РЕШЕНИЕ
№
гр.
Велинград, 14.02.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ВЕЛИНГРАД, в публично
заседание на четиринадесети януари през
две хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ЛИЛИЯ ТЕРЗИЕВА-ВЛАДИМИРОВА
при
участието на секретар Мария Димитрова, като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 900 по описа на съда за 2018 г. и за да се произнесе взе
предвид следното:
Предявени
са от „Фронтекс Интернешънъл” ЕАД, с ЕИК *********, седалище и адрес на управление:
гр. София, ул.”Хенрик Ибсен” № 15, против Р.И.И., с ЕГН **********, адрес: ***, с която са предявени искове с правно
основание чл. 422 ГПК, вр. с чл.
99, ал. 1 и чл. 240, ал. 1 и 2 и чл. 86 ЗЗД, с които се иска да бъде установено
по отношение на ответника, че последният дължи на ищцовото дружество сумата от 1875.41
лева -главница по Договор за паричен заем от 03.2011г., сключен между „БНП
Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД и длъжника, ведно със законна лихва върху
главницата, считано от 08.11.2016 г. до окончателно изплащане на вземането,
сумата от 708.67 лева, представляваща възнаградителна лихва, за периода от
15.03.2012г. до 15.03.2013г., сумата от 782.80 лева, представляваща лихва за
забава, за периода от 16.03.2012г. до 31.10.2016г., за които суми е издадена заповед за изпълнение № 641 от 09.11.2016 г.,
по гр.д. № 1178, по описа на ВРС за 2016 г..
Ищцовото дружество „Фронтекс Интернешънъл” ЕАД, твърди, че подало заявление за издаване на заповед за изпълнение № 641 от
09.11.2016 г., по гр.д. № 1178, по описа ВРС за 2016 г., като на основание чл.
415 вр. чл. 47, ал. 5 ГПК му били дадени указания за предявяване на настоящия
установителен иск, поради което е налице правен интерес. Излага, че по силата на сключен между
ответника и „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД, ЕИК ********* Договор за
потребителски паричен кредит с номер PLUS-01565712, от 29.03.2011г. на
ответника е преведена сума в размер на 2770.00 лева по посочена от него банкова
смета. Поддържа се, че съгласно уговореното ответникът следвало да погаси заема
на 24 месечни погасителни вноски, ведно с уговорената възнаградителна лихва.
Твърди се, че ответникът не е изпълнил всички свои задължения по договора, като
първата непогасена вноска е с настъпил падеж на 15.03.2012г., от която датата е
започнало начисляването на лихва за забава, Излага се, че на 08.07.2014 г.
между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД, ЕИК ********* и ищцовото дружество бил
сключен договор за цесия, по силата на който вземанията по процесния договор
били прехвърлени на ищцовото дружество. Съгласно задължението си по чл. 99, ал.
3 от ЗЗД. цедентът е упълномощил
цесионера да уведоми длъжника за прехвърлянето на вземанията. Твърди се,
че „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД, упълномощило ищцовото дружество да
изпрати уведомление до длъжника за извършената цесия, предвид което и ищеца
уведомил ответника на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД за извършеното прехвърляне,
но пратката се врънала в цялост като неполучена от адресата. Предвид изложеното
се моли съдът да постанови решение, с което да признае за установено в
отношенията между страните, че Р.И.И., дължи на „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД,
сумата от 1875.41 лева -главница по Договор за паричен заем от 03.2011г.,
сключен между „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД и длъжника, ведно със законна
лихва върху главницата, считано от 08.11.2016 г. до окончателно изплащане на
вземането, сумата от 708.67 лева, представляваща възнаградителна лихва, за
периода от 15.03.2012г. до 15.03.2013г., сумата от 782.80 лева, представляваща
лихва за забава, за периода от 16.03.2012г. до 31.10.2016г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение № 641 от 09.11.2016 г., по гр.д. № 1178, по
описа на ВРС за 2016 г.. Ангажира доказателства.Претендира разноски.
Ответникът в срока по чл. 131 ГПК, чрез особения
представител адв.Р. оспорва иска като неоснователен. Твърди, че ответникът не е
уведомен за извършеното прехвърляне на вземания и на това основание иска следва
да бъде отхвърлен, като излага подробни съображения в тази насока. Релевира
възражение за погасяване по давност на акцесорните вземания- възнаградителна и
мораторна лихва.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
За основателността на предявените искове с правно
основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД в тежест на ищеца е да
докаже, че между цедента „БНП Париба Пърсънъл
Файненс“ ЕАД и ответника е налице валидно облигационно отношение, по
договор за кредит, по силата на което е предоставило на ответника процесната
сума, а за него е възникнало задължение за връщане
на заетата сума и за плащане на възнаградителна лихва в претендираните размери; 2. настъпилата изискуемост на вземанията.
От представения като писмено доказателство Договор за паричен заем от 03.2011г., сключен
между „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД и ответника се установява, че последният е изявила воля за сключване
на договор за заем с цедента, по силата на който да получи сумата от 2500 лв., като била договорена възнаградителна лихва в размер на 59 % годишно или
задължението му, съгласно уговореното е в общ размер на 4778,8 лв., което следвало
да погаси на 24 месечни вноски до 15.03.2013 г.. В договора е посочено,
че с полагане на подписа си върху него заемополучателят удостоверява, че е
получил заемната сума, по посочената банкова сметка. ***, че процесния договор
представлява частен удостоверителен документ, съдържащ неизгодни за издателя му
факти и доколкото не е оспорен от страната, то съдът се намира обвързан от
материалната му доказателствена сила. Доколкото ответникът не оспорва да е получил процесната сума, нито твърди или
установява между него и цедента да са съществували други договорни
правоотношения, извън това по процесния договор, съдът намира, че по
делото се установява възникването на заемно правоотношение и пораждането в
тежест на ответника на парично задължение за връщане на получената сума. Този
извод на съда се потвърждава и от неоспорена съдебно-счетоводна експертиза, а и
от извършените плащания от ответника по вноските, съобразно процесния
погасителен план, които представляват извънсъдебно признание за съществуване на
вземането по заема.
От приетата съдебно-счетоводна експертиза се
установява, че ответникът е изплатил сума в общ размер на 2266, 44 лв., с които
са погасени 803.39 лв.- главница 1230.13 лв. – договорна лихва, за периода от
30.03.2011 до 15.03.2012 г., 97,2 лв. – застраховка, за периода от 15.04.2011
г. до 15.03.2012 г., 135.72 лв.- лихви по застрахователни премии, за периода от
30.03.2011-15.03.2012 г.. последната вноска по кредита е направена на
23.02.2-12 г. и е вразмер на 420 лв., с която е погасена изцяло 11- та месечна
погасителна вноска с падеж на 15.02.2012 г. и частично 12- та месечна
погасителна вноска с падеж на 15.03.2012 г..
Процесният договор
представлява потребителски договор, който придава на кредитополучателя
качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Предвид правомощието на
съда служебно да прецени неравноправния характер на договорна клауза, което
произтича от разпоредбата на чл. 6 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април
1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори (в т. см. Решение на Съда (голям състав) от 9
ноември 2010 година по дело C-137/08 (VB Penzugyi Lizing Zrt. срещу Ferenc
Schneider), Решение от 4 юни 2009 г. по дело
Pannon GSM, С – 243/ 08), а и предвид релевираното от ответницата
възражение за нищожност, съдът го намира за основателно по следните
съображения.
Съгласно чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор,
сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата
и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Съгласно чл. 146, ал.
1 ЗПК неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени
индивидуално. Не са индивидуално уговорени, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им, особено в случай на договор при общи условия. Ако общата
преценка на договора сочи, че той е договор с общи условия, доставчикът следва
да докаже твърдения факт, че някоя клауза е договорена индивидуално.
Принципно няма пречка
страните да уговарят възнаградителна лихва или неустойка за забавено плащане на
парични задължения над размера на законната лихва и тяхната свобода на
договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД. С ПМС № 72/08.04.1994 г. е определен само
размерът на законната лихва, като със заключителната разпоредба § 1 е отменено
ПМС № 1238/25.06.1951 г. - за определяне на максималния процент на договорните
лихви, без да бъде определен нов максимален размер.
В процесния случай
ищецът, въпреки указаната му доказателствена тежест, не е ангажирал никакви
доказателства в посока, че процесните договорни клаузи са уговорени
индивидуално поради което съдът е ограничен в преценката си от представените
такива. Съдът счита, че клаузата за възнаградителна лихва не е индивидуално
уговорена, сключена е в условията на неравнопоставеност, водещи до нищожност,
поради противоречие с добрите нрави.
Добрите нрави са критерии
за норми на поведение, които се установяват в обществото, поради това, че
мнозинството от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се
съобразяват с тях. Добрите нрави са морални норми, на които законът придава
правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с
тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Една сделка противоречи на добрите нрави,
ако с нея: се договарят необосновано високи цени; неравноправно се третират
икономически слаби участници в оборота; използва се недостиг на материални
средства на един субект за облагодетелстване на друг; се цели недобросъвестна
конкуренция; използва се монополно положение, за да се наложи на другата страна
неизгодно условие.
Съгласно трайно
установената практика на ВКС( решение № 906/ 30.12.2004 г., по гр. д. №
1106/2003 г., на ІІ-ро гр. отд. на ВКС; решение № 378/ 18.05.2006 г., по гр. д.
№ 315/2005 г., на ІІ-ро гр. отд. на ВКС; определение № 901/10.07.2015 г. по гр.
д. № 6295/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС) за противоречаща на добрите нрави,
нарушаваща принципа за справедливост, понеже се създава възможност за
неоснователно обогатяване, се счита клауза за лихва, многократно превишаваща
размера на законната лихва за просрочени задължения, която се
определя от Държавата, като се застъпва виждането, че уговорка за лихва
надвишаваща трикратния размер на законната лихва при липса на обезпечение,
какъвто е настоящия случай е противна на добрите нрави. В процесния договор
уговорените размери на фиксиран годишен лихвен процент по заема (59%) и годишен процент на
разходите (90.73%) надвишава многократно трикратния
размер на законната лихва, поради което съдът ги намира за нищожни на основание
противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1 предл. 3 ЗЗД/. Ето защо и платените
на основание на нея суми са лишени от основание и независимо от начина, по
който ищцовото дружество е отнесло това плащане с него се явява погасена
дължимата главница по падежиралите вноски.
При съобразяване заключението на вещото лице по
приетата и неоспорена съдебно-счетоводна експертиза, събраните по делото писмени
доказателства, изложените по- горе съображения относно нищожността на клаузата
за възнаградителна лихва и въз основа на правомощието на съда по чл. 162 ГПК
при доказана основателност на вземането на ищцовото дружество за главница съдът
определи размерът му на сумата от 466,48 лв. (2500-803.39-1230.13= 466,48).
При това положение и предвид обстоятелството, че от ответника в съответствие с
носената от него доказателствена тежест не е ангажирал доказателства за плащане
на дължимите суми на кредитора-ищец искът за главница следва бъде уважен
частично до сума в размер на 466,48 лв., а за разликата над него до пълния
претендиран от 1875.41
лв. да бъде отхвърлен. Искът за възнаградителна лихва следва да бъде отхвърлен
изцяло, тъй като същата се претендира на основание неравноправна, респективно
нищожна клауза.
Възражението на ответника, че извършената
цесия няма действие по отношение на него е неоснователно, тъй като в настоящия
случай се установява, че с договор за цесия от 08.07.2014 г. ищцовото дружество
е придобило вземания на „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД, произтичащи от
договори за предоставяне на кредит, сключени с физически лица, посочени в
Приложение № 1. От представено приложение към договора се установява, че в
предметния обхват на процесния договор за цесия се включва вземането на „БНП
Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД към ответника.
Установеното в чл. 99, ал. 4 ЗЗД задължение на
цедента да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането има за
цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение, т.
е. срещу изпълнение на лице, което не е носител на вземането. Доколкото
прехвърленото вземане е възникнало от правоотношение между длъжника и цедента,
напълно логично е въведеното от законодателя изискване съобщението за
прехвърлянето на вземането да бъде извършено именно от стария кредитор. Само
това уведомяване ще създаде достатъчна сигурност за длъжника за извършената
замяна на стария му кредитор с нов и ще обезпечи точното изпълнение на
задълженията му, т. е. изпълнение спрямо лице, което е легитимирано по смисъла
на чл. 75, ал. 1 ЗЗД. От друга страна, няма пречка това правно действие да бъде
извършено от новия кредитор по силата на изрично упълномощаване от цедента (чл.
36, ал. 1 ЗЗД). След като длъжникът бъде уведомен за учредената в полза на
цесионера представителна власт, съобщението, изпратено от новия кредитор, е
достатъчно, за да обвърже длъжника с последиците на прехвърлянето.
Получаването на уведомлението по чл. 99, ал. 4 ЗЗД е факт от значение за спорното право (завършва фактическия състав на
придобиването на вземането от страна на цесионера срещу длъжника), поради което
настъпването му в хода на процеса следва да бъде съобразено при решаването на
делото с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК. Доколкото законът
не поставя специални изисквания за начина, по който следва да бъде извършено
уведомлението, то получаването на същото в рамките на съдебното производство по
предявен иск за прехвърленото вземане не може да бъде игнорирано, като в този
смисъл е и постановената по реда на чл. 290 ГПК съдебна практика – Решение №
123/24.06.2009 г. по т.д. № 12/2009 г. на ВКС, II т.о., Решение № 3/16.04.2014 г. по т.д. № 1711/2013 г. на ВКС, I т.о.
От представеното по делото пълномощно от
29.07.2014 г се установява, че цедентът е упълномощил цесионерът сам да извърши
съобщаването от негово име на длъжниците за извършената цесия по смисъла на чл.
99, ал. 3 ЗЗ. Договорът за цесия, заедно с писменото пълномощно и извлечението
от стария кредитор, установяващи прехвърлянето на процесното вземане и правото
на цесионера – ищец по делото да съобщи за него на длъжника, са връчени на
ответника като приложения към исковата молба, поради което следва да се приеме,
че последният е бил уведомен надлежно в хода на процеса за цедирането на
вземането срещу него. Следователно, сключеният договор за цесия има действие
спрямо длъжника – ответник и той дължи на цесионера – ищец плащане на
прехвърлените процесните вземания, независимо от обстоятелството, че до
получаване на исковата молба цесията не му е била съобщена. Дори обаче да се
приеме, че такова уведомяване не е настъпило, при липса на твърдения длъжникът
да е изпълнил надлежно на стария кредитор, то се явява ирелевантно, тъй като
безспорно се установява в лицето на цесионера да съществуват цедираните
вземания до установения в настоящото производство размер.
По иска с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД
Поради липсата на
изпълнение в уговорения срок по делото безспорно се установи, че ответникът е
изпаднал в забава за задължението си по 12- та месечна погасителна вноска с
падеж на 15.03.2012 г.. Следователно, считано от 16.03.2012 г. ответникът е
изпаднал в забава за заплащане на задължението си по нея.
Предвид установената
дължимост на претенциите следва да бъде разгледано заявеното възражение за
погасителна давност. Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността
започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Предвид изложеното давностният срок относно
процесното вземане е започнал да тече на 16.03.2012 г. и същият предвид
разпоредбата на чл. 111, б. „б“ ЗЗД е изтекъл на 16.03.2015
г., поради което съдът счита, че своевременно направеното възражение на
ответника е основателно. Процесното вземане е било погасено по давност преди
предявяване на иска при съобразяване разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК и
датата на депозиране на заявление за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК. Следователно предявеният иск за мораторна
лихва е неоснователен и следва да се отхвърли.
По разноските:
В съответствие с т. 12 на Тълкувателно решение №
4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, съдът следва да се произнесе и по разпределението на
отговорността за разноски в заповедното и исковото производство. На основание
чл. 78, ал.1 ГПК на ищцовото дружество се следват разноски съобразно уважената
част от исковете, или в негова полза следва да бъдат присъдени направените
разноски в размер на 151,53 лв., в заповедното и исковото производство,
съобразно представените доказателства и списък по чл. 80 ГПК. На основание чл.
78, ал. 3 ГПК ищцовото дружество следва понесе разноските на ответника съобразно
отхвърлената част от исковете, но доколкото не са представени доказателства да
са сторени такива, съдът не следва да се произнася.
Така мотивиран, съдът
Р
Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по
предявения от „Фронтекс Интернешънъл” ЕАД, с ЕИК *********, седалище и адрес на
управление: гр. София, ул.”Хенрик Ибсен”
№ 15, против Р.И.И., с ЕГН
**********, адрес: ***, иск с
правно основание чл. 422 ГПК,
вр. с чл. 99, ал. 1 и чл. 240, ал. 1 ЗЗД, че Р.И.И., с ЕГН ********** ДЪЛЖИ НА „Фронтекс
Интернешънъл” ЕАД, с ЕИК *********, сумата от 466,48 лева -главница по Договор за паричен
заем от 03.2011г., сключен с „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД, ведно със
законна лихва върху главницата, считано от 08.11.2016 г. до окончателно
изплащане на вземането, за която сума е
издадена заповед за изпълнение № 641 от 09.11.2016 г., по гр.д. № 1178, по
описа на ВРС за 2016 г., като ОТХВЪРЛЯ иска за разлика над сумата от 466,48 лева до пълния претендиран размер от 1875.41 лева.
ОТХВЪРЛЯ предявените от
„Фронтекс Интернешънъл” ЕАД, с ЕИК *********, седалище и адрес на
управление: гр. София, ул.”Хенрик Ибсен”
№ 15, против Р.И.И., с ЕГН
**********, адрес: *** искове
с правно основание чл. 422 ГПК,
вр. с чл. 99, ал. 1 и чл. 240, ал. 2 и чл. 86 ЗЗД, с които се иска да бъде
установено по отношение на ответника, че последният дължи на ищцовото дружество
сумата от 708.67 лева, представляваща възнаградителна лихва по Договор
за паричен заем от 03.2011г., сключен с „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД, за
периода от 15.03.2012г. до 15.03.2013г. и сумата от 782.80 лева, представляваща
лихва за забава, за периода от 16.03.2012г. до 31.10.2016 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
№ 641 от 09.11.2016 г., по гр.д. № 1178, по описа на ВРС за 2016 г...
ОСЪЖДА на основание чл.
78, ал. 1 ГПК Р.И.И., с ЕГН **********, адрес: ***, ДА ЗАПЛАТИ
на „Фронтекс
Интернешънъл” ЕАД, с ЕИК *********, седалище и адрес на
управление: гр. София, ул.”Хенрик Ибсен”
№ 15, сумата от 151,53 лв.,
представляваща сторени от ищцовото дружество разноски в заповедното и
исковото производства.
Решението подлежи на обжалване
пред Пазарджишки окръжен съд в двуседмичен срок от връчване на препис на
страните.
РАЙНОЕН СЪДИЯ:
ЛИЛИЯ ТЕРЗИЕВА- ВЛАДИМИРОВА