№ 2657
гр. София, 29.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на девети април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Пепа Маринова-Тонева
Членове:Василена Дранчовска
Цветина Костадинова
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско
дело № 20241100509478 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна
жалба на ищеца „Техновелт“ ЕООД срещу решение № 10022 от 28.05.2024 г., постановено
по гр. дело № 40293/2023 г. по описа на СРС, 172 състав, с което е отхвърлен предявеният
срещу „Финтрейд Файнанс“ АД осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1
ЗЗД за сумата от 5107 лв., представляваща недължимо платена сума по договор за паричен
заем № 7006781/13.02.2018 г.
Във въззивната жалба са развити оплаквания за неправилност на обжалваното решение
поради нарушение на материалния закон и необоснованост, като се поддържа, че от
съдържанието на договора за заем и анексите към него е видна нищожността на клаузите за
неустойка и такса ангажимент, както било прието и в представеното съдебно решение по
друг спор между страните, поради което първоинстанционният съд е бил длъжен да се
произнесе по недействителността на договорните разпоредби дори и без възражение в тази
насока. Поддържа, че договорът за заем и анексите към него са били представени на вещото
лице по назначената по делото експертиза, от която са установени извършените плащания
по процесния договор, като платената сума над размера на главницата била получена от
ответника без основание. Ето защо моли за отмяна на първоинстанционното решение и
1
уважаване на предявения иск в цялост.
Въззиваемият „Финтрейд Файнанс“ АД е подал отговор на въззивната жалба, с който
оспорва същата. Счита, че обжалвалото решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/мнй2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е неправилно поради
следните съображения:
Пред първоинстанционния съд е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД при твърдения, че ищецът е платил сумата от 5107 лв. по договор за паричен
заем № 7006781/13.02.2018 г., сключен с ответника, но по нищожни клаузи от него и поради
това не е налице изначално основание за получаване на паричните средства в посочения
размер. При така конкретизираните фактически твърдения в тежест на ищеца е да докаже
факта на плащане на търсената сума в полза на ответника, а в тежест на последния –
наличие на валидно правно основание за получаване, респ. за задържане на сумата.
От приетото по делото и неоспорено от страните заключение на допуснатата ССЕ се
установява, че между „Техновелт“ ЕООД и „Финтрейд Файнанс“ АД е сключен договор за
паричен заем № 7006781/13.02.2018 г., по силата на който ищецът е усвоил заемна сума в
размер на 9900 лв. и е направил плащания по кредита в общ размер от 15007,24 лв., които
надхвърлят размера на дължимата главница със сумата от 5107,24 лв. Доколкото плащането
на претендираната сума се доказва по делото, на основание чл. 154 ГПК в тежест на
ответника е да докаже наличието на валидно основание за получаване и задържане на
паричните средства в претендирания размер, но доказателства в тази насока не са събрани –
ответникът не е ангажирал каквито и да било доказателства за получаване на паричната
сума въз основа на действителни договорни клаузи, като не е представил сключен между
страните договор с различно от твърдяното съдържание, което да отговаря на изискванията
за съответствие с добрите нрави.
Същевременно, по делото се установява, че плащанията на процесната сума са извършени за
2
погасяване на задължения по договорни клаузи, които са нищожни. От заключението на ССЕ
е видно, че постъпилите плащания в общ размер от 15007,24 лв. са отнесени основно за
погасяване на задължения по договора за такса ангажимент и неустойка за забава – погасена
е главница в размер на 289,04 лв., такса ангажимент от 14861,64 лв. и мораторна неустойка
по чл. 7, ал. 1 от договора в размер на 30,56 лв. Ответникът не оспорва, а и от приетите
писмени доказателства се установява, че между страните е налице влязло в сила решение №
124/15.03.2021 г. по гр.д. № 3524/2020 г. по описа на РС – Русе, с което са отхвърлени
предявените от „Финтрейд Файнанс“ АД срещу „Техновелт“ ЕООД положителни
установителни искове по чл. 422 ГПК за сумата от 9860,96 лв., непогасена главница по
процесния договор за паричен заем № 7006781/13.02.2018 г., за сумата от 1057,61 лв.,
неустойка по чл. 7, ал. 1 от договора, за сумата от 2287,19 лв., еднократна неустойка по чл. 7,
ал. 2 от договора, както и за сумата от 2758,30 лв., такса ангажимент, като в мотивите на
решението съдът изрично е разгледал наведеното от ответника „Техновелт“ ЕООД
възражение за нищожност на договорните клаузи за такса ангажимент и неустойки по чл. 7,
ал. 1 и ал. 2 от договора поради противоречие с добрите нрави и е приел, че същите са
невалидни, поради което и предвид извършените плащания по договора в размер,
надхвърлящ усвоената главница, е намерил исковете за неоснователни.
Силата на пресъдено нещо на разрешения с влязло в сила съдебно решение правен спор
между идентични страни се формира по отношение на спорното право, индивидуализирано
чрез основанието и петитума на исковата молба (в този смисъл – Тълкувателно решение №
1/04.01.2001 г. по т.д. № 1/2000 г. по описа на ВКС, ОСГК). Предмет на силата на пресъдено
нещо обаче не е само субективното материално право, откъснато от конкретния юридически
факт, въз основа на който то се претендира, като в основанието на иска се включват всички
факти, очертани в хипотезата на правната норма, въз основа на която се поражда
претендираното материално право с всички негови характеризиращи белези. В този смисъл,
със сила на пресъдено нещо се ползват съдебно установените общи правопораждащи факти,
доколкото индивидуализират спорното право чрез основанието и петитума на иска, като
забраната за пререшаемост на спора по чл. 299, ал. 1 ГПК е приложима за всяко отделно
правоотношение, обхванато от предмета на делото. Така, когато между едни и същи страни
са възникнали няколко спора, основани на едни и същи правопораждащи факти, и по някои
от споровете има вече влязло в сила решение, следва да се приеме, че относно общите
правопораждащи факти съдът се е произнесъл окончателно и в отношенията между страните
е формирана сила на пресъдено нещо по тези въпроси, която следва да бъде зачетена при
всеки последващ спор.
Забраната по чл. 299, ал. 1 ГПК означава преклудиране на всеки факт и основаните на него
права, осъществен преди постановяване на решението, независимо дали те са били известни
на страната, в полза на която пораждат изгодни правни последици. В последващ процес по
предявен иск на различно основание или за различно искане, но произтичащ от материално
право, чието съществуване или отричане е установено с влязло в сила съдебно решение, от
съдебната проверка са изключени фактите, обхванати от преклудиращото действие на силата
3
на пресъдено нещо, като формираната сила на пресъдено нещо относно основанието
преклудира правоизключващите и правоунищожаващите възражения на ответника срещу
правопораждащите правно релевантни факти, относими към възникването и съществуването
на материалното правоотношение, от което произтича спорното право. В този смисъл –
Определение № 996 от 05.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4397/2022 г., III г. о., Тълкувателно
решение № 3/22.04.2019 г. по тълк. дело № 3/2016 г. на ВКС, ОСГТК.
В настоящия случай с влизане в сила на решението на РС – Русе по гр.д. № 3524/2020 г. са
отречени със сила на пресъдено нещо между страните паричните вземания на заемодателя,
които се основават на клаузите за такса ангажимент и неустойки по чл. 7, ал. 1 и ал. 2 от
процесния договор за паричен заем № 7006781/13.02.2018 г., като е отречено съществуването
на валидно основание за тези вземания, доколкото е прието, че клаузите са нищожни поради
противоречие с добрите нрави. В случай че претенциите бяха уважени, то несъмнено щеше
да е налице сила на пресъдено нещо между страните, че цитираните договорни клаузи са
валидни и последващо възражение за тяхната нищожност, основано на факти, които са
съществували към момента на влизане в сила на съдебното решение, би било преклудирано
по арг. от чл. 299, ал. 1 ГПК. Следователно, в случай на отхвърляне на претенциите поради
невалидност на клаузите, силата на пресъдено нещо на решението несъмнено се разпростира
и до отричането на основанието за възникване на тези парични вземания поради неговата
нищожност, респ. последващо пререшаване на въпроса за действителността на тези клаузи
се явява недопустимо.
Ето защо, настоящият въззивен състав намира, че между страните по делото е налице сила
на пресъдено нещо, която отрича основанието за плащане на такса ангажимент и неустойки
по чл. 7, ал. 1 и ал. 2 от процесния договор предвид нищожността на тези клаузи поради
противоречие с добрите нрави. В този смисъл и доколкото претендираната сума от 5107 лв.
се явява разликата над размера на усвоената главница от 9900 лв. до пълния размер на
извършените от заемателя по договора плащания от 15007 лв., а ответникът не доказва
наличие на друго основание за получаване на сумата, различно от клаузите за такса
ангажимент и неустойки по договора, то по делото не се установява годно основание за
разместване на имуществени блага в претендирания размер, поради което осъдителната
претенция се явява изцяло основателна.
Предвид основателността на претенцията следва да се разгледа наведеното от ответника при
условията на евентуалност възражение за изтекла погасителна давност. Вземанията за
връщане на недължимо платени суми се погасяват с изтичане на общия петгодишен
давностен срок по чл. 110 ЗЗД, който започва да тече от деня, в който вземането е станало
изискуемо (арг. чл. 114, ал. 1 ЗЗД) – денят, в който е платена сумата при начална липса на
основание. В този смисъл са и задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 5/21.11.2019 г. по тълк. дело № 5/2017 г. по описа на ВКС, ОСГТК, съобразно
което задължението за връщане на дадено при начална липса на основание, след като е
безсрочно, може да се иска от кредитора веднага, то възниква от момента на получаване на
недължимото и от този момент става изискуемо, както е изяснено и в т. 7 ППВС № 1/1979 г.,
4
респ. началото на изискуемостта е начало и на погасителната давност, на основание чл. 114,
ал. 1 ЗЗД.
От приетото заключение на ССЕ е видно, че първото плащане от заемателя „Техновелт“
ЕООД по процесния договор за заем, което е усвоено като такса ангажимент, е извършено на
27.02.2018 г. и от този ден е започнал да тече петгодишният давностен срок. Същият е бил
прекъснат преди изтичането му на 27.02.2023 г. с подаване на исковата молба по настоящото
дело в по-ранен момент – на 13.02.2023 г. Следователно, давността е прекъсната валидно на
основание чл. 116, б. „б“ ЗЗД и е спряла да тече по време на процеса на основание чл. 115, б.
‚ж“ ЗЗД, като към настоящия момент не е изтекла. Ето защо, претендираното вземане не е
погасено по давност и предявеният осъдителен иск следва да бъде уважен изцяло.
Като е достигнал до различни правни изводи, първоинстанционният съд е постановил
неправилно решение, което следва да бъде отменено, а предявеният осъдителен иск следва
да бъде уважен изцяло за пълния предявен размер от 5107 лв.
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК въззивникът-ищец има право на
сторените по делото пред двете инстанции разноски, както следва: сумата от 205 лв.,
платена държавна такса в първоинстанционното производство, както и сумата от 103 лв.,
платена държавна такса за въззивно обжалване.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК решението не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 10022 от 28.05.2024 г., постановено по гр. дело № 40293/2023 г. по
описа на СРС, 172 състав, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „ФИНТРЕЙД ФАЙНАНС“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. „Дървеница“, ул. „Пловдивско поле“ № 15, вх. А, да заплати на
„ТЕХНОВЕЛТ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: област Русе,
община Иваново, с. Мечка, ул. „Хаджи Димитър“ № 24, по предявения иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата от 5107 лв., представляваща недължимо платена
сума по договор за паричен заем № 7006781/13.02.2018 г. въз основа на нищожни договорни
клаузи за такса ангажимент и неустойки по чл. 7, ал. 1 и ал. 2 от договора, ведно със
законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба – 13.02.2023 г., до
окончателното й изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 205 лв.,
разноски в първоинстанционното производство, и сумата от 103 лв., разноски във
въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
5
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6