Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 25.03.2021
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, II „Е” състав в публично заседание на двадесет и втори януари две хиляди двадесет
и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с-я
КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. д. № 13168/2019 г.
по описа на СГС, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 126200 от 28.05.2019 г., постановено по гр.д. № 38739/2018 г., по описа на СРС, 34 състав, изменено в частта за разноските по реда на чл. 248 ГПК с Определение № 195635 от 19.08.2019 г., e признато за установено по предявения от „Е.м.“ ЕООД по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК, установителен иск с правно основание чл.79,
ал.1, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, че Д.Ж.К. дължи сумата
от 875.75 лв., представляваща главница по договор за потребителски
кредит с № 3-55-350-2054524/15.01.2013 г., ведно със законната лихва от
24.03.2017 год. /датата на подаване на заявлението/ до окончателното изплащане
на сумата, като иска е отхвърлен за разликата над сумата от 875.75 лева до пълния
предявен размер от 1000 лв.
Предвид изхода на спора ответникът е осъден да заплати
на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 459.77 лв. - разноски за исковото
производство и сумата в размер от 21.89 лв. –разноски з заповедното
производство по гр. д. № 18370/2017год. по описа на СРС, 34 състав, а ищцовото дружество е осъдено да заплати на ответника на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 459,77 лв.
Срещу така постановеното решение, в частта, с която
частично е уважени предявения установителен иск, е подадена
въззивна жалба от ответника Д.Ж.К., чрез адв. Х.М., с надлежно учредена представителна власт по
делото, с оплаквания за неговата неправилност поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и
необоснованост. Оспорва се извода на СРС за наличието на облигационно
правоотношение между него и цедента – „К.К.“ ЕАД, включително, че сумата по кредита е била реално
предадена. Оспорва валидността на договора за цесия сключен между „К.К.“ ЕАД и „Е.м.“ ЕООД, поддържайки че съобщението
за извършената цесия в полза на ищеца „Е.М.” ООД не е надлежно съобщено на
длъжника от стария му кредитор в 14 – дневен срок съобразно т. 33 от ОУ по
договора за кредит и във връзка с изискването на чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Ето защо
бил незаконосъобразен извода на СРС, че това можело да стане с връчването на
препис от исковата молба, тъй като към момента на подаване на заявлението по
чл. 410 ГПК уведомлението за цесия не е било надлежно връчено. Моли въззивната инстанция да отмени решението в обжалваната част
и да отхвърли изцяло предявения установителен иск, като му присъди направените
по делото разноски.
Въззиваемият ответник „Е.М.” ЕООД, чрез адв. П. В., с надлежно
учредена представителна власт по делото е подал в законоустановения срок отговор
на въззивната жалба, с който оспорва същата по подробно изложени съображение и
моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания
в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо
/постановено е в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по
граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита/.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните
по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:
Съгласно цитираната разпоредба на
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява
законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността
само на посочените фактически констатации на първоинстанционния
съд, а относно правилността на първоинстанционното
решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна
инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния
съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по
конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания,
които очертават и предметния обхват на въззивната
проверка, намира следното:
От представения по делото в заверен препис /лист 5 по
делото на СРС/ договор
за потребителски кредит с № 3-55-350- 2054524/15.01.201Зг. се установява
наличието на съществуващо облигационно правоотношение между „К.К.“ ЕАД и Д.Ж.К., по силата на който „К.К.“
ЕАД е предоставил на ответника потребителски кредит в размер на сумата от
1000,00 лв. при фиксирана лихва и ГПР от 179,26% и общ размер на всички
плащания в размер на 2208,00 лв. Граматическото тълкуване на разпоредбата на
чл. 3, ал. 3 от договора, води до извод, че подписването му от страна на кридитополучателя удостоверява получаването на сумата. В
конкретния случай във връзка с направено от ответника оспорване на истинността,
и в частност автентичността на положения върху договора подпис от страна на
ответника, следва да се посочи, че съдът е открил производство по реда на чл.
193 ГПК, в хода на което е допусната СГрЕ, като
според неоспореното от страните заключение на вещото лице е установено, че
същият е изпълнен от ответника Д.Ж.К.. По силата на договора жалбоподателката се е задължила да върне кредита на 12
вноски, всяка една по 184,00 лв. до 15.01.2014 г., поради което и към подаване
на заявлението по чл. 410 ГПК – 27.03.2017 г. е бил настъпил падежа на всички
вноски. По изложените съображения оплакванията в жалбата в тази насока са
неоснователни.
Страните не спорят, а и от представеното по делото
като писмено доказателство договор за цесия, сключен между „К.К.“ ЕАД и „Е.м.“
ЕООД от 09.03.2016 г., с предмет процесното вземане /лист 13 по делото на СРС/,
писмено потвърждение за извършената цесия /лист 15 по делото на СРС/ и
пълномощно /лист 17 по делото на СРС/ - подписани от органния
представител – изпълнителния директор на „К.К.“ ЕАД, ,
както и справка /лист 17 по делото на СРС/, в който са индивидуализирани и
вземанията към ответника по договора за кредит от 15.01.2013 г., се установява,
че процесното вземане е било прехвърлено на „Е.м.“ ЕООД, като цедентът по сключения договор за цесия от 09.03.2016г. „К.К.“ ЕАД е упълномощил цесионера „Е.М.“
ЕАД да уведоми съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД физическите лица - длъжници по договори за потребителски кредити, както и да
извършва всички необходими правни и фактически действия, с оглед надлежното
уведомяване на длъжниците по вземанията.
По отношение на оплакването, касаещо
въпроса дали „К.К.“ ЕАД е изпълнил изискването на чл.
99, ал. 4 ЗЗД да уведоми длъжника за извършената цесия следва да се отбележи,
че действително, преди подаването на заявлението по чл. 410 ГПК не се
установява длъжникът да е бил надлежно уведомен за прехвърленото вземане, но
този ефект е настъпил с връчването на препис на исковата молба и приложенията,
доколкото към нея са били приложени уведомление за цесията /лист 10 по делото
на СРС/, че вземането е прехвърлено на „Е.М.“ ЕАД,
подписано от пълномощник на цесионера, за което е
приложено пълномощно на л. 20 от делото на СРС), както и пълномощно /лист 17 по
делото на СРС/, по силата на което „Е.М.“ ЕАД е
упълномощено от цедента „К.К.“
ЕАД да извършва уведомяването по чл. 99,
ал. 3 ЗЗД. По аргумент от чл. 235, ал. 3 ЗЗД, уведомяването в хода на висящото
исково производство е факт с правно значение, който следва да бъде взет предвид
/в този смисъл е и разрешението дадено Решение № 137 от 02.06.2015 г. по гр. д.
№ 5759/2014 г., ІІІ Г.О. на ВКС, Решение № 156 от 30.11.2015 г. по т. д. №
2639/2014 г., ІІ Т.О. на ВКС, което се споделя от настоящия състав на съда/.
Следва да се отбележи, че в изр. 1 на т.33 от ОУ към договора за потребителски
кредит от 15.01.2013 г. е предвидена възможност кредиторът „К.К.“
ЕАД да прехвърли правата си по договора без предварителното съгласие на
длъжника, а неизпълнението на задължението за последващо
уведомяване в 14 дневен срок не рефлектира върху действителността на цесията,
доколкото оплакването касае неизпълнение на задължението на трето на спора лице
- „К.К.“ ЕАД. Предвид
изложеното настоящият състав на съда намира за необосновано оплакванията във
въззивната жалба, че длъжникът по извършената цесия не е уведомен надлежно от
стария кредитор /цесионер/.
Доколкото във въззивната жалба липсват други конкретни оплаквания по
отношение на решението в обжалваната част, включително и относно размера на
уважения иск и с оглед неоснователността на оплакванията във въззивната жалба, решението следва да бъде потвърдено.
С оглед на правилата, установени в разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, вр. чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК, въззивното решение не
подлежи на
касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийският
градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 126200
от 28.05.2019
г., постановено по гр.д. № 38739/2018 г.,
по описа на СРС, 34 състав,
в обжалваната част, с която e признато за установено по предявения от „Е.м.“ ЕООД, ЕИК ******по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК, установителен иск с правно
основание чл.79, ал.1, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, че Д.Ж.К., ЕГН ********** дължи сумата от 875.75
лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит с №
3-55-350-2054524/15.01.2013 г., ведно със законната лихва от 24.03.2017 год.
/датата на подаване на заявлението/ до окончателното изплащане на сумата
РЕШЕНИЕТО в частта, с която е
отхвърлен предявения
от „Е.м.“ ЕООД, ЕИК ******, по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, установителен
иск с правно основание чл.79, ал.1, вр. чл. 240, ал.
1 ЗЗД срещу Д.Ж.К., ЕГН **********за разликата над уважения размер от 875.75
лева до пълния предявен размер от 1000 лв.
е влязло в законна сила.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: