РЕШЕНИЕ
№ 135
гр. гр.Мадан, 08.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – МАДАН в публично заседание на двадесет и девети
юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Димитър Ив. Стратиев
при участието на секретаря Милка Ас. Митева
като разгледа докладваното от Димитър Ив. Стратиев Гражданско дело №
20245430100383 по описа за 2024 година
Производството по делото е образувано по искова молба, подадена от В.
А. П., ЕГН: ********** против „******* ЕИК: ******** с която е предявен
иск с правно основание чл. 124 ГПК за признаване за установено, че ищцата
не дължи на ответното дружество следните суми: 2194.60 лева - главница по
договор за потребителски кредит *******/******* г. между „******и В. А. П.,
прехвърлено по силата на Приложение № *от дата ****** г. към Рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от ****** г. в полза на
„********* - 212.36 лева - договорна лихва за периода от 06.12.2018 г. до
28.06.2023 г.; - 149.19 лева - обезщетение за забава, считано от 29.06.2023 г. до
датата на подаване на заявлението в съда, ведно със законната лихва от датата
на подаване на заявлението в съда - 28.12.2023 г. до окончателното изплащане
на задължението, за които суми е издаден изпълнителен лист по ч. гр. д. №
***/**** г. по описа на РС М. въз основа на който е образувано изпълнително
дело № *******по описа на ЧСИ С. Д., поради недействителността на
договора за кредит.
В исковата молба се сочи, че на 28.03.2024 г. по частно гражданско дело
№ 128/2024 г. по описа на Районен съд М. в полза на ответника по настоящия
иск - „*******, ЕИК ********, е издадена Заповед № ** за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК, с която съдът е разпоредил дльжникът В.
А. П., ЕГН: **********. с адрес град Р., ул.********* община Р., област С. да
заплати на кредитора „******* следните суми: - 2341.60 лева (два хиляди
триста четиридесет и един лева и шестдесет стотинки) - главница по Договор
за потребителски кредит ******, сключен на ******. между *******и В. А. П.
(кредитополучател), прехвърлено от по силата на Приложение № ******
***** г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия)
от *****г. в полза на „*******; 212.36 лева (двеста дванадесет лева и тридесет
1
и шест стотинки) - договорна лихва за периода от 06.12.2018 г. до 28.06.2023 г.;
149.19 лева (сто четиридесет и девет лв. и деветнадесет стотинки ) -
обезщетение за забава, считано от 29.06.2023 г. до датата на подаване на
заявлението в съда; ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението съда - 28.12.2023г. до окончателното изплащане на задължението,
както и направените по делото разноски в размер на 54.06 лева (петдесет и
четири лева и 06 стотинки) - държавна такса и 50 лева (петдесет лева) -
юрисконсултско възнаграждение, изчислено съгласно чл. 26 от Наредба за
заплащането на правната помощ. Посочено е, че вземането произтича от
следните обстоятелства: „Неизпълнение на парични задължения по Договор за
потребителски кредит ******, сключен на ***** г. между ******и В. А.
П. (кредитополучател), прехвърлено от по силата на Приложение № * от дата
*****23 г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия)
от ***** г. в полза на „******. На 06.12.2018 г. В. А. П., в качеството на
Кредитополучател, е сключил Договор за отпускане на револвиращ
потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта № *******.
Договорът е сключен при спазване на разпоредбите на Закона за
потребителския кредит. Подписвайки договора за кредит,
Кредитополучателят е заявил, че му е предоставена своевременно
преддоговорна информация по смисъла на чл. 5 от ЗПК и общи условия за
издаване и ползване на кредитна карта, както и екземпляр от договора за
кредит. Кредиторът е предоставил на Кредитополучателя кредитна карта
******с персонален идентификационен номер. Картата позволява чрез нея да
бъдат извършвани теглене в брой от банкомати (ATM) и плащания чрез
терминални устройства (POS), както и други услуги, достъпни чрез ATM или
POS в страната и чужбина. Преди използването на картата
Кредитополучателят е длъжен да я активира съгласно процедурата за
активиране на кредитната карта посочена в Договора, като задълженията на
Кредитополучателя по тази карта възникват към момента на активиране на
картата. Кредитополучателят има право да усвоява предоставеният му кредит
и чрез услугата превод на пари по сметка от размера на револвиращия кредит
в рамките на наличния лимит, както и услугата покупка на изплащане в
мрежата от търговски партньори на кредитора, като при всяко ползване на
тази услуга се подписва приложение към Договора, съдържащо конкретните
параметри на транзакцията. Неплатените вноски по услугата покупка на
изплащане се удържат от размера на разполагаемия кредитен лимит.
Кредитополучателят се е възползвал от предоставения му револвиращ кредит
като на ***** г. посредством услугата „********“ е усвоил част от
отпуснатият му кредитен лимит. Съгласно Договора за кредит е подписано
Приложение към Договора за револвиращ кредит с код на усвояване ****** с
което са уговорени съответните параметри относно усвояването на част от
кредитния лимит за извършената покупка на изплащане. Кредитополучателят
в периода ******г. до ***** г. е усвоил от кредитната карта общата сума от
2000 лв. На *******. е подписано Приложение * към Рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания от ****** г., вземания от ***** г.,
сключен на основание чл. 99 от ЗЗД между ****** и ********, ЕИК *******,
по силата на който вземанията, произтичащи от Договор за отпускане на
револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта
****** от дата *****г. е прехвърлено в полза на *****, изцяло с всички
2
привилегии, обезпечения и принадлежности, включително и всички лихви.
Договорът за заем съдържа изрична клауза, която урежда правото на
кредитора да прехвърли вземането си в полза на трети лица. Длъжникът е
уведомен по реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД за извършената продажба на вземането
от страна на ****я с Уведомително писмо изх. № ******* от ****** г.,
изпратено с известие за доставяне и получено от длъжника. “
В молбата се твърди, че Заповедта за изпълнение е връчена на ищцата
на 08.04.2024г. и в едномесечния срок по чл.414 ГПК тя не е подала
възражение срещу нея, поради което с Разпореждане № ***/***г. съдът е
разпоредил да се издаде изпълнителен лист за сумите в заповедта.
Ищцата счита, че не дължи част от сумите, за които е издаден
изпълнителен лист по частно гражданско дело № ***/2024г. по описа на PC
М., а именно следните суми:
- 2194.60 лева (два хиляди триста четиридесет и един лева и шестдесет
стотинки) - главница по Договор за потребителски кредит ******* сключен на
****** г. между ****** и В. А. П. (кредитополучател), прехвърлено от по
силата на Приложение № * от дата *** г. към Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания (цесия) от ***г. в полза на „******
- 212.36 лева (двеста дванадесет лева и тридесет и шест стотинки) -
договорна лихва за периода от 06.12.2018 г. до 28.06.2023 г.;
- 149.19 лева (сто четиридесет и девет лв. и деветнадесет стотинки) -
обезщетение за забава, считано от 29.06.2023 г. до датата на подаване на
заявлението в съда; ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението съда - 28.12.2023 г. до окончателното изплащане на
задължението.
Твърди, че дължи на ответника ******амо сумата от 147,00 лева,
представляваща разликата между чистата стойност на кредита, предоставен от
праводателя на ответника по Договор за потребителски кредит *******,
сключен на ****** г. между *******и В. А. П. в размер на 2 000,00 лева и
направените от кредитополучателя плащания до подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ЕПК в размер на 1853,00 лв.
Сочи, че тъй като в производството по частно гражданско дело №
***/****г. по описа на PC Мадан не е разгледано в пълнота наличието на
неравноправни клаузи в договора за кредит и отражението им върху
задължението на потребителя, за нея е налице правен интерес от установяване
на недължимост на част от сумите, за които е издаден изпълнителен лист по
делото, въз основа на който срещу нея е образувано изпълнително дело №
***/****г. по описа на ЧСИ С. Д., peг. № *******
Позовава се на практиката на СЕС - решение от 18.02.2016 г. по дело С-
49/14, решение от 17.05.2022 г. по дело С-600/19, решение от 18.01.2024 г. по
дело С-531/22 и решение от 29.02.2024 г. по дело С-724/22, където се
изтъква необходимостта националните процесуални разпоредби, уреждащи
принципа на сила на пресъдено нещо, да бъдат прилагани при съобразяване е
принципа на ефективност, т.е. да не препятстват възможността за ефективна
съдебна закрила на потребителите. СЕС изтъква също, че при липса на
ефективен контрол върху потенциална неравноправност на клаузи от договор
3
е потребител не би могло да се гарантира спазването на предоставените с
Директива 93/13 гаранции, и с оглед на това е приел, че правото на ЕС не
допуска национална правна уредба, която поради действие на силата на
пресъдено нещо и на преклузивни срокове, не позволява на националния съд
да провери неравноправния характер на договорни клаузи.
С решението от 18.02.2016 г. по дело С-49/14 СЕС е постановил, че
Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална
правна уредба, която не позволява на сезирания съд да провери служебно в
производството по изпълнение на заповед за плащане неравноправния
характер на клауза, съдържаща се в договор, сключен между търговец и
потребител, когато сезираният със заявлението за издаване на заповед за
плащане орган не е компетентен да извърши такава преценка. С решението от
17.05.2022 г. по дело С-600/19 е прието, че чл. 6, § 1 и чл. 7, § 1 от Директива
93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна
уредба, която поради действието на сила на присъдено нещо и на
преклузивния срок не позволява нито на съда в производството по
принудително изпълнение да провери неравноправния характер на договорни
клаузи, нито на потребителя - след изтичането на срока за подаване на
възражение - да се позове на неравноправността на тези клаузи в това
производство или в последващо производство по установителен иск, когато
при образуването на производството за принудително изпълнение посочените
клаузи вече са били проверени служебно от съда относно евентуално
неравноправния им характер, но съдебното решение, с което се допуска
принудителното изпълнение, не съдържа никакви мотиви, дори в обобщен
вид, свидетелстващи за извършването на тази проверка, и в това решение не е
посочено, че преценката на съда след посочената проверка повече не може да
бъде оспорвана, тъй като не е направено възражение в посочения срок.
С решението от 18.01.2024 г. по дело С-531/22 СЕС е доразвил тази своя
практика, като е приел, че чл. 6, § 1 и чл. 7, § 1 от Директива 93/13 трябва да се
тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, която
предвижда, че национална юрисдикция не може служебно да провери
евентуално неравноправния характер на договорни клаузи и да приложи
произтичащите от това последици, когато упражнява контрол върху
производство по принудително изпълнение, основано на решение, с което се
постановява ползване със сила на пресъдено нещо заповед за плащане, ако
тази правна уредба не предвижда такава проверка на стадия на издаване на
заповедта за плащане, или когато такава проверка е предвидена едва на етапа
на подаване на възражение срещу съответната заповед за плащане, ако
съществува немалък риск засегнатият потребител да не подаде изискваното
възражение било поради твърде краткия срок, предвиден за тази цел, било с
оглед на разходите, до които едно съдебно производство би довело с оглед на
размера на оспорватото задължение, било защото националната правна уредба
не предвижда задължение за предоставяне на цялата необходима информация
на този потребител, за да може той да определи обхвата на правата си.
В молбата се сочи, че в същия смисъл и в ново доразвитие на горната
практика е и решението от 29.02.2024 г. по дело С-724/22, с което СЕС е
постановил следното:
1) чл. 7, § 1 от Директива 93/13 във връзка с принципа на ефективност
4
трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, която
поради преклузия не позволява на съда, сезиран е изпълнението на заповед за
плащане, служебно или по искане на потребителя да провери за евентуална
неравноправност на клаузите, съдържащи се в договор за кредит, сключен
между продавач или доставчик, и потребител, когато такава проверка вече е
била извършена от съда във фазата на заповедното производство, стига
въпросният съд да е упоменал в акта си клаузите, предмет на тази проверка, да
е изложил, макар и в обобщен вид, причините, поради които тези клаузи не са
неравноправни, и да е посочил, че при неупражняване в определения срок на
предвидените в националното право способи за оспорване на този акт ще се
преклудира възможността на потребителя да се позовава на евентуалната
неравноправност на въпросните клаузи; и 2) чл. 7, § 1 от Директива 93/13 във
връзка е принципа на ефективност трябва да се тълкува в смисъл, че не
допуска национална правна уредба, която не позволява на съда, сезиран е
изпълнението на заповед за плащане, да предприеме служебно действия по
събиране на доказателства, за да установи необходимите фактически и правни
обстоятелства е цел да провери за евентуална неравноправност на клаузите,
съдържащи се в договор за кредит, сключен между продавач или доставчик, и
потребител, когато проверката, извършена от компетентния съд във фазата на
заповедното производство, не отговаря на изискванията на принципа на
ефективност, що се отнася до тази директива.
В молбата се цитира и - Решение № 491 23.07.2024 г. по гр. дело № 1767
/ 2023 г. ВКС, Определение № 1199 от 09.05.2024 г. по ч.гр.д. № 1304/2023 г. II
т.о. ВКС, като предвид посочената практика и на СЕС и на ВКС по
поставения въпрос, по въпроса за неравноправни клаузи в Договор за
потребителски кредит ******** сключен на **** г. между ********и В. А. П.
не се е формирала сила на присъдено нещо и съдът по настоящото дело следва
да ги разгледа, за да осигури ефективно приложение на правото на ЕС и
потребителската защита да бъде приложена.
Сочи се, че с Решение от 4 октомври 2007 г. по дело С-429/05 Rampion
and Godard, ECLI:EU:C:2007:575, т. 59, 60 и 63 Съдът на ЕС се дава ясен
ориентир за отговор на поставените въпроси, където изрично се посочва, че
съображенията и възможността съдията служебно да следи за неравноправни
клаузи по смисъла на Директива 93/13/ЕИО са валидни и по отношение на
защитата на потребителите, предвидена в член 11, параграф 2 от Директива
87/102.
„59 Съдът обаче нееднократно е приемал, че както е видно от
съображенията на Директива 87/102, същата е приета за постигане на двойна
цел — да гарантира, от една страна, изграждането на общия пазар на
потребителски кредити (трето и четвърто съображение), и от друга страна, да
се защитят потребителите, вземащи подобни кредити (шесто, седмо и девето
съображение) (Решение от 23 март 2000 г. по дело Berliner Kindi Brauerei, С-
208/98, Recueil, стр. 1-1741, точка 20 и Решение от 4 март 2004 г. по дело
Cofinoga, С-264/02, Recueil, стр. 1-2157, точка 25).
Първоначално препращащият съд пита дали практиката на Съда във
връзка е възможността съдията служебно да посочи разпоредби от Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи
в потребителските договори (OB L 95, стр. 29; Специално издание на
5
български език, 2007 г., глава 15, том 2, стр. 273), следваща по-специално от
Решение от 27 юни 2000 г. по дело Oceano Grupo Editorial и Salvat Editores (С-
240/98 до С-244/98, Recueil, стр. 1-4941) и Решение от 21 ноември 2002 г. по
дело Cofidis (С-473/00, Recueil, стр. 1-10875), може да бъде отнесена към
Директива 87/102.
Както изтъкват правителствата на Испания и на Италия, както и
Комисията, и както е посочено в точка 102 и следващите от заключението на
генералния адвокат, тези съображения са валидни и по отношение на
защитата на потребителите, предвидена в член 11, параграф 2 от Директива
87/102.“
Този извод се потвърждава и с Определение от 16.11.2010г. по дело С -
76/10, ECLI:EU:C:2010:685, с което се приема, че Директива 87/102 за
потребителския кредит, изменена с Директива 98/7/ЕО /сега директива
2008/48/ЕО/ трябва да се тълкува в смисъл, че позволява на националния съд
служебно да прилага разпоредбите, които транспонират във вътрешното право
чл. 4 от последната директива и предвиждат, че при непосочване на ЕПР в
договор за потребителски кредит, предоставеният кредит се счита за
освободен от лихви и разноски.
Този извод е потвърден с Решение от 9 ноември 2016 година по дело С-
42/15, ECLI:EU:C:2016:842, т. 68.
Практиката е доразвита и с Решение на Съда (втори състав) от 5 март
2020 г. по Дело С-679/18, ECLI:EU:C:2020:167,B Т. 23 на което се посочва: [..]
както Съдът е постановил във връзка със спазването на задължението за
предоставяне на информация, предвидено в член 10, параграф 2 от Директива
2008/48, което също допринася за осъществяването на целта на тази
директива, припомнена в точка 21 от настоящото решение, че на потребителя
не би могло да се предостави ефективна защита, ако националният съд не е
длъжен, след като разполага с необходимите за тази цел данни от фактическа и
правна страна, да проверява служебно дали е изпълнено задължението на
кредитора, посочено в член 8 от посочената директива (вж. по аналогия
решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerova, С-377/14,
EU:C:2016:283, т. 66 и 70).
В т. 24 продължава ,. освен това, когато националният съд е установил
служебно неизпълнението на това задължение, той е длъжен, без да чака
потребителят да направи искане в този смисъл, да приложи всички правни
последици, произтичащи от националното право в случай на такова
неизпълнение, стига да се спази принципът на състезателност и установените
в това право санкции да отговарят на изискванията на член 23 от Директива
2008/48, както са тълкувани от Съда (вж. в този смисъл решение от 21 април
2016 г., Radlinger и Radlingerova, С-377/14, ETJ:C:2016:283, т. 71, 73 и 74). В
това отношение следва да се припомни, че член 23 от тази директива
предвижда, от една страна, че системата от санкции, приложими в случай на
нарушение на националните разпоредби, приети съгласно член 8 от същата
директива, трябва да бъде определена по такъв начин, че санкциите да бъдат
ефективни, пропорционални и възпиращи, и от друга страна, че държавите
членки вземат всички необходими мерки, за да гарантират тяхното прилагане.
В тези граници изборът на санкции е по усмотрение на държавите членки (вж.
6
в този смисъл решение от 27 март 2014 г., LCL Le Credit Lyonnais, С-565/12,
EU:C:2014:190, т. 43).“
С оглед цитираната съдебна практика, ищцата сочи, че съдът следи
служебно за чл. 11 ЗПК и ако не се разгледа тези въпроси и не изложи мотиви
в тях решението му в тази част не се ползва със сила на присъдено нещо и
съдът може да го преразгледа в последяващо производство, каквото е
настоящото.
Отношенията на страните, произтичащи от горепосочения договор,
попадат под правната регламентация на Закона за потребителския кредит. В
чл. 9 от ЗПК е дадена легална дефиниция на договора за потребителски
кредит, съгласно която той е договор, въз основа на който кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане, е изключение на договорите за предоставяне на услуги
или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от
време, срещу задължение на длъжника - потребител да заплати стойността на
услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през
целия период на тяхното предоставяне. Условие за неговата действителност е
писмената форма - чл. 10, ал. 1 от ЗПК. Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12,
ал. 1-9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
В молбата се сочи, че при сключването на Договор за потребителски
кредит ********, сключен на******** г. между ******** и В. А. П. е
нарушено изискването на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, съгласно който „договорът за
потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен
носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се
представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в
два екземпляра - по един за всяка от страните по договора.“. В случая всички
елементи от договора за със шрифт по-малък от 12, което води до
недействителност на договора.
Сочи се, че договорът за потребителски кредит е недействителен и
поради неспазване на императивните изисквания, залегнали в чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК. Така, в процесния договор, кредиторът се е задоволил единствено с
посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР,
но липсва ясно разписана методика на формиране годишния процент на
разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се
формира посочения в договора ГПР от 33,05 %. Съобразно разпоредите на
ЗПК, Годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест, в посочената
величина като глобален израз на всичко дължимо по кредита следва по ясен и
разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които
длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
Ищецът твърди, че в конкретния случай, в процесния договор за кредит,
яснота досежно посочените обстоятелства липсва. Посочен е лихвен процент
по заема /който е фиксиран /, както и годишно оскъпяване по заема, но не се
7
изяснява как тези стойности се съотнасят към ГПР по договора.
Сочи се също, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно
заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите
по кредита по начин, различен от законовия е недопустимо в
материалноправен смисъл, като тези съставни елементи обаче, остават
неизвестни и на практика, така се създават предпоставки кредиторът да ги
кумулира, завишавайки цената на ресурса.
Ищцата твърди, че не става ясно какво се включва в общите разходи за
потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото в тарифата към заема освен
лихвения процент са предвидени и такси за администриране на просрочени
вноски, месечни такси за обслужване, такси за теглене на пари в брой от
банкомат, за справки за разполагаем лимит в банкомат. От така изложеното не
може да се направи еднозначен извод, че тези разходи са включени при
формиране на ГПР, нито че същите са изключени.
С посочването в договора за кредит на обща стойност на плащанията
кредиторът не е изпълнил изискването за посочване в договора на общата
дължима сума от потребителя, изчислена към сключване на договора.
Съгласно § 1, 2 и 3 на ДР на ЗПК тя следва да включва общия размер на
кредита (предоставената по договора сума — в случая 2 000,00 лв.) и общите
разходи по кредита (освен възнаградителната лихва, всички други такси,
комисионни и възнаграждения, свързани с договора, известни на кредитора и
които следва да се заплатят от потребителя, вкл.застрахователни премии,
дължими като разход за допълнителна услуга, свързана с договора за кредит и
задължителна при предоставянето му). По този начин е нарушено правото на
потребителя да разбере каква обща сума дължи по кредита, а не да се налага
сам да изчислява същата. Липсата на посочване на компонентите на сумата от
2 467,92 лв., каква част от нея съставлява възнаградителна лихва, каква част са
разходи и какво включват те, включват ли „застраховка”, не преодолява тази
неяснота за потребителя, а я задълбочава.
Сочи, че легална дефиниция на годишния процент на разходите е
дадена в чл. 19, ал. 1 от ЗПК, където е посочено, че това понятие отразява
разходите по кредита за потребителя - настоящи и бъдещи, преки и косвени,
комисионни и възнаграждения от всякакъв вид, включително и за посредници,
които се изразяват като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит, а във втората алинея от обсъждания текст е указано, че ГПР се
изчислява по формула съгласно Приложение 1 към Закона. От определението
е видно, че годишният процент на разходите включва лихвеният процент по
кредита, както и всички останали разходи, които следва да бъдат заплатени
към момента на сключване на договора или в бъдеще. Ищцата счита, че в
настоящия случай застрахователната премия следва да бъде включена в
годишният процент на разходите по кредита, като сочи, че този извод следва и
от обстоятелството, че в случая застрахователната премия, представлява част
от месечната погасителна вноска по кредита, като при това положение
годишния процент на разходите, изчислен, съобразно параметрите главница,
възнаградителна лихва и еднократна „такса ангажимент“ не отговаря на
действителния такъв, тъй като в размера му не е включена дължимата от
кредитополучателя застрахователна премия.
8
Ищцата твърди, че при включването в ГПР на застрахователната
премия, размера на разходите нараства. Следователно застрахователната
премия в нарушение чл. 19,ал. 1 вр. с §1 т.1 ДР на ЗПК не е включена в
годишния процент на разходите по кредита, за който липсват данни как е
определен, а същевременно е включена в главницата по договора, за която се
начислява договорна лихва. Твърди, че договорената застрахователна премия
е разход пряко свързан с кредита и на основание чл.19 ал.1 ЗПК следва да се
включи в годишния процент на разходите, като сочи, че в противен случай се
заобикалят изискванията на закона за точно посочване финансовата тежест на
кредита за длъжника, както и се заобикаля ограничението на чл.19 ал.4 от ЗКП
за ГПР, не по-голям от петкратния размер на законната лихва, което води до
недействителност на договора по смисъла на чл.22 ЗПК.
В молбата се твърди, че при включването на застрахователната премия в
изчисляването на ГПР, размерът му е 63,33% - надвишаващ прага по чл.19
ал.4 ЗПК и почти двоен на посочения в договора за кредит.
Твърди се, че бланкетното посочване единствено на крайния размер на
ГПР на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните
компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата
на чл. 19, ал. 1 ЗПК, като целта на цитираната разпоредба е на потребителя да
се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите,
които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи, поради
което ищцата счита, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен
процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но
изрично, изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът
ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Това задължително
съдържание съгласно чл. 11 от ЗПК следва да е налице към момента на
подписване на договора от страна на кредитополучателя, тъй като именно към
този момент същия следва да изрази своето информирано съгласие по
отношение на неговите общи параметри.
Сочи се също, че Годишният процент на разходите включва общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи — лихви, други
преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.
ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит - чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Ищцата твърди, че с приемането на посочените разпоредби е поставена
„рамка“ по отношение на уговорките при потребителските кредити за размера
на лихвите и съответно при нарушение на законовата разпоредба клаузите в
договора за дължимостта на всеки един от компонентите на ГПР са нищожни.
Цитира се Решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС, където е прието,
че посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР,
представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и
следователно относно цената, посочена в член 6, параграф 1, буква „г“) от
Директива 2005/29 . След като посочването на такъв ГПР подтиква или може
да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен
случай не би взел, тази невярна информация трябва да се окачестви като
„заблуждаваща“ търговска практика на основание член 6, параграф 1 от тази
9
директива . Установяването на нелоялния характер на такава търговска
практика представлява един от елементите, на които по силата на член 4,
параграф 1 от Директива 93/13 компетентният съд може да основе преценката
си за неравноправния характер на договорните клаузи относно цената на
отпуснатия на потребителя кредит.
Ищцата сочи, че съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т.
7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен, а съгласно чл. 23
от ЗПК, когато договорът за кредит е обявен за недействителен, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита, като твърди, че в случая е нарушена разпоредбата на чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, съгласно която договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин.
Сочи също, че определеният в посочения договор ГПР е в размер на
33,05%, но без да са включени разходите за застрахователна премия в размер
на 293,38 лева, посочени в раздел „Параметри и условия“ и т.2 от Условията
по договора, като при включването на тези разходи се установява, че ГПР е в
по - голям размер от посочения в договора и надвишава законово установения
по изричното предвиждане на чл. 19, ал. 5 във връзка с ал. 4 от ЗПК,
съобразена с размера на ОЛП на БНБ към датата на сключване на договора.
Твърди се, че застрахователната премия от 293,38 лв. не е включена в
стойността на кредита, а тя представлява пряк разход от кредита, поради което
следва да бъде включена в ГГ1Р, което в случая не е направено, като по тази
начин се постига заобикаляне на изискването за максималния размер на ГПР,
определен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК , което води до недействителност на договора
на основание чл. 22 от ЗПК.
Ищцата сочи, че изискването за изготвяне на договора на ясен и
разбираем език включва яснота и разбираемост на клаузите не само от
граматическа гледна точка, но прозрачно и недвусмислено изложение на
съдържанието на правата и задълженията на страните, така че потребителят да
може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите
за него икономически последици.
Твърди, че от посочените в процесния договор параметри за размер на
отпуснатия кредит, срок за издължаване, такса ангажимент, застрахователна
премия и ГПР, както и посочването, че погасяването на кредита се дължи на
равни анюитетни месечни вноски, не може да бъде установено как е
формиран размера на дължимите месечни погасителни вноски, съответно
общата сума, дължима от потребителя.
В молбата си ищцата твърди, че е нарушен чл. 10, ал. 1 ЗПК, като сочи,
че в договора липсва конкретизация относно начина, по който е формиран
посочения процент ГПР, което води и до неяснота относно включените в него
компоненти, а това от своя страна е нарушение и на основното изискване за
сключване на договора по ясен и разбираем начин - чл. 10, ал. 1 ЗПК
10
Сочи, че в погасителния план към договора за кредит, подписан от
кредитополучателя, е посочен общият размер на месечната вноска, без да е
посочен съответният размер главница и лихва, които се погасяват, поради
което следва да се приеме, че задължението по чл. 11, ал. 1, т. 11 не е
изпълнено. Това води на отделно и самостоятелно основание до предвидената
в чл. 22 ЗПК недействителност на договора за потребителски кредит.
Освен това, ищцата твърди, че договорът за потребителски паричен
кредит е изписан с шрифт размер 10, което е самостоятелно основание за
неговата недействителност, тъй като при сключването му изискването за
форма по чл. 10 ,ал. 1 от ЗПК не е налице, тъй като макар договорът да е
сключен в надлежна писмена форма и на хартиен носител, видно от
съдържанието му, същото, считано от т.1 и до края на договора, е с шрифт по-
малък от 12, обуславящо недействителността му само на това основание, на
основание чл. 20 от ЗПК. В подкрепа на становището си ищцата се базира на
съдебна практика - Определение № 50706 от 04.10.2022 г. по гр. д. № 851 /
2022 г. на Върховен касационен съд, 4-то ГО: „Разпоредбата на чл.10, ал.1
ЗПК във визираната и част установява форма за действителност на договорите
за потребителски кредит - писмена, да са написани на хартиен или друг траен
носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договорите да са
написани с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в два
екземпляра - по един за всяка от страните по договора.
В молбата се сочи, че разпоредбата на чл.22 ЗПК предвижда, че когато
не са спазени изискванията на посочени разпоредби, първата от които е тази
на чл.10, ал.1, договорът за потребителски кредит е недействителен, като и, че
разпоредбите са императивни, ясни и не се нуждаят от тълкуване по ред на
чл.280, ал.1, т.3 ГПК. От тях следва ясния отговор на поставения въпрос, че
нарушаването на изискването за минимален размер на шрифта (12),
представлява отделно основание за недействителност. От съдържанието на
разпоредбата е ясно, че за начина за определяне на размера на шрифта, законът
препраща към текстообработващата програма, която е използвана за
написване на договора, а не към друг стандарт - държавен или международен,
поради което въпросът дали е необходим такъв стандарт е неотносим, без
значение за спора (не е обуславящ). Съгласно приетото по преюдициално
запитване с определение от 14.04.2021 г. по дело С-535/2020 на Съда на
Европейските общности, Директива 87/102/ЕИО допуска национална правна
уредба, която налага всички елементи на договор за потребителски кредит да
бъдат представени е еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от
12.“, като в този смисъл съдът се е произнесъл и е Решение № 4066 от
20.07.2023 г. по в. гр. д. № 8169/2022 г. на СГС, Решение № 235 от 09.12.2021
г. по в. т. д. № 489/2021 г. на Апелативен съд - П. Решение № 260042 от
28.08.2020 г. по в. гр. д. № 1197 / 2020г. на VI състав на Окръжен съд - П.,
Решение № 267030 от 15.12.2021 г. по в. гр. д. № 5311 / 2021 г. на Възз. IV-
a състав на С. градски съд, и други.
Ищцата се позовава на Решение от 21.03.2024г. на СЕС по дело № С-
714/22, с което е постановено, че член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година стносно
договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО
на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че член 10, параграф 2, буква ж) и
11
член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в
договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите,
включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи,
посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от
лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води
единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената
в заем главница.
Твърди, че съгласно чл. 22 от ЗПК - когато не са спазени изискванията
на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът
за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.
Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й
са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност
на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (чл.23 ЗПК), поради
което се сочи, че потребителят - ищецът по настоящото дело, би следвало да
дължи връщане само на чистата стойност по кредита, но не и лихви или други
разходи. Твърди също, че извършените от нея плащания по кредита в общ
размер 1853,00 лева следва да се отнесат към погасяване само на действително
възникналите задължения за връщане на усвоената сума, като счита, че липсва
основание за заплащане на претендираната главница в частта й за сумата от
2914,60 лева, лихви и други такси по договора. За заплатените от нея суми в
полза на праводателя на ответника ищцата прилага и моли да се приемат като
доказателства по делото заверени копия на разписки от „Изипей“ АД. По
изложените съображения моли за уважаване на иска.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника, с който
оспорва исковата молба като процесуално недопустима.
Ответникът сочи, че въз основа на подадено на ****** г. заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, основано на процесния
договор за кредит срещу ищеца В. П. е образувано ч.гр.д. ***/*** г. по описа
на Районен съд – М., като срещу издадена заповед за изпълнение длъжникът
не е възразил в законоустановения срок и същата му е била връчена на
08.04.2024г., като ищцата не е подала възражение в законоустановения
едномесечен срок. Счита, че установеното със заповедта вземане не подлежи
на пререшаване, освен чрез използване на извънредните способи,
лимитативно очертани в чл. 423 ГПК аналогични на чл. 303, ал. 1, т. 1 и т. 5
ГПК, като цитира постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК Определение
№ 214 от 15.05.2018 г. на ВНС по ч. гр. д. № 1528/2018 г., IV г. о., където
изрично е посочено: „Влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на
присъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че вземането
съществува към момента на изтичането на срока за подаване на възражение.“
Сочи също, че след влизане в сила на съдебно решение, предявяване на
иск по същото би бил недопустим, на основание чл. 126, ал. 1 ГПК. Целта на
забраната е да се предотврати постановяването на противоречиви съдебни
решения, съдържащи разнопосочно произнасяне по повод на едно и също
спорно право или правоотношение. За да се избегне обвързването на страните
с противоречива по съдържание сила на присъдено нещо, ответникът счита,
че съдът, пред който е образувано по-късно заведеното дело, е длъжен да го
12
прекрати служебно, след като констатира недопустимостта на предявения иск.
В тази насока ответникът се позовава на съдебна практика - Решение № 119 от
17.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3368/2014 г., IV г. о., ГН; Решение № 471 от
16.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1522/2010 г., IV г.о., ГН и др.
Твърди, че предявеният отрицателен установителен иск се явява
недопустим и на следното основание: ВКС се е произнесъл по поставения
правен въпрос с Определения по чл. 274, ал. 3 ГПК - Определение №
292/3.06.2011 г. по ч. гр. д. № 156/2011 г., I. г. о., Определение №
335/27.06.2012 г. по ч. гр. д. № 311/2012 г. I г. о., Определение №
643/02.11.2009 г. по ч. т. д. № 680/2009 г. на 11 т. о., Определение №
258/18.03.2010 г. по ч. т. д. № 68/2010 г. на I т. о., Определение №
824/30.12.2011 г. по т. д. № 181/2011 г. на I I т. о., Определение №
117/11.02.2013 г. по ч. т. д. № 1004/2013 г. на 11 т. о., Решения по гр. д. №
1112/2021 г. на III г. о. и множество други. Съгласно така формираната
последователна практика предявяването на иск по общия ред на чл. 124, ал. 1
ГПК, за установяване недължимостта на вземане, за което е издадена заповед
за изпълнение, е недопустимо, поради липса на правен интерес, произтичаща
от съществуването на друг специален ред за защита на длъжника, предвиден в
чл. 413, чл. 414, чл. 423 и чл. 424 ГПК. Така Определение № 278 от 19.05.2022
г. на ВНС по т. д. № 1811/2021 г., I т. о., ТК. В Решение по т. д. № 942/2020 г.
на 1, т. о. на ВКС е обобщена последователно формираната практика на
касационната инстанция, че с изтичането на срока по чл. 414 от ГПК и
влизане в сила на заповедта за изпълнение по реда на чл. 416 от ГПК всяко
възражение на длъжника, че вземането не съществува, е преклудирано и не
може да бъде заявено с нов иск извън специалните хипотези на чл. 424 и чл.
439 от ГПК. Предвидените специални способи за защита на длъжника след
влизане в сила на заповедта за изпълнение (исковете за оспорване на
вземането, които могат да се основават само на новооткрити писмени
доказателства или нови писмени доказателства, респ. на факти, настъпили
след издаването й) обосновават извода, че при настъпване, респ.
стабилизиране изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по отношение
на материализираното в нея вземане, то не може да се оспорва от длъжника по
съображения, твърдения и факти, които е могъл и е следвало да заяви преди
влизането й в сила.
Твърди, че настоящата правна уредба на заповедното производство не
предвижда длъжникът на свой ред да се защитава срещу заповедта за
изпълнение чрез воденето на отрицателен установителен иск срещу заявителя,
който по същество би бил със същия предмет както искът на заявителя срещу
него, като само страните биха били с обратни качества. Това е така, защото
правата на длъжника са достатъчно защитени с правото му на възражение по
чл.414, ал.1 - ГПК, дори без да е нужно то да бъде обосновавано, и със
съответстващо на възражението задължение на заявителя да предяви иск за
съществуване на вземането си. Цитира се Определението по ч. т. д. №
550/2010 г. на 2, т. о. на ВКС, където е разяснено, че пътят на защита на
длъжник, срещу когото е издадена заповед за изпълнение, е да подаде
възражение срещу нея пред въззивния съд или да предяви в посочените
срокове и при предвидените в закона условия иск по чл. 424 ГПК. Създаден е
специален ред на защита на длъжника срещу заповед за изпълнение, а когато
13
този ред не е упражнен, заповедта за изпълнение е влязла в сила и за
длъжника е преклудирана възможността по общия ред с иск по чл. 124, ал. 1
ГПК да оспорва съществуването на вземането и такъв иск е недопустим. Ако
недължимостта на исковата сума е обоснована с твърдението за наличието на
факти, които са й били известни на страната и които е могла да ги посочи
преди изтичане на срока за възражение срещу издадената в полза на
кредитора заповед за изпълнение, изтичането на срока води до
преклудирането им те вече не могат да служат като основание за предявяване
на иск по чл. 124 ГПК, нито по чл. 424 или по чл. 439 ГПК. Съгласно Решение
по дело С- 421/14, според което директива 93/13/ЕИО следва да се тълкува в
смисъл, че допуска национална правна уредба, която забранява националният
съд служебно да преразглежда неравноправни клаузи в договор, когато вече е
установена тяхната законосъобразност с влязло в сила решение. Обсъдено е,
че даденото разрешение обвързва допустимостта на оспорването на
неравноправна клауза от потребителски договор не само с непроизнасяне от
съда по валидността им в предходен съдебен контрол върху спорния договор,
но и с редовното сезиране от потребител на националния съд, т. е. с допустим
съдебен спор за съществуване на вземането по този договор. В Решение С-
421/14, т. 46 и т. 47, както и в решение по съединени дела С-154/15 - С-307/15
и С-308/15, т. 46, т. 47, т. 68 е изтъкнато значението на принципа на силата на
присъдено нещо в правния ред на Съюза и в националните правни системи и е
посочено, че за да се гарантира стабилността на правото и правоотношенията
и доброто правораздаване, е необходимо решенията, които са станали
окончателни след изчерпване на наличните способи за защита и след
изтичането на предвидените за тази защита срокове, да не могат повече да
бъдат оспорвани; признато е, че правото за защита на потребителя не е
абсолютно, че правото на Съюза не задължава национална юрисдикция да не
прилага вътрешноправните процесуалноправни норми, които придават на
дадено решение сила на присъдено нещо, дори и ако това не би позволило да
се отстрани допуснато с решение нарушение на разпоредба, съдържаща се в
Директива 93/13/ЕИО, независимо от естеството на това нарушение.
В отговора си ответното дружество сочи, че ищецът в настоящото
производство, след получаване на заповедта за изпълнение по ч.гр.д. ***/****
г., Районен съд - М., е имал пред себе си възможността в едномесечен срок да
подаде възражение, като доколкото възражение не е подавано настоящото
исково производство се явява недопустимо и следва да бъде прекратено. Сочи
също, че Заповедта за изпълнение по ч. гр. д. 128/2024 г., Районен съд - М. е
била издадена при действието на разпоредбата на чл. 411, ал. 1, т. 3 ГПК,
задължаваща заповедния съд да откаже издаването на заповед за изпълнение
ако искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител или е налице обоснована вероятност за това.
Ответното дружество оспорва исковата молба като неоснователна, като
сочи, че по отношение липсата на информация относно взетите предвид
допускания при формиране на ГПР, има съдебни актове, в които съдилищата
са се произнесели именно по договори за кредит на БНП Париба и методиката
за формиране на ГПР. Посочената норма поставя изискване в договора за
кредит да се съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
14
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин. Позовава се на съдебна практика: Настоящата
съдебна инстанция не споделя изводите в обжалваното решение, че в договора
за кредит не е ясно посочено как е формиран ГПР, тъй като видно от
съдържанието му - в раздел "Параметри и условия" е посочен изрично размера
на ГПР - 46. 31 %, както и какъв е конкретния размер на сумата,
представляваща "общата стойност на плащанията", която следва да бъде
върната - 11060.50 лв. Посочено е, че последната е изчислена към момента на
сключване на договора съобразно предвижданията в чл. 3 от договора, който
установява, че началната дата на изчисляване на ГПР е датата на подписване
на договора, като се приема, че годината има 365 дни, независимо дали е
високосна при условие, че договорът е валиден за целия му срок като страните
изпълняват точно задълженията си по него - Решение № 108 от 9.06.2021 г. на
ОС - Б. по в. гр. д. № 515/2021 г.; Решение № 260297 от 14.04.2021 г. на ОС - Б.
по в. гр. д. № 240/2021 г.
Твърди, че не се нарушени изискванията на ЗПК, като договорът е
сключен при фиксиран лихвен процент, което изключва задължението на
кредитодателя в съглашението да инкорпорира и методиката за изчисляване на
референтния лихвен процент съгласно чл. 33а. В договора е посочен както
годишния процент на разходите по кредита -45, 57 %, така и общата сума,
дължима от потребителя към момента на сключване на договора за кредит-
12870, 00 лева. Отделно в чл. 3 е посочено, че началната дата за изчисляване
на ГПР е датата на подписване на договора, като се приема, че годината има
365 дни, независимо дали е високосна. При това положение изводът на
районния съд за недействителност на договора се явява неправилен. Решение
№ 213 от 23.11.2020 г. на ОС -Д. по в. гр. д. № 621/2020 г. „Настоящият
съдебен състав намира изводът на първоинстанционния съд за
незаконосъобразен и необоснован. В договора се съдържа погасителен план и
раздел „Параметри и условия“, в който е посочен размер на кредита от 7900
лв., брой погасителни вноски - 24, размер на месечна погасителна вноска -
425, 92 лв., обща стойност на плащанията -10222, 08 лв., ГПР - 28. 49% и ГЛП
- 25.3%. В т. 2 от Условията по договора е посочено, че месечните вноски
съставляват изплащане на главницата по кредита, ведно с надбавка,
съставляваща печалбата на кредитора, както и че началната дата за
изчисляване на ГПР е датата на подписване на договора, като се приема, че
годината има 365 дни, независимо дали е високосна, и договорът е валиден за
целия срок като страните изпълняват точно задълженията си по него, т. е.
посочени са допусканията при изчисляването на ГПР , съгласно изискванията
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Решение № 7 от 13.01.2023 г. на ОС - В. по в. гр. д.
№ 469/2022 г.
Ответникът счита за неоснователни и оплакванията, че с оглед
непосочването в договора за кредит от какви компоненти се формира
годишния процент на разходите, то е налице основание за прилагане на
разпоредбата на чл. 23 ЗПК, като твърди, че в процесния случай в договора за
кредит размерът на годишния процент на разходите, както и общата дължима
по договора за кредит сума към момента на сключването, са конкретно
посочени. Конкретиката на случая сочи, че в договора е ясно посочено, че
15
годишният процент на разходите се състои от годишния лихвен процент, а
остатъкът представлява такси. Размерът на годишния процент на разходите по
договора за кредит е в съответствие с императивното изискване на чл. 19, ал. 4
ЗПК, цитира - Решение № 2684 от 6.10.2022 г. на СГС по в. гр. д. №
12283/2021 г.
Сочи, че в процесния случай взетите предвид допускания са посочени в
чл. 2 от приложения договор за кредит. Разпоредбата на чл. 11, т. 10 от ЗПК
изисква да се посочат не всички разходи част от ГПР, а допусканията,
използвани при изчисляване на ГПР. Думата „допускания“ тук се използва в
смисъл на предвиждания за бъдещето, а не в смисъл на разходи, част от ГПР.
Тези допускания или предвиждания, са изчерпателно изброени както в чл. 19
от Директива 2008/48 на Европейския Парламент и на Съвета относно
договорите за потребителски кредити, така и в издадения в нейно изпълнение
ЗПК и по-точно в точка 3 от приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК. Тези
допускания се делят на две групи. Първата група са базови допускания /чл. 19,
т. 3 и т. 4 от Директива 2008/48 и т. 3 букви „а“ и „б“ приложение № 1/ и
допълнителни допускания / чл. 19, т. 5 от Директива 2008/48 и т. 3 букви - в, г,
д, е, ж, з, и, к, л, м/. Първата група допускания биха имали значение за всеки
вид потребителски кредит, докато допълнителните допускания касаят
усложнени видове кредити, като револвиращ кредит, овърдрафт или договор
за кредит с неопределен срок, чиято легална дефиниция е дадена в буква „ж“
на приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК.
Твърди, че горепосочените кредити обикновено се отпускат с банкови
карти, като не е ясно кога ще е началният период на усвояване на кредита,
дали ще се усвои пълния размер на кредита или част от него и т.н. Ето защо, за
да може да се изчисли и посочи един точен процент на ГПР при сключване на
договора, се налага да се правят допускания за бъдещето, за да се изчисли ГПР
като една- единствена ставка с точност поне един знак след десетичната
запетая /т. 2 б. „г“ от Приложение № 1 към ЗПК/, което е детайлно разяснено в
решение на СЕСС-290/19 г. В казуса е приложимо първото базово допускане
по буква „а“ на приложение № 1, а именно - да се допусне, че договорът ще е
валиден за срока, за който е бил сключен и страните ще изпълняват точно
задълженията си. Това допускане е предвидено в процесния договор. Второто
базово допускане касае уговорени променливи лихвени проценти, а в казуса
лихвеният процент е фиксиран и подобни допускания са неприложими.
Допълнителните допускания също не са приложими в казуса, защото касаят
хипотези на усложнени потребителски кредити, какъвто настоящия не е. На
второ място, чл. 11, т. 10 от ЗПК не изисква да се посочи в договора
математическият алгоритъм, по който се изчислява ГПР . Това е така, защото в
рамките на Европейския съюз, в това число и в България има нормативно
предвидени две математически формули за изчислението на ГПР /т. 1 и т. 2 от
Приложение № 1 към ЗПК/, които единствено може да се прилагат за
изчислението на ГПР. Страните нито могат да прилагат друга математическа
формула за изчислението на ГПР, нито са длъжни да възпроизвеждат в
договорите си горните две формули. В смисъла на гореизложеното е Решение
№ 260566 от 17.12.2020 г. на ОС - П. по в. гр. д. № 1651/2020 г.
Твърди също, че в процесния договор за кредит са посочени годишният
лихвен процент, годишният процент на разходите, общата сума, дължимата от
16
потребителя и сочи, че в Решение № 58 от 5.08.2021 г. на БАС по в. гр. д. №
236/2021 г. е посочено, че действително процесният договор не съдържа
описание на взетите при горното изчисление допускания, но в общите условия
на банката ясно и изчерпателно са посочени компонентите, които са включени
при определянето на ГПР, а в сума, предвид което липсата на данни за взетите
предвид допускания сама по себе си не би могла да попречи на потребителя да
прецени обхвата на своето задължение и неговата икономическа тежест, както
и да го съпостави с предложения на други кредитни институции, а също и при
необходимост да се откаже от договора. Сходна с горната аргументация е
възприета и в Решение №260083 от 15.02.2021 г. на ОС - Б. по гр. д. №
1040/2020 г., съгласно което, в решението по дело С 42/15 Съдът на ЕС
приема, че посочването на годишния процент на разходите в договор за кредит
е от съществено значение в контекста на Директива 87/102, по-конкретно
доколкото позволява на потребителя да прецени обхвата на своето задължение
(пар. 67). Доколкото непосочването в договора за кредит на тези данни би
могло да попречи на потребителя да прецени обхвата на своето задължение,
предвидената в националната правна уредба санкция за кредитодателя,
изразяваща се в загуба на правото му на лихви и разноски, трябва да се счита
за пропорционална по смисъла на член 23 от Директивата (пар. 71 от
решението). Все пак прилагането в съответствие с тази правна уредба на
подобна санкция, имаща сериозни последствия за кредитодателя, не би могло
да се смята за пропорционално, когато липсващите данни по член 10, параграф
2 от Директивата са от такова естество, че не могат да засегнат способността
на потребителя да прецени обхвата на своето задължение (пар. 71 от
решението). С оглед на изложеното съдът намира, че в общите условия ясно и
изчерпателно са посочени компонентите, които са включени при определянето
на ГПР, а в договора недвусмислено същите са посочени в процентно
изражение и като глобална сума, предвид което липсата на данни за взетите
предвид допускания сама по себе си не би могла да попречи на потребителя да
прецени обхвата на своето задължение и неговата икономическа тежест, както
и да го съпостави с предложения на други кредитни институции.
В отговора се цитира и Решение № 260032 от 18.09.2020 г. по в.гр.д. №
258/2020 г. Окръжен съд В., който е категоричен, че не могат да бъдат
споделени изложените от първоинстанционния съд мотиви, че договорът е
недействителен, поради нарушение на императивните изисквания на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК. В договора е посочен годишният процент на разходите по
кредита, посочена е и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит. В т. 5 от Общите условия, с
които длъжникът е запознат, са посочени и взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процентна разходите. Същото
становище е споделено и в Решение № 264424 от 5.07.2021 г. на СГС по в. гр.
д. № 14736/2019 г., в което е прието, че в конкретния случай договорът за
потребителски кредит съдържа информацията т. 10 на чл. 11 ЗПК - посочен е
ГПР, който е в границите, определени в чл. 19, ал. 4 ЗПК / не е по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения/ и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, а
взетите предвид допускания са описани в ОУ на договора.
Ответникът се базира и на Решение № 144 от 10.04.2020 г. на ОС - Х. по
17
в. гр. д. № 165/2020 г., съгласно който в конкретния случай в процесния
договор са посочени лихвеният процент по кредита, ГПР, както и общата
сума, дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на
договора за кредит. В общите условия, приложими към сключения договор, са
описани условията за прилагане на лихвения процент, без условия и
процедури за промяна на лихвения процент, тъй като същият е фиксиран,
както и са посочени допусканията, използвани при изчисляване на ГПР.
Цитира и Решение № 1431 от 4.12.2019 г. на ОС - П. по в. гр. д. № 2160/2019
г., съгласно което разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК изисква посочване
на годишния процент на разходите по кредита, както и на общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора,
което изискване в случая, видно от съдържанието на приложения договор, е
спазено. Изискването за посочване поотделно на конкретните разходи,
произтичащи от договора за кредит, се съдържа в чл. 11, ал.1,т. 14 от ЗПК, като
съгласно чл. 22 от ЗПК неспазването му не води до недействителност на
договора за кредит. Предвид горното настоящият състав на съда намира, че
непосочването поотделно на отделните елементи, включени в годишния
процент на разходите и общата дължима от потребителя сума, не съставлява
основание за недействителност на договора по чл.10, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
В отговора си се твърди, че неправилно заповедният съд е приел, че със
заплащане на застрахователната премия и такса ангажимент би се увеличил
ГПР, поради факта, че след като в договора за кредит е посочено, че
стойността на застраховката е 0.00 лв. означава, че такава не е сключвана.
По отношение на размера на шрифта, ответникът моли да се вземе под
внимание, че определянето на размера на шрифта е сбор от няколко
компонента, които се изследват и в тяхната специфика и по-конкретно:
Шрифт/font/, най-общо казано е пълна колекция от букви, препинателни
знаци, цифри и специални символи с определено начертание, тегло, което
определя дали шрифта е нормален, удебелен или олекотен и поза - тоест
изправен или наклонен (курсив). Начертанието е специфичното оформление
на даден шрифт и сочи, че най-общо шрифтовете могат да бъдат събрани в три
основни групи - серифни, безсерифни и декоративни. Серифните, или още
антиква шрифтове имат допълнителни декоративни чертички по краищата си.
Типичен представител на тези шрифтове е Times (например Sentry, Timok,
Academy). Като под чертички „чертички“, се визира че има профанизиране на
нещата, защото украсните елементи на серифните шрифтове могат да имат
най-различна форма, включително кръгла. Тези шрифтове се използват
практически навсякъде, те не са подходящи за текстове с малка височина на
буквата, или за негативни текстове, защото тогава са по-трудно четими.
Безсерифните, или още гротескови шрифтове, имат прави очертания без
допълнителни чертички. Типичен безсерифен шрифт е Helvetika. Поради по-
добрата им четимост могат да се използват за текстове с малка височина на
буквата или негативни текстове. Декоративните, или още шрифтове свободен
стил, се разработват основно за рекламни или декоративни цели. Тези
шрифтове не са особено подходящи за основни текстове. Шрифтовете се
обединяват в шрифтови семейства по общи стилови признаци, като сочи в
повечето случаи едно шрифтово семейство включва основното начертание -
нормален шрифт, както и получерен, наклонен или курсив и получерен
18
курсив. Като могат да бъдат добавяни и шрифтове към това семейство като
олекотени, силно олекотени, удебелени, кондензирани и др.
Всеки шрифт има няколко граници. Едната е височината на реда,
кегела-това е разстоянието между линии „А“ и „Е“. Стойността на кегела
означава разстоянието от върха на аксантите или диакритичните знаци на
главните букви, напр. „Й“, до долното камшиче на ниските букви, напр. „у“.
Т.е. кегел 12 пункта не означава височината на „хнм“, а на „Йу“. Втората
граница е горна линия на главните букви. Обикновено до тази линия достигат
и високите букви. Третата граница е горна линия на малките букви.
Четвъртата граница е базовата линия. Това е линията, на която стоят главните
и малките букви. Под нея минават камшичетата на ниските букви. Петата е
долната граница на шрифта. До нея достигат камшичетата на ниските букви.
На следващо място е Кърнингът - разстоянието между двойка букви. Понякога
поради спецификата на шрифта или пък заради търсен ефект, се прави
увеличаване или намаляване на кърнинга - напр. при „ГТ“ или „AV“.
Програмите за предпечатна подготовка позволяват за всеки шрифт да се
направят автоматично кърнинга за различни двойки знаци. На следващо място
е Тракинг-а, с него се означава междубуквеното разстояние. Измерва се както
кърнинга. Понякога може да се наложи при особено кондензирани шрифтове,
тракингът да бъде увеличен, а при други - намален. Често, ако текстът не се
събира за малко, може да използвате именно тракинга. Тракингът се използва
и като типографски похват, когато се налага някое подзаглавие, израз или дума
да бъдат с по-голяма разредка.
Ответникът сочи, че шрифтовете от различните семейства за един и същ
размер, визуално изглеждат по различен начин и като с различен размер.
Например за текста „законоустановено толериране на неизпълнение на
договор“ с шрифт 12 изглежда как то следва, в съответните видове шрифт:
За „Arial“ - законоустановено толериране на неизпълнение на договор За
„Calibri“ - законоустановено толериране на неизпълнение на договор За
„Century“ - законоустановено толериране на неизпълнение на договор За
„Corbel“ - законоустановено толериране на неизпълнение на договор
За „Garamond“ — законоустановено толериране на неизпълнение на
договор
За „Verdana“ - законоустановено толериране на неизпълнение на
договор
Предпоставка за определянето на размера на шрифта, е определянето на
вида на шрифта.Твърди, че следва да се определи размера и вида на шрифта
на оригинала на подписания Договор, защото именно този документ е
подписан от потребителя, но такава проверка не е била предмет на
заповедното производство, тъй като по същото не се събират доказателства по
същество на спора. По изложените съображения моли за отхвърляне на
искове.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:
Страните не спорят, а и от събраните по делото доказателства се
установява, че между ищцата В. А. П. (кредитополучател) и "******* с
19
**********(кредитор) (чийто универсален правоприемник е ответникът) е
сключен Договор за отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване
и ползване на кредитна карта ******* от *******г.
Като доказателство по делото е приет процесния Договор за отпускане
на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта
*******едните условия - Кредиторът отпуска на кредитополучателят
револвиращ кредит с кредитен лимит в размер на 2000.00 лв., при годишна
лихва и такси за ползването му посочени в този документ (т. 1), Кредиторът
издава на кредитополучателя кредитна карта ******* (международна картова
организация), чрез която се осъществява отдалечен достъп до отпуснатия от
кредитополучателя револвиращ кредит (т. 2). Кредиторът издава месечно
извлечение за осъществените трансакции до 15 число на месеца. (т. 12).
Месечни погасителни вноски се правят до 1 число на месеца, следващ
издаването на извлечението в най - малко в минимален размер съгласно
тарифата поместена по долу. Надплатени суми по договора ще се използват от
Кредитора за погасяване на други задължения на Кредитополучатедя, а ако
няма такива подлежат на връщане след подаване на заявление от
Кредитополучателя (т. 13). За ползването на револвиращия кредит
Кредитополучатедя дължи годишна лихва. Лихвата се начислява върху
усвоения размер на кредитния лимит за времето на ползването му. За
използването на картата Кредитополучателят заплаща таксите предвидени в
тарифата поместена в този документ. (т. 14). При забава на една или повече
месечни погасителни вноски Кредитополучателят дължи обезщетение за
забава в размер на действащата законна лихва за периода на забавата върху
всяка забавена погасителна вноска. При просрочване на две или повече
месечни вноски, считано от падежната дата на втората непогасена вноска,
вземането на Кредитора става предсрочно изискуемо в целия му размер,
включително всички определени от този Договор надбавки ведно с дължимото
обезщетение за забава без да е необходимо изпращане на съобщение от
Кредитора за настъпването на предсрочната изискуемост. (т. 17). ГПР е
изчислен при допускането, че общият размер на кредита е усвоен незабавно и
изцяло за срок от една година и ще се погасява на равни месечни вноски, с
неизменни до края на срока разходи, съгласно условията на Договора за
кредит (т. 20). В договора е посочено, че лихвения процент е 35%, ГПР 44.90
%, както и че при усвоен кредитен лимит до 1000 лева минималната
погасителна вноска е 60 лева, а при усвоен кредитен лимит от 1000.01 лева до
2000 лева минималната погасителна вноска е 120 лева.
По кредит ****** на ******* г. е усвоена сумата от 1821,38 лева, от
която 1528 лева за покупка на стоки и 293,38 лева за застрахователна премия
по усвояване CREX-16617634, с което са закупени стоки на изплащане.
Между В. А. П. и "БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон
България" КЧТ е ЕИК *********, в качеството му на застрахователен
посредник е бил сключен Договор за застрахователно посредничество по
силата на който клиентът В. А. П. възлага срещу възнаграждение на
застрахователния посредник да му посредничи при сключване на
задължителни договори със застрахователите Кардиф Животозастраховане
клон България и Кардиф Общо Застраховане, клон България. Съгласно
клаузите на договора възнаграждението на застрахователния посредник се
20
дължи от застрахователя и е част от застрахователната премия. Като
доказателство по делото е прието заверено копие от сертификат за застраховка
„Закрила на плащанията Плюс“ № CREX-16617634, съгласно който В. А. П. е
застрахована по застраховка „Закрила на плащанията Плюс“
Видно от представения по делото Сертификат № CARD-16617642 В. А.
П. е застрахована по застраховка „Защита на плащанията по кредитни карти“
за задълженията си по процесния договор за кредит.
Като доказателство по делото е прието заверено копие от Стандартен
европейски формуляр за предоставяне на информация за револвиращ
потребителски кредит и издаване и ползване на кредитна карта.
По делото са допуснати и назначени две експертизи. От приета съдебно-
счетоводна експертиза се установява, че съгласно Договор за отпускане на
револвиращ потребителски кредит,издаване и ползване на кредитна карта
САRD-16617642 „БНП Бариба Пърсънъл Файненс С.А клон България” на
06.12.2018г. предоставя на В. А. П. револвиращ кредит с кредитен лимит в
размер на 2000 лв., при следните условия: лихвен процент - 35%, ГПР - 44,90
%, месечна такса за обслужване - 4 лв. - минимална погасителна вноска - 120
лв. Револвиращият кредит се погасява без погасителен план, с определена
минимална вноска. При този кредит титуляря на дадена сметка заема пари
многократно до определен лимит, като същевременно погасява част от
текущото салдо, дължимо при редовни плащания. Всяко плащане, минус
начислените лихви и такси, попълва наличната сума за притежателя на
сметката. В Приложение CREX-16617634 е посочено усвояване, чрез
функционалността покупка при следните условия и параметри: Размер на
кредита – 1821,38 лв., 1528 лв. цена на стока, 293,38 лв. премия по застраховка
месечна погасителна вноска - 102,83 лв. , брой вноски – 24 бр., обща стойност
на плащанията - 2467,92 лв., лихвен процент - 28,90 %, ГПР - 33,05%.
Сключени са две застраховки Сертификат за застраховка *******№ ********,
Застрахователната премия е 0,8 % от финансираната сума, в случая при цена
на стока - 1528 лв. е 293,38 лв., платима еднократно, Застрахователната
премия е включена, като главница по Приложение ******* Сертификат за
застраховка „Защита на плащанията по кредитни карти“ №
******** Застрахователната премия е в размер на 0,602 % от използвания
лимит по кредитната карта към дата на издаване на месечно извлечение по
кредитната карта за съответния месец ,като се начислява като задължение по
нея. Към кредитната карта е издавано месечно извлечение за осъществените
транзакции до 15-то число на месеца, след което картодържателят следва да
направи погашение по кредита. Съгласно договора за използване на
револвиращ кредит се дължи лихва, която се начислява върху усвоения размер
на кредитния лимит за времето на ползване. За използването на кредитната
карта са заплащани и такси предвидени в тарифата. При забава на една или
повече месечни вноски се дължи обезщетение за забава. Дължимата сума
автоматично се погасявала със средствата, които постъпвали по сметката.
Плащането на застрахователната премия за застраховка „Защита на
плащанията по кредитни карти“ е посочена в трансакции със знак минус ,като
се удържа от усвоения лимит/използвана сума/,формиращ главница. В
констативната част на заключението в табличен вид са систематизирани
издадените месечни извлечения по договора за револвиращ кредит,
21
включващи използвана сума, разполагаема сума, внесена сума, лихва,
застраховка и такси.
Според заключението на ССЕ ГПР изчислен при допускането, че
общият размер на кредита е усвоен незабавно и изцяло за срок от една година
и се погасява на равни месечни вноски, с неизменени до края на срока
разходи, съгласно условията на договора за кредит. ГПР от 44,90 % е изчислен
при допускане общ размер на кредита 3000 лв., лихвен процент 35%, равни
вноски за 12 месеца, месечна такса за обслужване 4 лв.. За изчисление на ГПР-
33,05% по приложение *******като главница е взета сумата от 1821,38 лв.,
която вкл. покупка на стоки – 1528 лв. и застрахователна премия 293,38 лв.,
месечна вноска 102,83 лв., бр. вноски – 24 бр. В ГПР – 33,05% по приложение
********* застрахователната премия по групова полица 5/2008 в размер на
293,38 лв. е включена в изчислението като главница, а не като разход. Като
разход е включена възнаградителната лихва.
Според заключението на вещото лице по кредитна карта № ******** В.
А. П. е усвоила сумата 5561,38 лв., чрез заплащане на стоки и услуги, теглене
в брой, превод по сметка. В. П. е платила по Договор за револвиращ
потребителски кредит ******** сумата от 6778,06 лв.. С платената сума от
6778,06 лв. и използвания кредитен лимит от 2553,96 лв. общо 9332,02 лв. са
платени задължения по кредитната карта: Закупуване на стока, теглене в брой,
превод по сметка – 5561,38 лв.; Лихва по стоков кредит – 646,54 лв.; Месечна
лихва по кр. карта – 2287,49 лв.; Застр. Премия кр. карта – 492,81 лв.; Такса
обслужване кр. карта – 204,00 лв.; Такса теглене – 138,80 лв. Използваният
кредитен лимит в размер на 2553,96 лв. вкл. задължения: Главница – 2341 лв.
и Лихва – 212,36 лв. С договор за цесия от *******г. „******“ прехвърля на
******* задълженията по Договор за паричен заем ********, като след датата
на цесията има постъпили плащания в размер на 713,17 лв.: на 10.06.2024 г. –
418,00 лв.; на 19.11.2024 г. – 150,11 лв.; на 18.02.2025 г. – 145,06 лв.. С
постъпилите суми са погасени задължения за договорна лихва – 212,36 лв. и
съдебни разходи – 590,66 лв..
По делото е изготвено и прието заключение на съдебно-техническа
експертиза, съгласно което Договор за отпускане на револвиращ
потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта ******** за
застраховка „******“ № ******* е отпечатан с шрифт Аrial размер 10.
Горната фактическа обстановка, съдът прие за безспорно установена въз
основа на събраните по делото писмени доказателства ценени както по
отделно, така и в тяхната съвкупност, които съдът възприе изцяло, както и по
отношение на изготвените експертизи, като непротиворечиви и допринасящи
за изясняване на правно значимите за решаването на спора факти и
обстоятелства.
Така установеното от фактическа страна мотивира следните правни
изводи:
Сключеният договор между ищцата и БНП Париба Пърсънъл Файненс
С.А клон България по своята правна характеристика и съдържание
представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон ЗПК. Според
чл. 22 от ЗПК - когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1,
22
т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води
до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване
на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и
другите разходи.
Съдът след като обсъди релевираните от ищцовата страна твърдения за
недействителност на процесния договор, поради противоречие с нормите на
ЗПК и след като извърши проверка от неоспореното и приобщено към
доказателствения материал съдебно заключение по СТЕ констатира, че
действително текстовете в съответните документи - Сертификат за
застраховка „Закрила на плащанията“ № CREX-16617634 към договора за
кредит, които са неразделна част от него, са записани с размер на шрифта 10 в
противоречие на чл. 10, ал. 1 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК.
Следователно договора за потребителския паричен кредит е
недействителен на осн. чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 10, ал. 1 от ЗПК във вр. с чл.
26, ал. 1 от ЗЗД.
Безспорно се установи и доказа, че е нарушена разпоредбата на ЗПК
чиято цел е да осигури на потребителя пълна, точна и максимално ясна
информация за клаузите на договора, което е препятствало неговият
информиран и икономически обоснован избор за сключване на процесния
договор. Поставянето на кредитополучателя в положение на неяснота и в
противоречие на изискването на чл. 10, ал. 1 от ЗПК води до недействителност
на договора. Налице е съдебна практика като Определение №
50706/04.10.2022 г. на ВКС по Гражданско дело № 851/2022 г. – IV ГО, ГК,
както и Определение № 485/14.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2585/2021 г. IV
ГО, ГК, като разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗПК установява форма за
действителност на договорите за потребителски кредит – писмена, да са
написани на хартиен или друг траен носител по ясен и разбираем начин, като
всички елементи на договорите да са написани с еднакъв по вид, формат и
размер шрифт – не по-малък от 12, да са в два еднообразни екземпляра за
страните по договора.
Нормата на чл. 22 от ЗПК предвижда, че когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, договора за потребителски кредит е
недействителен. Тези два законови текста са императивни, ясни и не се
нуждаят от тълкуване. От тях ясно следва, че нарушаването на изискването за
минимален размер на шрифта представлява отделно основание за
недействителност. Законодателството на ЕС допуска национална правна
уредба, която налага всички елементи на договора за потребителски кредит да
бъдат представени с еднакъв по вид, формат и размер на шрифта – не по-
малък от 12, което е посочено и в Определение на СЕС шести състав от
14.04.2021 гг. по дело С535/2020 г.. Ето защо настоящият съдебен състав
намира, че при сключването на договора е допуснато съществено нарушение
на чл. 10, ал. 1 ЗПК, което води до недействителност на целия договор,
съобразно чл. 22 ЗПК. В този смисъл – вж Определение № 1897 от 18.06.2025
г. на ВКС по к. т. д. № 489/2025 г..
23
При извършената проверка относно спазването на останалите
императивни изисквания в защита на потребителите, посочени в чл. 11, ал. 1
ЗПК, се констатира, че в договора са означени дата и място на сключването,
вид на предоставения кредит, индивидуализация на страните, срок на
договора, общия размер на кредита и начин на усвояването му, размер на
годишния лихвен процент, информация относно размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Посочен е ГПР
по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислена към момента
на сключване на договора за кредит.
Страните спорят дали договорът отговаря на изискванията на чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК и по-конкретно дали трябва да съдържа конкретните компоненти,
включени в ГПР. Посочената законова разпоредба предвижда, че в договора за
потребителски кредит следва да се съдържа информация за годишния процент
на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени
към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя,
какъв е размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Годишният
процент на разходите, представлява така нареченото "оскъпяване" на кредита
и включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и
управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по
специална формула. В ГПР следва да бъдат изрично описани всички разходи,
които длъжникът ще направи и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. В настоящия случай липсва ясно разписана методика на
формиране на годишния процент на разходите по кредита - кои компоненти
точно са включени в него и как се формира същия. По този начин
потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът
на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Макар и в договора
формално да са посочени предвид допускания при изчисляване на ГПР, съдът
намира, че те нямат обективен и ясен характер, конкретно допускането, че
общият размер на кредитния лимит е 3000 лв. Това допускане има неясен
характер и не дава възможност на потребителя да разбере при какви
параметри е посочения ГПР. Кредитният лимит от една страна е 2000 лв., но
за изчисление на ГПР същият е посочен в размер на 3000 лв. С посочения ГПР
и допускането, че кредитният лимит е 3000 лв., за потребителя всъщност не
става ясно, при какви условя оскъпяването на кредита ще е точно в този
размер и каква сума може да изтегли, за да е ГПР в този размер. Смисълът да
се посочи ГПР в договора е за потребителя да е налице яснота за
оскъпяването, което да сравни с условията, предлагани от други кредитори. В
случая този законодателен смисъл не е изпълнен, а напротив, у потребителя се
създава неяснота какво е оскъпяването при кредитен лимит от 2000 лв.,
доколкото е посочено такова при лимит от 3000 лв.
Освен това от описанието на компонентите, които са посочени като част
от ГПР е видно, че дължимата от кредитополучателя застрахователна премия
по договора за застраховка, който е сключен във връзка с процесното кредитно
правоотношение не е включена в посочения в договора ГПР. Формиране на
процентното съотношение на годишния разход по кредита към размера на
главното вземане следва от разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно
24
която общ разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. ГПР представлява вид
оскъпяване на кредита, защото в него са включени всички разходи на
кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и
възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички
разходи, които трябва да заплати длъжника, а не последният да бъде поставен
в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно
ще дължи. Договорената застрахователна премия е разход, пряко свързан с
кредита и на осн. чл. 19, ал. 1 от ЗПК следва да се включи в годишния процент
на разходите, като в противен случай се заобикалят изискванията на закона за
точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника. От
заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че
дължимата от длъжника застрахователна премия участва в ГПР като размер от
главница, а не като разход. При включването на застрахователната премия
като разход в ГПР, то същият би надхвърлил посочения в договора размер от
44,90 %. Ето защо посоченият в договора за кредит годишен процент на
разходите не отговаря на действителния такъв, с оглед на което е нарушена
разпоредбата на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК, тъй като потребителят се явява реално
лишен от информация за действителния размер на приложимия на ГПР, което
право ЗПК му признава и гарантира. Тази норма, от една страна, е насочена
към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни
условия за получаване на потребителски кредит, а от друга - към стимулиране
на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при
предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс
между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и
недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на договора предвид
предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този
пропуск сам по себе си също е достатъчен, за да се приеме, че целият договор
за потребителски кредит е недействителен на осн. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 11, ал.
1, т. 10 от ЗПК.
Последиците от обявяването на тази недействителност са
регламентирани в разпоредбата на чл. 23 ЗПК, предвиждаща, че потребителят
дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и на лихва или
други разходи по кредита. В случая с оглед характера на договора за
револвиращ кредит чистата стойност на кредита възлиза на фактически
усвоените суми от кредитополучателя по договора, които възлизат на общ
размер на 5561,38 лева. От заключението на изготвената по делото съдебно-
счетоводна експертиза се установи също, че общо заплатената сума от
кредитополучателя по договора възлиза на 6778,06 лева, поради което
разликата над чистата стойност на кредита до общо заплатената сума от
25
кредитополучателя възлиза на 1216,68 лева. При това положение и с оглед
приетата от съда нищожност на договора за кредит, основателен се явява
предявеният установителен иск за недължимост на сума в размер на 1216,68
лв., представляваща част от общ размер от 6778,06 лв., включващ всички
плащания по договора над чистата главница от 5561,38 лв. Ето защо
предявеният иск е основателен за сумата от 1216,68 лева главница, като за
разликата до пълния предявен размер от 2194,60 лева следва да бъде
отхвърлен като неоснователен. С оглед недължимост на сумите за лихва и
други разходи, поради недействителността на договора за кредит, основателни
са и предявените искове за договорна лихва в размер на 212,36 лв. и 149,19
лева – обезщетение за забава.
На осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени
направените по делото разноски по съразмерност с уважената част от иска.
Същите се констатираха от съда в размер на 102,40 лева за заплатена
държавна такса и 600 лева общо депозити за ССчЕ и СТЕ. По съразмерност с
уважената част от иска в полза на ищеца следва да бъдат присъдени разноски
в размер на 433,68 лева. В представения по делото договор за правна защита и
съдействие е посочено, че ищцата се представлява безплатно от адв. М. О. на
осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА. Изрично в подобни хипотези законодателят е
предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското
възнаграждение, което следва да бъде определено в минималния предвиден в
Наредба № 1/2004 г. за МРАВ размер за дела с определен материален интерес
размер от 400 лева, като по съразмерност с уважената част от иска в полза на
пълномощника следва да бъде присъдена сумата от 246,97 лева.
На осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК в полза на ответника следва да бъдат
присъдени направените по делото разноски по съразмерност с отхвърлената
част от иска. В производството по делото ответникът е представляван от
юрисконсулт, поради което на осн. чл. 78, ал. 8 от ГПК съдът определя
юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева с оглед ниската
фактическа и правна сложност на делото и обема на извършените от
пълномощника действия, от която сума по съразмерност с отхвърлената част
от иска следва да бъдат присъдени 38,26 лева, които ищецът следва да бъде
осъден да заплати на ответника.
С оглед изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от В. А. П., ЕГН
********** срещу „**************** правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК,
че В. А. П., ЕГН **********,*********„А.С.В.” ******** със седалище и
адрес на управление гр. С., ж.к. Л****** представлявано от З. С. Б. –
изпълнителен директор сумите: 1216,68 лева – главница по договор за
потребителски кредит ******г. между „*******и В. А. П., прехвърлено по
силата на Приложение № * от дата*******г. към Рамков договор за продажба
и прехвърляне на вземания /цесия/ от ****** г. в полза на *******; 212.36 лева
- договорна лихва за периода от 06.12.2018 г. до 28.06.2023 г.; 149.19 лева -
обезщетение за забава, считано от 29.06.2023 г. до датата на подаване на
26
заявлението в съда, ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението в съда - 28.12.2023 г. до окончателното изплащане на
задължението, за които суми е издаден изпълнителен лист по ч. гр. д. №
***/*** г. по описа на РС М., въз основа на който е образувано изпълнително
дело № ****** по описа на ЧСИ С. Д., поради недействителност на договора
за кредит, като ОТХВЪРЛЯ иска за главницата над уважения размер от
1216,66 лева до пълния му предявен размер от 2194,60 лева, а именно за
сумата от 977,94 лева, като неоснователен.
ОСЪЖДА ********* , ЕИК: ******ъс седалище и адрес на управление
гр. С., ж.к. ******* представлявано от З. С. Б. – изпълнителен директор да
заплати на В. А. П., ЕГН **********, с адрес гр. Р., обл. С. ул. „********
сумата от 702,40 лева /седемстотин и два лева и четиридесет стотинки/ -
направени по делото разноски за заплатена държавна такса и депозит за вещи
лица по съразмерност с уважената част от иска.
ОСЪЖДА „****** , ЕИК: *****, със седалище и адрес на управление
гр. С., ж.к. ****** представлявано от З. С. Б. – изпълнителен директор да
заплати на адв. М. М. О., БУЛСТАТ ******, АК С., съдебен адрес: гр. Р. бул.
„****** сумата от 246,97 лева (двеста четиридесет и шест лева и деветдесет и
седем стотинки) адвокатско възнаграждение, определено на осн. чл. 38, ал. 2
от ЗАдв по съразмерност с уважената част от иска.
ОСЪЖДА В. А. П., ЕГН **********, с адрес гр. Р., обл. С., ул. *****да
заплати на „*******, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление гр.
С., ******** представлявано от З. С. Б. – изпълнителен директор сумата от
38,26 лева /тридесет и осем лева и двадесет и шест стотинки/ - направени по
делото разноски по съразмерност с отхвърлената част от иска.
Решението подлежи на обжалване пред ОС С. в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Мадан: _______________________
27