Решение по дело №14675/2021 на Софийски градски съд

Номер на акта: 1979
Дата: 22 юли 2022 г. (в сила от 22 юли 2022 г.)
Съдия: Мария Емилова Малоселска
Дело: 20211100514675
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 8 декември 2021 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 1979
гр. София, 22.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Гълъбова

МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА Въззивно
гражданско дело № 20211100514675 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Предмет на обжалване е решение № 20200396 от 19.10.2021 г., постановено по
гр. д. № 40290 по описа за 2015 г. на СРС, 64 състав, в частта, с която са уважени
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове за признаване за установено, че Д. Н.
Ч. и ИВ. Н. С. дължат на „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл.
86, ал. 1 ЗЗД сумата от по 168,42 лева за всеки ответник – цена на топлинна енергия за
имот на адрес: гр. София, бул. „****, аб. № 000997 за периода 01.09.2013 г. –
30.04.2014 г., ведно със законната лихва от 05.01.2015 г. до плащането, както и сумата
от по 6,94 лева за всеки ответник – обезщетение за забава в размер на законната лихва
за периода от м.09.2013 г. до м.02.2014 г.
Решението е постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД като трето лице
помагач на страната на ищеца.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ответниците чрез назначения
им по реда на чл. 47, ал. 1 ГПК особен представител, с която се поддържа, че
съдебният акт е неправилен и необоснован. Жалбоподателите заявяват оплаквания, че
неправилно съдът е уважил предявените искове, тъй като по делото не е било
установено да се намират в облигационно правоотношение с ищеца. Не е бил
представен писмен договор. Липсвало и нотариално заверено решение за определяне
на относителния дял на топлинната енергия. Поддържат, че топлинната енергия е била
1
неправилно начислена за процесния период. Позовават се на несъответствие между
заявлението за издаване на заповед за изпълнение и в исковата молба по отношение на
размера на предявените искове. Позовават се и на изтекла погасителна давност.
Заявеното искане е решението да бъде отменено, а исковете – отхвърлени.
Подаден е отговор от ищеца в производството, с който се поддържа, че
решението в обжалваната от ответника част, като правилно и постановено в
съответствие със закона, следва да бъде потвърдено.
Третото лице-помагач не изразява становище по въззивната жалба.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, приема следното:
Предявени за разглеждане са обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и е
допустимо в обжалваната от ответниците част. По същество въззивният съд намира, че
решението на СРС е правилно и следва да бъде потвърдено, като съображенията за
това са следните.
С оглед правната квалификация на предявените искове и възраженията на
насрещната страна, направени с отговора на исковата молба, правилно районният съд е
разпределил доказателствената тежест между страните по спора.
Спорно по делото се явява обстоятелството дали през процесния период
страните са били обвързани от облигационно правоотношение по договор за доставка
на топлинна енергия при общи условия, доколкото с исковата молба ищецът твърди, че
ответникът има качеството на потребител на топлинна енергия по см.на чл. 153, ал. 1
ЗЕ, а с отговора на исковата молба последният е оспорил да е налице валидно
облигационно правоотношение, породено от договор за доставка на топлинна енергия
за битови нужди за процесния недвижим имот.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ (приложима редакция след
17.07.2012 г.) потребител, респективно битов клиент на топлинна енергия през
процесния период е физическо лице – ползвател, притежаващ вещно право на
ползване, или собственик на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване или природен газ за домакинството си.
2
При извършване на собствена преценка на събрания в хода на съдебното дирене
пред първата инстанция доказателствен материал, настоящата съдебна инстанция
намира, че се установява от приетите като писмени доказателства по делото официални
документи /нотариални актове/, че през 1977 г. А.А.И. и Л.Д.И. са признати за
собственици на апартамент № 39, на четвърти етаж, находящ се на бул. ****. През
1996 г. А.А.С. е дарила на сина си Л.Д.И. собствената си ½ идеална част от апартамент
№ 39, находящ се в гр. София, бул. ****, като е запазено пожизнено вещно право на
ползване върху имота на А.А.С. и на съпруга С.Н. С.. През 2008 г. Л.Д.И. е дарил на
съпругата си ½ идеална част от същия имот, представляващ негова индивидуална
собственост със запазено вещно право на ползване в полза на неговата майка и на
съпригът С.Н. С.. Установено е на следващо място, че в хода на производтвото на
05.10.2015 г. е починал С.Н. С., като наследници на последния са А.А.С., Д. Н. Ч. и ИВ.
Н. С.. Ето защо и доколкото през процесния период /м.09.2013 г. – м.04.2014 г./
наследодателят на жалбоподателите и ответници в производството, С.Н. С. е бил
титуляр на вещното право на ползване върху имота, заедно със съпругата си А.А.С., то
и неговите наследници отговарят за включените в наследството му задължения, в това
число и за тези към ищеца, дължими на основание чл. 57 ЗС.
Обстоятелството, че не е представен писмен договор или такъв сключен от
разстояние между ответниците, респ. техния наследодател, и ищцовото дружество не
означава, че не е възникнало валидно облигационно отношение между тях, каквито
доводи са наведени с отговора на исковата молба и са поддържани с въззивната жалба,
подадена от ответниците. Разпоредбата на чл.149, т.3 ЗЕ регламентира, че продажбата
на топлинна енергия се извършва на основата на писмени договори при общи условия,
сключени между топлопреносното предприятие и потребителя на топлинна енергия за
стопански нужди, какъвто не е процесният случай, тъй като претенцията на ищеца е
насочена срещу ответника в качеството му на потребител/клиент на топлинна енергия
за битови, а не за стопански нужди.
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ (в сила от 17.07.2012 г.) продажбата на топлинна
енергия от топлопреносното предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови
нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от комисията /КЕВР/. Съгласно ал. 2 на
същата разпоредба бщите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване,
без да е необходимо изрично писмено приемане от клиентите. В ал. 3 на чл. 150 ЗЕ пък
е предвидено особено рекламационно производство - в срок до 30 дни след влизането в
сила на общите условия клиентите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в
съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални
условия. Предложените от клиентите и приети от топлопреносните предприятия
специални условия се отразяват в писмени допълнителни споразумения.
3
В конкретния случай ответниците не твърдят, а и не установяват по делото по
отношение на наследодателя им да се прилагат специални условия, договорени между
страните, използвайки установения в закона механизъм.
С решение № 35 от 21.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3184/2013 г., III г. о., ГК е
възприето становището, че потребител на топлинна енергия е лицето, което получава
топлинна енергия и я използва за собствени нужди като ползва топлоснабдения имот
по силата вещно или по силата на облигационно право на ползване. По силата на
закона между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква
правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи
условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя. Липсата на
подадена от потребителя молба за откриване на партида не означава, че няма
облигационни отношения между страните, тъй като тези отношения се презумират от
закона. В конкретния случай облигационното правоотношение между страните и
качеството на потребител на наследодателя на ответниците на топлинна енергия
произтича от учреденото в негова полза вещно право на ползване върху процесния
недвижим имот, като законът не поставя изискване за наличието на индивидуален
писмен договор, доколкото се касае за топлинна енергия за битови нужди, а
апартаментът, по отношение на който наследодателят на ответниците е имал вещно
право на ползване, се намира в сграда в режим на етажна собственост.
Не е спорно също така и се установява от приобщените по делото писмени
доказателства, че сградата, в която се намира жилището, собственост на ответника, е с
непрекъснато топлоподаване през процесния период. За пълнота следва да се посочи,
че с Тълкувателно решение № 2/2017 г. на ОСГК, ВКС се възприе становището, че
присъединяването на сградата към топлопреносната мрежа става по решение на
общото събрание на етажната собственост. Прекратяване на топлоснабдяването е
уредено като възможно само при постигнато съгласие между всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сградата (чл. 153, ал. 2 ЗЕ). Отделният етажен
собственик може да прекрати топлоподаването към отоплителните тела в имотите си,
но остава потребител на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от
отоплителните тела в общите части на сградата (чл. 153, ал. 6 ЗЕ).
Видно от посочените разпоредби, с приемането на ЗЕ законодателят
регламентира доставката на топлинна енергия в сгради под режим на етажна
собственост като услуга, която се ползва от самата етажна собственост. Макар
последната да не е персонифицирана, за отношенията в енергетиката законодателят я
разглежда като колективен субект, явяващ се самостоятелен потребител на услугата
"доставка на централно отопление".
Въз основа на заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, настоящата
4
инстанция приема, че за процесния период количеството топлинна енергия за
абонатната станция, обслужваща процесната сграда, в която се намира
топлоснабденият имот, се измерва и отчита от общ топломер. Вещото лице е посочило,
че през целия исков период са отчислявани за сметка на ищеца технологични разходи.
Вещото лице е приело, че за процесния период общият топломер е годно средство за
измерване на топлинната енергия. Експертът е посочил, че в жилището са били
монтирани осем отоплителни тела с 8 броя ИРРО. Топлинната енергия е била
начислена по показанията на уредите и в съответствие с действащата нормативна
уредба. Топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация, е начислена на база
отопляемия обем на жилището. Топлинната енергия за подгряване на вода е начислена
на база показанията на 2 бр. водомери за топла вода. Съгласно заключението,
дължимите за процесния период суми за топлинна енергия са в размер на 2021,07 лева,
като при начисляването им е била спазена приложимата през периода нормативна
уредба.
Във връзка с възраженията на въззивниците, поддържани с жалбата, че
неправилно е била начислена топлинна енергия за сградна инсталация, следва да се
посочи, че с решение на СЕС от 05.12.2019 г. по съединени дела С-708/2017 и С-
735/2017 г. е даден отговор на поставените с отправените преюдициални запитвания
въпроси, като е прието, че чл.27 от Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и
на Съвета от 25 октомври 2011 година относно правата на потребителите, за изменение
на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент
и на Съвета и за отмяна на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета във връзка с член 5, параграфи 1 и 5 от Директива
2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно
нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния
пазар и изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/EО, 98/27/EО и
2002/65/EО на Европейския парламент и на Съвета, и Регламент (EО) № 2006/2004 на
Европейския парламент и на Съвета („Директива за нелоялни търговски практики“),
трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, която предвижда,
че собствениците на апартамент в сграда — етажна собственост, присъединена към
система за централно отопление, са длъжни да участват в разходите за топлинна
енергия за общите части на сградата и за сградната инсталация, въпреки че
индивидуално не са поръчвали доставката на отопление и не го използват в своя
апартамент. Според СЕС допустима е национална правна уредба, която предвижда, че
в сградите в режим на етажна собственост сметките за топлинна енергия за сградната
инсталация се изготвят за всеки собственик на апартамент в сградата пропорционално
на отопляемия обем на неговия апартамент.
Такова становище е застъпено и с възприетото с Тълкувателно решение №
2/25.05.2017 г. на ОСГК, ВКС.
5
Неоснователно на следващо място с въззивната жалба се поддържа възражение
за давност, предвид датата, от която искът се счита предявен /05.01.2015 г./ и началната
дата на процесния период /01.09.2013 г./
Съставът на въззивния съд не констатира твърдяното от въззивниците
противоречие между предмета на заявлението за издаване на заповед за изпълнение,
респ. сумите по издадената заповед и тези, за които ищецът е предявил исковете си по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с оглед обстоятелството, че заповедта е била издадена
срещу трима длъжници, а исковете са били предявени срещу двама от тях. Ето защо и
тези възражения са неоснователни и не следва да бъдат по-подробно обсъждани.
Тук е мястото да се подчертае, че предметът на производството не обхваща суми
за цена на услугата за дялово разпределение на топлинна енергия, с оглед което и
въззивният съд не следва да обсъжда наведените в тази връзка с жалбата възражения.
При липсата на други доводи, ангажирани с жалбата и предвид съвпадението на
изводите на двете съдебни инстанции, решението в обжалваната от ответниците част,
следва да бъде потвърдено.
По разноските:
Право на разноски за въззивното производство възниква само за въззиваемата
страна. Същият към момента на устните състезания пред въззивния съд не е сторил
разноски, а претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Тази
претенция не следва да бъде уважена, доколкото въззиваемата страна не е взела
активно процесуално участие в производството.
Въззивниците са представлявани от особен представител, който е освободен от
заплащането на държавна такса за подаване на въззивната жалба. Ето защо и на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК въззиваемите следва да бъдат осъдени да внесат
дължимата държавна такса за въззивното производство, с оглед неоснователността на
подадената от особения представител жалба.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20200396 от 19.10.2021 г., постановено по гр. д.
№ 40290 по описа за 2015 г. на СРС, 64 състав, в частта, с която са уважени
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове за признаване за установено, че Д. Н.
Ч. и ИВ. Н. С. дължат на „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл.
86, ал. 1 ЗЗД сумата от по 168,42 лева за всеки ответник – цена на топлинна енергия за
имот на адрес: гр. София, бул. „****, аб. № 000997 за периода 01.09.2013 г. –
30.04.2014 г., ведно със законната лихва от 05.01.2015 г. до плащането, както и сумата
6
от по 6,94 лева за всеки ответник – обезщетение за забава в размер на законната лихва
за периода от м.09.2013 г. до м.02.2014 г.
ОСЪЖДА Д. Н. Ч., ЕГН **********, да заплати на основание чл. 78, ал. 6 ГПК
в полза на СГС сумата от 25 лева – държавна такса за въззивното производство.
ОСЪЖДА ИВ. Н. С., ЕГН **********, да заплати на основание чл. 78, ал. 6 ГПК
в полза на СГС сумата от 25 лева – държавна такса за въззивното производство.
Първоинстанционното решение е влязло в сила в необжалваната от ищеца
„Т.С.“ ЕАД част.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД на
страната на въззиваемия „Т.С.“ ЕАД.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7