД е погасено по давност за периода до 19.09.2013г., като до
тази дата ответникът е получил 5 297 лв. Непогасено по давност е вземането
на ищеца за разликата над тази сума до 8 549 лв., но се поддържа че искът
в тази му част е неоснователен, тъй като на 11.09.2018г. ответното дружество е
заплатило на ищеца 3 250 лв.
Установено по делото е следното :
На 09.11.2006г. по гр.д. №
6774/2006г. о описа на ПРС против ищеца и още две лица е издаден изпълнителен
лист в полза на „ЕЙЧ ВИ БИ БАНК БИОХИМ” АД за сумата от 6181,65 лв.- главница
по договор за предоставяне на потребителски кредит на граждани с поръчителство
№***, 1333,68 лв. -договорна лихва за периода от 03.01.2006г. до 06.11.2011г.,
ведно със законната лихва върху главницата от 6181,65 лв., считано от
06.11.2006г. до окончателното изплащане на вземането, както и 253,31 лв. -
направени разноски. Въз основа на изпълнителния лист на 24.11.2016г. е
образувано изп. д. №99/2006 по описа на ЧСИ В..
На 27.12.2006г. взискателят е поискал
да се наложи запор върху трудовото възнаграждение на ищеца и на още един от
длъжниците. На същата дата съдебният изпълнител е постановил налагането на
запор. Запорното съобщение е изпратено на 05.01.2007г. и е връчено на
10.01.2007г.
На 25.06.2008г. взискателя е поискал
от ЧСИ да бъдат извършени справки в НАП за трудовата заетост на длъжниците.
На 03.02.2011г. е постъпила молба от
ответното дружество за конституирането му като взискател, поради това, че му е
прехвърлено вземането, описано в изпълнителния лист. На 21.11.2011г.
взискателят е поискал извършването на справка относно имуществото на длъжниците. На
11.12.2011г. са наложени запори на трудовите им възнаграждения. В последствие отново
са налагани запори и е проучвано имуществото на длъжниците. С постановление от
13.08.2018г. изпълнителното производство е прекратено на основание чл. 433,
ал.1,т.2 ГПК.
Видно от издаденото от ЧСИ
удостоверение, в периода от 12.03.2012г. до 10.09.2014г. по изпълнителното дело
са постъпили суми от трудовото възнаграждение на ищеца в общ размер на
9 144 лв., като от тях на взискателя са изплатени 8 549 лв.
С преводно нареждане от 11.09.2018г.
ответникът е заплатил на ищеца сумата от 3 250 лв. на основание изп.д. №
99/2006г.
При така установената фактическа
обстановка, районният съд е уважил изцяло иска по чл. 124 ГПК, а осъдителният
иск е уважен за сумата от 2 лв., като за разликата до 3252 лв. е отхвърлен.
Съдът е приел, че прекратяването на изпълнителното производство е настъпило ex
lege на 25.06.2010г., а новата давност е започнала да тече на 05.01.2007г.,
когато е извършено последното релевантно изпълнително действие- налагане на
запор върху трудовото възнаграждение на ищеца и давността за принудителното
удовлетворяване на изпълняемото право е изтекла на 05.01.2012г. Към датата на
следващото по ред действие по принудително изпълнение, срокът на погасителната
давност е изтекъл, а изтеклата давност не може да бъде прекъсната. Действията
по принудително събиране на вземането след 05.01.2012г. и преводите във връзка
с тях са извършени на отпаднало основание, поради което и взискателят дължи
връщането им. За периода след 05.01.2012г. са извършени 15 превода по сметка на
ответника на обща стойност 8549,00 лв. Вземането на ищеца в общ размер на 5297
лв., произтичащо от извършени преводи на отпаднало правно основание в периода
от 20.03.2012г. до 19.09.2013г. е погасено по давност. След приспадане на
погасената по давност сума остава дължима сумата от 3252 лв. от които 3250 лв.
са заплатени на ищеца с платежно нареждане от 11.09.2018г., поради което и
ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 2,00 лв., които е получил на
отпаднало основание
Обжалваното решение е валидно и
допустимо, а по отношение на останалите въпроси, съдът е обвързан от изложеното
в жалбата.
Жалбоподателят твърди, че заплащайки
на 11.09.2018г. сумата от 3 200 лв. ответникът не е посочил коя част от
задължението си към ищеца погасява и в тази връзка поддържа, че на основание
чл. 76 ЗЗД следва да се приеме, че са погасени най- старите задължения към
ищеца, т.е. тези, за които е изтекла погасителна давност, а останалата част от
дълга не е погасена с извършеното плащане.
Жалбата е неоснователна.
Фактическата обстановка, установена в
хода на първоинстанционното производство, изцяло се възприема от въззивната
инстанция.
Видно от приложеното изпълнително
дело, на 27.12.2006г. е направено последното валидно искане на взискателя за
извършване на изпълнително действие и следователно на 27.12.2008г.
изпълнителното производство е прекратено на основание чл. 433, ал.1,т.8 ГПК.
Въззивният съд не споделя извода на районния съд, че производството е било прекратено
на 05.01.2009г., към който момент са изтекли две години от извършване на последното
изпълнително действие. Нормата на чл. 433, ал.1,т.8 ГПК предвижда възможност за
прекратяване на изпълнението в резултат на бездействието на взискателя, т.е.
релевантно е наличието или не на активно негово поведение, а не моментът на
извършване на съответното изпълнително действие. Ако се приеме, че двугодишният
срок по чл. 433, ал.1,т.8 от ГПК тече от датата на предприемане на действия от
съдебния изпълнител, то това би било в противоречие с цитираната разпоредба и
моментът на прекратяването би следвало да се предпостави не от активното
поведение на взискателя, а от субективната преценка на съдебния изпълнител дали
и кога да извърши съответното изпълнително действие.
С образуване на изпълнителното дело
давността е прекъсната съгласно чл.116,
б. „в” ЗЗД. Към датата на прекратяване на изпълнителното производство -
27.12.2008г. е действало ППВС 3/18.11.1980г., съгласно което при висящност на
изпълнителния процес прекъснатата вече давност се спира. Следователно с
прекратяване на изпълнителното производство е преустановено спирането на
давността и от този момент е започнала да тече нова погасителна давност, която
е изтекла на 27.12.2013г. Изводите на районния съд, че новата давност е
започнала да тече от момента на извършване на последното изпълнително действие,
не се споделят от настоящата инстанция, защото съдът не е съобразил, че
разрешенията, дадени с ТР 1/2015г. на ОСГТК се прилагат занапред спрямо неприключилите
съм момента на обявяването му изпълнителни производства, какъвто не е
настоящият случай. В същия смисъл е и решение № 170/17.09.2018г. по гр.д. №
2382/2017г. на ВКС.
След като вземането по изпълнителния
лист е било погасено по давност на 27.12.2013г., то платените до този момент суми
са били дължими се. До тази дата кредиторът е имал вземане и съответно
длъжникът /ищец по настоящето дело/ е имал задължението да заплати сумите, а за
кредитора е съществувало правото да ги получи. Последният е могъл да ги събере
по установения за това ред чрез принудително изпълнение, а ако същото е
проведено в нарушение на закона, то евентуално незаконосъобразните действия на
съдебния изпълнител, не могат да бъдат вменени във вина на кредитора. В
отношенията между кредитора и длъжника релевантно е съществуването на вземането,
за което е бил издаден изпълнителният лист, за погасяване на което са
извършвани плащания.
В случая не се спори, а се установява
и от доказателствата по делото, че след изтичане на погасителната давност
принудително са събирани суми от ищеца. С влязло в сила решение е установено, че
ищецът не дължи на ответника 3 090, 83 лв. поради погасяване по давност на
вземанията, за които е бил издаден изпълнителен лист. Отрицателният
установителният иск е уважен след като сумите по изпълнителния лист са събрани
изцяло. С уважаването на този иск е разрешен със сила на пресъдено нещо спорът
относно размера на погасената по давност част от дълга и след като тя е
недължима се, то и ответникът по силата на чл. 55, ал.1, предл. 3 от ЗЗД дължи
връщането й. Установено е, че на 11.09.2018г. ответникът е заплатил на ищеца 3250,00
лв. С факта на това плащане е погасено и вземането на ищеца спрямо ответника,
основано на чл. 55, ал.1 ЗЗД. Твърденията в жалбата, че по силата на чл. 76 ЗЗД с плащането, извършено на
11.09.2018г. ответникът, след като не е конкретизирал какво точно погасява, е
възстановил на ищеца сумите, платени в периода до 14.10.2013г., са
неоснователни. Както вече се посочи, за този период вземането на кредитора по
изпълнителния лист не е било погасено по давност и съответно той не дължи
връщане на получените суми - с тях е погасена част от съществуващо задължение. Като
е върнал на ищеца 3 250 лв. кредиторът /ответник по иска/ е имал
съзнанието, че връща нещо, което е получил без да му се дължи и това именно са
сумите, платени от ищеца след погасяване по давност на вземането, за което е
бил издаден изпълнителният лист.
Предвид горното и поради съвпадане на
крайния извод за неоснователност на иска по чл. 55 ЗЗД, обжалваното решение на
ПРС следва да се потвърди.
С оглед изхода на делото в полза на
въззиваемото дружество следва да се присъдят 100 лв., представляващи
юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
Водим от гореизложеното, Пернишкият
окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1690/18.01.2019г.,
постановено по гр. дело № 64000/ 2018г. по описа на Пернишкия районен съд.
ОСЪЖДА С.П.Д. с ЕГН ********** *** да
заплати на „МАКРОАДВАНС” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр. София, район Средец, ул. „Г. С. Раковски” 147, ап. 14 сумата от 100 лв.,
представляващи юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: Членове: 1.
2.