Р Е Ш Е Н И Е
№ 339
гр. Враца, 27.10.2021
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - ВРАЦА, V състав,
в публично заседание на 13.10.2021 г. /тринадесети октомври две хиляди двадесет
и първа година / в състав:
АДМ. СЪДИЯ: МИГЛЕНА РАДЕНКОВА
при секретаря
МАРГАРИТКА АЛИПИЕВА и с участието на прокурора ВЕСЕЛИН ВЪТОВ, като разгледа
докладваното от съдия РАДЕНКОВА адм. дело № 469 по описа на АдмС – Враца за
2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 145 – чл. 178 от Административно-процесуалния кодекс АПК/.
Образувано е по жалба на Община Враца, представлявана от
Кмета К.А.К., действащ чрез процесуалния си представител адв. Т.К. от САК,
против Решение № РД-02-36-1674/26.11.2020 г. на Зам.-министъра на регионалното
развитие и благоустройството и ръководител на управляващия орган на Оперативна
програма „Региони в растеж“ 2014-2020 г., с което е установено публично вземане
в размер на 706 649,57 лева.
В жалбата са изложени подробни съображения за нищожност на
оспорения административен акт, поради издаването му от материално некомпетентен
орган. Твърди се, че в Заповед № РД-02-36-1179/26.09.2018 г. министърът на
регионалното развитие и благоустройството е делегирал правомощия на зам.-министъра
като ръководител на УО на Оперативна програма „Региони в растеж“ 2014-2020 г.,
да издава всички актове по ЗУСЕСИФ, както и всички други актове, свързани с процедурите
по предоставяне на безвъзмездна финансова помощ, но не и тези да издава АУПДВ,
тъй като не са изрично посочени в текста на заповедта. С оспореното решение се
установява публично вземане, за което приложим е редът по ДОПК, който в чл. 166,
ал. 2 препраща към АПК и вменява на ръководителя на съответната администрация,
в случая министъра на регионалното развитие и благоустройството, задължението
да определи орган по издаване на АУПДВ, което не е сторено. След като в
цитираната заповед не са изрично делегирани правомощия по издаване на АУПДВ, то
оспореното решение, с което е установено такова публично вземане се явява
издадено при пълна изначална липса на материална компетентност и се явява
нищожен АА на основание чл. 146, т. 1 от АПК.
В представена по делото писмена защита се поддържат и
доразвиват изложените в жалбата доводи за нищожност на оспорения акт, като допълнително
се излагат аргументи за пълна липса на материалните предпоставки към датата на
издаването му – отменително основание по чл. 146, т. 4 АПК. Претендирани са
разноски.
Ответникът, Зам.-министър на регионалното развитие и благоустройството
и ръководител на УО на Оперативна програма „Региони в растеж“ 2014-2020 г.,
редовно призован - не се представлява в с.з. В писмен отговор по жалбата от
процесуалния му представител ст. юрисконсулт Д.К. е ангажирано подробно
становище за неоснователност и недоказаност на оспорването. Изложени са
аргументи, че оспорения акт е издаден от компетентен орган, в обхвата на
предоставените му правомощия, в установената от закона писмена форма, в
съответствие и при правилно приложение на материалния закон. Прави възражение
за прекомерност на адвокатското възнаграждение и претендира разноски за
юрисконсултско такова.
Участващият в производството прокурор от ОП – Враца дава
мотивирано заключение за неоснователност на жалбата.
По отношение на законосъобразността на оспореното решение е
образувано адм. дело № 663/2020 г. по описа на АдмС – Враца, приключило с протоколно
определение от 17.03.2021 г., с което жалбата на Община Враца против Решение №
РД-02-36-1674/26.11.2020 г. на Зам.-министъра на регионалното развитие и
благоустройството и ръководител на управляващия орган на Оперативна програма
„Региони в растеж“ 2014-2020 г., с което е установено публично вземане в размер
на 706 649,57 лева е оставена без разглеждане, като подадена извън срока
по чл. 149, ал. 1 от АПК и производството по делото е прекратено. С Определение
№ 8837/23.07.2021 г., постановено по адм. дело № 5870/2021 г. на ВАС е оставено
в сила протоколно определение от 17.03.2021 г. по адм. дело № 663/2020 г. по
описа на АдмС – Враца.
По изложените съображения и на основание чл. 149, ал. 5 от АПК съдът следва да се произнесе единствено по въпроса за валидността и
действителността на оспорения АА.
Към делото е изискано
и приложено адм. дело № 663/2020 г. по описа на АдмС – Враца, съдържащо
административната преписка по издаване на оспорения АА.
Съгласно чл. 149, ал.
5 от АПК административните актове могат да се оспорят с искане за обявяване на
нищожността им без ограничение във времето, поради което жалбата е процесуално
допустима за разглеждане. Преценена относно изложените в нея твърдения за
нищожност се явява и основателна по следните съображения:
В действащото
законодателство няма легална дефиниция на понятието нищожен административен
акт. Нищожността е форма на незаконосъобразност на административния акт, като в
зависимост от степента на допуснатия от административния орган порок, актът се
преценява или като нищожен, или като унищожаем, като в първия случай съдът
обявява неговата нищожност, а в другия - административният акт се отменя като
незаконосъобразен, на някое от основанията, посочени в чл. 146 от АПК.
Доколкото в АПК не
съществуват изрично формулирани основания за нищожност на административните
актове, теорията и съдебната практика са възприели критерия, че такива са петте
основания за незаконосъобразност по чл. 146 от АПК,
но тогава, когато нарушенията им са особено съществени - т. е. порокът трябва
да е толкова тежък, че да прави невъзможно и недопустимо оставането на
административния акт в правната действителност. Нищожен е само този акт, който
е засегнат от толкова съществен порок, че актът изначално, от момента на
издаването му, не поражда правните последици, към които е насочен. Следва да се
отбележи, че количественото натрупване на пороци няма за правна последица
нищожност на административния акт. За да бъде нищожен един административен акт,
следва всеки един порок да бъде разгледан поотделно, като е достатъчно
установяването само един от пороците да води до нищожност, за да се приеме за
нищожен целия акт.
В правната теория и съдебната практика
безпротиворечиво се приема, че липсата на компетентност на административния
орган във всички случай е основание за прогласяване на нищожността на издадения
от него акт.
Оспореното Решение № РД-02-36-1674/26.11.2020 г., с
което е установено публично вземане на Зам.-министъра на регионалното развитие
и благоустройството и Ръководител на УО по ОПРР 2014-2020 г., предмет на
настоящото производство, е издадено на основание чл. 35, ал. 1, т. 2 и ал. 3 от
Наредба № Н-3 от 22.05.2018 г. за определяне на правилата за плащания, за
верификация и сертификация на разходите, за възстановяване и отписване на
неправомерни разходи и за осчетоводяване, както и сроковете и правилата за
приключване на счетоводната година по оперативните програми и програмите за
европейско териториално сътрудничество.
Съобразно посочената разпоредба
бенефициерът възстановява предоставената финансова подкрепа, когато същата е
недължимо платена или надплатена, както и когато е неправомерно получена или
неправомерно усвоена по смисъла на чл. 162, ал. 2, т. 8 от ДОПК. В тези случаи
съгласно ал. 3 на чл. 35 от цитираната Наредба, управляващият орган отчита
вземане въз основа на акт за установяване на публично вземане, издаден във
връзка с чл. 62 от
Закона за публичните финанси /ЗПФ/ по реда на чл. 166, ал.
2 от ДОПК. Разпоредбата на чл. 62 от ЗПФ задължава органите,
отговорни за финансовото управление на средствата от ЕС, да предприемат
необходимите действия за събирането на недължимо платените и надплатените суми,
както и на неправомерно получените или усвоени средства по проекти, включително
свързаното с тях национално съфинансиране. Изложената правна регламентация,
обаче не установява правомощията и реда, по който се извършват „необходимите
действия“ и същата не е обвързана със ЗУСЕСИФ, поради което и съобразно чл. 35,
ал. 3 от Наредба № Н-3 от 22.05.2018 г., приложим е
реда по чл. 166, ал. 2 от ДОПК, според който, ако в съответния закон не е предвиден
ред за установяване на публичното вземане, то се установява по основание и
размер с акт за публично вземане, който се издава по реда за издаване на
административен акт, предвиден в АПК. Ако в съответния закон не е определен
органът за издаване на акта, той се определя от кмета на общината, съответно от
ръководителя на съответната администрация.
Съгласно чл. 9, ал. 5
от ЗУСЕСИФ управляващите органи отговарят за цялостното програмиране,
управление и изпълнение на програмата, както и за предотвратяването,
откриването и коригирането на нередности, включително за извършването на
финансови корекции. Ръководител на управляващия орган е ръководителят на
администрацията или организацията, в чиято структура се намира управляващият
орган, или определено от него лице. Правомощия на ръководител на управляващия
орган по този закон може да се упражняват и от овластено от него лице. По
силата на чл. 9, ал. 1 от Закон за финансовото управление и контрол в
публичния сектор /ЗФУКПС/, ръководителите по чл. 2, ал. 2 могат да делегират
правомощията си по този закон на други длъжностни лица от ръководената от тях
организация, като в тези случаи определят конкретните им права и задължения.
По делото е представена Заповед №
РД-02-36-1179/26.09.2018 г. – л. 145 от адм.
дело № 663/2020 г., с която Министърът на регионалното
развитие и благоустройството на основание чл. 25, ал. 4 от Закона за
администрацията, чл. 5, ал. 4 и чл. 5, ал. 1, т. 10 от Устройствения правилник
на МРРБ, чл. 9, ал. 5 от ЗУСЕСИФ и чл. 9, ал. 1 и ал. 2 от ЗФУКПС е определил
Зам.-министъра за Ръководител на УО на Оперативна програма „Регионално
развитие“ 2007-2013 г. и Оперативна програма „Региони в растеж“ 2014-2020 г. В
изпълнение на нормативно установените и посочени в цитираната заповед правомощия,
министърът на регионалното развитие и благоустройството, в качеството си на
ръководител на администрацията, в чиято структура се намира УО на ОПРР е възложил
на заместник-министъра, като ръководител на УО конкретни права и задължения,
изчерпателно посочени в осем точки от заповедта, а именно: 1) да ръководи и организира
дейността на Управляващия орган; 2) да представлява МРРБ при сключване на
административни договори за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ (БФП) по ОПРР и допълнителни споразумения към тях; 3)
да издава заповеди за предоставяне на БФП, както и всички индивидуални
административни актове по смисъла на ЗУСЕСИФ; 4) да подписва искания за
средства и финансова информация до Министерството на финансите; 5) да
упълномощава лицата, които се разпореждат със средства на бюджетни
разпоредители и инициират бюджетни платежни нареждания чрез СЕБРА; 6) да
подписва документите, пряко свързани с програмата; 7) да организира и провежда
процедури по реда, определен в ЗУСЕСИФ или за отхвърляне на проектно предложение
и прекратяване на процедурите, както и да издава всички други актове, свързани
с процедурите по предоставяне на БФП; 8) да осъществява посочените функции въз
основа на финансов план за бюджетна линия по приоритетна ос „Техническа помощ“
на ОПРР. Съгласно чл. 9, ал. 5 от ЗУСЕСИФ управляващите органи отговарят за
цялостното програмиране, управление и изпълнение на програмата, както и за
предотвратяването, откриването и коригирането на нередности, включително за
извършването на финансови корекции.
В тези осем точки от
заповедта на министъра, изрично са посочени функциите и правомощията на Ръководителя
на УО, включващи ръководството и организацията на дейността на програмата,
включително и издаването на всички актове по ЗУСЕСИФ, както и всички други
актове, свързани с процедурите по предоставяне на БФП, но не и правомощието да
издава АУПДВ.
С оспореното Решение № РД-02-36-1674/26.11.2020 г. зам.-министъра
на регионалното развитие и благоустройството и ръководител на управляващия
орган на Оперативна програма „Региони в растеж“ 2014-2020 г., е установил
публично вземане, за което както бе посочено по-горе приложим е реда по чл.
166, ал. 2 от ДОПК. Този ред препраща към АПК и вменява на ръководителя на
съответната администрация - министъра на регионалното развитие и
благоустройството, когато в съответния закон не е определен органът за издаване на акта, както е в случая,
той да определи компетентен орган за издаване на АУПДВ.
Разпоредбата на чл. 62 от Закона за публичните финанси, на
която се позова ответника в писмения отговор по жалбата, действително вменява
задължения за органите, отговорни за финансовото управление на средствата от
ЕС, да предприемат необходимите действия за събирането на недължимо платените и
надплатените суми, както и на неправомерно получените или усвоени средства по
проекти, включително свързаното с тях национално съфинансиране, но не
установява правомощия на ръководителя на УО да установи по основание и размер
публично вземане в производство по издаване на АУПДВ.
След като закона не определя на Ръководителя на УО
правомощия по издаване на АУПДВ и такива не са му изрично делегирани със заповедта
на ръководителя на съответната администрация – министъра на регионалното
развитие и благоустройството, то оспорения акт - Решение № РД-02-36-1674/26.11.2020
г., с което е установено публично вземане се явява издадено от некомпетентен
орган на основание чл. 146, т. 1 от АПК. В същия този смисъл е Решение № 1422
от 03.02.2021 г., постановено по адм. дело № 10663/2020 г. по описа на Върховен
административен съд, относно решение на същия УО, определен въз основа на
същата Заповед № РД-02-36-1179/26.09.2018 г.
Установената липса на компетентност на органа издал
оспорения АА е абсолютно основание да бъде прогласена неговата нищожност без да
е необходимо съда да обсъжда допълнителните аргументи
в писмената защита, за пълна липса на материалните предпоставки към датата на
издаването му – отменително основание по чл. 146, т. 4 от АПК.
По изложените съображения жалбата, с която е отправено
искане към съда да прогласи нищожността на оспорения АА се явява основателна.
Предвид изхода на спора и своевременно отправеното искане на
жалбоподателя за присъждане на разноски в производството, такива му се дължат в
размер на 8300,00 лева, от които 1700 лева внесена държавна такса по делото и
6600,00 лева заплатено адвокатско възнаграждение.
В останалата част до пълният му размер от 10000,00 лева
искането за присъждане на разноски следва да бъде отхвърлено като
неоснователно, доколкото тази част от претенцията касае производството по друго
дело.
Направеното от процесуалния представител на ответника
възражение за прекомерност на платеното адвокатско възнаграждение е
неоснователно. Така заплатеното от страната възнаграждение е
съответно на чл. 8, ал. 1, т. 3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, определено по правилата на върху стойността на
материалния интерес от 706 649,57 лева и е под предвидения минимум, който в случая е в размер
на 9596,50 лева.
Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА за нищожно Решение за установяване на публично
вземане № РД-02-36-1674/26.11.2020 г. на Ръководителя на УО на оперативна
програма „Регионално развитие 2007-2013 г.“ и на оперативна програма „Региони в
растеж“ 2014-2020 г. и заместник министър на регионалното развитие и
благоустройството, с което е установено публично вземане в размер на 706 649,57 лева към бенефициента Община Враца, във връзка със сключен
административен договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ № BG16RFOP001-1.019-0004-C01/02.05.2017 г.
ОСЪЖДА Министерството на регионалното развитие и
благоустройството ДА ЗАПЛАТИ на
Община Враца сумата от 8300,00 /осем хиляди и триста/ лева разноски в производството.
ОТХВЪРЛЯ искането на Община Враца за присъждане на разноски за
сумата над 8300,00 лева.
Решението подлежи на обжалване пред ВАС в 14-дневен срок от уведомяване на страните,
на които на основание чл. 138 от АПК да се изпрати препис от същото.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: