Р Е Ш Е Н И Е
Номер
Година 06.07.2020
Град
С.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О
Д А
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На трети юни Година
2020
в публично съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. Р.
Секретар: В.П.
Прокурор:
като разгледа докладваното от съдията Р.
гражданско дело номер 4695 по описа за 2019 година и за да се произнесе взе
предвид следното:
Предявени
са главни искове с правно основание чл. 240, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, и
евентуални искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът
А.К.Г. твърди в исковата си и уточняващата я молба, че бил служител в офис на
небанкова финансова институция Ф., а ответникът бил адвокат, който извършвал
правни услуги на негови познати от С., като например адв. И.Т.И., който
обслужвал правно същата институция. Запознал се с ответника преди доста години,
вероятно някъде през 2012 г. или 2013 г., в офиса на посочената небанкова
финансова институция. Ответникът му бил представен от адв. И.И., който по онова
време бил обвиняем по някакво досъдебно производство и ползвал услугите му.
През март или април 2014 г. адв. И. му казал, че ответникът го бил помолил да
му услужи със сумата от 3500 лева, но в момента нямал свободни пари и го
попитал можел ли той да услужи на неговия колега. Поради добрите му отношения с
адв. И. и като имал предвид, че ответникът му бил колега, ищецът се съгласил. При
едно от идванията на ответника в офиса на Ф. се договорили, ищецът да му
предоставел в заем посочената сума, а той обещал да му я върне до края на 2014
г. Първоначално мислел да изтегли и му даде сумата в брой, тъй като не била
голяма, но ответникът бързал за някакво свое дело в П. и ищецът след това с
банков превод от 28.04.2014 г. на стойност 3 500 лева, наредил по посочена от
него банкова сметка ***. Оттогава ищецът молел няколко пъти адв. И.И. да се
обадел на ответника да му върнел преведената сума и съответно той му звънял, и
говорил с него, като неколкократно през 2015 г. го подсещал, че не се бил
издължил към него в определения срок и го канел да му върне сумата, но
ответникът, както на уговорения падеж (31.12.2014 г.), така и досега, не му бил
върнал тези пари, а и телефонът му бил сменен и вече не можел да бъде открит.
Освен това случайно узнал, че искал и получил пари и от друг негов познат,
който бил познат и на адв. И., а именно - Н.А.Н., и също не му бил върнал
сумите, които Н. му бил дал. Във връзка с горното за ищеца възникнал правен
интерес да заведе иск за осъждане на ответника да му върнел предоставената му
сума в размер на 3500лева. С молба от 17.10.2019 г. ищецът уточнява, че уговорката
за даването й била най-вероятно през април 2014 г., тъй като през същия този
месец (на 28.04.2014 г.) процесната сума била преведена от ищеца по банков път
в посочена от ответника банкова сметка. ***ремето и характера на уговорката
(устна такава), ищецът не бил в състояние да определи точната дата, на която се
бил договорил с ответника да му предостави в заем процесната сума. Приемал, че
след като уговорката била предадената от него на ответника сума да бъдела
върната в срок до края на 2014 г., тоест до 31.12.2014 г., то ответникът бил
изпаднал в забава на 01.01.2015 г. Бил канен неколкократно през 2015 г., 2016
г. и 2017 г. да върнел получената сума, но точни дати на извършването на тези
действия не можел да посочи и съответно щял да се опита да установи чрез
свидетелски показания. Искането е да се осъди ответника да заплати на ищеца, по
посочената в поправената искова молба банкова сметка, ***та заета сума по устен
договор за заем от април 2014 г., с 1065 лева мораторна лихва от 16.09.2016 г.
до 16.09.2019 г. и законна лихва върху тази главница от 16.09.2019 г. до
изплащането й, а ако този главен иск бъдел отхвърлен, като неоснователен, моли
съда да разгледа и уважи евентуалните му искове, искането по които е да се
осъди ответника да върне по същата банкова сметка ***, сумата от 3500 лева за
главница, която получил без основание на 28.04.2014 г., с 1065 лева мораторна
лихва от 16.09.2016 г. до 16.09.2019 г., и законна лихва върху тази главница от
16.09.2019 г. до изплащането й, както и сторените по делото разноски.
Ответникът
К.Д.К., редовно призован, не е подал писмен отговор, а в съдебно заседание не
се явява, не изпраща представител и не взема становище по предявените искове.
Съдът,
след като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност с
искането, възраженията и доводите на страните, взе предвид и настъпилите след
предявяване на исковете факти, от значение за спорното право, намери за
установено следното:
По главните искове
На 28.04.2014 г. ищецът
внесъл по банковата сметка на ответника сумата от 3500 лева, видно от
представената вносна бележка (л. 6).
Като основание за внасянето на тази сума ищецът посочил в тази бележка „захранване
на сметка“ (л. 6). Други доказателства
не са представени по делото.
При тези установени по
делото обстоятелства, съдът намери, че предявените главни искове са недоказани
още в своето основание (чл. 240, ал. 1 и чл.
86, ал. 1 ЗЗД). Трайна е практиката
на ВКС, че не може да се презюмира, че предаването на суми или на вещи от едно
лице на друго става на основание сключен между тях договор за заем, защото
правните субекти си предават парични суми на различни основания. Поради това може
предаването на сумата да е свързано с погасяване на предходен дълг, уреждане на
сметки, дарение, да е в изпълнение на задължение по сключен друг неформален
договор (напр. парична вноска по договор за гражданско дружество), да е
съзнателно изпълнение на нравствен дълг и прочие. А при наличие на такива различни
хипотези относно факта на плащането, не може от същия, при липса на други
данни, да се презюмира, че страните са сключили договор за заем. Поради това е
необходимо този, който твърди, че предаването е извършено въз основа на заем,
да установи това с допустимите от ГПК доказателствени средства (Р
37-1969-ОСГК, Р 390-2010-IV г.о.).
В случая ищецът носи според
чл. 154, ал. 1 ГПК тежестта да докаже по делото пълно и главно, т.е. несъмнено,
че през април 2014 г. е сключил с ответника твърдения в исковата молба устен договор
за заем за потребление, въз основа на който му е предал в собственост/внесъл на
28.04.2014 г. по банковата му сметка, сумата от 3500 лева, а ответникът се е
задължил да му я върне до края на 2014 г., тъй като именно на тези
обстоятелства е основал предявените по делото главни искове за осъждането на
ответника да му върне тази сума с претендираната мораторна лихва за забава в
плащането й до исковата молба (чл. 240, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД). Сключването
с ответника на такъв заемен договор обаче, ищецът въобще не доказа по делото. По
същото е доказано само внасянето от ищеца по банковата сметка на ответника на
исковата сума от 3500 лева на 28.04.2014 г., но не и че това е станало на
основание сключен преди това между тях устен договор за заем. Тъкмо напротив. В
представената вносна бележка, като основание за внасянето на тази сума по
банковата сметка на ответника, самият ищец съзнателно е посочил „захранване на
сметка“, а не „заем“. Поради това съдът не може с оглед изложеното да приеме за
несъмнено доказано по делото, нито да презюмира, че същата сума е заем (чл.
240, ал. 1 ЗЗД). Защото доказването на такъв договор става чрез
възпроизвеждането пред съда (пряко или с поредица изключващи друга възможност
косвени факти) на съгласието на страните, че заемателя получава определена сума
пари в заем със задължението да ги върне на същото основание на заемодателя.
В случая обаче ищецът,
чиято е тук доказателствената тежест, не представи и по делото няма никакви
доказатества за наличието на такъв сключен между страните устен договор за заем.
Поради това съдът не може да презумира, че внасянето от ищеца на 28.04.2014 г.
на исковата сума от 3500 лева по банковата сметка на ответника, е осъществено въз
основа на такъв договор. Вярно е, че ответникът не е подал писмен отговор и не
е оспорил и тези твърдения на ищеца в исковата му молба. Но също така е вярно,
че липсва презумпция, че неподаването на отговор прави иска основателен, нито
освобождава ищеца от доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК (Р
67-2010-I т.о.). А други допустими доказателства
за сключването на такъв договор за заем между страните, ищецът, чиято е тук
доказателствената тежест, не представи, а от представената от същия вносна
бележка не се доказва въобще наличието на такъв договор и поето с него
задължение от ответника за връщане на преведената му с нея от ищеца искова сума
от 3500 лева (чл. 154, ал. 1 ГПК). Поради това предявеният от ищеца главен иск,
съдът намери за недоказан още в заявеното от него негово основание по чл. 240 ЗЗД, поради което като неоснователен същият ще следва да бъде и отхвърлен,
заедно с обусловеният от уважаването му акцесорен иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД и акцесорна претенция за законна лихва, без
преди това да бъдат обсъждани и по отношение на техния размер, защото това се
явява безпредметно. При това положение съдът следва да се произнесе с настоящото
решение по предявените от ищеца евентуални искове по чл. 55, ал. 1, пр. 1 и чл.
86, ал. 1 ЗЗД, защото условието (отхвърлянето на
главните искове), от настъпването на което ищецът е
обусловил разглежданото им, е настъпило.
По евентуалните искове
И по тези искове ищецът
е представил само вносната бележка от 28.04.2014 г., с която е внесъл по
банковата сметка на ответника сумата от 3500 лева (л. 6).
Като основание за внасянето й ищецът е посочил в тази бележка „захранване на
сметка“ (л. 6). А когато платецът сам
е посочил в платежния документ основание за плащането, това е извънсъдебно
признание, че такова съществува (чл. 175 ГПК, Р 151-2015-IV г.о.,
Р 3372-1959-I г.о.). Други релевантни доказателства няма представени по делото.
При
тези установени по делото обстоятелства, съдът намери, че и тези евентуални искове
на ищеца са недоказани още в своето основание (чл. 55, ал. 1, пр. 1 и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД). Според нормата на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, само който е получил нещо без основание, е длъжен да го върне. Още с т. 1
на ППВС 1/1979 г. е изяснено, че тази норма урежда не правопораждащ факт, а
фактически състав, при който подлежи на връщане само полученото при начална
липса на основание. А след като е така, ищецът, който е основал именно на същия
състав този си евентуален иск по делото, носи тежестта да докаже пълно (несъмнено) и
главно (защото носи според чл. 154, ал. 1 ГПК тежестта да докаже и
двата елемента на същия състав), не само, че е предал
исковата сума на ответника, но и началната липса на основание за това й
предаване (чл. 154, ал. 1 ГПК). Едва след това
ответникът следва да доказва наличието на определено основание за получаването
й (чл. 154, ал. 1 ГПК). Защото, не той носи
тежестта да доказва твърдяната от ищеца в исковата му молба по този му
евентуален иск начална липса на основание за внасянето по банковата сметка на
ответника на исковата сума, а ищеца, защото това е вторият кумулативен елемент
от фактическия състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, на който е основал този си
иск за нейното връщане с мораторна лихва за забава в плащането й (т.
1 от ППВС 1/1979 г.). Поради това и в случая не ответникът
носи тежестта да доказва пълно и главно по делото твърдяната от ищеца липса на
основание за внасянето на тази сума по банковата му сметка с процесната вносна
бележка от 28.04.2014 г., а ищецът (чл. 154, ал. 1 ГПК).
Вярно е, че липсата на основание за внасянето й е отрицателен факт. Но също
така е вярно, че не от това нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК обуславя възлагането
на тежестта за доказването му. Нещо повече. В случая самият ищец, който е
внесъл тази искова сума от 3500 лева по банковата сметка на ответника на
28.04.2014 г., е посочил като основание за внасянето й в представената по делото
вносна бележка – „захранване на сметка“, а в задължителната си практика ВКС приема,
че когато платецът е посочил в платежния документ основанието за плащането,
това е извънсъдебно признание, че то съществува (така и Р 151-2015-IV г.о.). Такъв
е и случая. При него ищецът не твърди в исковата си молба, че погрешно е внесъл
тази сума по банковата сметка на ответника с представената вносна бележка,
тъкмо напротив, твърди, че съвсем съзнателно е внесъл същата с тази вносна
бележка, в която сам е посочил като основание за това й внасяне - „захранване
на сметка“, а това е извънсъдебно негово признание, че такова основание съществува,
при което е без значение за основателността на този му евентуален иск, какво
конкретно е това основание (дарение, мандат,
уреждане на сметки или друго посочено в закона). Защото само по себе
това му извънсъдебно признание е достатъчно да опровергае твърдяната от него
начална липса на основание за внасянето на тази сума по банковата сметка на
ответника, а именно на твърдяната липса на такова основание той е основал този
си евентуален иск за връщането й (Р 151-2015-IV г.о.). Ето
защо, съдът намери, че и този му иск е недоказан още в своето основание, заедно
с обусловеният от уважаването му акцесорен иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД (чл.
55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД). Поради това, като неоснователни и тези
му искове следва да бъдат изцяло отхвърлени така, както са предявени, без преди
това да бъдат обсъждани и по отношение на техния размер, защото и това се явява
безпредметно.
При този изход на
делото, само ответникът има право на сторените от него разноски по същото, но
по делото няма данни той да е сторил разноски, нито пък е налице негово искане
за присъждането им, поради което такива не му се присъждат (чл. 78, ал. 3 ГПК).
Воден от горните
мотиви, Старозагорският районен съд
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
като неоснователни предявените от А.К.Г., с ЕГН **********, с адрес *** -,
главни искове по чл. 240, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за осъждането на К.Д.К., с
ЕГН **********, с адрес ***9, да му заплати по банкова сметка ***:
***, сумата от 3500 лева за главница от невърната заета сума
по устен договор за заем от април 2014 г., с 1065 лева мораторна лихва от
16.09.2016 г. до 16.09.2019 г., и законната лихва върху тази главница от 16.09.2019
г. до изплащането й, както и предявените от А.К.Г. с п.с., евентуалните искове
по чл. 55, ал. 1, пр. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за осъждане на К.Д.К. с п.с., в
случай на отхвърляне на главните искове, да му върне по същата банкова сметка ***:
***, сумата от 3500 лева за главница,
получена без основание с вносна бележка от 28.04.2014 г., с 1065 лева
мораторна лихва от 16.09.2016 г. до 16.09.2019 г., и законната лихва върху тази
главница от 16.09.2019 г. до изплащането й, както и разноските по делото.
РЕШЕНИЕТО
може да бъде обжалвано пред Старозагорски окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: