Решение по дело №235/2024 на Административен съд - Пловдив

І. За характера на производството, исковете и становищата на страните:

1. Производството по делото е по реда на Глава Единадесета от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл. 285, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/.

2. Образувано е по искова молба, предявена от В. Н. С., с [ЕГН], чрез пълномощника си адвокат Н. Д., срещу Главна дирекция “Изпълнение на наказанията”.

Ищецът иска ответникът да бъде осъден да му заплати обезщетение в общ размер на 10 000 лв., от които 5000 лв. за периода от 11.04.2017 г. до 17.09.2017 г., за престоя му в Затворническо общежитие от открит тип (ЗООТ) „Хеброс“ към Затвора Пловдив, и 5000 лв. за периода от 13.09.2023 г. до 12.04.2024 г. за престоя му в Затвора Пловдив, ведно със законната лихва от датата на настъпване на вредите до окончателното изплащане на сумите, за претърпени от него неимуществени вреди, изразяващи се в болки, страдания, обида, огорчение, възмущение, внушаване на чувство за малоценност, излагане на риск живота и здравето му, в резултат на поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода (в ЗООТ „Хеброс“ и Затвора Пловдив), изразяващи се в следното: липса на достатъчно жилищна площ (нетната площ не е надвишавала 3 кв. м.) в килиите, в които е бил настанен (в ЗООТ „Хеброс“ и Затвора Пловдив); без санитарен възел на определените и задължителни места (в ЗООТ „Хеброс“ и Затвора Пловдив); лоша хигиена в килиите, в които е бил настанен - наличие на дървеници, хлебарки и гризачи (в ЗООТ „Хеброс“ и Затвора Пловдив); липса на адекватно лечение и на постоянна медицинска грижа (в ЗООТ „Хеброс“ и Затвора Пловдив); липса на баня и тоалетна на коридора в Затвора Пловдив; бил лишен от правото му на престой на открито, тъй като работел; в Затвора Пловдив нямали право да ползват пералня, поради което перели дрехите си на ръка и простирали в килиите, защото не им разрешавали да простират навън, в резултат на което имало мухъл и плесен; липса на пералня и в ЗООТ Хеброс; по време на престоя му в ЗООТ Хеброс не е имал „достъп до покупки в затворническата „лафка“, с което се твърди, че са нарушени правата му по чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС.

Претендират се разноски и присъждане на адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ в полза на материално затруднено лице по чл. 38 от Закона за адвокатурата.

3. Ответникът - Главна дирекция “Изпълнение на наказанията”, чрез процесуалния си представител, оспорва така предявените искове както по основание, така и по размер. Счита същите за неоснователни и недоказани, поради което моли да бъдат отхвърлени. Направено е и възражение за изтекла петгодишна погасителна давност. Претендира присъждане на съответното юрисконсултско възнаграждение.

4. Представителят на Окръжна прокуратура – Пловдив дава заключение за неоснователност на исковите претенции.

ІІ. За давността:

5. На първо място, с оглед възражението направено от страна на ответника за изтекла погасителна давност, следва да бъде съобразено следното:

5.1. Законът за изпълнение на наказанията и задържането под стража не съдържа никакви указания, относно прилагането на института на погасителната давност. Глава единадесета от Административнопроцесуалния кодекс, към която препраща чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС и Законът за отговорността на държавата и общините за вреди, към който пък препраща чл. 203, ал. 2 от АПК, също не съдържат никакви правила или указания, относно приложението на погасителната давност.

Това ще рече, че в случая са приложими общите правила за погасителната давност, установени в Закона за задълженията и договорите.

5.2. Според чл. 110 от ЗЗД, с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Аналогично впрочем, е и правилото на чл. 105, § 1 от Регламент (ЕС, Евратом) 2018/1046 на Европейския парламент и на Съвета от 18 юли 2018 година за финансовите правила, приложими за общия бюджет на Съюза, за изменение на регламенти (ЕС) № 1296/2013, (ЕС) № 1301/2013, (ЕС) № 1303/2013, (ЕС) № 1304/2013, (ЕС) № 1309/2013, (ЕС) № 1316/2013, (ЕС) № 223/2014 и (ЕС) № 283/2014 и на Решение № 541/2014/ЕС и за отмяна на Регламент (ЕС, Евратом) № 966/2012, съобразно което, без да се засягат разпоредбите на специалните актове и прилагането на Решение 2014/335/ЕС, Евратом, за вземанията на Съюза към трети лица и вземанията на трети лица към Съюза се прилага петгодишен давностен срок.

Съобразно чл. 114, ал. 1 от ЗЗД, давността почва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, а според чл. 114, ал. 3 от ЗЗД, за вземания от непозволено увреждане давността почва да тече от откриването на дееца. Казано с други думи, претенцията за обезщетение при непозволено увреждане се погасява с общата пет годишна давност, която започва да тече от деня на увреждането, а когато дееца не е открит, от момента на неговото откриване.

В тази насока, според чл. 105, § 2, ал. 2 от Регламент (ЕС, Евратом) 2018/1046 на Европейския парламент и на Съвета от 18 юли 2018 г., давностният срок за вземанията на трети лица към Съюза започва да тече от датата, на която плащането на вземането на третото лице стане дължимо съгласно съответното правно задължение.

Според чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, с изтичане на три годишна давност се погасяват вземанията за наем, за лихви и за други периодични плащания. Тоест, претенцията за присъждане на обезщетение за забавено изплащане на обезвредата при непозволено увреждане се погасява с кратката, три годишна давност.

5.3. В случая е необходимо да се отбележи и, че в т. 4 от мотивите и диспозитива на Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на ВКС по тълкувателно гр. д. № 3/2004 г., ОСГК е дадено следното указание: „…В първия случай вземането за обезщетение за вреди става изискуемо от момента на влизане в сила на решението, с което се отменя незаконния административен акт. В случай, че вредите произтичат от нищожен акт - от момента на неговото издаване. При незаконни фактически действия на администрацията, този момент е тяхното преустановяване. От така определените моменти на изискуемост, започва да тече погасителната давност и се дължи мораторна лихва….“. Липсата на каквито и да е съображения, изложени в тълкувателното решение, относно цитираните указания, не позволява пряко от текста на съдебния акт да се разбере, защо ОСГК на ВКС е счело, че при незаконни фактически действия на администрацията, този момент е тяхното преустановяване.

5.4. Доколкото въпросът с началния момент, от който започва да тече погасителния давностен срок е свързан с твърдяно от ищеца фактическо бездействие на администрацията на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ да му осигури нормативно установения минимум от битови условия в обитаваните от него помещения и необходимата му медицинска грижа, като последица от това е поставянето му в унизително положение, по смисъла на чл. 3 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, уместно би било да се съобрази, какво разбиране влага Европейският съд по правата на човека относно погасителната давност.

В т. 92 и т. 93 на Решение от 10.05.2001 г., постановено по дело „Z and Others v. the United Kingdom“, жалба № 29392/95, Съдът е отбелязал следното: „… На чл. 6, т. 1 “може … да се позове всеки, който смята, че дадено вмешателство при упражняването на негово (гражданско) право е незаконно и се оплаква, че не е имал възможността да предяви тази си претенция пред съд, отговарящ на изискванията на текста ….. Това право обаче не е абсолютно. То може да подлежи на легитимни ограничения, напр. установени със закон давностни срокове, обезпечения за гарантиране на съдебните разноски; правила относно непълнолетните и душевно болните (виж решенията по делата Стъбингс и др. срещу Обединеното кралство 13 от 22.10.1996 г., Reports 1996-IV, стр.1502-3, §§ 51-52; Т. М. срещу Обединеното кралство14 от 13.07.1995 г., A.316-B, стр. 80-81, §§ 62-67; Голдър, цитирано по-горе, стр.19, § 39). Когато достъпът на лицето до съд е ограничен по силата на закона или фактически, Съдът ще изследва дали наложеното ограничение накърнява същността на правото и по-специално дали преследва законна цел и дали е имало разумно отношение на пропорционалност между използваните средства и преследваната цел (решението по делото Ашингдейн срещу Обединеното кралство 15 от 28.05.1985 г., A.93, стр. 24-25, § 57). Ако ограничението съответства на тези принципи, няма нарушение на чл. 6…..“.

5.5. Все в този смисъл, в т. 47 и т. 48 на Решение от 12.07.2018 г., по делото Kamenova v. Bulgaria, жалба № 62784/09, Европейският съд по правата на човека „…приема, че законоустановените давностни срокове служат за няколко важни цели, а именно да се гарантира правна сигурност и окончателност, да се защитят потенциалните ответници от закъснели искове, на които трудно може да се противодейства и да се предотврати несправедливостта, която би възникнала, ако от съдилищата се изисква да вземат решение за събития, случили се в далечното минало, въз основа на доказателства, които биха могли да станат ненадеждни и непълни поради изминалото време (вж. Stubbings and Others v. the United Kingdom, 22 октомври 1996 г., § 51, Доклади за решения и определения 1996‑IV). Поради това страните по спора следва да очакват прилагането на тези правила (вж. Miragall Escolano and Others v. Spain, № 38366/97 и 9 други, § 33, ЕСПЧ 2000‑I, и L’Erablière A.S.B.L. v. Belgium, № 49230/07, § 37, ЕСПЧ 2009 г. (откъси)). 48. Гореизложеното означава, че съществуването на давностен срок само по себе си не е несъвместимо с Конвенцията. Това, което Съдът трябва да провери в дадения случай, е дали естеството на въпросния срок и начинът, по който той е приложен, са съвместими с Конвенцията. Това означава наред с другото, че прилагането на законоустановените давностни срокове трябва да е предвидимо за жалбоподателите, като се вземат предвид съответното законодателство и съдебна практика и конкретните обстоятелства (вж. Baničević, цитирано по-горе, § 32).

5.6. Няма причина, цитираните разбирания на Европейският съд по правата на човека да не бъдат споделени и съобразени. В този контекст и с оглед указанието, дадено в Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на ВКС, следва да се съобрази, че според поддържаните от ищеца твърдения, неимуществените вреди, чието обезщетяване той претендира, са пряка и непосредствена последица от поставянето му в помещения с лоши битови условия, пренаселени, нехигиенични и липсата на медицинско обслужване. Сиреч, неимуществените вреди, изразяващи се в болки, страдания, обида, огорчение, възмущение, внушаване на чувство на малоценност, са търпени от ищеца във всеки един момент от поставянето му най-общо в неблагоприятна жизнена среда по причина проявеното от отговорните длъжностни лица на ответника незаконно бездействие.

Очевидно, в случая е налице обективен и лесно доказуем факт, който сочи момента, в който са били проявени, както деликтното поведение на администрацията, така и причинените като последица от него вреди. Това е моментът, в който е сложено началото на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода за всеки един от процесните периоди.

Както се посочи, ищецът е заявил претенция за обезвреда за претърпени вреди в периода: от 11.04.2017 г. до 17.09.2017 г., (за престоя му в ЗООТ „Хеброс“) и от 13.09.2023 г. до 12.04.2024 г. (за престоя му в Затвора Пловдив). Тоест, според заявената искова претенция, във всеки един момент от посочените периоди, администрацията на ГД „Изпълнение на наказанията“ е бездействала и не е изпълнявала задължението си за осъществяване на фактически действия произтичащи пряко от нормативен акт, да осигури изискваната от закона и правилника за прилагането му жизнена среда на изтърпяващия наказанието си ищец, и във всеки един момент от процесните периоди, той е търпял описаните в исковата молба неимуществени вреди (в подобен смисъл например Решение № 12306 от 16.09.2019 г. по адм. д. № 1569 по описа на ВАС за 2018 г.).

5.7. При това положение, очевидно няма нито формална, нито правна логика да се приеме, че началото на погасителния давностен срок, следва да се отнесе към момента на преустановяване на бездействието на администрацията по вмененото ѝ от закона задължение да действа. Това разбиране би било в пряко противоречие с функциите и целта на нормативното уреждане на института на погасителната давност, включително и така както те са описани в решенията на ЕСПЧ. Разбирането, че погасителният давностен срок започва да тече едва след прекратяване на действието или бездействието, несъмнено би наложило в подобна хипотеза, ответникът да бъде поставен в условията да се защитава, като търси доказателства за факти, които са проявени преди няколко десетилетия и евентуално да понесе тежестта да заплати обезщетение за вреди за период от няколко десетилетия, включително със съответните лихви за просрочие. Това е в явно противоречие с регулативната и защитната функции на правото. В този смисъл, би могло да се посочи, разбирането изложено в Заключение на Генералния адвокат, представено на 19 юни 2014 г. по Дело C‑447/13 P, Riccardo Nencini срещу Европейски парламент, според което:

„…38. Погасителната давност за вземанията е правен институт, познат в повечето от съвременните правни системи. Доколкото ми е известно, тя съществува без изключение в правния ред на всички държави членки.

39. В това отношение е уместно да припомним аксиологичните основи на погасителната давност като институт на съвременното право(7).

40. На първо място, в интерес на обществения ред правната система следва да бъде създадена така, че да бъде избегнато оспорването на дълготрайни фактически положения. Впрочем по-често тези положения са законосъобразни, отколкото обратното. Следователно има опасност оспорването им, предвид несигурността на доказателствата, да доведе до несправедливи резултати. Освен това изтичането на определен период от време би трябвало да води до узаконяването дори на противоправни положения. Наистина след дълъг период на бездействие задълженото лице може вече да не трябва да се съобразява с факта, че ще е длъжно да изпълни задължението си. Изминалото време създава затруднения при доказването, тъй като засегнатите лица не могат да бъдат задължавани да пазят вечно доказателствата. На последно място, погасителната давност кара кредитора да действа бързо при предявяване на правата си.

41. Ето защо освен роля на стабилизатор, погасителната давност има за цел да накаже мудността на кредитора, който не полага грижа да потърси правата си. От друга страна, погасителната давност цели да ограничи делата, свързани със стари спорове, при които има повишен риск от произволни решения поради затрудненията при доказването…..“.

5.8. Ясно е при това положение, че изцяло в интерес на лицето е да охрани интереса си, като своевременно предприеме действия за защита на правата си и потърси обезвреда на причинените му вреди. В случая, самото непрекратяване на бездействието на администрацията да изпълни вменените ѝ от закона фактически действия, не е в никаква релация нито с факта на извършения вече деликт, нито с факта на причинените вече имуществени и/или неимуществени вреди. Казано с други думи, не е необходимо бездействието на администрацията да бъде преустановено, като едва тогава да е възможно да се направи извод, че деликта и причинените от него вреди са проявени юридически факти и съответно да са приеме, че от този именно момент, започва да тече погасителния давностен срок за предявяване на претенцията за обезвреда. Каза се, както деликта, така и вредите са проявен факт, във всеки един момент от процесните периоди, през които администрацията не е изпълнявала своето задължение.

5.9. В този смисъл, трябва да се приеме, че указанието дадено в Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на ВКС за това, че „…При незаконни фактически действия на администрацията, този момент е тяхното преустановяване…“, следва да се разбира в контекста на принципа „contra non valentem agere non currit praescriptio“, тоест срещу онзи, който не може да действа, давност не тече.

При положение, че действията или бездействията на администрацията, освен причиняването на вреди имат за последица и невъзможност или възпрепятстване на носителя на правото да го упражни по предвидения за това ред или пък ако, поради тези действия или бездействия, носителят на правото е бил поставен в условия при които да не са му известни и да не може разумно да се очаква да са му известни обстоятелствата релевантни за упражняване на правото, то тогава би следва да се приеме, че началото на давностния срок следва да бъде именно момента на преустановяване на действието или бездействието, тоест моментът от който е била отстранена пречката, която е била извън контрола на увреденото лице и не му е позволявала да предприеме действия по адекватна защита на правата си.

5.10. С оглед конкретиката на текущия казус, трябва да се добави, че в т. 200 от Решението си от 27.01.2015 г., по дело Н. и други срещу България (Жалби № 36925/10, 21487/12, 72893/12,73196/12, 77718/12 и 9717/13), Европейският съд по правата на човека е отбелязал, че „…С оглед на всички тези недостатъци при разглеждане на двете претенции за обезщетение, предявени от г-н Н., чл. 1 от ЗОДОВ от 1988 г. не може да се разглежда като ефективно средство за защита по отношение на оплакването му, свързано с условията за неговото лишаване от свобода….“.

Междувременно обаче, със ЗИД на ЗИНЗС (Обн., ДВ, бр. 13 от 7.02.2017 г., в сила от 7.02.2017 г.), бяха предприети необходимите законодателни промени, бе приета новата Част Шеста „Защита срещу изтезания, жестоко, нечовешко или унизително отношение“ от ЗИНЗС, като по този начин се осигуриха всички възможни способи за гарантиране и защита на правата на задържаните под стража и изтърпяващите наказание лишаване от свобода. Тоест, след 07.02.2017 г., ищецът е разполагал както с пълната фактическа, така и с необходимата правна възможност да охрани и осъществи правото си на обезщетяване на твърдените от него неимуществени вреди, претърпени в резултат на бездействието на администрацията на Затвора Пловдив преди и след посочената дата.

5.11. Ето защо, при положение, че ищецът претендира обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в периода от 11.04.2017 г. до 17.09.2017 г., (за престоя му в ЗООТ „Хеброс“) и от 13.09.2023 г. до 12.04.2024 г. (за престоя му в Затвора Пловдив), първата исковата претенция, а именно от 11.04.2017 г. до 17.09.2017 г. вкл. се явява погасена по давност, поради което ще следва да бъде отхвърлена като неоснователна.

В случая ще бъде разгледана само втората искова претенция, обхващаща периода от 13.09.2023 г. до 12.04.2024 г. (за престоя на ищеца в Затвора Пловдив) като непогасена по давност.

ІІІ. За фактите:

6. От данните по делото (Становище от 24.04.2024 г. на ИСДВР при Затвора Пловдив К. Пайтакова – л. 22; Становище от 25.04.2024 г. на ИСДВР при Затвора Пловдив Д. Балъкчиев – л. 25; Становище от 02.05.2024 г. на ИФЗ НС „ФЛКР“ ст. инсп. П. В. – л. 38) се установява, че В. Н. С. е изтърпявал наказание лишаване от свобода в Затвора Пловдив от 13.09.2023 г. до 12.04.2024 г., като е бил настанен както следва:

6.1. С. е постъпил в Затвора Пловдив от СО Пловдив на 13.09.2023 г. и е настанен в стая „РЦ“, на Приемно отделение, където пребивава до 29.03.2023 г., когато е разпределен в трета група. Стая „РЦ“ е с площ от 27,04 кв. м. (без площта на санитарния възел), т.е. с капацитет за 6 лишени от свобода и разполага с два прозореца с размери 0,49 м. х 1,2 м. и 1.0 м. х 1,2 м. Санитарният възел е с площ 2,66 кв. м., разполага с един прозорец с размери 0,34 м. х 1,2 м., с течаща студена вода, самостоятелно осветление и възможност за вентилация.

В Стая „РЦ“ заедно с ищеца са били настанени: на 13.09.2023 г. – 6 лишени от свобода; на 14.09.2023 г. – 6 лишени от свобода; на 15.09.2023 г. – 6 лишени от свобода; на 16.09.2023 г. – 4 лишени от свобода; на 17.09.2023 г. – 7 лишени от свобода (1 ден); на 18.09.2023 г. – 7 лишени от свобода (1 ден); на 19.09.2023 г. – 7 лишени от свобода (1 ден); на 20.09.2023 г. – 6 лишени от свобода; на 21.09.2023 г. – 6 лишени от свобода; на 22.09.2023 г. – 6 лишени от свобода; на 23.09.2023 г. – 6 лишени от свобода; на 24.09.2023 г. – 6 лишени от свобода; на 25.09.2023 г. – 6 лишени от свобода; на 26.09.2023 г. – 8 лишени от свобода (1 ден); на 27.09.2023 г. – 5 лишени от свобода; на 28.09.2023 г. – 5 лишени от свобода; на 29.09.2023 г. – 4 лишени от свобода. Общо 4 дни в пренаселеност.

Стаята разполага с две осветителни тела и достатъчно дневна светлина.

Няма данни какви маси, столове и шкафчета е имало в стаята през описвания период и с какви размери са били.

При постъпването в затвора на всички лишени от свобода се предоставят за ползване дюшек, възглавница и спално бельо. Осигурява се възможност лишените от свобода да ползват и лично спално бельо.

По време на престоя си в Приемно отделение л. св. В. Н. С. не е подавал молби или жалби, свързани с лоши битови условия или други форми на причиняван му дискомфорт.

6.2. На 29.09.2023 г. С. е настанен на пост 3 в следните спални помещения:

В спално помещение № 35 на пост III, в което са били настанени, както следва

От 29.09.2023 г. до 03.10.2023 г. - 7 лишени от свобода;

От 04.10.2023 г. до 05.10.2023 г. - 6 лишени от свобода;

От 06.10.2023 г. до 24.10.2023 г. - 7 лишени от свобода;

От 25.10.2023 г. до 26.10.2023 г. - 6 лишени от свобода.

Размерите на спално помещение № 35 без санитарен възел е 27,91 кв. м. Тук именно следва да се посочи, че при настанени 7 човека в това помещението се падат по 3,987 кв.м. на човек като разликата от 0,013 кв.м. до 4 кв.м. според настоящия съдебен състав попада в рамките на техническата грешка при измерване, поради което разглежданото помещение следва да се приеме, че е с капацитет за 7 човека. Квадратурата на санитарния възел е 4,60 кв. м. В спалното помещение има един отваряем прозорец с размер 1,20 м. х 1,20 м. Размерът на прозореца в санитарният възел е 1,20 м. х 1,20 м.

На 27.10.2023 г. лишеният от свобода В. Н. С. е преместен в спално помещение № 25 на пост III, в което са били настанени, както следва:

От 27.10.2023 г. до 16.11.2023 г. - 6 лишени от свобода;

От 17.11.2023 г. до 06.12.2023 г. - 7 лишени от свобода;

От 07.12.2023 г. до 13.12.2023 г. - 6 лишени от свобода;

От 14.12.2023 г. до 14.01.2024 г. - 7 лишени от свобода;

От 15.01.2024 г. до 16.01.2024 г. - 6 лишени от свобода;

От 17.01.2024 г. до 12.04.2024 г. - 7 лишени от свобода.

Размерите на спално помещение № 25 без санитарен възел е 31.32 кв. м. Квадратурата на санитарния възел е 4.49 кв. м. В спалното помещение има два отваряеми прозореца с размер 1,20 м. х 1,20 м. и 0,50 м. х 1,20 м. Размерът на прозореца в санитарния възел е 0,40 м. х 1,20 м.

На 12.04.2024 г. лишеният от свобода В. Н. С. е освободен по изтърпяване.

6.3. Установява се още от цитираните по-горе становища, че:

Затворът [населено място] се отоплява с централно парно.

Спалното помещение, където е пребивавал л. св. в затвора е добре осветено и с отваряеми прозорци за естествена вентилация. Проветряването на помещението се извършва от лишените от свобода, настанени вътре. Няма проблем стаята да бъде проветрявана, за да се избегне образуването на мухъл.

Във всяко спално помещение има течаща вода и отделен санитарен възел, като л. св. имат неограничен достъп до тях. Лишените от свобода имат право да притежават и нагреватели, с които могат да си топлят вода. Санитарните възли са плътно преградени от спалните помещения и нямат визуален контакт с тях.

Банята е обща за л. св. Подът и е с мозайка, а стените са с фаянсови плочи. Ползва се от лишените от свобода по утвърден график.

Всички работещи лишени от свобода имат осигурена възможност всеки работен ден да използват банята, след приключването му. На всички лишени от свобода е осигурен достъп до течаща топла вода съгласно графика за разпределение на времето на лишените от свобода от съответната група, а работещите имат достъп (до баня) всеки работен ден.

В килиите, в които е пребивавал л. св. В. С. в Затвора [населено място], са извършвани текущи ремонти и поддръжка, като своевременна смяна на течащи кранчета, отстраняване на течове, смяна на осветителните тела и други. Не се допуска да има и счупени прозорци /същите се подменят своевременно/.

С постъпването си в затвора на л. св. се осигуряват комплект спално бельо и завивки. При желание от негова страна, домакинът осигурява, колкото комплекта са му необходими.

Лишените от свобода имат право да получават и от своите близки спално бельо и одеяла, т.е. да използват лични такива, в ротация със служебните.

Прането на дрехите на лишените от свобода става по усмотрение на самите лишени от свобода - в пералнята на затвора, ръчно или чрез изнасяне за пране от близките.

От 28.12.2018 г. в Затвор Пловдив има налична професионална пералня, която функционира и лишените от свобода са имали достъп до нея по утвърден график.

От началото на 2023 г., служебната пералня е в продължителен ремонт, като в пералното помещение са в процес на работа сушилнята за дрехи и гладачния каландър.

Обезпечаването на процеса на пране на спалното бельо и дрехите на работещите лишените от свобода, по време на ремонта на професионалната пералня, е чрез два броя по-малки перални машини с по-малък капацитет на килограми за пране. Прането се осъществява чрез молби от лишените от свобода според нуждите им през месеца.

Към 02.05.2024 г. са направени постъпки за закупуване на нова професионална машина, която да обслужва лишените от свобода, с цел навременна хигиена на постелъчния им инвентар и облеклото им.

Сушенето на дрехите става по следния начин:

Когато се перат в пералните, те се сушат в сушилната машина.

Когато се перат лишените от свобода, има пригодени простори в общото помещение на поста или отвън на карето.

Хигиената на спалните помещения, в т.ч. и на спалното бельо е задължение на самите лишени от свобода. Има осигурени достатъчно прибори, хигиенни и почистващи материали, които се предоставят на лишените от свобода при поискване.

7. В периода от 13.09.2023 г. до 12.04.2024 г. лишеният от свобода В. С. е полагал труд, считано от 18.10.2023 г., като „ „ръчник“ към Държавно предприятие „Фонд затворно дело“ ТП Пловдив при условия на 6-дневна работна седмица и 8-часов работен ден, на доброволен неплатен труд за 1 месец с цел обучение, след което да премине на платен труд. До датата на освобождаването му от затвора е заемал тази длъжност.

Лишените от свобода имат право на престой на открито и го използват, съгласно утвърдени графици за разпределение на времето на лишените от свобода.

В горния смисъл становище от 05.02.2025 г. на Инспектор „ТРЗ“ Л. Р. (л. 104).

Представени също така и Амбулаторен лист от 16.11.2023 г. с посочена основна диагноза „Необходимост от имунизация против грип“ и Амбулаторен лист от 20.10.2023 г. за общо медицински преглед на ищеца.

8. Във връзка с извършената през разглеждания период дезинсекция и дератизация против хлебарки, дървеници и гризачи на територията на Затвора Пловдив от страна на ответника са представени протоколи за ДДД от месеците януари, февруари, март, май, септември, ноември и два протокола от декември 2023 г. и месеците февруари, април, юни, юли 2024 г.

В цитираните протоколи са описани размера на третираната площ („всички части“), препаратът, с който е третирано и неговото количество, срещу какви вредители, имената и/или подпис на лицето извършило описаните в протокола дейности и имената и/или подпис на лицето приемащо извършената работа.

9. По делото като свидетели са разпитани:

9.1. С. Б. З.. Същият заявява, че е бил в една килия с В. Н. С., и миналата година, и тази година. В килията били седем човека. Имало дървеници и хлебарки, имали и болни, които били докарани за лечение от друг затвор, от [област] - един възрастен човек. Четири месеца лежал с тях, накрая ги запечатали, защото той боледувал от туберкулоза и бил лекуван в [област]. Не им давали да излизат, да се обаждат по телефона, на каре, за срок от три, четири дена. След това за още десет дена били запечатани – не можели да се обаждат по телефона и след като им разрешили да излязат тогава говорили с близките си и излезли на открито.

Имало проблеми с доктора. Нямало лекарства, нямало нищо. На В. имало кой да му носи лекарства, жена му идвала всеки ден.

Не са ползвали пералнята в Затвора. В този момент нямало пералня. Перели вътре в стаята на ръка, образувала се влага, мухъл, таванът и стените падали, в мокрото помещение на тоалетната трябвало да клякаш, нямало душ, нямало топла вода, принудени били да ходят в друга сграда, излизали на открито като ходели на баня и като било студено се разболявали. Нямало доктор.

Когато били запечатани за туберкулозата никой не им е правил изследвания нито ги е преглеждал.

Не знае дали В. има заболявания и дали са полагали някакви медицински грижи за него. По-скоро отвън му носили лекарства. Тук никой не му бил давал нищо.

В столовата, където се хранят имало място за 50 човека, които могат да седнат, а те били 80 човека отряда. Като се хранели стояли прави, вътре имало хлебарки, мръсотия голяма, нямало кой да чисти.

Килиите си ги чистели доколкото било възможно - то нямало балатум, долу било на цимент, имало дупки по стените, не им давали препарати.

Общата баня се намирала извън корпуса на Затвора, на 20 – 30 метра от самия корпус.

9.2. И. А. Л., който свидетелства за условията в ТПО „Хеброс“, където били в една килия с ищеца през 2017 г.

ІІІ. За правото:

10. Според чл. 205 от АПК, искът за обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите.

Според чл. 12, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 от ЗИНЗС, прякото ръководство и контролът върху дейността на местата за лишаване от свобода и пробационните служби се осъществяват от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, която е юридическо лице на бюджетна издръжка към министъра на правосъдието със седалище [област], като съответно затворите и областните служби „Изпълнение на наказанията“ са териториални служби на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“.

Това от своя страна определя като пасивно, материално и процесуалноправно легитимирана страна по заявените главни искови претенции за сочените периоди именно Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, [област].

11. Каза се, главната искова претенция на ищеца е за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди, произтичащи от незаконосъобразна дейност на администрацията на Затвора [населено място] към Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“. Дейността по фактическото изпълнение на наложено наказание лишаване от свобода или мярка за неотклонение задържане под стража, обемаща, разбира се, и осигуряване на условията за упражняване на правата от задържаните лица и изпълнението на техните задължения, съобразно правното им положение и статус, е административна по своето естество.

12. На следващо място, следва да бъде съобразено, че според чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС, осъдените и задържаните под стража не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. Като според чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС за нарушение на ал. 1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.

При това положение, установяването на кой да е от фактите, посочени в хипотезите на чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС, обосновава извод, че е налице нарушение на забраната осъдените и задържаните под стража да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. Това разбира се очевидно налага, преди всичко да се установи, че ищецът действително, фактически е изтърпявал наказание "лишаване от свобода" в някое от специализираните за това места и по-точно в тези изрично посочени от ищеца.

Както вече бе казано, от данните по делото се установява, че В. С. е изтърпявала наказание „лишаване от свобода“ в Затвора Пловдив през целия исков периода от 13.09.2023 г. до 12.04.2024 г.

13. За разрешаването на настоящия административноправен спор е необходимо да бъде съобразена относимата в случая нормативна уредба.

Според чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС, държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3. В случаите по чл. 3, ал. 2 съдът взема предвид кумулативното въздействие върху лицето на условията, в които се е изтърпявало наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, продължителността, както и други обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на спора (чл. 284, ал. 2 ЗИНЗС), а в случаите по ал. 1 настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното (ал. 5 на чл. 284 от закона).

В чл. 43, ал. 2 от ЗИНЗС е предвидено, че всяко място за лишаване от свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за осъществяване на поправително въздействие, а арестите - за поддържане на физическото и психическото здраве и уважаване човешкото достойнство на задържаните лица.

В чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС е установено изискването минималната жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода да не е по-малка от 4 кв. м. Доколкото обаче, не съществува легална дефиниция на понятието „жилищна площ“, то тя следва да се определя по общоприетите правила, а именно като се измерва по контура на съответните вертикални конструктивни елементи – стени и колони. А за да е достатъчна тази жилищна площ, то тя следва да осигурява възможност лицата да сменят позата си и да извършват свободно движения за задоволяване на битовите си нужди - спане, обличане, занимания в затворени помещения, като гледане на телевизия, четене на книги и т.н.

Според чл. 43, ал. 5 от ЗИНЗС, количеството дневна светлина, степента на изкуственото осветление, отопление и проветряване, достъпът до санитарни възли и течаща вода, както и минимумът обзавеждане на спалните помещения, се определят с правилника за прилагане на закона, като в чл. 20, ал. 2 и 3 от ППЗИНЗС е конкретизирано, че на лишените от свобода се осигурява пряк достъп на дневна светлина и възможност за естествено проветряване, постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, като в заведенията от закрит тип и арестите в затворите ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения.

На лишените от свобода се осигуряват условия за къпане - по възможност всеки ден, но най-малко два пъти седмично съгласно чл. 151, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС.

14. Съотнасянето на описаните данни в предходния раздел на решението и цитираните правни норми, налагат да се приеме следното:

14.1. Помещенията, които е обитавал С. при изтърпяване на наложеното му наказание „лишаване от свобода“ през периода от 13.09.2023 г. до 12.04.2024 г. включително в Затвора Пловдив, са разполагали със санитарен възел и постоянно течаща вода, били са обзаведени с отделни легла и шкафчета за лични вещи, като е осигурен пряк достъп на дневна светлина и възможност за проветряване чрез отваряеми прозорци, а отоплението се е осъществявало посредством централно парно в Затвора Пловдив. Като работещ С. е имал достъп до баня всеки ден, което е съобразено с изискванията на чл. 151, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС (Становище от 05.02.2025 г. – л. 104).

Що се отнася до хигиената в Затвора Пловдив, от приетите по делото справки и становища се установява, че хигиената в спалните помещения се осъществява от лицата, настанени в тях. Действително от показанията на свидетеля З. се установява, че в помещенията в Затвора Пловдив, в които е бил настанен ищецът (макар свидетелят да не конкретизира № на стая), се е задържала влага и е имало мухъл. Нейният произход, обаче, се дължи на ползването на спалните помещения за място за сушене на изпраните дрехи на лишените от свобода, макар в затвора да е налично обособено перално помещение и места за простиране на дрехи. Освен това, установява се, че лишените от свобода имат по всяко време възможност за проветряване на помещенията с оглед незадържането на влага в тях чрез отваряне на прозорците.

При това положение няма как отговорността на ответника да бъде ангажирана за лошите хигиенни условия в спалните помещения, в които е бил настанен ищеца.

14.2. За периода от 13.09.2023 г. до 12.04.2024 г. в Затвора Пловдив (с изключение на четири дни – от 17.09.2023 г. до 19.09.2023 г. вкл. и на 26.09.2023 г. по време на престоя му в приемно отделение, които ще бъдат обсъдени по-долу), не се установява и нарушение на чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС, а именно ищецът да е обитавал помещения, в които минималната жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода (в т.ч. и за него) да е по-малка от 4 кв. м. Конкретните данни в тази насока предоставени от Затвора Пловдив са описани подробно в т. 6. от настоящото решение, поради което няма да бъдат преповтаряни.

Установява се единствено, че в периода от 17.09.2023 г. до 19.09.2023 г. вкл. и на 26.09.2023 г., общо четири дни, по време на престоя му в приемно отделение, ищецът е пребивавал в спално помещение, в което не му е била осигурена жилищна площ от минимум 4 кв.м. (през посочените дни ищецът е разполагал с над 3 кв.м. жилищна площ, но по-малко от 4 кв.м.). Пренаселеност от 4 и то непоследователни дни, настоящият съдебен състав приема за такава с инцидентен характер, която не може да доведе до нечовешко или унизително отношение по смисъла на чл. 3 от Конвенцията. Както правилно е посочено и в самата искова молба, според практиката на Европейския съд по правата на човека липсата на жилищна площ следва да е с продължителен характер, т.е. за продължителен период от време, за да е налице отклонение от подходяща жизнена среда и нарушение на чл. 3 от. ЕКПЧОС, за което държавата носи отговорност. Очевидно в случая поставянето на ищеца 4 дни в условията на пренаселеност не може да се определи като продължителен период от време, което от своя страна изключва възможността да бъде ангажирана отговорността на ответника за поставянето на ищеца в неблагоприятни условия по смисъл на чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС

14.3. Относно твърдението на ищеца за здравословни проблеми, достатъчно е да се посочи, че от събраните по длетото доказателства, не се установява същият да е имал такива през процесния период и да не му е осигурена медицинска помощ. Напротив установява се, че в рамките на 7-месечния му престой в Затвора Пловдив са му извършени два прегледа и му е поставена противогрипна ваксина (така Амбулаторен лист от 16.11.2023 г. и Амбулаторен лист от 20.10.2023 г. за общо медицински преглед на ищеца – л. 107, 108).

14.4. Настоящият съдебен състав не приема за доказани и твърденията за претърпени вреди от наличието на дървеници, хлебарки и гризачи в обсъждания период в Затвора Пловдив, тъй като от страна на ответника, както вече бе казано, са ангажирани доказателства за периодично извършени дезинфекция, дезинсекции и дератизации против хлебарки, дървеници и гризачи въз основа на сключен договор от страна на ответника, а именно протоколи за извършени дейности по ДДД в Затвора Пловдив описани в т. 8 от настоящото решение, които съдържат информация за размера на третираната площ, препарата, с който е третирано и неговото количество, срещу какви вредители, имената на лицето, извършило описаните в протокола дейности и имената на лицето заявило/приело обработката. Този извод не се променя и от показанията на разпитаните по делото свидетели, доколкото от страна на администрацията на ответника са предприети необходимите действия по ДДД, което изключва незаконосъобразното й бездействие.

14.5. Както вече се посочи по-горе, прането в пералнята става с молба от лишения от свобода и по утвърден график (представен по делото). По делото не се твърди и не се установява, ищецът да е поискал и да му е отказано използването на пералнята в затвора. Такива данни не могат да бъдат извлечени и от показанията на разпитаните по делото свидетели.

14.6. Оплакването за липса на баня и тоалетна „на коридора“ в Затвора Пловдив, не може да се тълкува като нечовешко и унизително отношение, доколкото изграждането на баня и тоалетна „на коридора“ в Затвора Пловдив, не са нормативно установени задължение на ответника.

14.7. Неоснователни се явяват и оплакванията във връзка със „запечатването“ на килията, в която С. е бил настанен в периода от 07.12.2023. до 11.12.2023 г. „поради съмнение за заразна болест на съкилийник“. В тази връзка следва да се посочи, че карантинирането е законово регламентирана дейност, уредена в чл. 61 от Закон за здравето. Основанията (наличието на болен от туберкулоза) за предприемане на тези действия от страна на администрацията на Затвора Пловдив не се оспорват от страна на ищеца. Напротив, дори са ангажирани гласни доказателствени средства в тази насока. При това положение, „запечатването“ на килията, т.е. поставянето на контактните лица под карантина, с цел предотвратяване разпространението на заразна болест и запазване живота и здравето на останалите лишени от свобода, не може да се квалифицира като незаконосъобразно действие на администрацията на Затвора Пловдив.

14.8. По отношение на следващото твърдение на ищеца, а именно, че като работещ не му е осигуряван престой на открито (т. нар. „каре“), е необходимо да се съобрази следното:

Участието в трудова дейност на лишените от свобода има изрична регламентация в ЗИНЗС и ППЗИНЗС, като продължителността на работния ден на лишените от свобода, минималната междудневна и междуседмична почивка, полагането на извънреден труд, условията за работа, се определят съобразно разпоредбите на трудовото законодателство (чл. 79, чл. 175 ал. 2 ЗИНЗС, чл. 59-61, чл. 172, чл. 174 ППЗИНЗС). Това налага да се приеме, че дневният режим на работещите лишени от свобода е различен от този на неработещите. Според чл. 169а, т. 1 от ППЗИНЗС, по време на работа на лишените от свобода не е разрешено да напускат определените от администрацията работни места, което изключва възможността им да присъстват с останалите лишени от свобода (неработещите) на т.нар. в исковата молба „каре“ или престой на открито. За сметка на това пък на работещите лишени от свобода се осигурява почивка през работния ден, същите получават възнаграждение за положения труд, а последният се зачита за намаляване срока на наказанието, като два работни дни се считат за три дни лишаване от свобода (чл. 41, ал. 3 НК). При това положение, не може да се приеме, че с назначаването на работа (от която е можел да се откаже по всяко време), ищецът е бил поставен в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, още повече, че започването на работа е по желание на съответния лишен от свобода (чл. 164, ал. 5 от ППЗИНЗС).

14.9. Непротиворечива в горния смисъл е изисканата от органите по изпълнение на наказанията информация обективирана в цитираните по-горе становища (описани в т. 6 и 7 от настоящото решение).

Доказателства, които да подложат на съмнение обсъжданата информация не се ангажираха от страна на ищеца.

С оглед изложеното следва да се подчертае, че възведената в закона презумпция в чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС е само за настъпването на неимуществените вреди, но не и за фактите, обосноваващи наличието на нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС (които подлежат на установяване от ищеца), поради което следва да се приеме, че условията обсъдени до тук, в които ищецът е изтърпявал наказанието лишаване от свобода през процесния период не могат да се квалифицират като неблагоприятни по смисъл на чл. 3, ал. 2 от закона, нито могат да се приемат като такива подлагащи го на жестоко, нечовешко или унизително отношение.

Само за пълнота следва да се посочи, че според практиката на Европейския съд по правата на човека разликата между понятието "изтезание" и понятието "нечовешко или унизително отнасяне или наказание" се състои в "различната интензивност на причиненото страдание" (в този смисъл - решение от 18.01.1978 г., по делото Ireland v. the United Kingdom). Приема се, че не всяко действие, което има определени емоционални последици, съставлява "нечовешко или унизително отнасяне", а само действията, които причиняват "тежко физическо или душевно страдание на едно лице", каквито не се доказаха в настоящото съдебно производство. Причинените страдание и унижение трябва да надхвърлят онзи неизбежен елемент на страдание или унижение, който е свързан с дадена форма на легитимно третиране или наказание. Мерките, лишаващи определено лице от свободата му, често могат да съдържат такъв елемент. При все това не може да се каже, че лишаването от свобода само по себе си поставя въпроси свързани с нечовешко или унизително отнасяне.

15. При това положение, претенцията за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди следва да бъде отхвърлена изцяло. Последица от това ще бъде и отхвърляне на претенцията за лихви като акцесорна по своя характер.

 

Така мотивиран, Пловдивският административен съд, ІІ отделение, ХVІІ състав,

 

Р Е Ш И

 

ОТХВЪРЛЯ предявените от В. Н. С., с [ЕГН], чрез адвокат Д., искове срещу Главна дирекция “Изпълнение на наказанията” [населено място], ответникът да бъде осъден да му заплати обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди в размер на 5000 лв. за периода от 11.04.2017 г. до 17.09.2017 г., за престоя му в Затворническо общежитие от открит тип (ЗООТ) „Хеброс“ към Затвора Пловдив, и в размер на 5000 лв. за периода от 13.09.2023 г. до 12.04.2024 г. за престоя му в Затвора Пловдив, ведно със законната лихва от датата на настъпване на вредите до окончателното изплащане на сумите, изразяващи се в болки, страдания, обида, огорчение, възмущение, внушаване на чувство за малоценност, излагане на риск живота и здравето му, в резултат на поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода в ЗООТ „Хеброс“ и в Затвора Пловдив през посочените периоди.

 

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред тричленен състав на Административен съд – Пловдив в четиринадесетдневен срок от съобщаването на страните за неговото изготвяне.