Решение по дело №1660/2022 на Окръжен съд - Пловдив

Номер на акта: 1289
Дата: 24 октомври 2022 г. (в сила от 24 октомври 2022 г.)
Съдия: Светлана Ангелова Станева
Дело: 20225300501660
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 23 юни 2022 г.

Съдържание на акта


РЕШЕНИЕ
№ 1289
гр. Пловдив, 24.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и шести септември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Светлана Ив. Изева
Членове:Радостина Анг. Стефанова

Светлана Анг. Станева
при участието на секретаря Петя Ф. Цонкова
като разгледа докладваното от Светлана Анг. Станева Въззивно гражданско
дело № 20225300501660 по описа за 2022 година
Въззивното производство е по реда на чл.258 и следващите във вр.
с чл.439, ал.1 ГПК.
Образувано е по постъпила въззивна жалба, подадена от Р. И. И.
чрез адв. Н. А., против решение №1388 от 26.04.2022 г., постановено по
гр.дело №12845 от 2021 г. на РС-Пловдив, ІV гр. състав, с което е отхвърлен
предявеният иск по чл.439, ал.1 ГПК на Р. И. И. против „*********“ ООД, за
признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника като погасени по
давност следните суми: главница в размер на 2000 лева, ведно със законна
лихва от 28.03.2017 г., както и сумата от 40 лева държавна такса и разноски,
за които суми е издаден изпълнителен лист от 19.05.2017 г. по ч.гр.д. №
4374/2017 г. на РС-Пловдив, въз основа на който е образувано изпълнително
дело № 6786/2017 г. по описа на ЧСИ – ********, с район на действие района
на Окръжен съд – Пловдив.
Във въззивната жалба се навеждат доводи за неправилност,
незаконосъобразност и необоснованост, както и за допуснати съществени
процесуални нарушения. Твърди се, че сумите са погасени поради изтекла
давност, която не е прекъсвана. Излагат се подробни съображения в тази
насока. Иска се отмяна на решението и уважаване на исковете, като на
страната се присъдят и разноските по делото.
В срока чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор, като се
1
излагат съображения, че въззивната жалба е неоснователна и следва да бъде
оставена без уважение, а първоинстанционното решение - да се потвърди.
Прави се възражение за прекомерност на разноските на насрещната страна.
Иска се да се задължи жалбоподателят да посочи банкова сметка.
Пловдивският окръжен съд, въззивно гражданско отделение,
V граждански състав, като прецени събраните по делото доказателства,
намира следното:
Въззивната жалба е депозирана в законоустановения срок,
изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ
на въззивно обжалване, поради което се явява процесуално допустима и
следва да се разгледа по същество.
При служебната проверка на основание чл.269 от ГПК се
констатира, че решението е валидно - постановено е в рамките на
правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела, и
допустимо – съдът се е произнесъл по иск, с който е бил сезиран – по
предмета на делото, правилно изведен въз основа на въведените от ищеца
твърдения и заявения петитум. Правилно е дадена материално – правната
квалификация на иска. Налице са всички положителни и липсват отрицателни
процесуални предпоставки за постановяване на решението.
Въззивната проверка за правилност се извършва на решението
само в обжалваната част и само на поддържаните основания. Настоящият
състав при служебната си проверка не констатира нарушения на императивни
материално-правни норми, които е длъжен да коригира, и без да има изрично
направено оплакване в тази насока съгласно задължителните указания,
дадени с ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният съд
препраща към мотивите на първоинстанционното решение.
Настоящата инстанция, като съобрази доводите на страните,
съгласно правилата на чл.235, ал. 2 вр. чл. 12 от ГПК, и предвид релевираните
в жалбата въззивни основания, прие за установено следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл.
439, ал.1 ГПК, предявен от Р. И. И. против „**********“ ООД, за признаване
за установено, че ищецът не дължи на ответника като погасени по давност
следните суми: главница в размер на 2000 лева, ведно със законна лихва от
28.03.2017 г., както и сумата от 40 лева държавна такса и разноски, за които
суми е издаден изпълнителен лист от 19.05.2017 г. по ч.гр.д. №4374/2017 г. на
РС - Пловдив, въз основа на който е образувано изпълнително дело
№6786/2017 г. по описа на ЧСИ – *********, район на действие Окръжен съд
– Пловдив.
В исковата молба се твърди, че процесните суми не се дължат, тъй
като се погасени по давност преди образуването на изпълнителния процес.
Аргументирано е, че воденото между страните заповедно производство и
издадената заповед за изпълнение не прекъсват давността.
2
В срока за отговор на исковата молба ответникът иска отхвърляне
на предявения иск, като изтъква, че ищецът не е възразил против издадената
заповед за изпълнение, с което от стабилизирането на заповедта давността е
прекъсната и тече нова давност, чийто срок не е изтекъл.
Първоинстанционният съд е приел, че против ищеца по реда на
чл.410 ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
ч.гр.д. №4374/2017 г. на РС - Пловдив, която му е връчена лично на
30.04.2017 г. Тъй като не е подадено възражение по чл. 414 ГПК, заповедта е
влязла в сила на 15.05.2017 г. - с изтичането на двуседмичен срок.
С разпореждане от 19.05.2017 г. въз основа на заповедта е издаден
изпълнителен лист, по който е образувано изпълнително дело №6786/2017 г.
по описа на ЧСИ **********, по което са предприети изпълнителни действия
- налагане на запор на банковите сметки на ищеца-длъжник.
Съдът е приел, че ключов за изхода на делото от правна страна е
въпросът дали считано от влизане в сила на заповедта за изпълнение
давността се прекъсва и започва да тече нова давност, т.е. дали по отношение
на влезлите в сила заповеди за изпълнение се прилага правилото на чл. 117,
ал. 2 ЗЗД, като, позовавайки се на съдебната практика, е изложил
съображения, че с влизане в сила заповедта за изпълнение давността се
прекъсва и започва да тече нова давност, като новият срок е всякога 5-
годишен. Прието е, че е без правно значение дали давността е изтекла преди
влизане в сила на заповедта за изпълнение, тъй като длъжникът не е възразил
и заповедта е влязла в сила. Последиците на давността не се прилагат
служебно – чл. 120 ЗЗД, а възражението за изтекла давност за периода до
влизане в сила на заповедта за изпълнение е преклудирано от влязлата в сила
заповед за изпълнение. Без правно значение за изхода на правния спор е
какви са предприетите в изпълнителния процес действия и дали с тях се
прекъсва давността, тъй като давността, дори и без да е образуван
изпълнителен процес, би изтекла на 15.07.2022 г., тъй като спира в периода от
13.03.2020 г. до 13.05.2020 г. с оглед разпоредбите на чл. 3 от Закона за
мерките и действията по време на извънредното положение, т.е. към
приключване на съдебното дирене давността не е изтекла, независимо от
факта, че същата е прекъсната и с молбата за налагане на запор в
изпълнителния процес.
Съображенията са правилни и законосъобразни и напълно се
споделят от настоящата инстанция, като не се възприема виждането на
жалбоподателя, че изводът на съда относно давността противоречи на закона
и ТР №2/2013 г. на ОСГТК. Изложеното от пълномощника на жалбоподателя
във въззивната жалба при цитирането на посоченото ТР касае производството
по чл.242 ГПК (отм.), а не – заповедното производство. Нещо повече –
предявяването на иск по чл.422 ГПК предполага постъпило възражение от
длъжника, каквото в настоящия случай няма.
С предявяването на иска по чл. 439 ГПК длъжникът оспорва
3
изпълнението, а съгласно чл. 439, ал. 2 ГПК искът може да се основава само
на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание. Искът по
своя предмет е отрицателен установителен и има за цел за отрече
съществуването на изпълняемо право. В това производство ищецът може да
навежда всички правопогасителни, правоотлагащи, правопрекратяващи
възражения, основани на факти, непреклудирани в производството по
издаване на изпълнителното основание. Претенцията на длъжника следва да
се основава на ново твърдение за настъпил факт, а не на липса на такъв,
доколкото основанието на ответника вече е било доказано и удостоверено с
изпълнителното основание.
В производството по издаване на заповед за изпълнение,
законодателят е предвидил редица средства за защита на длъжника. Съгласно
чл.414, ал.1 ГПК длъжникът може да възрази срещу заповедта за изпълнение,
от което следва правото на кредитора съгласно чл. 415 ГПК да предяви иск за
установяване на вземането си. Когато обаче възражение не е подадено,
респективно е уважен предявеният от кредитора иск с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК, заповедта за изпълнение влиза в законна сила – арг. чл. 416
ГПК. Изпълнителният лист се издава въз основа на влязлата в сила заповед за
изпълнение и следователно изпълнителното основание се ползва със
стабилитет. Затова неподаването на възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК,
оттеглянето му или влизане в сила на съдебното решение по иска с правно
основание чл. 422, ал.1 ГПК имат за последица създаване на стабилитет за
заповедта за изпълнение. Действително, влязлата в сила заповед за
изпълнение не се ползва със сила на пресъдено нещо, но последиците са
сходни. В случая, издадената заповед за изпълнение на парично задължение и
издадения въз основа на нея изпълнителен лист по ч.гр.д. №4374/2017 г. по
описа на Районен съд - Пловдив, се ползват с посочените по-горе правни
последици. Именно поради това искът по чл. 439 ГПК може да се основава
само на факти, настъпили след стабилизирането на изпълнителното
основание, послужило за реализиране на принудителното удовлетворяване на
кредитора. Оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към
ликвидността и изискуемостта на вземането, които са били известни на ищеца
и той е могъл да посочи в срока за възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК, се
преклудира.
Както е посочено в определение №480/27.07.2010 г. по ч.гр.д.
№221/2010 г. на ВКС, IV г.о., съществуването на вземането, по което е
издадена заповедта за изпълнение, не е установено със сила на присъдено
нещо, но законодателят е преклудирал възраженията срещу основателността
на претенцията със срока за възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК. Ако длъжникът
не възрази в срок, заповедта влиза в сила и на практика се получава ефект,
близък до силата на присъдено нещо, защото единствената възможност за
4
оспорване на самото вземане са основанията по иска с правно основание чл.
424 ГПК. Извън тях и след срока по чл. 424, ал. 2 ГПК длъжникът не може да
се ползва от друга форма на искова защита, с която да оспорва самото
вземане. В този смисъл са и определение №956/22.12.2010 г. по ч.т.д.
№886/2010 г. на ВКС, I т.о.; определение №443/30.07.2015 г. по ч.т.д.
№1366/15 г. на ВКС, II т.о. С решение №6/21.01.2016 г. по т.д. №1562/2015 г.
на ВКС, I т.о., е прието, че задължителната практика на ВКС е, че при всички
хипотези на чл.416 ГПК, настъпва стабилитет на заповедта за изпълнение по
чл.410 ГПК, а изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по чл.418 ГПК
се стабилизира окончателно, тъй като по новия процесуален ред заповедите за
изпълнение влизат в сила /за разлика от несъдебните изпълнителни основания
по чл.237 ГПК-отм./ и оспорването на фактите и обстоятелствата, относими
към ликвидността и изискуемостта на вземането, се преклудират (решение
№781 от 25.05.2011 г. по гр.д. № 12/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о.). Преклудират се и
възраженията срещу основателността на претенцията. С изтичането на срока
по чл.414 ГПК и влизане в сила по реда на чл.416 ГПК на заповедта за
изпълнение всяко възражение на длъжника, че вземането не съществува, е
преклудирано и не може да бъде заявено с нов иск (решение №207 по гр.д.
№7030/2014 г. на ВКС, ІV г.о.) извън специалните хипотези на чл.424 и чл.439
ГПК. Предвидените специални способи за защита на длъжника след влизане в
сила на заповедта за изпълнение /исковете за оспорване на вземането, които
могат да се основават само на новооткрити писмени доказателства или нови
писмени доказателства, респ. на факти, настъпили след издаването /
обосновават извода, че при настъпване, респективно - стабилизиране
изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по отношение на
материализираното в нея вземане, то не може да се оспорва от длъжника по
съображения, твърдения и факти, които е могъл и е следвало да заяви преди
влизането в сила. Резултат на стабилитета на заповедта за изпълнение и
преклудиране на възможността да се оспорват посочените факти и
обстоятелства, е недопустимостта на последващ процес, основан на факти,
несъвместими с материалното право, чието съществуване е установено с
влязлата в сила заповед. Тези факти са обхванати от преклудиращото
действие на заповедта и са изключени от съдебна проверка. Ако длъжникът е
разполагал с възражения срещу правото, установено със заповедта, но не ги е
упражнил надлежно и в срок, те се преклудират. В това се изразява
5
пресичащото действие на заповедта по отношение на фактите, съществували
до проявлението на изпълнителната сила, съответно - стабилизирането .
Преклузията е важима и за възраженията на длъжника в процеса по реда на
чл.422 ГПК. Ако пропусне възраженията си, правото да ги въведе в нов
процес е изчерпано /т.17 на ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС и решение
№129/09.01.2015 г. по т.д. №469/2012 г. на ВКС, І т.о./. В същия смисъл са и
решенията на ВКС, цитирани от състава на районния съд.
Ето защо настоящата инстанция се солидаризира с приетото от
първоинстанционния съд, че в разпоредбата на чл.117, ал.2 ЗЗД под
„решение“ се има предвид всеки акт на съда (влязло в сила решение или
заповед за изпълнение). Според трайната съдебна практика, давността е
тригодишна само в случаите, когато в законова норма е предвидена такава
(напр. при издаден изпълнителен лист въз основа на запис на заповед - с
нормата на чл.531, ал.1 във връзка с чл.537 ТЗ е регламентирана
тригодишна давност от падежа за погасяване на исковете по записа на
заповед срещу издателя – решение №139/28.08.2013 г. по т.д. №98/2012 г. на
ВКС, II т.о.; решение №94/27.07.2010 г. по т.д. №943/2009 г. на ВКС, I т.о. и
др.). Идентично е и виждането в решение № 37 от 24.02.2021 г. по гр.д. №
1747/2020 г. на ВКС, IV г.о., с което е прието, че когато влиза в сила
заповедта за изпълнение, започва да тече новата петгодишна давност за
вземанията, установени със сила на пресъдено нещо, като е поставен знак за
равенство между влезлите в сила заповеди за изпълнение и влезлите в сила
съдебни решения. Това решение е цитирано и в много други актове на ВКС,
като се възприема същото виждане.
Доводите във въззивната жалба са, че давността за изпълнение на
вземането е изтекла преди издаване на заповедта за изпълнение. Това
възражение жалбоподателят е могъл да направи в заповедното производство,
като доводът му е преклудиран и не е допустимо да се разглежда от съда.
При разглеждане на твърденията на ищеца, че вземането е
погасено по давност, следва да се разгледа и дали това не е станало в рамките
на образувания срещу него изпълнителен процес, като в този случай следва да
се съобразят задължителните указания, дадени с ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
От приложеното изпълнително дело №686/2017 г. по описа на
6
ЧСИ *********** на КЧСИ, с район на действие – района на Окръжен съд –
Пловдив, се установява, че е образувано на 22.08.2017 г. с разпореждане на
ЧСИ от същата дата въз основа на молба от „*********“ ЕООД с приложен
изпълнителен лист от 19.05.2017 г., издаден въз основа на заповед за
изпълнение №2802/03.04.2017 г. по ч.гр.д. №4374/2017 г. по описа на РС
Пловдив. С молбата е поискано налагане на запор върху трудовото
възнаграждение или пенсията на длъжника. С разпореждането за образуване
от 22.08.2017 г. е наложен запор върху трудовото възнаграждение на
длъжника, което получава от работодателя „**********“ ЕООД.
С разпореждане от 14.05.2019 г. е наложен запор върху банкови
сметки на длъжника в банка „**********.
С молба от 22.04.2021 г. взискателят е поискал налагане на запор
на сметка на длъжника в „****“ АД, което е и направено с разпореждане на
ЧСИ от същата дата.
Видно от посоченото, по изпълнителното дело са извършвани
регулярно изпълнителни действия, водещи до прекъсване на давността.
Според изложеното в решение №37/24.02.2021 г. по гр.д.
№1747/2020 г. на ВКС, IV г.о., в т. 10 ТР № 2/2013, ВКС, ОСГТК не е
разгледан въпросът при какви условия и кога настъпва перемпцията.
Очевидно тя не настъпва, ако след поискването на един изпълнителен
способ в продължение на две години взискателят не е поискал
нов изпълнителен способ, най-малкото защото през това време може да се е
осъществявал поисканият предходен изпълнителен способ, а преди неговият
край не може да се прецени със сигурност, има ли нужда от друг способ
(може да не се постигне желаната висока цена, може да се присъединят
кредитори и др.). Новата давност започва да тече от последното й
прекъсване с надлежно извършено изпълнително действие или
признание на вземането от длъжника. Перемпцията е без правно
значение за давността. Общото между двата правни института е, че едни и
същи факти могат да имат значение, както за перемпцията, така и
за давността. Това обаче са различни правни институти с различни правни
последици: давността изключва принудителното изпълнение (но пред
съдебния изпълнител длъжникът не може да се позове на нея и съдебният
изпълнител не може да я зачете), а перемпцията не го изключва – обратно, тя
предполага неудовлетворена нужда от принудително изпълнение, но въпреки
това съдебният изпълнител е длъжен да я зачете.
В чл. 116, б. в ЗЗД е изрично установено правилото,
че давността се прекъсва с предприемането действия за принудително
изпълнение. Същинско действие за принудително изпълнение обаче може да
предприеме само съдебният изпълнител (или друг орган на принудително
изпълнение – публичен изпълнител, синдик, съд по несъстоятелността) и то
прекъсва давността; но давността е свързана с поведението на кредитора – тя
не се влияе от поведението на други лица. Затова ако искането от кредитора е
7
направено своевременно, но изпълнителното действие не е предприето от
надлежния орган преди изтичането на давностния срок, по причина, което не
зависи от волята на кредитора; давността се счита прекъсната с искането,
дори то да е било нередовно, ако нередовността е изправена надлежно по
указание на органа на изпълнителното производство. Давността не се
прекъсва веднъж с искането и още веднъж с предприемането на действието.
Прекъсването е едно – с предприемането на действието, но се счита да е
настъпило с обратна сила, ако след поискването давността е изтекла. След
това тя се прекъсва последователно във времето, когато осъществяването на
способа става чрез отделни процесуални действия: запор или възбрана, опис,
оценка, насрочване на проданта, разгласяване, приемане на наддавателни
предложения, провеждане на наддаване и т.н. до влизането в сила
на постановлението за възлагане.
Налагането на запор или възбрана в изпълнително производство,
съгласно т. 1 ТР № 2/2013, ВКС, ОСГТК, съставлява насочване на
изпълнението върху отделен имуществен обект на длъжника. То
прекъсва давността, тъй като с него започва да се осъществява принудата в
изпълнителния процес – длъжникът започва да търпи ограничение в правната
си сфера – неговите актове на разпореждане стават непротивопоставими на
първоначалния и присъединените кредитори.
В тълкувателното решение е посочено, че в изпълнителния
процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на всеки
отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително
действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен
определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният
изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на
закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за
принудително изпълнение.
Двугодишният срок за перемпция започва да тече от първия
момент, в който не се осъществява изпълнение (включително доброволно,
напр. по постигнато споразумение между страните), т.е. осъществяването на
всички поискани способи е приключило (успешно или безуспешно) или
поисканите не могат да се осъществяват по причина, за която взискателят
отговаря – след направеното искане не е внесъл такси, разноски, не е оказал
необходимото съдействие и така осуетява неговото прилагане.
В този смисъл са и решение №60282/19.01.2022 г. по гр.д.
№903/2021 г. на ВКС, III г.о., решение №3/04.02.2022 г. по гр.д. №1722/2021 г.
на ВКС, IV г.о. и други.
След посоченото разграничение между давност и перемпция,
направено в практиката на ВКС, следва да се съобразят и фактите в
настоящият случай.
Както вече се посочи, не е настъпила перемпция. В случая не е
налице бездействие на кредитора, тъй като от него е искано извършване на
8
изпълнителни действия и не е изтекла предвидената в закона петгодишна
давност.
По изложените съображения искът е неоснователен и правилно е
отхвърлен като такъв. Решението на първоинстанционния съд е правилно и
законосъобразно и следва да се потвърди.
Разноски са поискани единствено от жалбоподателя, но, с оглед
изхода на делото – отхвърляне на жалбата, не следва да му се присъждат.
Воден от гореизложеното, Пловдивският окръжен съд, V
граждански състав,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №1388/26.04.2022 г.,
постановено по гражданско дело №12845/2021 г. по описа на Районен съд
Пловдив, ІV граждански състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9