Р
Е Ш Е Н И Е
№
Гр. София, 21.07.2020 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІV-ГО „Д” въззивно отделение
в публичното заседание на тридесети юни през две хиляди
и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при секретаря Снежана Апостолова като разгледа докладваното от съдия Кордоловска
гр. д. № 9263 по описа за 2019 г.,за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е
по чл.258-273 от ГПК.
С решение № 48842 от 22.02.2019 г. по гр.д. № 20331/2017 г. по описа на
СРС, ГО, 71 състав „С.а.“ ЕАД, ЕИК *******, с адрес: ***, е осъдено да заплати
на И.В.Т., ЕГН **********,***, офис 803 - чрез адв. Ш., на основание чл. 200,
ал. 1 КТ, сумата от 37 170,27 лв. в обезщетение
на неимуществени вреди - болки и страдания, настъпили като резултат от трудова
злополука на 06.01.2017г., ведно със законната лихва върху това вземане от
датата на злополуката - 06.01.2017 г. до окончателното плащане, като е
отхвърлен
искът за горницата до пълния предявен размер от 60 000 лв.; сумата от
163,65 лв.
в обезщетение на имуществени вреди - разходи за лечение, потребителски такси,
лекарства и възстановителни средства, настъпили като резултат от трудова
злополука на 06.01.2017 г., ведно със законната лихва от датата на завеждане на
исковата молба - 30.03.2017 г., до окончателното
плащане и
900 лв.
в обезщетение на имуществени вреди - пропуснати ползи от възнаграждение за труд
поради загубена трудоспособност в периода от 06.01.2017 г. до 30.03.2017 г.,
ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба -
30.03.2017г., до окончателното плащане.
Със
същото решение „С.а.“ ЕАД, ЕИК *******, е осъдено да заплати, на основание чл.
78, ал. 1 ГПК и чл. 38, ал. 2 от ЗАдв., на адв. П.Ш. - САК, с адрес ***, офис
803, сумата от 1677,02 лв. - адвокатско възнаграждение, а „С.а.“
ЕАД, ЕИК *******, е осъдено да заплати по сметка на Софийски районен съд, на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК, сумата 1779,81 лв. - държавна
такса и възнаграждения за вещи лица.
Недоволен
от постановеното решение, в ЧАСТТА, с която исковете при квалификацията на
чл.200, ал.1 от КТ са уважени, е останал ответникът „С.а.“
ЕАД. Релевират се доводи за незаконосъобразност на решението на СРС в
обжалваната му част, постановяването му в нарушение на материалния закон и
процесуалните правила. Поддържа се направеното в първоинстанционното
производство твърдение за проявена от пострадалото лице груба небрежност по
смисъла на чл.201, ал.2 от КТ. Излага съображения за необоснованост на
решението досежно определения от СРС размер на вредите – определеното от съда
обезщетение се явява завишено с оглед критерия за справедливост, заложен в
нормата на чл.52 от ЗЗД. Искането към въззивната инстанция е да отмени частично
решението в обжалваната част и да намали размера на присъденото обезщетение.
Претендира разноски.
Ищецът
И.В.Т. оспорва жалбата на „С.а.“ ЕАД в писмен отговор по реда на чл. 263, ал. 1
от ГПК по подробно изложени в същия доводи. Моли въззивната жалба да бъде
оставена без уважение като неоснователна, а първоинстанционното решение
потвърдено в обжалваната му осъдителна част. Претендира разноски.
По
делото е постъпила насрещна въззивна жалба от ищеца И.В.Т., с която се
обжалва решението в частта, с която е отхвърлен предявеният иск за
неимуществени вреди. Излага съображения за необоснованост на решението досежно
определения от СРС размер на вредите – определеното от съда обезщетение се
явява занижено с оглед критерия за справедливост, заложен в нормата на чл.52 от ЗЗД. Искането към съда е да отмени решението в обжалваната част и да уважи иска
за неимуществени вреди с още 20 000 лева, над присъдения размер от 37
170,27 лв. Претендира разноски.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства и доводите на
страните съобразно с разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК и чл.12 от ГПК, намери
от фактическа и правна страна следното:
СРС
е сезиран с искове с правно основание чл. 200, ал.1 от КТ и чл. 86 ЗЗД, както
следва: за сумата от 60 000 лв, представляващи обезщетение за претърпени
неимуществени вреди - болки и страдания, настъпили като резултат от трудова
злополука на 06.01.2017 г., ведно със законната лихва върху това вземане от
датата на злополуката - 06.01.2017 г. до окончателното плащане, както и за
сумата от 163,65 лв., представляващи обезщетение за претърпени имуществени
вреди - разходи за лечение, потребителски такси, лекарства и възстановителни
средства, настъпили като резултат от трудова злополука на 06.01.2017 г., ведно
със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба - 30.03.2017 г.,
до окончателното плащане, както и за
сумата от 900 лв., представляваща
обезщетение за претърпени имуществени вреди - пропуснати ползи от
възнаграждение за труд поради загубена трудоспособност в периода от 06.01.2017
г. до 30.03.2017 г., ведно със законната лихва от датата на завеждане на
исковата молба - 30.03.2017 г., до окончателното плащане.
Съдебното
решение в ЧАСТТА, с която исковете с правно основание 200, ал.1 от КТ за сумата
от 163,65 лв. в обезщетение на имуществени вреди - разходи за лечение,
потребителски такси, лекарства и възстановителни средства, настъпили като
резултат от трудова злополука на 06.01.2017 г., ведно със законната лихва от
датата на завеждане на исковата молба - 30.03.2017 г., до окончателното плащане,
за сумата от 900 лв. в обезщетение на имуществени вреди - пропуснати ползи от
възнаграждение за труд поради загубена трудоспособност в периода от 06.01.2017
г. до 30.03.2017 г., ведно със законната лихва от датата на завеждане на
исковата молба - 30.03.2017г., до окончателното плащане, като необжалвано
е влязло в сила.
Според
уредените в чл. 269 от ГПК правомощия на въззивния съд той се произнася
служебно по валидността на цялото решение, а по допустимостта – в обжалваната
му част. Следователно относно проверката на правилността на обжалваното решение
въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. При извършената от съда
проверка по реда на чл.269, предл.1 от ГПК, настоящият съдебен състав установи,
че обжалваното решение е валидно и допустимо. По съществото на спора, в рамките
на доводите, заявени с въззивните жалби, от които съдът е ограничен, съгласно
нормата на чл.269, предл.2 от ГПК, настоящият съдебен състав приема следното:
Предпоставка за ангажиране
отговорността на предприятието по чл. 200 КТ е наличие на трудово
правоотношение, а за да съществува такова дори когато се касае до сезонна
работа, е необходимо сключването на валиден трудов договор за определен срок
при условията на чл. 68 КТ. В случая, при съвкупната преценка на събраните по
делото писмени доказателства, се установява, че ищецът е работел по валидно
безсрочно трудово правоотношение при ответника „С.а.“ ЕАД, поделение „Земляне“, по силата на което ищеца е
изпълнявал длъжността „автомонтьор на МПС“. На 06.01.2017 г. ищецът е
претърпял трудова злополука по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО, при която
злополука на ищеца са ампутирани част от II-III-IV-V-ти пръсти на лявата ръка. Във връзка с настъпилата
трудова злополука са съставени Разпореждане № 20184/20.02.2017г. по чл. 60,
ал. 1 КСО, декларация за трудова злополука с вх. № 20/12.01.2017г. и протокол
за трудова злополука № 01 от 11.01.2017 г. С разпореждането № 20184/20.02.2017
г. длъжностното лице при СУСО-НОИ на основание чл. 60, ал. 1 КСО приема, че
уврежданията на ищеца са следствие от трудова злополука, настъпила на
06.01.2017 г.
Установяването
на трудовата злополука и професионалната болест става по реда на специални,
административни по своя характер производства, уредени съответно с разпоредбите
на чл. 57-60 КСО и чл. 61-63 КСО, както и в подзаконови нормативни актове. След
влизане в сила на КСО професионалната болест може да се установи само по
административен ред и не може да бъде установявана в исковото производство по
чл. 200 КТ.Съобразно разпоредбата на чл. 63 от КСО признаването на
професионалния характер на заболяването е в компетенциите само на органите на
експертизата на работоспособността, и то по предвидения в Наредбата за реда за
съобщаване, регистриране, потвърждаване, обжалване и отчитане на
професионалните болести, в сила от 06.V.2001 г., ред - с решение на Т. и НЕЛК/
чл. 13 от Наредбата/. Същото се отнася и за трудовата злополука - съобразно
разпоредбата на чл. 57, ал. 3 КСО редът за установяване, разследване,
регистриране и отчитане на трудовите злополуки се определя с акт на МС.
Актът на МС е Наредбата за установяване, разследване, регистриране и отчитане
на трудовите злополуки. При спорове относно наличието на професионална болест
или трудова злополука като предпоставка за възникване на отговорността на
работодателя по чл. 200 КТ съобразно уредбата на трудовата злополука по чл.
56-57 от Правилника за прилагането на Закона за пенсиите от 1958 г. (отм.)
наличието на трудова злополука като предпоставка за отговорността по чл. 200 КТ
може да се установява на общо основание с писмени и гласни доказателства и в
осъдителното исково производство по чл. 200 КТ от пострадалия или неговите
наследници, като се докаже наличието на функционална връзка между увреждането и
изпълнението на трудовите задължения на пострадалия работник или служител. С
новата уредба на трудовата злополука и професионалната болест в чл. 55-67 КСО, в
сила от 01.01.2000 г., при споровете за обезщетения за вреди, настъпили при
действието на КСО, установяването на трудовата злополука и професионалната
болест става само по административен ред и е от изключителната компетентност на
съответните административни органи, поради което не може да се установявана в
исковото производство по чл. 200 КТ. Това са обуславящи отговорността на
работодателя въпроси. Следователно влезлият в сила индивидуален административен
акт обвързва съда, тъй като той е валиден, а страните в настоящото производство
са страни и в приключилото административно.
Въззивният състав приема да са налице
предпоставките на чл.200 КТ за възлагане на професионалния риск от уврежданията
на служителя върху работодателя, тъй като по делото е установено наличието
на трудово правоотношение между ищеца и ответника, и увреждания на служителя,
настъпили в резултат от трудова злополука. Отговорността по чл.200 от КТ е
обективна –вината не е предпоставка на задължението на работодателя за
обезвреда по чл.200 КТ, за възникването, на което е без значение кой е
причинител на увреждането и неговата вина. Имуществената отговорност на
работодателя за обезвреда при трудова злополука възниква независимо от
обстоятелството дали той самият, негов орган или друг негов работник или
служител е виновен за увреждането - арг. чл. 200, ал. 2 КТ. В този смисъл
отговорността на работодателя по чл. 200, ал. 1 КТ е обективна, гаранционно-обезпечителна.
Правният
спор между страните е досежно приложението на чл.52 от ЗЗД при определяне
справедливия размер на дължимото на ищеца обезщетение за претърпeните от него неимуществени вреди, както и досежно наличието
или липсата на съпричиняване от страна на ищеца за настъпването на вредоносния
резултат и евентуално - за размера на съпричиняване,
По
първия спорен между страните въпрос - за приложението на чл.52 от ЗЗД при
определяне справедливия размер на дължимото на ищеца обезщетение за
претърпяните от него неимуществени вреди, настоящият съдебен състав приема
следното:
Обезщетението
за неимуществени вреди е заместващо, а не компенсаторно и законодателят е
предвидил в чл. 52 ЗЗД правната възможност съдът по справедливост да определи
заместващата парична престация, която работодателят дължи на работника като
обезщетение за изживените болки и страдания, които са закономерна последица от
уврежданията, настъпили при трудова злополука. При обсъждане размера на
паричното обезщетение съдът следва да прецени естеството и интензивността на
отрицателните изживявания на пострадалия, както и възрастта на увреденото лице,
ръководейки се от обществения критерий за справедливост към момента на
възникването на правото на обезщетение. За да определи този размер съдът
съобрази вида на травмата, обстоятелствата, свързани с преживяванията на
пострадалия ищец при настъпване на злополуката и в процеса на възстановяването
му, продължителността на възстановителния процес както и възможните бъдещи
последици, усложнения и неудобства, съпътстващи увреждането.
При
съобразяване на горните критерии съдът се доверява на заключението на приетата
по делото като неоспорена СМЕ, което
е изготвено обективно и професионално и в пълнота дава отговор на поставените
му задчи, като не възниква никакво съмнение за правилността му. От същото се
установява, че в резултат на процесната трудова злополука, ищецът е получил
следните травматични увреждания: травма на лявата ръка, изразяваща се в
множество замърсени разкъсно-контузни рани в областта на втори, трети, четвърти
и пети пръсти; размачкване и частични ампутации през крайните части на втори,
трети и четвърти пръсти; увреждане на екстензорните сухожилия на втори, трети,
четвърти и пети пръсти; парциална увреда на екстензорно сухожилие на първи
пръст на лявата ръка с развитие на флексионни контрактури на втори, четвърти и
пети пръсти. Установените травми са в резултат от действието на твърди, тъпи
предмети по механизма на едновременно притискане и преразтегляне, като добре
отговарят да са получени по начина, посочен в исковата молба - от притискане и
изтръгване на части от пръстите на ръката от движението на ремъка към шайбата
на динамо на двигател. Така получените травми са причинили на пострадалия
трайно затруднение на движенията на левия горен крайник за период от около
1-1,5 месеца. Развитието на установените контрактури на увредените пръсти е
причинило на пострадалия постоянно разстройство на здравето, неопасно за живота.
Уврежданията са причинили на ищеца изключително силни болки, както от самото
травматично въздействие, така и от абсолютно задължителното оперативно и
възстановително лечение. Същите са локализирани в крайната част на крайника, в
хватателната му част, поради което пострадалият е бил силно затруднен във
всички елементи на всекидневието си, предвид невъзможността да използва лявата
ръка за опозиция на дясната. По спешност пострадалият е бил хоспитализиран в
УМБАЛМ „Н.И.Пирогов АД“-гр.София, секция „Ортопедична травматология“, Клиника
по хирургия на ръката, където претърпява оперативна интервенция на увредената
ръка. Болничното лечение е продължило още 3 дни. Според вещото лице след
подобряване на период на болнично лечение по време на постелния режим, както и
за дълъг период от време след това, пострадалият е изпитвал и изпитва силни
болки и страдания, значителен физически и битов дискомфорт, невъзможност за
самообслужване. Получената травма е третирана хирургично, като раните са
почистени от замърсявания с опресняване на раневите повърхности; увредените
крайни части на втори, четвърти и пети пръсти са възстановени пластично;
по-тежката травма на трети пръст е наложило отстраняване на средна и крайна
костица, което по своята същност съставлява частична ампутация на 2/3 от
пръста; травмите на втори и четвърти пръсти са имобилизирани с метални импланти
(Киршнерови игли); увредените сухожилия на втори, трети и четвърти пръсти са
възстановени (зашити). Освен посочените хирургически дейности, е приложено
антибиотично лечение и антитетанична профилактика. Трудоспособността на ищеца в
резултат на травмата е била намалена за период от 1-1,5 месеца, обхващащ
времето за зарастване и възстановяване на счупването, но пълното възстановяване
на увредения ляв горен крайник е невъзможно по анатомични причини. Ампутацията на 2/3 от трети пръст на ръката
реализира трайно намалена работоспособност от 50%. Цялостната травма е оценена като 15% загубена трайно намалена
работоспособност с пожизнен характер. Съгласно заключението на вещото лице,
независимо че към момента на прегледа са установени напълно зараснали рани и
счупвания с достигнат максимален физиологичен резултат от лечението и
възстановителните процедури, пълно анатомично възстановяване е невъзможно
поради наличието на анатомичен дефект, изразяващ се в липса на меки тъкани и
кости. Според вещото лице, пострадалият търпи и до настоящият момент значителни
битови неудобства и дискомфорт, свързани с липсата на част от пръстите на
ръката. Болките му продължават и до настоящия момент, а от своя страна
ампутацията е довела до безвъзвратно лишаване на орган от тялото.
От показанията на разпитаната по делото св. Тодорова, чиито показания настоящия съдебен състав намира за
достоверни, логични, последователни и непротиворечиви, отразяващи по обективен
начин развилата се по делото фактическа обстановка около отражението на
претърпените от ищеца вследствие на трудовата злополука неимуществени вреди –
болки и страдания, върху неговото емоционално-психологическо състояние,
посрещането на ежеднежните му нужди и трудностите свързани с това. Показанията на св. Тодорова дават стабилна основа, от която може да се изведе
категоричен извод досежно обстоятелството, че
ищецът, освен търпените интензивни физически страдания, е претърпял
промяна и в психологически план, вследствие на изживения шок и стрес. Станал е
по-затворен, изнервен, нарушил се е
сънят му, изпаднал е в депресивно състояние. В показанията си св. Тодорова, е
дала категорични сведения за наличието на физически затруднения, претърпян
битов дискомфорт, свързан с невъзможност за самообслужване. През цялото време
ищецът е изпитвал сериозна физическа болка и се е нуждаел не само от ежедневна
чужда помощ, но и от превръзки и грижи за раните, както и от раздвижване и
рехабилитация. Поради обстоятелството, че уврежданията на пръстите на
засегнатата от злополуката ръка били тежки, лечебно-възстановителният период до
момента, в който пострадалият е започнал да използва самостоятелно лявата си
ръка, е продължил доста дълго над шест - седем месеца, като пълноценно
използване на ръката е невъзможно към днешна дата и е непостижимо в бъдеще.
Физическите болки и страдания, невъзможността за самообслужване и битовите
несгоди са се отразили негативно и в психологически план на ищеца, включително
и достигане до суицидни мисли. Наред с това ищецът изпитва и емоционален
дискомфорт и срам от вида на осакатената ръка, което е довело до самоизолация
вкъщи, защото се притеснявал да излиза между хора, да не го гледат, криел
ръката в джоба си да не се вижда.
Всичко
изложено дотук води до извода, че увреждането на здравето, което е получил ищецът
в резултат на трудовата злополука е свързано със значителни физически и
психически страдания и болки, които същият търпи ежедневно, които продължават и
в момента и няма да преминат още дълго време, като пълноценното използване на ръката е невъзможно
към днешна дата и е непостижимо в бъдеще време, а предявеният иск е доказан,
както по основание така и по размер. Съдът зачита и обстоятелството, че както по време
на престоя в болница, така и в процеса на възстановяване у дома ищецът е
изпитвал интензивни болки. Съобразява и невъзможността през този период от
време ищецът да се обслужва сам, като се нуждаел от непрестанно съдействие и
помощ от близки и семейство. Освен това обаче, не се очаква напълно
възстановяване на увредения крайник. Освен физическите болки ищецът е претърпял и
сериозно посттравматично стресово разстройство - чувствал се е непълноценен,
изпадал е в депресивни и меланхолични състояния, дори е имал мисли за самоубийство.
Последните обстоятелства се установяват от събраните по делото гласни
доказателствени средства. Настоящият
въззивен състав приема, че размерът на обезщетението за
неимуществените вреди, претърпени от ищеца, е определен от първостепенния съд
съгласно правилата на чл.52 ЗЗД – с оглед принципа за справедливост, и в пълна степен
отговаря на претърпените от него неимуществени вреди. В мотивите си
първоинстанционният съд (основани на събраните по делото гласни доказателства
чрез разпита на свидетеля Тодорова) е приел,
че в конкретния случай, в резултат на уврежданията, ищецът е претърпял силни
болки и страдания като същият и в бъдеще ще има затруднения, както в бита, така
и в работата, освен това е налице и дефект на лявата ръка, който ще влияе и
върху социалните му контакти. Предвид
всички установени по делото обстоятелства, настоящият съдебен състав намира за
справедливо обезщетение от 40 000 (четиридесет хиляди) лв., което би репарирало
процесните неимуществени вреди, търпени от ищеца (доколкото те изобщо могат да
се оценят в пари и да се овъзмездят с парично обезщетение), което да е
достатъчно по размер и същевременно да не води до неговото неоснователно
обогатяване. Този размер на обезщетението съответства на характера и степента
на търпените болки и страдания. В тази връзка доводът на
жалбоподателя - ищец за несправедливо занижаване на размера на обезщетенията е
неоснователен като при определяне на размера на обезщетението първостепенният
съд е обсъдил всички обстоятелства от значение за неимуществените вреди и в
този смисъл насрещната въззивна жалба се явява неоснователна.
От друга страна, правилен е и изводът
на първоинстанционния съд за основателност на възражение на ответника за
намаляване размера на претенциите за неимуществени вреди с размера на
полученото от ищеца застрахователно обезщетение. Както и първостепенният съд е
посочил, съгласно чл. 200, ал. 4 КТ размерът на дължимото от работодателя
обезщетение следва да бъде намален с получените от лицата или от техните
наследници суми по сключените от работодателя договори за застраховане на
работниците и служителите. Ищецът е получил застрахователно обезщетение в
размер на 2829,73 лв., на основание застраховка за риска „Трудова злополука“ по
застрахователен договор, сключен между работодателя и З. „А.и.“ АД, като в исковата молба действително не са изложени обстоятелства, че
претендираното обезщетение за неимуществени вреди е съобразено с факта на вече
получено от ищеца застрахователно обезщетение, поради което правилно
определеното от СРС обезщетение за неимуществени вреди, чийто размер се споделя
от настоящия съдебен състав като справедлив по смисъла на чл.52 от ЗЗД, следва
да се намали с посочената по-горе сума. Следователно предявеният иск за
неимуществени вреди е основателен за сумата от 37
170,27 лв.
като следва да се отхвърли за горницата до
предявения размер от 60 000 лв.
По
втория спорен въпрос - за приложението на чл.201, ал.2 от КТ, настоящият съдебен състав намира, че правилно
и обосновано първоинстанционният съд е приел, че от ответника не е проведено
главно и пълно доказване на твърдението му за съпричиняване от страна на ищеца
на вредоносния резултат, което да обуславя намаляване или изключване на
отговорността на ответника - работодател. За да бъде изключена или намалена
отговорността на работодателя за обезвреда на щетите от трудовата злополука,
нормата на чл.201, ал.2 от КТ изисква работникът да е допринесъл за
настъпването й с поведение /действия или бездействия/ реализирано при груба
небрежност. Грубата небрежност е налице в случая когато пострадалият
работник е предвиждал настъпването на неблагоприятния резултат, но се е
надявал, че той няма да настъпил или че ще бъде предотвратен. Както приема и
константната съдебна практика грубата небрежност представлява тежко нарушаване
на дължимата грижа, при положение че пострадалият е могъл да я съблюдава в
конкретната обстановката, каквото един обикновен човек, поставен в същата
обстановка не би могъл да го допусне /Решение № 79 от 27.02.2012 г. по гр. д. №
673/2011 г., Г. К„ IV Г. О. на ВКС, постановено по реда на чл.290 от ГПК/.
Отнесена към правилото на чл.201,ал.2 от КТ грубата небрежност означава
реализиране на определено поведение /действие или бездействие/ от работника в
нарушение на установените от работодателя правила за безопасност на труда, при
което работникът е предвиждал възможността от настъпване на вредоносен
резултат, но се е надявал той да не настъпи или да предотврати същия,
разчитайки на притежаваните знания и умения. С постановеното по реда на чл.290
от ГПК Решение № 719/ 10.11.2009 г. по гр.д.№ 2898/2008г. на I ГО на ВКС е
прието, че не всяко нарушение на правилата за безопасността на труда мотивира
приложението на чл. 201, ал. 2 КТ, а само субективното отношение на
пострадалия, довело до осъществяването на грубата небрежност от негова страна
като елемент от неговото виновно действие, като вината не се предполага, а
следва да бъде установена. Доказателствената тежест за установяване
проявлението на грубата небрежност е на страната на работодателя. В конкретния
случай съдът приема, че по делото не е проведено пълно и главно доказване от
страна на ответника - работодател, че ищецът при изпълнение на трудовите си
задължения в момента на злополуката е действал с груба небрежност. Простото
позоваване на констатацията на комисията в Протокол № 18 от 16.02.2017 г., че
ищецът е нарушил чл.126 т.5, т.6 и т.13 от КТ, чл.33 от ЗЗБУТ, т.11 от
Приложение №1 към чл.1, ал.2 на Наредба №12 и т.11 от Инструкция за безопасна
работа при ремонт на автобуси не може да обуслови приложението на чл. 201, ал.
2 КТ, тъй като тази констатация не е обвързваща за съда, а следва да се
установи по делото с всички допустими доказателства за това. Доказателства
обаче, в тази насока не са ангажирани от ответника, поради което по делото не
се установява фактическият състав на чл. 201, ал. 2 КТ и не е налице
съпричиняване при настъпването на трудовата злополука от работника при груба
небрежност, поради което и първоинстанционният съд правилно не е уважил
възражението на ответника основано на нормата на чл.201,ал.2 от КТ.
В
упражнение на правомощията си по чл.271 от ГПК въззивната инстанция е длъжна да
потвърди решението в обжалваните му части.
С оглед изхода на спора пред въззивната инстанция и
неоснователността и на двете въззивни жалби на страните не следва да им бъдат
присъждани сторените в настоящата съдебна инстанция разноски и същите следва да
се понесат от тях така, както са сторени.
Водим от
горното, Софийски градски съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 48842 от 22.02.2019 г. по
гр.д. № 20331/2017 г. по описа на СРС, ГО, ІІ ГО, 71 съста, вкл.в частта за
разноските.
Решението в ЧАСТТА, с която исковете с
правно основание 200, ал.1 от КТ за сумата от 163,65 лв. в обезщетение на
имуществени вреди - разходи за лечение, потребителски такси, лекарства и
възстановителни средства, настъпили като резултат от трудова злополука на
06.01.2017 г., ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата
молба - 30.03.2017 г., до окончателното плащане, за сумата от 900 лв. в обезщетение
на имуществени вреди - пропуснати ползи от възнаграждение за труд поради
загубена трудоспособност в периода от 06.01.2017 г. до 30.03.2017 г., ведно със
законната лихва от датата на завеждане на исковата молба - 30.03.2017г., до
окончателното плащане, като
необжалвано е влязло в сила.
Решението е постановено при участието на З. „А.и.“
АД с ЕИК: ***** и адрес *** като трето лице - помагач на страната на ответника.
Решението може да се обжалва с касационна жалба
пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.