РЕШЕНИЕ
№ 145
гр. Пловдив, 08.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и шести януари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Борис Д. Илиев
Николай К. Стоянов
при участието на секретаря А.инка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Стефка Т. Михова Въззивно гражданско дело
№ 20225300503304 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от „**********, против
решение № 260289 /29.04.2022г. постановено по гр.д. № 15473/2020 г., по
описа на Пловдивски районен съд, поправено с решение №260493 от
04.11.2022 г.,в частта, с която е отхвърлен предявения иск от жалбоподателя
за осъждане на ответника А. Н. Т., ЕГН **********, да му заплати сумата от
299,16 лв., представляваща неустойка в размер на три лизингови вноски ,
дължима по чл.15, т.5 от ОУ към договор за финансов лизинг от 28.03.2018 г.,
поради прекратяване на договора по вина на лизингополучателя.
Във въззивната жалба са релевирани подробни оплаквания за
неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение в
обжалваната част. Искането към въззивния съд е за неговата отмяна и
постановяване на ново по съществото на правния спор, с което исковата
претенция да бъде уважена с присъждане на направените по делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната
жалба от въззиваемия А. Н. Т., ЕГН **********.
Пловдивски окръжен съд, след като прецени събраните по делото
доказателства по реда на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК намира следното:
Жалбата е подадена в срок, от надлежна страна с правен интерес от
обжалване и е процесуално допустима.
1
Съгласно чл. 269 ГПК съдът се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната част. По останалите въпроси
той е ограничен от посоченото в жалбата.
Първоинстанционното решение е и правилно, като същевременно
въззивният съд при служебната си проверка не констатира нарушения на
императивни материално правни правила, които е длъжен да коригира и без
да има изрично направено оплакване в тази насока съгласно задължителните
указания, дадени с ТР 1/2013 ОСГТК.
По доводите, изложени в жалбата, съдът намира следното:
По отношение на възприетата от районния съд фактическа обстановка
следва да се посочи, че въззивният съд е обвързан от онези фактически
изводи, за които във въззивната жалба и отговора към нея липсват
оплаквания, т.е. настоящата инстанция не може да приеме за установена
различна фактическа обстановка без нарочни възражения в този смисъл от
страна на жалбоподателя и/или въззиваемата страна.
В случая спор по фактите няма, като в тази връзка с въззивната жалба не
се оспорват фактическите и правни изводи на съда относно сключването на
28.03.2018г. , съдържанието и правното действие на подписания между
страните договор за финансов лизинг на лек автомобил марка „Сеат“, модел
„Ибиза“, с ДК № *********, неизпълнение на задълженията от ответника да
заплати лизинговите вноски за периода 10.08.2018г.-25.11.2019г. в общ
размер от 235,51 лева и възнаградителна лихва в размер от 1409,86 лева.
Спорът между страните, пренесен пред въззивната инстанция е само
досежно дължимостта от лизингополучателя А. Н. Т., ЕГН ********** на
лизингодателя „**********, на сумата от 299,16 лв., представляваща
неустойка в размер на три лизингови вноски , поради прекратяване на
договора по вина на лизингополучателя. Ищецът основава претенцията си на
разпоредбата на чл.15, т.5 от ОУ към договор за финансов лизинг от
28.03.2018 г., според която при прекратяване на договора по вина на
лизингополучателя, последният дължи неустойка в размер на три лизингови
вноски. Неустойката се начислява въз основа на последните три лизингови
вноски с настъпил падеж преди прекратяването на договора.
За да отхвърли исковата претенция, първоинстанционният съд е приел,
че се основава на неравноправна клауза, с която се задължава потребителят
при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо
обезщетение- чл. 143, т. 5 ЗЗП (в редакция преди изменението с ДВ бр. 100 от
2019г.). Изложил е съображения, че неустойката всъщност е равна на цената
на самата услуга за периода като по този начин позволява на доставчика да
получи възнаграждение, независимо от това, че след развалянето на
правоотношението вече не предоставя услугата. Клаузата не държи сметка за
обема на неизпълнението на потребителя относно оставащия срок на договора
и евентуалните вреди на търговеца от това неизпълнение. Независимо дали
правоотношението се прекрати на първия месец или три месеца преди края,
дължимото обезщетение е едно и също. Реално, колкото е по-малко
неизпълнението, толкова по-голяма е неустойката, която потребителят трябва
2
за плати.
Изложените от първоинстанционния съд в мотивите му правни
аргументи за неоснователност на предявения от ищеца иск, се споделят
изцяло и от настоящия състав на съда.
С оглед характера на насрещните престации – за продължително
изпълнение на лизингодателя /предоставяне на ползването на вещта/ и за
периодично изпълнение на лизингополучателя /за заплащане на лизинговата
цена/ развалянето/прекратяването/ на договора има действие занапред.
Допустимо е уговаряне от страните на неустойка за вредите от
развалянето/прекратяването/, но само в рамките на присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, иначе клаузата за
неустойка би била нищожна, поради накърняване на добрите нрави, за което
съдът следи служебно, като преценката се извършва към момента на
сключване на договора, а не с оглед конкретното неизпълнение – т.3 от
Тълкувателно решение № 1/ 15.06.2010г. по тълк.д. № 1/ 2009г. на ОСТК на
ВКС. Уговорката за неустойка при предсрочно прекратяване на договор за
финансов лизинг от лизингодателя по вина на лизингополучателя, в размер на
неплатени по договора три лизингови вноски,въззивният съд намира, че
излиза извън по-горе очертаните функции на неустойката, тъй като
лизингодателят по вече разваления договор получава имуществена облага от
насрещната страна в размер, какъвто би получил, ако договорът не беше
развален, но без да се предоставя ползването на вещта, което води до
неоснователно обогатяване на бившия лизингодател и нарушава принципа за
справедливост. Аргумент за това е и разпоредбата на чл.88, ал.1, изр.2 ЗЗД,
уреждаща отговорност за нарушен негативен интерес, при който
обезщетението няма компесаторен характер.
Предвид горното настоящият въззивен състав намира развитите в
подадената от ищеца „**********, въззивна жалба оплаквания за
неоснователни. Обжалваното решение на първоинстанционния съд е
законосъобразно и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260289 /29.04.2022г. постановено по гр.д.
№ 15473/2020 г., по описа на Пловдивски районен съд, поправено с решение
№260493 от 04.11.2022 г., в обжалваната част, с която е отхвърлен
предявения иск от „***********, за осъждане на ответника А. Н. Т., ЕГН
**********, да му заплати сумата от 299,16 лв., представляваща неустойка в
размер на три лизингови вноски , дължима по чл.15, т.5 от ОУ към договор за
финансов лизинг от 28.03.2018 г., поради прекратяване на договора по вина на
лизингополучателя.
Решението в останалата част,като необжалвано, е влязло в законна сила.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл.
280, ал. 3 ГПК.
3
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4