РЕШЕНИЕ
№ 1431
гр. Пловдив , 09.08.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично
заседание на шести юли, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Людмила Людм. Митрева
при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева
като разгледа докладваното от Людмила Людм. Митрева Гражданско дело №
20215330100261 по описа за 2021 година
Производството по делото е по реда на чл.124 и сл. ГПК.
Oбразувано е по искова молба от М. М. Г. срещу „БНП Париба Пърсънъл Файненс
С.А.“, чрез клон България, КЧТ, с която е предявен осъдителен иск за присъждане на сумата
в размер на 300 лева, недължимо платена сума по договор за паричен заем от ***, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда –
08.01.2021 г. до окончателното плащане.
Твърди се, че между страните е сключен договор за паричен заем ***, по който
ответникът е заемател, а ищецът заемодател. По договора ответникът предоставил на ищеца
заем в размер на 5000 лева. Била договорена застраховка „Защита на плащанията“ на
стойност 168 лева. Била уговорена и такса „Ангажимент“ в размер на 175 лева. ГПР бил
28.18 %, а възнаградителната лихва била 14 %. Общата стойност на плащанията по договора
била 5402.40 лева.
Срокът за изплащане на вземанията по договора бил 6 месеца, крайния падеж бил -
05.04.2017 г.
Счита, че доколкото договорът е потребителски, същият следва по съдържание да
отговаря на изискванията на ЗПК. В случая клаузата за ГПР била недействителна, доколкото
не били посочен реалният размер на ГПР в договора, доколкото не са взети предвид
застрахователната премия и таксата „Ангажимент“, а единствено възнаградителна лихва.
Счита, че неправилното изчисляване на ГПР води до нарушение на чл.11, ал.1, т. 10 ЗПК.
Било допуснато и нарушение на чл.6, пар.1 от Директива 2005/29/ЕО за нелоялните
търговски практики, доколкото в договора се съдържала заблуждаваща информация относно
ГПР.
Счита, че недействителността на клаузата за ГПР влече след себе си
1
недействителност на целия договор, в това число и на клаузата за възнаградителна лихва.
Договорът бил недействителен тъй като от съдържанието му не може да се определи
размерът на възнаградителната лихва, което е нарушение на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК.
Договорът бил недействителен тъй като в погасителния план липсвала разбивка на с
изплащане на всяка погасителна вноска, какви задължения по кредита се погасяват, което
бил нарушение на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК.
Предвид недействителността на договора, платените по него от ищеца суми над
заемната са недължимо платени и подлежат на връщане. Твърди се, че по договора ищецът
заплатил сума в общ размер на 5300 лева, като от нея 300 лева са недължимо платени.
Излагат се твърдения, че искът е предявен срещу правоприемника на кредитодателя.
Претендират се разноски.
В срока по чл.131 ГПК не е постъпил отговор от ответника.
От същия е постъпило становище след срока на отговора, с което оспорва иска, счита,
че не е нищожен договора и клаузите по него.
Пловдивският районен съд, като прецени събраните по делото доказателства по
свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията,
доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
По допустимостта:
Съдът приема, че искът е предявен срещу чуждестранен търговец „БНП Париба
Пърсънъл Файненс“ С.А. - Париж, чрез клон България, КЧТ, а не срещу клона, който няма
качеството юридическо лице и не може да е страна в процеса. Ищецът е представил към
исковата молба удостоверения, че именно „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А., като
юридическо лице, регистрирано във Франция е правоприемник на „БНП Париба Пърсънъл
Файненс“ ЕАД, страна по договора за кредит. Дори и да се приеме, че се касае за грешка
при посочване на правосубектния търговец, не е налице конституиране на нов ответник, а до
нередовност на исковата молба, която може да бъде отстранена във всяко положение на
делото в общия исков процес, в този смисъл Решение № 137/10.10.2011 г. по т.д. № 869/2010
г., II ТО, Решение № 119/01.09.2017 по т.д. № 1056/2016 г., II ТО на ВКС, Определение №
176 от 28.03.2017 г. по ч.т.д. № 150.2017 г. II TO на ВКС.
По същество:
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД
За да бъдат уважени така предявените искове ищецът следва да установи, че е платил
на ответника сума в размер на 300 лева над заемната сума по договор от договор за
паричен заем от ***, както и доводите си за недействителност на договора за кредит.
Ответникът следва да установи валидно сключен договор за паричен заем и валидни клаузи
по него, както и че в договора за кредит е предвидено съдържанието по чл.11, ал.1 т.9 и т. 10
и т.11 от ЗПК, както и основание за задържане на претендираната от ищеца сума.
Безспорно между страните е, че са сключили договор за паричен заем от ***. С
посоченото от ищеца съдържание, с който на ищеца е предоставен заем в размер на 4825
лева, в който е уговорена такса ангажимент в размер на 175 лева, част от главницата в общ
размер на 5000 лева, възнаградителна лихва във фиксиран размер от 234.40 лева и
застрахователна премия в размер на 168 лева, както и че всички тези суми са заплатени от
ищеца на ответника в пълен размер.
2
Безспорно между страните е обстоятелството, че ответникът „БНП Париба Пърсънъл
Файненс С.А.“ – клон България, КЧТ представлява финансова институции по смисъла на
чл.3, ал.2 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени
чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Това означава, че
дружеството предоставя кредити, което го определя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4
ЗПК.
Безспорно между страните е обстоятелството, че ищецът е потребител по смисъла на
чл.9, ал.3 ЗПК.
Предвид изложеното сключеният между страните договор за заем по своята същност
е договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9, ал.1 ЗПК, спрямо който са
приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит.
По доводите за недействителност на договора за кредит:
За да бъде валидно сключен договорът за потребителски кредит е необходимо да
отговаря на предвидените в разпоредбите на чл.10, ал.1 ЗПК, чл. чл.11, ал.1 т.7-12 и т.20 и
ал.2 ЗПК и чл.12, ал.1, т.7-9 ЗПК.
В исковата молба са изложени обстоятелства и твърдения за недействителност на
процесния договор за заем, поради липсата на реквизитите, предвидени в чл.11, ал.1, т.9,
т.10 и т.11 от ЗПК.
След изследва съдържанието на договора, съдът намира, че са спазени изискванията
към съдържанието на договора за потребителски кредит, предвидени в цитираните
разпоредби.
Ищецът счита, че договорът за кредит е сключен в нарушение на разпоредбата на
чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, доколкото в него не са посочени условията за прилагането на
уговорения в договора лихвен процент от 40.05 %.
Видно от договор за паричен заем от *** /л.6/, в Раздел „Параметри и Условия“ е
посочен годишният лихвен процент по кредита, който е 14 %, като изрично е посочено, че
този лихвен процент е фиксиран за целия срок на договора, предвид което не подлежи на
промяна. При положение, че лихвеният процент е фиксиран за целия срок на договора и той
е неизменен, в този случай не е необходимо да се посочват условия за прилагането му, тъй
като такива условия няма. Условия по прилагане на лихвения процент се уреждат, тогава
когато лихвеният процент по договора не е фиксиран и подлежи на промяна в зависимост от
настъпване на определени обстоятелства. Именно в тези случаи е необходимо да се уредят в
договора условията, при които ще се прилага променения лихвен процент. В Закона за
потребителски кредит не е предвидено като условие за действителност на договора
възнаградителната лихва да е посочена в цифрова стойност, а и същата може да се изведе от
съдържанието на договора от отпуснатия кредит и, дължимите вземания по него и общо
дължимата сума по договора, а именно 234.40 лева, като изчислена служебно от съда по
реда на чл.162 ГПК възнаградителната лихва, съобразно уговорения процент в договора от
14% за период от 6 месеца /180 дни/ би следвало да е 337.75 лева, като в случая
предвиденета в договора лихва е в по-малък размер, а именно 234.40 лева, като е съдът
приема, че лихвата е начислявана за всеки период съобразно остатъка на главницата, а не
върху нейния пълен размер за целия период на договора.
От договора става ясно какъв е общият размер на дължимата договорна лихва за
целия срок на договора и как е формирана сумата в общ размер на 5402.40 лева, а именно от
главница в размер на 5000 лева /която включва такса ангажимент в размер на 175 лева/, 168
лева – застрахователна премия и договорна възнаградителна лихва в размер на 234.40 лева.
3
Както беше посочено по-горе размерът на възнаградителна лихва е фиксиран за целия
период на договора и не подлежи на промяна.
Всичко това е достатъчно да обоснове липса на нарушения по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК,
доколкото в договора се съдържат всички реквизити, посочени в тази разпоредба.
Обстоятелството дали предвидената в договора за кредит такса ангажимент и
застрахователна премия представляват скрита възнаградителна лихва и следва да бъдат
включени в лихвения процент не рефлектира върху действителността на договора като
цяло, то би могло да доведе до разсъждения за недействителност на тези клаузи, но не и на
договора като цяло.
По доводите за недействителност на договора за заем, поради нарушение на
разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, съгласно която в договора за потребителски кредит
следва да е посочен Годишния процент на разходите и общо дължимата сума, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР, съдът намира
следното:
Видно от процесния договор в него е посочен годишния процент на разходите в
размер на 28.18 %, както и общият размер на всички плащания по договора в размер на
5402.40 лева – включващ главница, такса ангажимент, застрахователна премия и
възнаградителна лихва, като видно от договора се приема, че именно възнаградителната
лихва формира ГПР, както и таксата ангажимент. Обстоятелството дали така посочения ГПР
в договора отговаря на действителния размер, както и какво включва същия по смисъла на
чл.19, ал.1 ЗПК е относимо към разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК и касае действителността на
клаузите за вземания, относими към ГПР и невключени в него, което не влече след себе си
недействителност на целия договор. Също така обстоятелството дали предвидената в
договора такса ангажимент и застрахователна премия следва да бъдат включени към общо
дължимата сума по договора и в ГПР е въпрос относим към действителността на тези
клаузи, а не на договора за кредит като цяло, което е предвидено изрично в разпоредбата на
чл.19, ал.5 ЗПК, която е в смисъл, че вземанията, които следва да са включени в ГПР, но не
са включени и с тях ГПР ще е повече от 50 % са недействителни. Волята на законодателя е
била именно това, което се разбира и от чл.19, ал.6 ЗПК, съгласно която при плащания по
договори, съдържащи клаузи, които са обявени за нищожни по ал. 5, надвзетите средства
над прага по ал. 4 се удържат при последващи плащания по кредита.
В случая безспорно е, че в ГПР е включена единствено възнаградителната лихва и
такса ангажимент, предвид което не са посочени и взетите предвид допускания при
изчисляване на ГПР, доколкото в случая ГПР е неизменен, в него не се предвижда да се
включват други разходи по кредита, единствения такъв е възнаградителната лихва и таксата
ангажимент, които суми са фиксирани и не се променят и поради което и ГПР е
непроменяем и неизменен.
Дори и да се приеме, че не е ясно защо ГПР е 28.18 %, то това по никакъв начин не
заблуждава потребителя за параметрите на договора и задълженията му по него. В договора
ясно и недвусмислено е посочено, с фиксирани суми, какъв заем се отпуска, при каква
възнаградителна лихва и какви такси се дължат, още на първата страница, както и общия
размер на всички плащания по договора. Други вземания по този договор няма. Още повече,
както беше посочено по-горе дали посочения размер на ГПР е правилно посочен е относимо
към чл.19, ал.4 ЗПК и не води до недействителност на целия договор.
Настоящият състав не възприема тезата на ищеца, че неправилно посочения в
договора ГПР, макар и по своята същност да представлява нелоялна търговска практика,
както беше посочено по-горе, не води до заблуда у потребителя, доколкото в договора с
конкретни фиксирани суми са посочени дължимите от него вземания по договора, както
4
това е посочено и в подписания от ищеца – потребител Стандартен европейски формуляр
/л.44/. Ищецът не доказа да е заплатил вземания вповече от това което е уговорено в
договора, напротив признал е че именно това което е уговорено е платеното от него. Наред с
това в Закона за защита на потребители, в който е пренесена цитиранат от ищеца Директиа и
е уредена нелоялната търговска праклтика, не е посочено, че при наличие на такава
договорът са счита за недействителен, напротив предвидени са административни санкции
при установяване на подобно нарушение, но не се приема и не е уредено, че договорът се
счита недействителен.
Следва да се посочи, че в Закона за потребителския кредит лимитивно, изчерпателно
и императивно са предвидени основанията за недействителност на договора за
потребителски кредит и същите не могат да бъдат заменяни с други и да се тълкуват
превратно, а именно, че при неправилно посочен ГПР да се счита, че договорът е
недействителен като цяло, при положение, че има изрична разпоредба, която регламентира
това, а именно чл.19, ал.4 ЗПК. Също такав Закона за защита на потребителите са посочени в
кои случаи се приеме, че в потребителкси договор има неравноправни клаузи, като е
предвидена недействителност единствено и само на неравноправната клауза, а не на
договора като цяло.
Предвид изложеното съдът намира, че е спазена и разпоредба по чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК – посочен е ГПР и общо дължима сума, съобразно допусканията при изчисление на
ГПР.
Доводът за недействителност на договора, основан на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК, а именно,
че към договора липсва погасителен план, в който да са разбити отделните вземания, които
ще се погасяват, също е неоснователна. В договора за кредит е инкорпориран погасителен
план. В погасителния план са посочени броя на вноските по кредита, дата на всяка една от
вноските, периодичността на вноските, както и размерът на всяка една от вноските. Тъй
като договорът е сключен при фиксиран лихвен процент за целия му срок и за всички
вземания по него, последното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК - за посочване
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми в
това число главница и лихви, е неприложимо. Съгласно самата разпоредба тази информация
следва да се съдържа в погасителния план единствено при наличието на различни лихвени
проценти, каквито не се установяват в случая.
При служебна проверка съдът не констатира нарушения на импертативни правила
при сключване на договора, незаявени от ищца, като процесният договор за заем е сключен
в писмена форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин, с необходимия шрифт.
Липсват нарушения на формата /външната страна на представения правопораждащ
спорното право документ/, съгласно специалния ЗПК. Посочена е чистата стойност на
кредита, годишният процент на разходите, фиксираният годишен лихвен процент по
кредитът, общият размер на всички плащания по договора, условията за издължаване на
кредита от потребителя, елементите на общата стойност на кредита, денят на плащане на
погасителните вноски и размерът на дължимата погасителна вноска, представен е
погасителен план към договора, инкорпориран в самия договор, предвидено е правото на
5
потребителя да погаси предсрочно кредита /чл.11 от договора/, право да получи погасителен
план за извършени и предстоящи плащания /чл.7/, право да се откаже от договора /чл.11/.
Предоставянето, респ. получаването на предварителна информация е удостоверено в
договора, което обстоятелство е признато от ответника с поставянето на подпис на договора
за паричен заем, като е подписан и стандартен европейски формуляр /л.44/. Всяка страница
от договора е подписана от кредитополучателя. Общите условия не съществуват като
самостоятелен документ, а са инкорпорирани в договора, който е подписан на всяка
страница от ответника.
С оглед изложеното съдът приема, че договорът е валидно сключен и е породил
действие между страните.
Доколкото в случая е предявен иск по чл.55 ЗЗД, съдът може и служебно да извършва
проверка за валидността на клаузите по договора за кредит, на които основава вземанията си
ответника, предмет на делото, като служебната проверка има обхват единствено дали тези
клаузи противоречат на императивни законови разпоредби, на добрите нрави или са
неравноправни.
Безспорно между страните е че в договора е уговорена клауза „Такса ангажимент“ в
размер на 175 лева, която е заплатена в пълен размер от ищеца. Съдът намира, че тази клауза
не отговаря на императивните изисквания на чл. 10а, ал. 4 ЗПК, а именно видът, размерът и
действието, за което се събират такси и/или комисиони, да бъдат ясно и точно определени в
договора за потребителски кредит. Тази такса е уговорена като задължителна, но от
съдържанието й не става ясно какви услуги ще се предоставят на клиента и какви конкретни
действия ще извърши кредитодателят, които да доведат до дължимостта на таксата.
Уговорката има неясен характер. От една страна, ако услугата е предприета и се извършва
преди сключването на договора, с оглед събиране предварителна информация за доходите и
материалните възможности на кредитополучателя, то подобна дейност касае преценка на
кредитодателя дали да сключи договора, извършва се в негов интерес и е неясно, защо би се
възложил този разход в тежест на кредитополучателя. От друга страна, ако тази услуга се
извършва след сключване на договора, то същата пряко касае действия относно усвояване и
управление на кредита и също противоречи на чл. 10а, ал. 2 ЗПК.
С оглед изложеното съдът намира, че клаузата, която предвижда заплащане на такса
ангажимент е нищожна, поради противоречие с чл.10а, ал.4 ЗПК и като такава не е породила
действие и платените по нея суми се явяват недължимо платени и подлежат на връщане, а
именно сумата от 175 лева.
Същото се отнася и за клаузата за заплащане на „застрахователна премия“ в размер
на 168 лева. Не ясно за какво е уговорена тази клауза по договора, каква застраховка се
заплаща. Не е представена застрахователна полица или друг документ, от който да е видно,
че с ищеца е възникнало някакво застрахователно правоотношение във връзка с процесния
договор за кредит. От цялото съдържание на договора не се установява за какво е уговорена
6
тази клауза и какви вземания се покриват с нея.
С оглед изложеното съдът приема, че и тази клауза противоречи на чл.10а, ал.4 ЗПК,
наред с това не се установява наличие на застрахователно правоотношение по силата на
което да се дължи заплащане на застрахователна премия, предвид което и платеното по тази
клауза в размер на 168 лева е платено без основание и подлежи на връщане.
За пълнота, макар и да не са изложи обстоятелства в тази насока, съдът намира, че
следва да изложи обстоятелства за валидността на клаузата за възнаградителна лихва, което
е другото фиксирано вземане по договора за кредит.
Съдът е запознат с практиката на ВКС, цитирана и в исковата молба, която указва в
кои случаи възнаградителната лихва по договори за потребителски кредит е недействителна,
а именно когато надхвърля два пъти законната лихва при обезпечени кредити и три пъти –
при необезпечени кредити. Следва да се посочи, че тази практика е формирана преди
изменението на чл.19, ал.4 ГПК /в сила 23.07.2014 г./ и касае договори за кредит, сключени
преди изменението.
Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК /в сила 23.07.2014 г./ годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България.
Безспорно елемент от ГПР е възнаградителната лихва. Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК е
допустимо възнаградителната лихва дори да е 5 пъти по-голяма от законната лихва, ако е
единственият разход по кредита. В процесния договор, единственият разход, който формира
ГПР е договорната лихва и таксата ангажимент, доколкото не са предвидени други в самия
договор, което да следва да бъдат включени в ГПР. С оглед изложеното предвидения в
договора лихвен процент не противоречи на предвидения в закона максимум по чл.19, ал.4
ЗПК.
Наред с това в договора за кредит е предвидена фиксиран размер на договорната
възнаградителна лихва за целия период на договора в размер на 234.40 лева. Периодът на
договора е от усвояване на кредита 21.09.2016 г. до крайния падеж 05.04.2017 г. за този
период, ако приложим практиката на ВКС, законната лихва върху главница от 4825 лева е в
размер на 264.06 лева /изчислена служебно от съда с помощта на онлайн калкулатор на
НАП/. Трикратният размер на законната лихва за този период при необезпечен кредит,
какъвто е процесния е 792.18 лева. Тоест договорната лихва, предвидена в договора не
надхвърля, а напротив е в размер повече от три пъти по-малък от трикратния размер на
законната лихва за срока на договора.
Няма пречка страните да уговорят договорна надбавка в размер по-голям от законната
лихва. В случая съдът намира, че уговорената възнаградителна лихва не противоречи на
7
добрите нрави, до който извод достигна след преценка на конкретните данни по
производството - срока на договора, размерът на кредита, размера на възнаградителната
лихва спрямо размера на кредита и рискът от сделката, който носи кредитора, както и
автономията на волята. Няма нарушение и на чл.19, ал.4 ЗПК, доколкото ГПР /в който е
включена възнаградителната лихва/ е в размер на допустимия от закона. Поради което и
платената по договора възнаградителна лихва в размер на 234,40 лева не е недължимо
платена.
С оглед диспозитивното начало и предвид несвоевременното заявено искане по
чл.214 ГПК за изменение на размера на претенцията искът ще се уважи за сумата от 300
лева, от които 175 лева, недължимо платена такса ангажимент и 125 лева, част от
недължимо платената застрахователна премия по договора за кредит в общ размер на 168
лева.
По отговорността за разноските:
С оглед изхода на спора право на разноски се пораждат за ищеца, който е направил
своевременно искане за присъждане на такива. Ищецът доказа разноски в размер на 50 лева
– платена държавна такса /л.18/, които ще се присъдят в пълен размер.
По делото е представен договор за правна помощ и съдействие за ищеца, съгласно
който му е предоставена безплатна правна помощ от Адвокатско дружество „Г.“.
Съгласно чл.38 ЗА – адвокатът може да предостави безплатна правна помощ в
изрично посочените в разпоредбата хипотези, под която влиза и настоящия случай, която
хипотеза не е опровергана от ответника. Съгласно чл.38, ал.2 ЗА на адвоката се определя
размер не по-малък от предвидения в Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
На основание чл.7, ал.2, т.1 от Наредбата, съдът определя адвокатско възнаграждение
за Адвокатско дружество „Г.“ в размер на 360 лева с ДДС, която сума следва да му бъде
присъдена. По делото е предоставено удостоверение, от което е видно, че Адвокатското
дружество е регистрирано по ДДС, поради което на основание пар.2а от ДР на Наредбата му
се дължи възнаграждение с включен ДДС.
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А” - Париж, чрез клон България, КЧТ,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: град София, ж.к. „Младост 4“, Бизнес
парк София, сгр.14, ДА ЗАПЛАТИ НА М. М. Г., ЕГН **********, с адрес: *** сумата в
размер на 300 лева, недължимо платена по договор за потребителски паричен кредит от ***,
сключен между ищеца и „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД, чиито правоприемник е
ответникът, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
исковата молба в съда – 08.01.2021 г. до окончателното плащане, като и сумата в размер на
50 лева – разноски в производството.
8
ОСЪЖДА „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А” - Париж, чрез клон България, КЧТ,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: град София, ж.к. „Младост 4“, Бизнес
парк София, сгр.14 ДА ЗАПЛАТИ НА Адвокатско дружество „Г.“, БУЛСТАТ ***, сумата в
общ размер на 360 лева с ДДС – адвокатско възнаграждение, съгласно чл.38, ал.2 ЗА.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните
пред Пловдивския окръжен съд.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: /п/_______________________
9