Мотиви
към определение по НЧД № 1390/2019 г. на СГС – НО,
20-ти състав
Производството е по реда на чл. 457
от НПК.
Образувано е по предложение от
главния прокурор на Република България, направено по реда на чл. 457, ал. 1 от НПК, за решаване на въпросите, свързани с изпълнението на присъда, постановена
от чуждестранен съд, срещу българския гражданин Г.Е., а именно за изпълнението
на присъда от 11.05.2017 г. на Областен съд Хайделберг, Федерална Република
Германия (ФРГ), постановена по дело №
2KLs 430 Js 22296/15, влязла в сила на 19.05.2017 г., с която българският
гражданин е признат за виновен и осъден на наказание „лишаване от свобода“, за
срок от осем години и девет месеца, за извършено престъпление по § § 30а, ал. 1
от Закона за упойващите вещества, § 25, ал. 2 от НК на ФРГ.
В проведеното открито съдебно
заседание, прокурорът от СГП поддържа изцяло така направеното предложение. Застъпва
становище, че престъплението, за което е осъдено лицето, съответства на
престъпления по чл. 354а, ал. 2, пр. 1, вр. ал. 1, пр. 2 и по чл. 321, ал. 3,
т. 2 от НК на Р. България. Изтъква, че наложеното от чуждия съд наказание не
подлежи на редуциране. Желае привеждане в съответствие с българското
законодателство на присъдата на Областен съд Хайделберг и продължаване
изпълнението на наказанието на осъдения Г.Е., при първоначален „строг“ режим,
като от същото да бъде приспаднато времето на предварителното му задържане и
изтърпяното до влизане в сила на определението.
Защитата намира, че материално –
правната норма на престъплението, по което е осъден българският гражданин във
ФРГ няма близък аналог в българското законодателство. Застъпва становище, че
съгласно националното ни право, се касае за престъпление или по чл. 321, ал. 2
от НК или по чл. 354а, ал. 1 от НК. Желае от съда да квалифицира
престъплението, за което е осъден във ФПГ подзащитния му, като такова по чл.
354а, ал. 1 от НК на Р. България, като редуцира наложеното му наказание до осем
години „лишаване от свобода“. Алтернативно, ако съдът прецени, че следва да
квалифицира деянието на осъденото лице по чл. 321, ал. 2 от НК, да намали
наказанието му от осем години и девет месеца „лишаване от свобода“, до
максималния предвиден в санкционната част на българската материално – правна
наказателна норма размер от шест години „лишаване от свобода“, като не наложи
наказанието „глоба“, тъй като такова наказание не е наложено от съда на
изпращащата държава. Изразява съгласие с прокуратурата за режима на
първоначално изтърпяване на наказанието, който следва да бъде „строг“. Посочва,
че срокът на предварителното задържане следва да бъде приспаднат от наказанието
на осъдения Е., считано от 26.11.2015 г., от която дата осъденото лице е било
задържано. Изразява желание за място на изтърпяване на наказанието да бъде
определен затвора в гр. Пловдив. Изтъква, че следва да бъде приспаднато от
наказанието на осъдения времето, през което е полагал труд в германски затвор.
Навежда доводи в тази насока, като посочва, че няма противоречие между
решението на ЕС и ТР № 3/2013 г. на ОСНК
на ВКС. Заявява, че писмото на първия прокурор на Областна прокуратура
Хайделберг е непълно и неточно, като приема, че то визира по-скоро период на
предварително задържане. Акцентира върху желанието си да бъде коригиран размера
на наказанието на осъденото лице, което следва да бъде доизтърпяно в Р.
България, като навежда доводи, свързани с практиката на германските съдилища и
германското приложимо право.
Осъденото лице, в правото си на
лична защита, се придържа към изразеното от защитата му становище.
В правото си на последна дума,
осъденият Е. посочва, че сам е решил да дойде в Р. България от германския
затвор, защото живее в гр. Пловдив и фамилията му е тук. Заявява, че има
доверие на българските съдилища и няма какво повече да каже.
Съдът, като прецени изложеното в
предложението на главния прокурор, събраните по делото доказателства и доводите
на страните, както и съобразявайки приложимите разпоредби на закона, намери за
установено от фактическа и правна страна следното :
С присъда от 11.05.2017 г. на
Областен съд Хайделберг, Федерална Република Германия (ФРГ), постановена по
дело № 2KLs 430 Js 22296/15, влязла в
сила на 19.05.2017 г., с която българският гражданин Г.Е., роден на *** г., в
гр. Сакария, Република Турция, турчин, български гражданин, със средно
образование, осъждан, женен, преди задържането му във ФРГ работещ в сферата на
текстилно – преработващата промишленост, живущ ***, ЕГН **********, е бил признат
за виновен и е бил осъден на наказание „лишаване от свобода“, за срок от осем
години и девет месеца, за извършено престъпление по § § 30а, ал. 1 от Закона за
упойващите вещества, § 25, ал. 2 от НК на ФРГ, изразяващо се в това, че
действайки в съучастие, незаконно е търгувал с упойващи вещества в големи
количества и при това е действал като член на престъпна група, чиито членове са
се съюзили с цел продължаващо извършване на свързани с упойващи вещества
престъпления.
С влязлото в сила съдебно решение
българският гражданин не е бил осъден на експулсиране от ФПГ.
Преди постановяване на посочената
присъда, осъденото лице е било задържано под стража, считано от 26.11.2015 г.
до 18.05.2017 г., а от 19.05.2017 г. е започнало да изтърпява наказанието си в
съответното пенитенциарно заведение във ФРГ – затвора Фрайбург. В същия е
полагал труд.
Със заявление от 12.12.2017 г. пред
Районен съд Фрайбург в Брайзгау, осъденият Е. е поискал да бъде трансфериран
(предаден за изтърпяване на наложеното му наказание) в Р. България (л. 202 – л.
203), с оглед и наличието на условията по чл. 3 и чл. 2, ал. 2 от Конвенцията
за трансфер на осъдени лица (Конвенцията) (приета на 21.03.1983 г. в гр.
Страсбург, Р. Франция, ратифицирана от Р. България със закон, обн. ДВ, бр.
39/10.05.1984 г., обнародвана в ДВ, бр. 8/24.01.1995 г.).
Следствие заявлението, бил е
извършен трансфер на осъденото лице от ФРГ в Р. България, на 12.03.2019 г. ,
след което същият е бил настанен в затвора в гр. София (л. 217 – л. 221), до
решаване на въпросите, свързани с изпълнението на влязлата в сила присъда на
чешкия съд.
Видно от изрично посоченото в
допълнително изисканата от съда и получена информация от Първи прокурор на
прокуратура Хайделберг Баден - Вюртемберг (л. 348), германската правна система
не предвижда възможност за намаляване на наказанието, чрез приспадане на
отработени дни. Осъденият Е. не е заработвал дни, които да бъдат приспаднати от
присъдата му и остава да важи назованата продължителност на остатъчното
наказание „лишаване от свобода“.
За разлика от отговора на Първи прокурор на прокуратура
Хайделберг Баден – Вюртемберг, получения от Областен съд Хайделберг Баден –
Вюртемберг отговор на отправените от СГС въпроси (л. 353 – л. 361) не допринася
с нищо за изясняване на подлежащите на установяване и доказване в настоящата
съдебна процедура обстоятелства, тъй като дословно преповтаря (цитира) части от
процесната присъда на осъденото лице, постановена от Областния съд Хайделберг.
При така установената фактическа
обстановка, съдебният състав намери, че са налице предпоставките по чл. 3, ал.
1, чл. 4, ал. 1 и ал. 3 и чл. 6, ал. 2, б. „а”, б. „b” и б. „d“ от Конвенцията и на чл. 453 - 457 от НПК, за приемане за изпълнение на присъдата на чуждестранния съд. Формалните
предпоставки на закона (чл. 453 – чл. 457 на НПК и чл. 3, ал. 1, чл. 4, ал. 1 и
ал. 3 и чл. 6, ал. 2, б. „а”, б. „b” и б. „d“ от Конвенцията) са налице,
доколкото :
- има постановена присъда на
чуждестранен съд, която е окончателна (влязла в сила) ;
- осъденото лице е български
гражданин ;
- влязлата в сила присъда на германския
съд не включва експулсиране на осъдения Е., но същия изрично е изразил
желанието си пред осъдилата го държава за предаване, съгласно Конвенцията,
обективирано в заявление от 12.12.2017 г., направено пред Районен съд Фрайбург
в Брайзгау ;
- осъденият български гражданин е
предаден (трансфериран) в Р. България ;
- срокът от присъдата, останал за
изтърпяване от осъденото лице е по-голям от шест месеца ;
- деянието, за което е бил осъден
във ФРГ българският гражданин, представлява престъпление и по НК на Р. България
;
- на Р. България е предоставена
изискуемата се, съгласно чл. 4, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 и чл. 6, ал. 2, б. „а”, б.
„b” и б. „d“ от Конвенцията, информация, в съответната предвидена форма.
Съдът прецени от посоченото в
присъдата на чуждестранния съд фактическо обвинение, че престъпната деятелност,
за което българският гражданин е осъден, следва да се квалифицира по българския
наказателен закон като престъпление чл. 354а, ал. 2, изр. 2, пр. 4, т. 1, пр.
2, вр. ал. 1, пр. 5, алт. 1 от НК на Република България. В тази насока, съдът частично
споделя изразеното от участващия в съдебното заседание прокурор становище,
както и на това на защитника на осъденото лице, досежно коректната правна
квалификация на извършеното от осъденото лице. Намира, обаче, за разлика от
предложените от прокуратурата и от защитата правни квалификации, че откъм
фактическа страна, престъплението на осъдения Е. не осъществява самостоятелно
два престъпни състава, а един, с няколко квалифициращи съставомерни елемента.
Това е така, тъй като в приетата от съдебния състав за съответстваща на
престъплението, за което е осъден във ФРГ българският гражданин,
материалноправна характеристика по НК на Р. България, а именно тази по чл.
354а, ал. 2, изр. 2, пр. 4, т. 1, пр. 2, вр. ал. 1, пр. 5, алт. 1 от НК,
фигурират като частни и общи съставомерни признаци всички фактически
обстоятелства, инкриминирани и от чуждия съд. В частност, разликата между
предложените от прокурора и от защитата правни квалификации и тази, приета от
съда, е най-вече в това, че представителите на прокуратурата и на осъдения
инкриминират усложнената форма на престъпна деятелност на осъденото лице –
участник в престъпна група, като отделно престъпление, а съдебният състав
намира това за неоснователно, след като такъв квалифициращ съставомерен елемент
е налице и в инкриминиращия разпространението (търговията) на наркотични
(упойващи) вещества, без надлежно разрешение (незаконно), състав на
престъплението по чл. 354а от НК. Всъщност, изводимо от приетите от чуждия съд
за установени фактически обстоятелства и приложеното извлечение от текстовете
на германските наказателни разпоредби (л. 209), осъденият Е. е признат за
виновен главно за незаконната (без надлежно разрешение) търговия
(разпространение) с упойващи (наркотични) вещества, в големи количества, а
факта, че това е извършено в условията на усложнена инкриминирана деятелност –
като член на престъпна група, се явява квалифициращо престъплението
обстоятелство. Сравнението на текста на престъплението по Закона за упойващите
вещества – чл. 29, ал. 1, т. 1, б. 1, с този, по който е осъден българският
гражданин – чл. 30а, ал. 1 (л. 209), обуславя извода, че вторият текст се явява
квалифициращ спрямо първия, който, от своя страна, следва да бъде приет за
основен. Именно поради това и този съд възприе като максимално съответстваща на
престъплението, за което е осъдено от чуждия съд лицето, наказателноправната
материална норма на чл. 354а от НК, със съответните квалифициращи елементи (ал.
2, изр. 2, пр. 4, т. 1, пр. 2, вр. ал. 1, пр. 5, алт. 1).
При решаване на въпросите във връзка
с изпълнението на присъдата на чуждестранния съд, настоящият съдебен състав се
ръководи от формулировката на престъпния състав, така, както е очертан в Закона
за упойващите вещества и НК на ФРГ, преценявайки сходството му с нормите от
българския НК и от фактическите положения, приети от чуждестранния съд. Според този
съд са налице условията за приемане на присъдата на чуждестранния съд за
изпълнение, тъй като, противно на изразеното от защитата становище, е налице
съответствие между обективните и субективни признаци от състава на
престъплението, за което българският гражданин е осъден в чуждата страна, и
състав на престъпление от българския НК.
След приемане за изпълнение на
присъдата на германския съд, съдебната юрисдикция на Р. България, като
изпълняващата страна, е обвързана от правния характер и срока на наказанието
така, както са определени от осъдилата българския гражданин страна, в
съответствие с аргументите, изложени по-горе. Настоящият съдебен състав намира
за необходимо да отбележи, че това обвързване, на плоскостта и на
гореизложените съображения, пряко произтича и от текста на чл. 10, т. 1 от Конвенцията
(„В случай, че се продължи изпълнение на
наказанието, изпълняващата държава е обвързана с правния характер и срока на
наказанието, както са определени от осъдилата държава.”). Р. България е
направила изрична декларация в този смисъл, съобразно правото и по чл. 3, т. 3
от Конвенцията, че ще го прилага, във връзка с чл. 9, ал. 1, б. „а” и б. „b”,
при приемане продължаване изпълнението на наказанието (чл. единствен, ал. 2, б.
„а” от Закона за ратифициране на Европейската конвенция за взаимопомощ по
наказателноправни въпроси и Допълнителния протокол към нея, Конвенцията за
трансфер на осъдени лица и Европейската конвенция за екстрадиция с двата
допълнителни протокола към нея, обн. ДВ, бр. 39/10.05.1984 г., обнародвана в
ДВ, бр. 8/24.01.1995 г.).
Съдът, с оглед изрично направеното
искане от защитата за приспадане на времето, през което осъденото лице е полагало
труд в пенитенциарни заведения във ФРГ, отбелязва, че това би било
незаконосъобразно и в противоречие с указаното в ТР № 3/2107 г. на ОСНК на ВКС, постановено по т.
д. № 3/2016 г. Със същото е прието за
изгубило сила посоченото в т. 3 от ТР №
3/2013 г. на ОСНК на ВКС, на което конкретно се позова защитата, а именно че „Положеният общественополезен труд от
трансферирания осъден български гражданин в осъдилата го държава трябва да бъде
зачетен от съда за намаляване срока на наказанието, освен ако определеният от
издаващата държава остатък за изтърпяване е изчислен след зачитане на положения
труд“, когато се отнася за трансфер на осъдено лице от държава – членка на
ЕС, какъвто е и настоящият случай. Именно в този смисъл е и решението на Съда
на ЕС (СЕС) от 08.11.2016 г., Голям състав, постановено по дело С – 554/14,
образувано по преюдициално запитване, отправено на основание чл. 267 от ДФЕС от
СГС. Следва да се отбележи, че освен задължителната сила на тълкувателните
решения на ВКС (чл. 130, ал. 2 от ЗСВ), заключенията на СЕС по конкретно
преюдициално запитване също са с обвързваща сила за националните юрисдикции и
създават задължение за тяхното спазване.
При формиране становището си за
липса на възможност за приспадане от оставащото за изтърпяване наказание на
осъденото лице на отработените му дни, съдебният състав съобрази и получения
изричен отговор от Първи прокурор на прокуратура Хайделберг Баден - Вюртемберг
(л. 348), че германската правна система не предвижда възможност за намаляване
на наказанието, чрез приспадане на отработени дни. Липсват каквито и да е
основания да се приеме тезата на защитата, че писмото на Първия прокурор на прокуратура
Хайделберг Баден – Вюртемберг е неточно и непълно и/или че касае периода на
предварително задържане. Изводимо от всички налични писмени доказателствени
източници по делото, относими към полаган от осъденото лице труд в
пенитенциарно заведение във ФРГ, включително и представените от защитата, които
съдът цени (л. 236 – л. 242, л. 296 – л. 332), това се е случило едва след като
присъдата спрямо осъдения Е. е влязла в сила (19.05.2017 г.). Поради това,
неоснователно се явява твърдението на защитата, че информацията в
горепосоченото писмо на Първи прокурор на прокуратура Хайделберг Баден –
Вюртемберг касае периода на предварително задържане на осъденото лице.
Съдът не може да се съгласи и с
прочита на защитата на визираното от нея решение на „големия състав на
Европейския съд“, под тази формулировка съдебният състав приема, че се визира
горепосоченото решението на Съда на ЕС (СЕС) от 08.11.2016 г., Голям състав,
постановено по дело С – 554/14, образувано по преюдициално запитване, отправено
на основание чл. 267 от ДФЕС от СГС. Дори беглото запознаване с това решение
сочи, че в него по никакъв начин не се визира полагане на труд по време на
изтърпяване на мярка за неотклонение „задържане под стража“. Това е така и само
поради обстоятелството, че отговорът на ЕС е обусловен и в рамките само на
отправеното преюдициално запитване, а последното въобще не касае такъв въпрос.
С оглед изложеното, съдът не намери за необходимо да изследва дали въобще е
допустимо полагането на труд от „задържан под стража“, съгласно приложимото
германско законодателство.
СГС не намира за необходимо да
коментира виждането на защитата, че в ТР
№ 3/2013 г. и в ТР № 3/2017 г., и
двете на ОСНК на ВКС, под „задържане“ се има предвид „задържане под стража“,
поради липсата на каквато и да е опора за такова разбиране в текста на същите.
Тъй като определеното от
чуждестранния съд наказание не надхвърля максималното наказание, предвидено в
българския закон за извършеното от българския гражданин престъпление, не се
налага редукцията му по реда на чл. 457, ал. 4 от НПК.
Доколкото осъденият Е. е с чисто
съдебно минало, но наложеното му от осъдилата го държава наказание „лишаване от
свобода“ е за умишлено престъпление и е със срок, надвишаващ пет години, на
основание чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „а“ от ЗИНЗС следва да се определи
първоначален „строг“ режим за изтърпяване на остатъка от наказанието.
С оглед разпоредбата на чл. 457, ал.
5 от НПК, следва да се приспадне предварителното задържане, преди влизане в
сила на присъдата, а именно от 26.11.2015 г. до 18.05.2017 г., както и времето,
през което осъденото лице е изтърпявало във ФРГ наложеното му наказание
„лишаване от свобода“, от 19.05.2017 г. до фактическото му предаване на компетентните
български власти на 12.03.2019 г., а също и времето, през което е бил задържан
след трансфера му в Р. България, считано от 12.03.2019 г. до влизане на
настоящото определение в сила.
Така мотивиран, съдът постанови
определението си.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ……………….. ЧЛЕНОВЕ : 1. ……………….. 2.
....................