№ 180
гр. Разград , 10.05.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – РАЗГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ в закрито заседание на десети май, през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:Анелия М. Йорданова
Членове:Ирина М. Ганева
Атанас Д. Христов
като разгледа докладваното от Ирина М. Ганева Въззивно частно гражданско
дело № 20213300500132 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.413 ал.2 ГПК.
Образувано е по частна жалба на „Профи кредит България“ЕООД, представляван от
управителите Св.Н. и Цв.С., подадена чрез пълномощник, срещу разпореждане №
1096/1.04.2021г., постановено по ч.гр.д. № 704/2021г. на РС Разград, с което е отхвърлено
подаденото заявление на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по реда на
чл.410 ГПК срещу длъжниците Т. Р. Д., Г. Р. Д. и С. П. П. за сумата 1459,54лв.,
представляваща неплатена договорна лихва по договор за потребителски кредит, преценена
от първостепенния съд като неравноправно договорено вземане и нищожно поради
противоречие със закона. Жалбоподателят твърди, че разпореждането е неправилно и
необосновано. Счита, че в производството по чл.410 ГПК съдът не разполага с правомощия
да проверява валидността на сделката. Излага подробни аргументи във връзка с изразено
несъгласие с извода на първостепенния съд да наличие на неравноправни клаузи при
договарянето на възнаградителната лихва. Твърди, че към момента на сключване на
договора през 2021г. в ЗПК е нямало ограничение за определяне на ГПР. Моли въззивния
съд да отмени разпореждането и да постанови издаването на заповед за изпълнение за
посочената по-горе сума.
Жалбата е подадена от легитимирана страна срещу акт, който подлежи на обжалване
и в законовия срок за това, поради което същата се явява процесуално допустима.
Разгледана по същество съдът намира жалбата за неоснователна по следните
съображения:
Производството по ч.гр.д. № 704/2021 г. на Районен съд Разград е образувано по
заявление на „Профи кредит България“ЕООД за издаване на заповед за изпълнение по
1
чл.410 ГПК срещу длъжниците Т. Р. Д., Г. Р. Д. и С. П. П. в условията на солидарност да
заплатят следните суми: 4528,92лв. неизплатена главница по договор за потребителски
кредит; 1459,54лв. договорно възнаграждение, дължимо за периода 15.04.2016г.-15.08.2017г.
и законна лихва от датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане на
вземането.
Районният съд е издал заповед за изпълнение за главницата, ведно със законната
лихва и тези въпроси не попадат в предмета на въззивното обжалване.
За да откаже издаване на заповед за изпълнение за сумата 1459,54лв., претендирана
като договорно възнаграждение, дължимо за периода 15.04.2016г.-15.08.2017г., районният
съд е приел, че възнаграждението е с неравноправен характер и противоречи на чл.19 ал.4
ЗПК. Предвид констатацията за обоснована вероятност за наличие на неравноправна клауза
по договор с потребител по смисъла на чл.411 ал.2 т.3 ГПК съдът е отказал да издаде
заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК за тази сума.
Въззивният съд споделя направените правни изводи от първостепенния съд. Съгласно
чл.411 ал.2 т.3 ГПК заповед за изпълнение не се издава, когато искането се основава на
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност
за това. Възражението в частната жалба, че заповедният съд не разполага с правомощия
служебно да проверява валидността на сделката и че клаузата трябва да е обявена за
неравноправна по предвидения процесуален ред, за да бъде съобразена от заповедния съд, е
неоснователно.
С решение № 23/07.07.16 г. по т. д. № 3686/14 г. на ВКС, І т. о. и Решение № 237 от
20.01.2017 г. по т. д. № 2927 / 2015 г. на ВКС, І т. о. е прието, че първоинстанционният и
въззивният съд следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни
обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договор, както и
че възражението на потребителя за неравноправния характер на договорна клауза не се
преклудира с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 131 или чл. 367 ГПК и
може да бъде наведено за първи път и във въззивното производство, като ограниченията на
чл. 266 ГПК не се прилагат. Изложени са съображения, че нормите на ЗПК, уреждащи
материята за неравноправния характер на клаузи в потребителски договор, са повелителни,
поради което по отношение на тях намират приложение дадените разрешения в т. 1 и т. 3 от
Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Отговорът
на поставения правен въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, е изведен от
практиката на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания по тълкуването на
Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителския
договор, чиито разпоредби са въведени в националното законодателство съгласно §13а т.9
ДР на Закона за защита на потребителите. Посочени са т. 1 и т. 2 от решение по дело С-
243/08, т. 2 от решение по дело С-397/11, т. 24 по дело С -168/05, т. 38 по дело С-40/08, т. 46
по дело № С -618/10, т. 1 по дело С-472-11, т. 2 по дело С-488/11 на СЕС. Изброените
2
хипотези в чл. 143 ЗЗП са в съответствие с Директива 93/13/ЕИО, като изводът, който се
налага е, че неравноправна клауза в потребителски договор е налице при наличието на
общата предпоставка по чл. 143 ЗЗП (чл. 3, пар. 1 от Директивата) – уговорка във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
Поставените общи критерии за преценка на евентуално неравноправния характер на клауза
в потребителски договор по чл.143 ЗЗП обуславят и процесуалноправните аспекти както на
служебната проверка на съда, така и на съдържанието на заявено от потребителя
възражение. Според дадените разрешения в практиката на Съда на Европейския съюз и в
решение № 23/07.07.16 г. по т. д. № 3686/14 г. на ВКС, І т. о. служебната проверка на съда се
основава на наличието на фактически и/или правни обстоятелства, въз основа на които да
може да се изведе неравноправност на договорна клауза.
Предвид изложените дотук съображения се налага извод, че в производството по
чл.410 ГПК заповедният съд е длъжен да извърши преценка за съответствие на заявлението
със закона и добрите нрави, както и за липсата на неравноправни клаузи в договор с
потребител. Дължимата проверка е установена с нормата на чл.411 ал.2 т.2 и т.3 ГПК.
Преценката от страна на съда за липсата на неравноправни клаузи в потребителския договор
следва да се извърши на база представения от заявителя договор заедно с приложенията и
общите условия, съгласно чл.410 ал.3 ГПК. Предвид горното, съдът не споделя
възражението на „Профи кредит България“ЕООД в частната жалба, че районният съд се е
отклонил незаконосъобразно при проверката на фактите при постановяване на обжалваното
разпореждане.
Относно оплакванията в жалбата по същество на отхвърленото вземане за
възнаградителната лихва съдът споделя като краен резултат изводите на първостепенния
съд, но на различни основания. Районният съд е обсъдил нормите на чл.19 ал.4 и ал.5 ЗПК,
според която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България и тъй като в конкретния
договор за потребителски кредит ГПК е определен на 58,30%, първостепенният съд е приел,
че клаузата за договорното възнаграждение е нищожна като противоречаща на посочената
правна норма. Въззивният съд следва да добави, че доколкото в ГПР на кредита се включват
общите разходи за потребителя, в т. ч. лихви, възнаграждения и др.под., това е нормата,
определяща горната граница на оскъпяване на потребителския кредит, съответно критерият
за запазване на добрите нрави е максимален размер на ГПР в рамките на петкратния размер
на законната лихва по просрочени задължения.
В разглеждания случай обаче договорът за потребителски кредит е сключен на
19.12.2012г., а нормите на чл.19 ал.4 и ал.5 ЗПК са в сила от 23.07.2014г. Като
материалноправни норми, същите нямат обратно действие, т.е. не се прилагат за договори,
сключени преди датата на влизането им в сила, какъвто е и настоящият.
3
За договор за потребителски кредит, сключен преди 23.04.2014г., приложение следва
да намери съдебната практика, която е постановена в период, когато в закона не е
определена горна граница на договорната лихва при потребителските кредити и
единственото ограничение на свободата на договаряне на страните по този въпрос според
чл.9 ЗЗД е поставено от правилата на добрите нрави. В множеството съдебни актове
безпротиворечиво се приема, че тези правила изискват възнаградителната лихва да бъде
определена в размер не повече от трикратния размер на законната лихва. В случая
уговорената договорна лихва е в размер 46,84лв., поради което неравновесието между
правата и задълженията на двете страни се явява значително.
Ето защо обжалваното разпореждане като краен резултат е законосъобразно.
Частната жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.
Водим от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
Оставя без уважение частната жалба на „Профи кедит България“ЕООД против
разпореждане № 1096/1.04.2021г., постановено по ч.гр.д. № 704/2021г. на РС Разград.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4