№ 1300
гр. София, 11.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 16 -ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Величка Борилова
Зорница Гладилова
при участието на секретаря Мариела П. Миланова
като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело №
20251000501574 по описа за 2025 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Срещу решение № 1216 от 04.03.2025 г. по гр.д.№ 4308 по описа за 2023
г. на СГС, ГО, І-16 състав, постановено по иск по чл.2б, ал.1 ЗОДОВ са
постъпили въззивни жалби от:
1. Прокуратура на Р България, ответник в първоинстанционното
производство.
Решението се обжалва в частта, в която претенцията за неимуществени
вреди е уважена за сумата от 12 хиляди лева.
Излагат се доводи за недопустимост на решението в обжалваната му
част като се позовава на приетото от първоинстанционния съд за
приложението на чл.6, пар.1 КЗПЧОС. Счита, че тази разпоредба с оглед
качеството на ищеца, не намира приложение в случая. Ищецът нямал
качеството на „пострадал“ от „възродителния процес“. С оглед изнесеното в
исковата молба процесното досъдебно производство не се явявало определящо
за гражданските права и задължения на ищеца. Решението било постановено
без от страна на съда да бъдат обсъдени възраженията на ответника. Цитира се
1
практика на ЕСПЧ. Сочи се, че съгласно същата ищецът нямал качеството на
„жертва на престъплението“. Предявеният иск бил недопустим и тъй като
обезщетяването за претърпените от ищеца вреди от събитията през периода
1985/1989 г. не се извършвало по реда на чл.2б от ЗОДОВ. Предвиден бил
специален ред, уреден в ЗПГРРЛ. Недопустимо било Прокуратурата да
изплаща обезщетение на репресираните лица. По същество се излагат доводи
за неправилност на така постановеното решение. Счита, че от страна на ищеца
не била доказана претенцията му, основаваща се на чл.2б, ал.1 ЗОДОВ. Сочи,
че от страна на ищеца не било доказано кое процесуално-следствие не е
извършено в разумен срок. Не била отчетена сложността на разследването. В
случая се касаело и до забава на турската страна поради което Прокуратурата
на Р България не можела да носи отговорност. Търпените от ищеца
неимуществени вреди не били доказани. Счита че определения размер на
обезщетението за неимуществени вреди е завишен и не отговоря на
критериите на чл.52 ЗЗД. По отношение на приетия размер на обезщетението,
решението било немотивирано.
Иска се първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната
му част и вместо това да се постанови друго, с което претенцията на ищеца да
бъде отхвърлена изцяло или алтернативно – да бъде намален размера на
присъденото обезщетение.
По въззивната жалба не е постъпил отговор от наследниците по закон на
починалия първоначален ищец – А. О. Х. - Н. А. И., С. А. М. и Й. А. О..
По допустимостта на въззивната жалба:
Обжалваното решение е връчено на въззивника/ответник на 11.03.2025 г.
Въззивната жалба е подадена на 19.03.2025 г., т.е. в срока по чл.259, ал.1
ГПК.
Налице е правен интерес от обжалване.
Следователно въззивната жалба е допустима.
2. С. А. М., наследник по закон на първоначалния ищец в
първоинстанционното производство А. О. Х..
Решението се обжалва в частта, в която претенцията за
неимуществени вреди е отхвърлена за разликата над 12 хиляди до
пълния предявен размер от 124 хиляди лева.
2
Излагат се доводи за неправилност и необоснованост на така
постановеното решение. Търпените неимуществени вреди били доказани от
събраните по делото доказателства. Нормата на чл.52 ЗЗД не била правилно
приложена, а присъденото обезщетение–занижено. Това се дължало, тъй като
първоинстанционния съд не бил обсъдил в тяхната съвкупност, събраните по
делото доказателства. Не било обсъдено нито поведението на ищеца, към
настоящия момент покойник, нито поведението на разследващите органи. Не
били обсъдени доводите в депозираната пред СГС, писмена защита във връзка
с размера на обезщетението. Решението не било съобразено и с трайната
съдебна практика на ВКС по аналогични претенции. Счита, че критерият
„значение на делото“, залогът на делото за пострадалия е ключов за спора.В
случая не било взето предвид продължителността на периода, през който
пострадалият е бил лишен от свобода и извършените спрямо него и
семейството му репресии, оценени през призмата на залога по делото за него.
Не била отчетена възрастта на пострадалия към момента на предприетото
разследване, както и към момента на постановяване на съдебното решение.
Следвало да се вземе предвид, че наказателното производство било
засекретено и пострадалият не можел да защити по съответния начин
гражданските си права. Не било нужно търпените вреди да се доказват чрез
свидетели или други доказателства. Налице била силна презумпция, че при
нарушение на КЗПЧОС засегнатите неминуемо търпят вреди от допуснатото
нарушение. Тази презумпция в процеса не била оборена от страна на
ответника. Определеният размер на обезщетението не бил съобразен с
обществено-икономическите условия в страната. Следвало да се отбележи, че
по подобни казуси ВКС определял обезщетение в размер на 30 хиляди лева,
което не било съобразено от СГС, І-16 състав. Претендират се разноски.
По въззивната жалба не е постъпил отговор от ответника пред първата
съдебна инстанция - Прокуратура на Р България.
По допустимостта на въззивната жалба:
Обжалваното решение е връчено на процесуалния представител на
първоначалния ищец А. О. Х. на 09.04.2025 г.
С молба от 14.04.2025 г. С. А. М. е уведомила съда, че първоначалния
ищец е починал на ******** г.
С разпореждане от 15.04.2025 г. първоинстанционният съд на основание
3
чл.227 ГПК е конституирал наследниците по закон на първоначалния ищец, а
именно: Н. А. И., С. А. М. и Й. А. О..
Така постановеното решение е връчено на новоконституираните,
съответно: на Н. А. И. на 28.04.2025 г., на С. А. М. на 07.05.2025 г. и Й. А. О.
на 28.04.2025 г.
Въззивната жалба е подадена на 23.04.2025 г., т.е. в срока по чл.259, ал.1
ГПК.
Налице е правен интерес от обжалване.
Следователно въззивната жалба е допустима.
По основателността на въззивните жалби:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част.
По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че
първоинстанционният съд се е произнесъл във валиден и допустим
процес:
Ищецът А. О. Х., починал след даване ход на устните състезания в о.с.з
на 18.11.2024 г., твърди да има качеството на пострадало лице по смисъла на
чл.74, ал.1 НК от престъпленията, които се разследват повече от 30 години по
сл.д.№ 1/1991 г. по описа на Прокуратурата на Въоръжените сили,
впоследствие преобразувано в сл.д.№ 780-ІІ/1998 г. по описа на ВОП-София, а
сега ДП № ІІ-048/1999 г. Това производство било известно в публичното
пространство като делото за т.нар. „възродителен процес“. По това сл.д. се
разследвали деянията по изпращането и държането на хора от турската
общност в затвори, места за лишаване от свобода и разселването им в
различни населени места. Твърди, че той бил един от пострадалите от тези
деяния. В резултат на тези деяния ищецът бил лишен от личен и семеен живот,
наред с насилствената асимилация. Бил принуден да напусне България. От
средствата за масова осведомяване разбрал, че се води разследване по т. нар.
„възродителен процес“. Твърди, че независимо, че бил пострадал,
разследващите органи не го били търсели; нямал никаква информация за хода
на разследването. Пасивността на Прокуратурата го притеснявала. През 1996
г. заедно с други пострадали подготвили и изпратили до Главния прокурор
4
обща жалба, в която жалба се искало прокуратурата да започне разследване на
нарушаването на човешките им права по време на т.нар. „възродителен
процес“. До датата на подаване на исковата молба нямало отговор по тази
жалба. През м.05.1996 г. било отправено запитване във връзка с развитието на
жалбата. На 01.04.1997 г. било внесено ново искане; не бил получен отговор.
На 06.01.2022 г. получили уведомление, че материалите по пр.пр. № 3070 от
01.04.1997 г. били приобщени към въпросното досъдебно производство,
разследването по което било забавено. На 18.09.1997 г. било отправено ново
оплакване, но отговор не последвал. Със съдействието на депутати се провела
през м.07.2023 г. среща с Главния Прокурор, който обещал делото за т.нар.
„възродителен процес“ да бъде внесено до две седмици в съда. Това не било
изпълнено. Отказът от предоставяне на информация по хода на делото бил
мотивиран от Прокуратурата с това, че делото било секретно. Твърди
досъдебното производство да било прекратено без материалите от
разследването да са предявени на който и да е от пострадалите. Връчени били
само постановлението от 04.10.2018 г. за спиране на наказателното
производство и постановлението от 31.05.2022 г. за прекратяване на
наказателното производство и то на част от пострадалите, на ищеца-не.
Информация за извършените процесуални действия, вкл. и за указанията на
съда по извършването на такива, разбрали в един по-късен момент. Твърди да
бил разпитан по делото в качеството му на свидетел и му били разяснени
правата на пострадало лице. Делото, обаче, не било приключило. Намира
продължителността на разследването за прекомерна. Сочи, че необоснованото
забавяне на делото по същество представлява отказ от правосъдие и отказ за
извършване на обективно и ефективно разследване. Счита, че времето за
разследване има ключово значение за това дали въобще делото ще стигне до
решаване в съда поради смъртта на няколко от обвинените лица, както и
изтеклата абсолютна давност, т.е. виновните ще се измъкнат от правосъдие.
По този начин се нарушавало правото му по чл.6, апр.1 от ЕКЗПЧОС. Счита,
че отговорността за забавяне на делото е на Прокуратурата, защото тя е
господар на досъдебната фаза, арг. от чл.46, ал.1 НПК. Сочи, че нарушението
по чл.6, апр.1 от ЕКЗПЧОС причинява неимуществени вреди.
Неимуществените вреди на ищеца се изразявали в това, че същият не можел
да намери душевен мир и спокойствие от факта, че няма да дочака правосъдие
и справедливост. Такива чакал вече 46 години. Причинените му страдания
5
оценява на 124 000 лв.
Видно от събраните по делото писмени доказателства, ищецът на
17.01.2022 г. е поискал в качеството му на пострадал по смисъла на чл.74, ал.1
НПК да вземе участие като пострадал в досъдебната фаза на производство,
виж л.557 от делото пред СГС.
Институтът на чл. 2б от ЗОДОВ е установен от законодателя като
средство за ангажиране отговорност за държавата за обезщетяване на вредите,
причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на
разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6 § 1 от
КЗПЧОС. Нормата е приета с изменението на ЗОДОВ, обн. в ДВ бр.
98/11.12.2012 г. и е в сила от 15.12.2012 г., а с чл. 8, ал. 2 е уреден
процесуалния ред за предявяване на искове по висящи и по приключили
производства.
Законът е специален и изрично предвижда, че обезщетение по чл. 2б не
може да се търси по общия ред – ал. 8, ал. 1 ЗОДОВ. В тази хипотеза
държавата отговаря за вреди от действия на правозащитни органи, които не са
извършени в разумен срок, като отговорността е деликтна.
Вярно е, че на същата не е придадено ретроактивно действие, но такова
и не е необходимо, доколкото нормата е установила процесуална легитимация
от предявяването му в лицето на онези, които търсят обезщетение за вреди от
действия на правозащитни органи по висящи и по приключили производства.
Обсъжданата норма установява самостоятелен ред за защита,
предоставена на всяко лице - физическо или юридическо, да търси
отговорност на държавата за причинените му вреди от нарушение на правото
на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от
Конвенцията.
Предявеният иск е по чл. 2б ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 КЗПЧОС цели
да бъде защитено субективното право на пострадалото лице и да бъдат
репарирани причинените му вреди от нарушение на правото му за
разглеждане и решаване на делото в разумен срок.
Искът е допустим и е предявен от лице, което притежава материално-
правна легитимация и чиито права и задължения се засягат пряко от
производството по сл. д. № 1/91 г., впоследствие преобразувано в сл. д. № 780-
6
II/1998 г. по описа на ВОП-София, а към момента ДП № II-048/1999 г. по
описа на ВОП-София.
Следователно неоснователен е довода на въззивника/ответник, че
предявеният иск е недопустим.
По съществото на спора:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, първоинстанционният
съд е приел, че от събраните по делото доказателства се установява наличието
на предпоставките на чл.2б, ал.1 ЗОДОВ вр. с чл.6, пар.1 от КЗПЧОС.
Видно било от удостоверението от МВР изх. № 28092/08.12.1994 г. , че
А. А. А. /А. О. А./ е бил въдворен в ТВО Белене за времето от 13.03.1985 г. до
20.09.1985 г.
Нямало спор между страните, а и било видно от представените по
делото писмени и гласни доказателства, включително копие на Държавен
вестник, бр. 44/01.06.1990 г., че ищецът (с променено име А. А. А.) е сред 517-
те български граждани, върху които била упражнена държавна принуда за
насилствена промяна на имената им чрез репресия, лишаване от свобода и
въдворяване в Белене. Не било спорно и обстоятелството, че по повод на тези
действия на държавата било образувано на 30.01.1991 г., сл. дело 1/1991 г. по
описа на Прокуратура на Въоръжените сили (впоследствие преобразувано в
сл. дело № 781-Н/98 г. на СВОП, а понастоящем с №II-048-99 по описа на
ВОП), което придобило обществена известност като делото за "възродителния
процес". Към момента производството не било приключило, като от съда
(определение № 1223 от 22.12.2022 г. по нак. дело 821/2022 г. на Софийски
апелативен съд, 6ти наказателен състав) било отменено постановление за
прекратяване на наказателното производство по досъдебно производство № II
-948/199 г. по описа на ВОП - София от 31.05.2022 г. Видно било, че с
постановление от 30.09.2024 г. на ВОП - София по досъдебно производство №
II-048/1999 г. били дадени отново указания на екипа от военни следователи
във връзка с разследването.
По делото били представени множество молби и искания до
прокуратурата за предоставяне на информация във връзка с наказателното
производство, както и значителното забавяне, като ищецът бил разпитван като
свидетел, поради което имал качеството на пострадал по смисъла на чл. 74, ал.
1 от НПК.
7
С оглед изключително дългия период от време от 30 години, в който
инициираното наказателно производство не било приключило и все още
висящо в своята досъдебна фаза, съдът е счел за основателни твърденията на
ищеца, че е налице нарушение на правото му на разглеждане и решаване на
делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията. Независимо от
двукратното връщане от съда на прокуратурата на внесения обвинителен акт,
обстоятелството, че досъдебното производство е многократно спирано и
възобновявано, изготвяни били молби за международно правна помощ до
съответните компетентни органи в Република Турция, не били налице
фактически и правни основания, които да обосновават продължаващо 30
години наказателно производство, както с оглед предмета на производството
(за престъпление по чл. 387, ал. 2 НК), така и поради поведението на страните
и на техните процесуални или законни представители или поради поведението
на останалите участници в процеса.
С оглед ангажираните по делото доказателства съдът е достигнал до
извода, че е налице нарушено право на ищеца за разглеждане на делото в
разумен срок и за понесените от него неимуществени вреди ответникът дължи
обезщетение. Размерът му следвало да бъде определен съобразно общия
критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, в смисъла разяснен с т. II от ППВС
№ 4/23.12.1968 г.
В случая житейски логично било ищецът да е понесъл емоционални
страдания от лишаването му от свобода в затвора в Белене, а след това и
принудителното му напускане на страната. Подобно емоционално състояние
кореспондирало и нарушеното чувства на справедливост за разглеждане на
делото в разумен срок, изразяващи се в чувство за несправедливост и
ненаказаност. При тези си мотиви съдът е счел, че справедливото
обезщетение се равнява на сумата от 12 000 лв., ведно със законната лихва, от
датата на депозиране на исковата молба - 10.04.2023 г. За разликата над този
размер до претендираните 124 000 лв. претенцията е отхвърлена, както и за
законова лихва три години преди депозиране на исковата молба.
Апелативен съд-София като взе предвид доводите и възраженията на
страните, както и събраните по делото /пред първата съдебна инстанция/
доказателства /писмени и гласни/ приема следното:
Не се спори по делото, а и от представените писмени доказателства се
8
установява, че ищеца е включен в списъка към Решението на Народното
събрание, публикуван в ДВ бр. 44/01.06.1990 г.
Принудително са сменени рождените турски имена на ищеца с
български имена.
Видно от удостоверението от 08.12.1994 г., издадено от МВР ищецът е
бил въдворен в ТВО Белене за времето от 13.03.1985 г. до 20.09.1985 г.
През 1989 г. е принуден да напусне Р България и да се засели в Турция.
На 31.01.1991 г. с постановление прокурор при Прокуратурата на
въоръжените сили е образувано сл. д. № 1/1991 г. по описа на Прокуратурата
на въоръжените сили, преобразувано в сл. д. № 780-ІІ/1998 г. на ВОП - София,
а след това преобразувано в ДП № ІІ-048/1999 г. на ВОП - София, за
разследване на извършени през време на възродителния процес престъпления.
Към момента наказателното производство е висящо.
От представените на л.547 – 556 от първоинстанционното производство
протоколи за разпит на свидетел, се установява, че ищецът е бил разпитан по
досъдебното производство в качеството на свидетел/пострадало лице.
Не се установява ищецът да е станал причина за продължаване на срока
за разследването.
Действително, касае се за разследване на множество деяния,
представляващи репресивни мерки спрямо огромен брой лица, поради което е
необходимо извършването на множество процесуално-следствени действия,
включително и такива в чужбина. Това отличава делото с висока фактическа и
правна сложност, но същата не може да обоснове разумна продължителност
на досъдебната фаза на конкретния наказателен процес повече от 30 години.
В случая безсъмнено е установено наличието на фактическият състав на
иска по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, поради нарушеното правото на разглеждане и
решаване на следствено дело № 1/1991 г. в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от
Конвенцията.
Съдебната практика се е обединила в разбирането, че нормата на чл. 6,
§ 1 от КЗПЧОС дава защита не само на страните в наказателното
производство, но и на всяко друго лице, чиито права и задължения се засягат
„пряко и решаващо“ от производството. Такива лица са и пострадалите от
престъплението, претърпели имуществени или неимуществени вреди от
9
същото, както и техните наследници /чл. 74, ал. 2 от НПК/, вкл. и други лица,
чиито права и задължения се засягат пряко от производството.
Изложеното обуславя доказаност на предявения иск по основание и
като е стигнал до същия правен извод, първоинстанционният съд е приложил
точно относимия към спора материален закон - вредите са търпени от
образуването на процесното досъдебно наказателно производство през януари
1991 г. до датата на подаването на исковата молба.
Надеждата за възмездие и справедливост, която първоначално със
сигурност е съществувала за жертвите на Възродителния процес при
започването на разследването по сл. д. № 1/1991 г, постепенно е изтляла и е
заместена от разочарование, чувство на отчаяние и безнадеждност, поради
невъзможността за морално възмездяване на преживените репресии на ищеца
и семейството му. Както сочи в обстоятелствената част на исковата молба
първоначалния ищец, 46 години чака възмездие и справедливост.
По размера на обезщетението:
Обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ за неимуществените вреди,
произтекли от неразумната продължителност на процесното сл. дело следва да
се определя по справедливост, съгласно правилото на чл. 52 ЗЗД. Понятието
"справедливост" в чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на
редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай
обстоятелства, които следва да се вземат предвид при определяне на размера
на обезщетението за неимуществени вреди. Справедливостта, като критерий
за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги
конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали
за своя притежател. В мотивите към решенията съдилищата трябва да
посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на
неимуществените вреди (ППВС № 4/23.12.1968 г. и ТР № 3/22.04.2005 г.
ОСГК на ВКС, решение № 306/18 от 22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на
IV г.о., решение № 19/23.07.2019 г. по гр. д. № 2026/2018 г. на III г. о. и др.).
Същевременно въззивната инстанция приема, че критериите, които
следва да се вземат предвид при определянето на размера на дължимото се
обезщетение в случай като настоящия, са и тези наложени от съдебната
практика и които включват продължителността и предмета на производството,
неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на
10
техните процесуални или законни представители, поведението на останалите
участници в процеса и на компетентните органи, възрастта на пострадалия,
вкл. други факти, имащи значение за правилното решаване на спора.
Установява се от данните по делото разочарованието на ищеца от
неполученото възмездие на виновниците за възродителния процес, както и
опасенията на ищец, че също няма да дочака края на досъдебното
производство /ищеца е починал в течение на настоящия процес/.
Освен това съдебната практика е възприела еднозначно и наличието на
оборимата презумпция неразумната продължителност на съответното
производство - било то гражданско, административно, наказателно, респ.
съдебно такова и/или в досъдебната му фаза да причинява неимуществени
вреди. Ето защо и по начало не е необходимо да се доказват изрично
обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице,
когато производството е продължило извън рамките на разумния срок, като
притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален
неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на
доверието в държавността поради забавянето на делото.
Тази презумпция не е оборена.
Повдигнатото обвинение за извършено престъпление по чл.387, ал.2,
във вр. с ал.1 НК по неприключилото досъдебно наказателно производство е
за престъпление, от което са засегнати основни права на ищеца /починал в
течение на настоящето производство и заменен от наследниците си по закон/ -
правото на етническа принадлежност, на име, на свободно придвижване, на
труд и др., които са безспорно установени с оглед приетите по делото писмени
и гласни доказателства, а изходът от наказателното производство е решаващ
за признаването им и очакване от страна на ищеца за овъзмездяване, макар и
частично на преживените от него унижения и страдания.
Въззивната инстанция намира, че в своята преценка относно дължимото
се справедливо обезщетение съдът е задължен да съобрази и всички други
конкретно обективно съществуващи обстоятелства от значение за прилагането
на критерия за справедливост, установен от нормата на чл.52 ЗЗД, вкл.
еднаквото третиране на сходни случаи при претендирани обезщетения за
неимуществени вреди от деликт, доколкото справедливостта изисква сходно
разрешаване на аналогични случаи като израз на общоприетата оценка и
11
възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществените вреди
от един и същи вид, което налага съобразяването на съдебната практика по
подобни казуси /Решение № 338 от 10.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3020/2023
г., III г. о., ГК, Решение № 506 от 30.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4306/2023 г.,
IV г. о., ГК, Определение № 1491 от 26.03.2025 г. на ВКС по к. гр. д. №
3078/2024 г. и др./.
С оглед горните мотиви въззивната инстанция намира, че справедливо
обезщетение по смисъла на чл.52 ЗЗД в конкретния случай е такова в размер на
30 000 лв. , а не такова в размер на 12 000 лв., т.е. разликата е в размер на
18 000 лв.
Доколкото, обаче, е подадена въззивна жалба само от една от
наследниците по закон на починалия в течение на производството
първоначален ищец, както и, че същата действа само за себе си /същата не е
предявила въззивната жалба и от името на останалите наследници по закон/;
не е налице и присъединяване към въззивната жалба по реда на чл.265, ал.1
ГПК, както и, че не се касае до необходими другари, а до обикновени такива,
по арг. от ал.2 на същата разпоредба от ГПК, първоинстанционното решение
следва да се приеме за влязло в сила по отношение на останалите
наследници по закон на първоначалния ищец- Н. А. И. и Й. А. О..
Затова и при съобразяване с квотата на въззивницата С. А. М. в
наследството на починалия първоначален ищец, в нейна полза ще следва да
бъде доприсъдена сумата в размер на 6 000 лв. /18 000 лв.:3 /. В този смисъл
неоснователно е искането на въззивницата да бъде доприсъдено обезщетение
за неимуществени вреди само в нейна полза /виж петитума на въззивната
жалба/.
Първоинстанционното решение ще бъде отменено в
отхвърлителната част на иска по чл.2б от ЗОДОВ за сумата в размер на
6 000 лв., представляваща доприсъденото обезщетение за неимуществени
вреди /1/3 при общ размер от 18 000 лв./ в полза на наследницата по
закон/въззивница С. А. М..
За разликата до пълния предявен размер въззивната инстанция
намира, че правилно първоинстанционният съд е приел, че обезщетение от
124 000 лв. е прекомерно. По делото не се установява ищецът /първоначалния/
да е търпял вреди по-големи или по- силни от обичайните за лица в сходно
12
положение.
Ще отбележим и, че съобразно възприетото в решение № 6/22 по гр. д.
№ 1555/2021 г и решение № 60265/2021 г по гр. д. № 1701/2021 г и двете на 4-
то ГО на ВКС, в рамките на производството по чл. 2б от ЗОДОВ не могат да се
присъждат вреди от самото престъпление- засягане на чест и достойнство,
страх, стрес, унижение от асимилационната политика на държавата,
репресиите и т. н. Присъждат се само вредите от забавеното правосъдие, на
което е жертва ищеца, които вреди съдът определи в размер на 30 хиляди лева.
Следователно за разликата до пълния предявен размер от 124 000 лв.
обжалваното решение е правилно и като такова ще следва да бъде
потвърдено.
Относно лихвата:
Нито една от въззивните жалби не съдържа конкретни доводи по
отношение на присъдената от първоинстанционния съд законна лихва поради
което въззивната инстанция по арг. от чл.269 ГПК не би следвало да дължи
произнасяне.
Доколкото, обаче , от въззивницата С. А. М. се иска след отмяната на
първоинстанционното решение в обжалваната му част, въззивният съд да
присъди главницата ведно със законната лихва, считано от 07.04.2020 г. - три
години преди предявяване на иска до окончателното изплащане, АС-София
излага следните мотиви:
В казуси като процесния фактическият състав на непозволеното
увреждане е бавността при разглеждане и решаване на делото и деликтът не се
осъществява в началото на наказателното производство. Затова се приема, че е
налице специален фактически състав спрямо общия състав на непозволеното
увреждане по чл. 45 ЗЗД, според който противоправното деяние се изразява в
забавяне решаването на делото в един нормален, разумен срок, като самата
бавност, както и разумният срок, в рамките на който следва да бъде
разгледано и решено делото, следва да се установят от съда. И т.к. се
претендират вреди, които се дължат на бездействие на органите на
прокуратурата, което се установява в производството по обезщетяване,
вземането за лихви за забава започва да тече от момента на предявяване
на иска за тяхното установяване.
13
Доколкото, обаче, исковата молба е подадена не на 10.04.2023 г., както
е приел първоинстанционният съд, а на 08.04.2023 г. /чрез ССЕВ/, то
началният момент, от който се дължи лихвата е 08.04.2023 г. Затова и
обжалваното решение ще следва да бъде отменено и в частта, в която е
отхвърлена претенцията за законна лихва върху главницата за периода от
08.04. -09.04.2023 г.
Решението ще бъде потвърдено в частта, в която е отхвърлена
претенцията за законна лихва за периода от 07.04.2020 г. до 07.04.2023 г.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
Претендираните разноски са присъдени в пълен размер на ищеца.
Такива не следва да бъдат доприсъждани от настоящата инстанция.
Пред въззивната инстанция:
Въззивницата претедира разноски само за държавна такса за
въззивното обжалване.
С оглед изхода на спора в полза на въззивницата С. А. М. се следват
разноските за държавна такса за въззивното обжалване в размер на 5 лв.
Водим от горното, АПЕЛАТИВЕН СЪД- СОФИЯ
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 1216 от 04.03.2025 г. по гр.д.№ 4308 по описа за 2023 г.
на СГС, ГО, І-16 състав, в частта, в която е отхвърлен, предявеният от А. О.
Х., ЕГН **********, починал на ******** г. и наследен по закон от Н. А. И.,
ЕГН **********, С. А. М., ЕГН ********** и Й. А. О., ЕГН **********,
конституирани на основание чл.227 ГПК с разпореждане от 15.04.2025 г.,
срещу Прокуратурата на Република България, иск с правно основание чл.2б
ЗОДОВ, за сумата от 6 000 лв. /шест хиляди лева/, представляваща
доприсъдено обезщетение за неимуществени вреди в полза на
наследницата по закон/въззивница С. А. М., ведно със законната лихва
върху нея, считано от предявяване на иска 08.04.2023 г. до окончателното
погасяване на задължението, представляваща обезщетение за причинени
неимуществени вреди от нарушаване на правото на ищеца за разглеждане и
14
приключване в разумен срок на сл. дело № 1/1991 г., преобразувано в сл. дело
№ 780-П/1998 г. по описа на ВОП - София и ДП № 11-048/1999 г. по описа на
ВОП - София, както и в частта, в която е отхвърлена претенцията за лихва
върху главницата за периода от 08.04. -09.04.2023 г., като неправилно.
И вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, гр. София, бул.
"Витоша" № 2, да заплати на С. А. М., ЕГН **********, съдебен адрес:
гр.София, ул.“Г.С.Раковски“ № 99, ет.2, офис 28 – адв. М. И., по иска с правно
основание чл.2б от ЗОДОВ, сумата в размер на 6 000 лв., представляваща
доприсъдено обезщетение, като наследница по закон на първоначалния ищец
А. О. Х., ЕГН **********, починал на ******** г. и наследен по закон от Н. А.
И., ЕГН **********, С. А. М., ЕГН ********** и Й. А. О., ЕГН **********,
ведно със законната лихва върху нея, считано от предявяване на иска
08.04.2023 г. до окончателното погасяване на задължението, за причинени
неимуществени вреди от нарушаване на правото на ищеца А. О. Х., ЕГН
**********, починал на ******** г. и наследен по закон от Н. А. И., ЕГН
**********, С. А. М., ЕГН ********** и Й. А. О., ЕГН **********,
конституирани на основание чл.227 ГПК с разпореждане от 15.04.2025 г., за
разглеждане и приключване в разумен срок на сл. дело № 1/1991 г.,
преобразувано в сл. дело № 780-П/1998 г. по описа на ВОП - София и ДП №
11-048/1999 г. по описа на ВОП – София.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, гр. София, бул.
"Витоша" № 2, да заплати на С. А. М., ЕГН **********, съдебен адрес:
гр.София, ул.“Г.С.Раковски“ № 99, ет.2, офис 28 – адв. М. И., законната
лихва върху припадащата й се главницата, присъдена като обезщетение за
неимуществени вреди с решение № 1216 от 04.03.2025 г. по гр.д.№ 4308 по
описа за 2023 г. на СГС, ГО, І-16 състав, за периода 08.04. -09.04.2023 г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1216 от 04.03.2025 г. по гр.д.№ 4308 по
описа за 2023 г. на СГС, ГО, І-16 състав, в частта, в която е отхвърлен,
15
предявеният от А. О. Х., ЕГН **********, починал на ******** г. и наследен
по закон от Н. А. И., ЕГН **********, С. А. М., ЕГН ********** и Й. А. О.,
ЕГН **********, конституирани на основание чл.227 ГПК с разпореждане от
15.04.2025 г., иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ, за разликата до пълния
предявен размер от 124 000 лв. /сто двадесет и четири хиляди лева/, ведно със
законната лихва върху нея, считано от предявяване на иска 08.04.2023 г. до
окончателното погасяване на задължението, представляваща обезщетение за
причинени неимуществени вреди от нарушаване на правото на ищеца за
разглеждане и приключване в разумен срок на сл. дело № 1/1991 г.,
преобразувано в сл. дело № 780-П/1998 г. по описа на ВОП - София и ДП №
11-048/1999 г. по описа на ВОП – София, както и в частта, в която е
отхвърлена претенцията за законна лихва за периода от 07.04.2020 г. до
07.04.2023 г., и в частта за разноските.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, гр. София, бул.
"Витоша" № 2, да заплати на С. А. М., ЕГН **********, съдебен адрес:
гр.София, ул.“Г.С.Раковски“ № 99, ет.2, офис 28 – адв. М. И., сумата в размер
на 5 лв., представляваща разноски за държавна такса за въззивното
обжалване.
Решението може да се обжалва пред ВКС в 1-месечен срок от
връчването му на страните при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16