РЕШЕНИЕ
№ 670
гр. Благоевград, 15.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на първи декември през
две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Николай Грънчаров
Членове:Владимир Ковачев
Емилия Дончева
при участието на секретаря Герасим Ангушев
като разгледа докладваното от Владимир Ковачев Въззивно гражданско дело
№ 20221200500869 по описа за 2022 година
взе предвид следното:
Втората инстанция е сезирана с жалба от И. К. Р.. С нея се атакуват частите от решение
№ 906651 от 23.06.2022 г., постановено по гражданско дело № 3514 от 2019 г. на
Районен съд Благоевград, с които искът по чл. 31, ал. 2 от ЗС е отхвърлен за сумата над
112 лева и искът по чл. 86 от ЗЗДог е отхвърлен за сумата над 7,15 лв. Твърди се, че
актът на първата инстанция е неправилен и необоснован. Неправилно бил приложен
материалният закон. Допуснати били съществени нарушения на процесуалните
правила. Районният съд безкритично кредитирал показанията на свидетеля П., който
никъде в тях не казвал с категоричност, че мястото между жилищната сграда и улицата
се ползва изцяло и само от И., както и не установил въобще това място да се ползва от
И.. В нарушение на процесуалните правила, съдът не кредитирал показанията на
свидетелката К. в частта, в която същата сочела, че това място не се ползва от ищцата.
Не ставало ясно въз основа на кои доказателства и с какви доказателства съдът е
проверил показанията на П., за да ги възприеме и кредитира безкритично. Не ставало
ясно, също така, с какво показанията на К. противоречат на заключението на вещото
лице, което пък въобще не сочело в заключението си, че процесните 22 кв. м. се
ползват от И. и/или са били ползвани от същата в процесния период. По делото било
установено и доказано по категоричен и безспорен начин, че ищцата била лишена от
възможността и правото да ползва процесните части от имота, като възлагането в
собственост на гаража, който същата ползвала за живеене, не водело до безспорния и
категоричен извод, че същата ползва и мястото пред него, още повече че - видно от
заключението на вещото лице и изслушването му в зала - пред този гараж има дупка,
1
която не позволява същият да се ползва от тази страна като вход. Ответницата не
ангажирала доказателства, че И. ползва процесните 22 кв. м. Установило се дори и от
показанията на свидетеля П., че тя не ползва това пространство за подход към
помещението, в което живее. Пълно и главно ищцата доказала, че от март 2017 г.
ответницата изцяло е ограничила достъпа й до съсобственото дворно място чрез
заграждането на същото и поставянето на врата със синджир. Налице били всички
предпоставки за присъждане на цялото претендирано обезщетение по чл. 31, ал. 2 от
ЗС. Моли се за отмяна на решението в атакуваните му части и уважаване на
предявените искове, както и присъждане на разноските пред двете инстанции.
Постъпил е отговор от въззиваемата. В него се изтъква, че първоинстанционното
съдебно решение е правилно и обосновано. То било постановено в съответствие със
събраните по делото доказателства и приложимите разпоредби на закона. Изложените
във въззивната жалба оплаквания срещу изводите на първоинстанционния съд били
изцяло неоснователни и не кореспондирали с доказателствата по делото. Районният
съд обсъдил всички събрани по делото доказателства, включително и гласните такива,
като изложил мотиви кои от тях кредитира и защо. Твърдението, че съдът безкритично
е основал решението си само на показанията на един от свидетелите, не почивало на
истината. Гласните доказателства били обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, и
били ценени спрямо всички останали доказателства по делото, включително с
експертизата на вещото лице, в съответствие с правилата па процесуалния закон, като
въз основа на тази съвкупна преценка първоинстанционният съд правилно приел за
установено обстоятелството, че ищцата, в действителност, ползва 22 кв. м. от
процесното място пред собственото й жилище и е лишена единствено от ползването на
7 кв. м. от дворното място зад къщата. Правилно и обосновано съдът не кредитирал
показанията на свидетелката К. в частта, в която същата твърди, че ищцата не ползва
изобщо дворното място, доколкото в тази им част показанията на свидетелката били
противоречиви и непоследователни, не почивали на лични впечатления, като, освен
това, били в пълно противоречие с приетата по делото експертиза. Въпросната
свидетелка не пресъздала никакви лични впечатления за това, че невъзможността за
ползване на мястото пред къщата се дължи на поведението на ответницата и на
осъществявано лично ползване от нейна страна. Дори напротив - свидетелката заявила,
че бащата на ищцата паркира автомобила си на това място, поради което ползването
му несъмнено не се е осъществявало от З.. Свидетелят П. и вещото лице Ге.
установили, че мястото пред къщата не се ползва от ответницата, а от ищцата.
Процесните 22 кв. м. се намирали пред жилището на ищцата и били реално оградени.
Установено било по безспорен начин, че З. не препятствала, чрез фактически или
правни действия, ищцата да ползва тази площ. И. се опитала да заблуди съда, че
ответницата е ограничила изцяло достъпа й до съсобствения имот, но не успяла. Това
се опровергало от всички събрани доказателства по делото. Съсобственият двор не бил
на едно място, така че достъпът до него не можел да бъде ограничен чрез заграждане и
поставяне на врата със синджир. Установило се, че ищцата не ползва само 7 кв. м.
откъм задната страна на сградата, за което и й е присъдено обезщетение в размер на
112 лева. Не били налице предпоставки за отмяна на решението в обжалваните му
части. Моли се за потвърждаване на последните. Претендират се разноски пред
въззивната инстанция.
Жалбата и отговорът са редовни и допустими.
Страните не ангажираха доказателства във въззивното производство. Не се наложи и
служебно събиране на такива.
2
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав констатира, че атакуваният акт на Районен съд Благоевград
е валиден и допустим.
Окръжният съд споделя фактическите и правни изводи в обжалваното решение и
препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК. Районният съд е изяснил в достатъчна
степен обстоятелствата, имащи значение за правилното решаване на казуса. Първата
инстанция не е допуснала нарушение на материалния закон. Не се констатира
неспазване на съдопроизводствените правила. Решението на Районен съд Благоевград
е обосновано.
Предявени са искове с правни основания чл. 31, ал. 2 от ЗС и чл. 86, ал. 1, изр. 1 от
ЗЗДог.
Основополагащи за казуса са постановките, залегнали в Тълкувателно решение № 7 от
02.11.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 7/2012 г., ОСГК, докладвано от съдията Илияна
Папазова. Там е разяснено, че съсобствеността е правно състояние, при което
едновременното съществуване на няколко взаимносвързани права на собственост на
различни лица върху една и съща вещ поражда специфични вътрешни отношения
между съсобствениците по повод използването на общата вещ, които са
регламентирани с нормата на чл. 31 от ЗС. В съдебната практика се приема, че
употребеният в ал. 1 на чл. 31 от ЗС термин „си служи“ е синоним на използвания в ал.
2 на същия чл. термин „се използва лично“. Използва лично общата вещ този
съсобственик, който я употребява такава, каквато е, за постигане на цели и
задоволяване на интереси и нужди, съвместими с нейната природа и нейното нормално
предназначение, без да разрушава, променя или уврежда субстанцията й и да
накърнява свойствата й. Тъй като всеки съсобственик притежава свое самостоятелно
право върху общата вещ, идентично по същността си с това на другите съсобственици,
чийто обем зависи от размера на притежаваната идеална част, той може да си служи с
цялата обща вещ, без за това да дължи на другите съсобственици възнаграждение или
обезщетение съобразно квотите им. Правото на ползване, разбирано като фактическо
служене без получаване на доходи, на служещия си с общата вещ съсобственик е
ограничено от конкуренцията на еднородните права за ползване, които имат другите
съсобственици. Съгласно чл. 31, ал. 1 от ЗС, съсобственикът може да си служи с
общата вещ съобразно предназначението, което тя е имала при възникването на
съсобствеността, и по начин да не пречи на другите съсобственици да си служат с нея
според правата им. Забраната да не се пречи на другите съсобственици е израз на
общото правило за добросъвестно упражняване на притежаваното право. Ползващият
съсобственик започва да пречи, когато друг съсобственик е отправил искане да си
служи с вещта, което е доведено да знанието на първия, и той не е отстъпил частта,
съответстваща на дела на претендиращия, или не му е предоставил възможност да
ползва общата вещ заедно с него. В тази хипотеза лишеният от възможността да ползва
общата вещ според нейното предназначение и според притежавания от него обем права
съсобственик има, съгласно чл. 31, ал. 2 от ЗС, право да получи обезщетение. Касае се
за имуществено право, установено като коректив на настъпилото неоснователно
разместване на блага между правните сфери на съпритежателите на общата вещ.
Когато един от съсобствениците упражнява фактическата власт върху цялата вещ по
начин, че препятства достъпа на друг съсобственик и се ползва от нейните полезни
свойства, съобразно предназначението й, за задоволяване на свои нужди или
3
потребности, той ползва лично по смисъла на чл. 31, ал. 2 от ЗС. За личното ползване е
ирелевантно по какъв начин ползващият съсобственик си служи с вещта - чрез
непосредствени свои действия, чрез действия, осъществени от член на неговото
семейство, или чрез трето лице, на което безвъзмездно той я е предоставил. От
значение е само обстоятелството, че с действията си същият засяга правата на другите
съсобственици, като им пречи да ги реализират. Хипотезата на чл. 31, ал. 2 от ЗС е
частен случай на общата забрана по чл. 59 от ЗЗДог за облагодетелстване на едно лице
за сметка на друго. Препятстването от страна на ползващия съсобственик, макар и по
силата на правомерно поведение, на възможността друг съсобственик да упражни
субективното си материално право да ползва своята част от общата вещ, нарушава
забраната по ал. 1 да не се пречи и поражда установеното в ал. 2 на чл. 31 от ЗС право
на обезщетение. Последното е регламентирано като средство за защита на лишените от
възможност пряко да си служат с общата вещ съобразно притежавания дял
съсобственици и е компенсация срещу неправомерното ползване на един от
съсобствениците. Поради това, че не може да получи реално ползване, съответстващо
на правата му в съсобствеността, съсобственикът има право на парично обезщетение.
Задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия съсобственик
възниква с получаване на писмено поискване от лишения от възможността да ползва
общата вещ съсобственик. Писменото поискване по чл. 31, ал. 2 от ЗС е едностранно
волеизявление за заплащане на обезщетение, на което законодателят е регламентирал
единствено формата, но не и съдържанието. Равнозначно е на поканата по чл. 81, ал. 2
от ЗЗДог и след получаването му съсобственикът изпада в забава. От този момент той
дължи обезщетение и от този момент започва да тече срокът на общата петгодишна
погасителна давност. Веднъж отправено, писменото поискване се разпростира
неограничено във времето, докато трае съсобствеността или се прекрати ползването от
съсобственика. Обезщетението се дължи само за времето, през което съсобственикът е
лишен от възможността да си служи с общата вещ съобразно своя дял. Размерът на
същото се определя в съответствие с наемното възнаграждение и при съобразяване на
обема, за който ползващият имота съсобственик-длъжник надхвърля своята квота или
дял в съсобствеността. Претенцията за обезщетение по чл. 31, ал. 2 от ЗС ще е
основателна, когато неползващ съсобственик е отправил писмено искане и то е
получено от ползващия съсобственик, и въпреки това: 1/ той или член на неговото
семейство продължава пряко и непосредствено да си служи с цялата обща вещ,
съобразно предназначението й, за задоволяване на свои /лични или на семейството си/
потребности, без да зачита конкурентните права на друг съсобственик; 2/ той или член
на неговото семейство не си служи пряко и непосредствено с цялата обща вещ, но
имайки достъп до същата, не допуска друг съсобственик да си служи с нея /например
като държи ключа/; 3/ ползващият съсобственик е допуснал на безвъзмездно основание
/с договор за заем за послужване/ трето за съсобствеността лице, което само или заедно
с него ползва общата вещ. Накрая ВКС заключава, че лично ползване по смисъла на
чл. 31, ал. 2 от ЗС е всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или
ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ съобразно правата им,
без да се събират добиви и граждански плодове.
В конкретния казус са налице всички горепосочени предпоставки за уважаване на
исковете, но не в претендираните размери. Правилен е изводът на първата инстанция,
че ответницата съвсем минимално препятства ползването на съсобственото дворно
място от ищцата - само за 7 кв. м. Не се установява тя да й пречи да ползва площта
откъм лицето на имота. За последното са събрани гласни доказателства. Районният съд
правилно е кредитирал показанията на свидетеля Й. П.. Същият живее точно срещу
4
процесния двор и всеки ден вижда кой какво прави в него. П. е категоричен, че
„мястото отпред постоянно го ползва И.“. Той е убедителен, че „З. не ползва мястото
пред жилището на И.“. Разказва и редица подробности в тази насока - как внучетата на
И. играят във въпросната площ, как там е имало маса, на която И. и дъщеря й са
посрещали гости, и как бащата на И. е паркирал там автомобила си - каквито могат да
бъдат известни само на истински очевидец. Показанията на П. се подкрепят от
констатациите на вещото лице и не се опровергават от останалия доказателствен
материал. Те се характеризират с последователност, образност, пъстрота, пълнота и
хармоничност, поради което следва да бъдат приети за достоверни и отговарящи на
осъществилата се тогава обективна действителност. Същото не може да се каже за
данните, съобщени от свидетелката Ма. К. Районният съд правилно е счел, че
показанията на последната се основават на спорадични впечатления и не им се е
доверил. Самата свидетелка признава: „Не съм ходила толкова често, ангажирана съм,
ходя при И. един-два пъти в месеца“. К. потвърждава думите на П., че бащата на И.
паркира автомобила си пред сградата, откъм улицата - „Бащата на И. кара автомобил.
Наскоро минах и видях, че колата му е паркирана там“. Тя не свидетелства, че някой
пречи на И. да ползва площта пред сградата - „И. може да влезе в това място. Не сме
коментирали кой го ползва“. При това положение и тази доказателствена съвкупност,
не може да се сподели тезата на ищцата, че именно ответницата й пречи да ползва
терена откъм ул. „П. Р. С.“. До такова правилно и обосновано заключение е достигнала
и първата инстанция. Не са налице основания, предпоставки и причини за неговото
ревизиране. Възпрепятстване на ползването наистина има, но то касае задната част на
дворното място. Ответницата признава, че я е оградила и не допуска ищцата да влиза
там. Оградената площ е със 7 кв. м. повече, отколкото й се полага. Ето защо за
ответната страна е възникнало задължение за заплащане на обезщетение по чл. 31, ал.
2 от ЗС. За да се освободи от отговорност, тя е следвало да предприеме действия за
предоставяне на достъп на ищцата до заградения терен, каквито доказателства не са
ангажирани /така и Решение № 78 от 19.08.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4261/2021 г., I г.
о., ГК, докладчик съдията Милена Даскалова/. С поведението си ответницата
действително е създала пречки за ползването, като фактически не допуска ищцата до
ограденото и не й предоставя ключ от вратата, осигуряваща достъп до площта с
овощните дръвчета /подобен казус е разгледан и в Решение № 39 от 14.07.2020 г. на
ВКС по гр. д. № 3039/2019 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Владимир Йорданов/. Това
обуславя и осъждането й да заплати на ищцовата страна съответното обезщетение и
лихва върху него, което е сторено от районния съд. Актът на първата инстанция се
явява правилен, с оглед което подлежи на потвърждаване в атакуваните му части.
На въззиваемата се следват разноските за адвокатско възнаграждение пред настоящата
инстанция. Направено е възражение за прекомерност на заплатения хонорар. То се
явява основателно. Заплатени са 700 лева, а по приложимата наредба /в редакцията й
преди измененията с ДВ, бр. 88 от 04.11.2022 г./ минимумът е 420 лева /чл. 7, ал. 2, т.
2/. Приложими са старите възнаграждения, защото сумата е договорена и платена
преди измененията. Казусът въобще не се характеризира със сложност, поради което
трябва да се присъди именно минималната сума по старата редакция на Наредба № 1
от 09.07.2004 г.
Цените на исковете са под визираните в чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 от ГПК 5000 лева, с
оглед което настоящото въззивно решение няма да подлежи на касационно обжалване.
Водена от изложените мотиви, втората съдебна инстанция
РЕШИ:
5
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 906651 от 23.06.2022 г., постановено по гражданско
дело № 3514 от 2019 г. на Районен съд Благоевград, в обжалваните му части, с които
искът по чл. 31, ал. 2 от ЗС е отхвърлен за сумата над 112 лева и искът по чл. 86 от
ЗЗДог е отхвърлен за сумата над 7,15 лв.
ОСЪЖДА И. К. Р., ЕГН **********, адрес гр. Б., ул. „***“ № *, да заплати на З. Б. Р.,
ЕГН **********, адрес гр. Б., ул. „***“ № **, разноски за въззивното производство,
представляващи адвокатско възнаграждение в размер на 420 /четиристотин и двадесет/
лева.
Настоящият съдебен акт не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6