№260035
гр.
Силистра, 04.11.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Силистренският окръжен
съд, в открито заседание на тринадесети октомври две хиляди и двадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Пламен Неделчев
ЧЛЕНОВЕ: 1. Теодора Василева
2. Огнян Маладжиков
при
секретаря Мирена Стефанова, като разгледа докладваното от младши съдия Маладжиков
в.гр.д. № 243 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Р.Е.Н. против Решение № 57 от
28.04.2020 г. по гр.д.№ 383/2017 г. на Районен съд Дулово, с което е прието за
установено, че Договор за дарение от 13.08.1997 г., обективиран в Нотариален
акт за дарение на недвижим имот № 171, том I, дело № 533/1997г., по описа на РС-Дулово, с който Р.
Ю. К., е дарила на Р.Е.Н., собствената си 1/2 ид. част от нива, с площ от
34,999 дка, находяща се в землището на с. Паисиево, с ЕКАТТЕ 55186, общ.
Дулово, в местността „Коджа Екинлик“, понастоящем разделена на два нови
поземлени имота с идентификатори 55186.29.58 и 55186.29.59, при граници и
съседи: имоти с № № 029004, 029005, 029006, 029029, 000266 и 029001, Е
НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН по отношение на наследниците на дарителката Р. Ю. К., починала
на 05.07.2004 г., по предявения иск от В.И.М., Ф.И.М. и Г.И.А., срещу Р.Е.Н.,
на основание чл. 42, ал.2 от ЗЗД.
Със същото решение районният съд е оставил без разглеждане предявения от
ищците В.И.М., Ф.И.М. и Г.И.А. иск да
бъде обявена за нищожна упълномощителната сделка, по силата на която адв. Р.Н.
е имала права да се разпореди и се е разпоредила с наследствения дял на
наследодателката на ищците Райме Юдаим Кара, поради липса на съгласие на
последната за сключване на договор за дарение, и е прекратил производството по
делото в тази му част. Срещу решението по този иск не е постъпила въззивна жалба.
За да постанови отхвърлителното решение, първоинстанционният съд е приел,
въз основа на представения по делото регистър на нотариалните заверки в
кметството на с. Руйно и от показанията на свид. Н. Т., който през 1997 г. е
бил кмет на с. Руйно, че пълномощно с нотариална заверка № 22/08.08.1997
г. по описа на кметство на с. Руйно от
името на Р.К. не е съставяно, поради което адв. Р.Н. в качеството ѝ
на пълномощник не е имала възможност да
договоря с ответника при разпореждане с имоти, собственост на наследодателката
на ищците.
Жалбоподателят и неговият процесуален представител считат, че обжалваното
решение е неправилно, защото е постановено в противоречие с материалния закон,
съществено са нарушени съдопроизводствените правила и е необосновано. Молят
въззивния съд да го отмени и да отхвърли иска. Претендират разноски за двете
инстанции. Навеждат доводи за порок в доказателствения анализ на
първоинстанционния съд, довел до неправилни фактически констатации, свързани с
обстоятелствата около процесното пълномощно. Наред с тях изтъкват и още много
други доводи за това какви били отношенията в родата на Р. К., имала ли е
намерение да дарява процесния имот някому, с какви мотиви, кой го е ползвал
след дарението и прочее.
Въззиваемите и техният процесуален представител считат, че обжалваното
решение е правилно и молят да бъде потвърдено. Намират въззивната жалба за
неоснователна, тъй като ищците не са доказали, че волята на Р. К. е била да
дари имота си на въззивника, като единствените доказателства в подкрепа на тази
теза са необективните и услужливи свидетелски показания. Обръщат внимание, че в
жалбата не се сочат никакви доказателства, представени пред първата инстанция,
подкрепящи твърденията на жалбоподателя, които да са приети от
първоинстанционния съд, но да не са били взети предвид или да са възприети
противоречиво от съда. Настояват, че служебната бележка от кметството на с.
Руйно № 10/04.07.2017 г. има силата на официален удостоверителен документ,
който, наред с регистъровата книга на кметството, доказват с категоричност, че
пълномощно под № 22 от 1997 г. с упълномощител Р. К. не е заверявано, нито е
постъпило искане от нея в тази насока. За липса на упълномощителна сделка
свидетелства и тогавашният кмет на селото Н. Т.. Въззиваемите обобщават
доводите си с извода, че процесното пълномощно е неавтентично, подправено, че
същото е неистинско и удостовереното в него не отговаря на действителната воля
на упълномощителя. По наведените доводи на жалбоподателя, че е придобил дарения
имот по давност, считат, че същите са неотносими към предмета на делото, тъй
като районният съд не е докладвал за предявен насрещен иск за собственост,
въпреки че точно такъв петитум се съдържа в отговора на исковата молба, нито
пък те самите като ищци са предявили петиторен иск, за да се приеме процесуалната
позиция на жалбоподателя като адекватно възражение на такъв иск.
В съдебното заседание страните поддържат съответно жалбата и отговора си.
Въззиваемите допълват в хода на устните състезания, че е налице непълен доклад
по чл. 146 от ГПК и молят делото да бъде върнато на районния съд за ново
разглеждане, тъй като не е изчерпан спорният предмет. Според тях ответникът
жалбоподател е предявил насрещен иск и като не е докладван от първата
инстанция, е повлияно на правото на защита и на двете страни. Насрещната страна
отрича да е предявявала насрещен иск, настоява, че е направила възражение за
придобиване на имота по давност.
Силистренският окръжен съд, като взе предвид предявения иск и отговора на
исковата молба, наведените оплаквания, възраженията и твърденията на страните,
събраните пред районния съд доказателства, и съобразявайки относимите законови
норми, намира от фактическа и правна страна следното:
Първоинстанционното решение е валидно изцяло и допустимо в обжалваната
част, но неправилно, а въззивната жалба срещу него е основателна.
Решението по прекратения иск за обявяване на нищожността на упълномощителната
сделка е влязло в сила, поради необжалването му.
Оплакванията на въззиваемите във връзка с доклада на първоинстанционния
съд са преклудирани на основание чл. 146, ал. 3 от ГПК. На заседанието от
10.10.2019 г., когато е обявен за окончателен проектът за доклад по делото, не
са направени възражения от никого, че същият е непълен, понеже не отразява
предявен насрещен иск за собственост. Макар въззивният съд също да констатира
такъв петитум в отговора на исковата молба, касае се по-скоро за нередовност
поради неясна воля, която е могло да се изправи преди изготвянето на проекта за
доклад. След като обаче никой не е възразил срещу него по този въпрос,
предметът на делото остава такъв, какъвто го е докладвал съдът в определението
си по чл. 146, ал. 1 от ГПК. Освен това липсва въззивна жалба на ищците срещу
първоинстанционното решение, засягаща този мним порок, поради което и
несвоевременните им оплаквания срещу него се явяват в защита на чужди
процесуални права; ерго – недопустими са.
Районният съд е възприел твърдението на ответника за придобиване на имота
по давност като възражение и така го е разгледал в решенето си. Ищците обаче не
са предявили иск за собственост, поради което ответникът не е имал интерес да
предявява и доказва това си възражение. Ето защо всички доказателства, събрани
за доказване или опровергаване на твърдението, че жалбоподателят е придобил
собствеността върху процесния имот по давност, са неотносими към предмета на
делото. В това число неотносими са доказателствата за изясняване на
обстоятелствата: кой как е ползвал процесната нива през годините; от кого е
„очертавана“; кой е получавал гражданските плодове от нея – наеми и ренти; кой
и защо се е разпореждал с част от имота след дарението; правени ли са някакви
замени между които и да са лица, за които и да са имоти и т.н.
Предявеният иск е на основание чл. 42, ал. 2 от ЗЗД. С него наследниците
на Р. К. искат да се установи недействителността на договора за дарение,
сключен от нейно име без представителна власт на лицето, легитимирало се пред
нотариуса за неин пълномощник. Когато недействителният договор е бил сключен
при липса на учредена представителна власт, връщането на всичко, което е
получено по този договор, се дължи в
хипотезата на начална липса на основание – чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Установителният
иск целѝ да разреши със силата на пресъдено нещо спорът относно
действителността на процесния договор за дарение. Ето защо той не е недопустим
поради липса на правен интерес, понеже не е обективно съединен с иск по чл. 55,
ал. 1 от ЗЗД. От последния би имало нужда, в случай че недействителността бъде
установена със силата на пресъдено нещо и приобретателят на вещта, за когото се
е оказало, че я е получил при начална липса на основание, откаже да се съобрази
с установителното решение и неоснователно не върне на правоимащия полученото по
недействителния договор.
Въззивният съд констатира правилно указана на ищците доказателствена
тежест за установяване на твърдението им, че упълномощителната сделка страда от
порок, водещ до липса на представителна власт у пълномощника да сключи от името
на Райме Кара процесния договор за дарение.
Изложените доводи на страните относно наличието или липсата на мотиви за
даряване са неотносими към предмета на делото. Те могат да имат значение за иск
по чл. 226, ал. 3 от ЗЗД например, какъвто не е предявяван.
Невъзможността процесното пълномощно да бъде приобщено към делото поради
липсата му, не е абсолютна пречка за оспорване на представителната власт на
пълномощника. Хипотетично, ако към датата на твърдяната упълномощителна сделка
е сигурно, че упълномощителят обективно не би могъл да учреди представителна
власт някому, поради смърт например, липсата на документа е от несъществено значение.
Настоящият случай не е такъв. Пълномощното, използвано за дарението, е от дата
08.08.1997 г., когато Райме Кара е била жива – вж. Удостоверение за наследници
на л. 7 от първоинстанционното дело. Твърденията за здравословното ѝ
състояние към 08.08.1997 г. са противоречиви. Срещу обясненията на ищцата Ф.М.,
че към август 1997 г. майка ѝ е била на легло, трудна за обслужване и не
е могла да се движи, противостоят показанията на свидетелите Б. Н. и С. И.,
които заявяват, че макар и трудноподвижна, Р.К. се е придвижвала с каруца, придружавана
от съпруга ѝ И. К. Обясненията на ищцата не са подкрепени с медицински
документи или други доказателства. Същите, понеже са в нейна полза, имат
характер на недоказани твърдения, докато показанията на свидетелката Н., макар
и заинтересована от изхода на делото, бидейки съпруга на жалбоподателя,
кореспондират с показанията на другия свидетел – И., за когото няма
доказателства нито твърдения, че е заинтересован. Съдът приема, че Р. К. е била
подвижна към 08.08.1997 г. и с чужда помощ е могла да стигне до кметството на
село Руйно.
Горният извод не се опровергава от показанията на свидетеля Н.Т., който
заявява пред съда, че не си спомня за пълномощно от Р. К. и че не е ходил на
място в дома ѝ, а и тя не е идвала с придружители в кметството.
Свидетелските показания са доказателствено средство, което има своите
особености. Няколко са факторите от значение за запаметяване на фактите и
събитията и възпроизвеждането им след време, сред които са: индивидуалните
възможности на паметта; контекстът, или това е обкръжаващата среда по времето,
когато се проявяват фактите или събитията, които свидетелят възприема чрез
сетивата си; и времето, което е изминало, до момента, когато се налага да бъдат
възпроизведени устно пред съда тези факти или събития. Прави впечатление, че
свидетелят Т. описва много детайлно реда, по който администрацията в кметството
извършва заверките на подписи. Става въпрос за дейност, в която той е участвал
като кмет до последно преди 20 години. Провежда се изводът, че заверката на
подписи върху различни документи е било рутинна дейност в селското кметство,
който извод се потвърждава и от представения регистър на удостоверените
подписи. За времето, през което свидетелят е кметувал, е извършил 195
удостоверявания на подписи (от № 53/07.11.1995 насетне), като тази бройка не включва заверките през
1999 г., тъй като последната година, за която има данни в тетрадката регистър,
е 1998-а г. Тази рутина и изминалото време оттогава не са в полза на паметта.
Нормално е свидетелят да не си спомня за пълномощно от Р.К.; нормално е да
твърди с категоричност, че не е ходил в дома ѝ, защото това е дейност,
която се извършва по изключение, т.е. контекстът около такава заверка на подпис
би благоприятствал запаметяването на конкретния случай; но е необичайно в
рамките на рутинната дейност, извършвана в продължение на 4 години, бившият
кмет на селото да запомнил повече от 20 години всеки един конкретен случай на
заверен подпис – а това е необходимо – за да е категоричен, че процесният не се
е осъществил. Ето защо съдът не се осланя на категоричността на свидетеля, че Р.К.
не е идвала в кметството с придружители.
Невъзможно е да се проведе пряко доказване, че тя не се е подписала под
пълномощното с № 22/08.08.1997 г., използвано за разпоредителната сделка с
имота ѝ, тъй като то не е събрано по делото и няма как да се извърши
експертиза на подписа ѝ, нито е възможно да се изследва удостоверителното
волеизявление на кмета, а също и печата на кметството, за който ищците твърдят,
че е фалшив, без изобщо да са го виждали.
Служебната бележка от 04.07.2017 г., издадена от кмета на с. Руйно, в
уверение на това, че няма издадено пълномощно от името на Райме Кара през 1997
г. не е официален свидетелстващ документ, ползващ се с обвързваща съда
материална доказателствена сила, тъй като не отговаря на нито едно от условията
по чл. 179, ал. 1 от ГПК, за да е такъв: не влиза в кръга на службата на кмета
да издава служебни бележки за удостоверяване на обстоятелството, че е заверил
или не е заверил подписа на дадено лице; а също така няма установена форма и
ред за издаването на такава служебна бележка. Тя е частен свидетелстващ
документ, издадена по-всяка вероятност въз основа на записите от регистъра на
удостоверените подписи. Ако е така, неправилно в нея се дава уверение, че няма
„издадено пълномощно“ (удостоверен подпис) от кметството от името на Р. К.,
защото липсата на запис в регистъра не е равнозначно на липсата на удостоверен
подпис. За такова приравняване на един факт към друг е необходима законова
презумпция по подобие на чл. 10, ал. 2 от Закона за търговския регистър, който
гласи, че невписаните обстоятелства се смятат несъществуващи за третите
добросъвестни лица. За вписаните и невписаните данни в регистъра по чл. 486,
ал. 2 от ГПК-отм. (аналогичен на чл. 590, ал. 2 от сега действащия ГПК) не е
въведена подобна презумпция. Бележката, която се прави в специалния регистър за
извършеното удостоверяване на подписа, не е елемент от законовия състав на
самото удостоверяване, т.е. отбелязването няма конститутивно действие, от което
следва, че дори да не е спазена нормата на чл. 486, ал. 2 от ГПК-отм.,
пълномощното няма да е невалидно на това основание.
Несъмнено се установява от регистъра на заверените подписи, че под № 22
за 1997 г. не фигурира пълномощното, което е използвано и описано в нотариалния
акт за дарението. В регистъра липсва запис изобщо през 1997 г. Р. К. да е
упълномощавала някого за нещо. Тези обстоятелства не установяват с
категоричност, каквато се изисква за пълно и главно доказване на ищцовото
твърдение, че липсва упълномощителна сделка. Провеждането на пълно и главно
доказване, при липсата на преки доказателствени средства, изисква съвкупността
от косвени доказателства да образува верига от изводи, крайният от които да е
единствено възможният. Самият регистър на удостоверените подписи обаче
предоставя доказателства, че може да има други причини, заради които да не е
било отбелязано процесното пълномощно от Р.К., чийто подпис иначе да е бил
надлежно заверен от кмета. Разбира се, става въпрос за вероятност на извода, до
който стига съда, която е достатъчна за насрещното доказване на ответниковата
теза, тъй като за такова доказване няма изискване твърденият факт да се
установи по категоричен начин. Основателно жалбоподателят обръща внимание на
факта, че регистърът на кметството не е воден прецизно, позовавайки се на
отбелязаните удостоверявания на подписи в следната последователност: с №
24/25.08.1997, № 26/19.08.1997 г. ↔ № 25/18.08.1997; 27/18.08.1997 г. Съдът
намира, че по всяка вероятност не става въпрос за злоумишлено антидатиране, а
за пропуск на служителите от кметството своевременно да поставят върху
документите поредни номера, които хронологично да съответстват на
удостоверителните волеизявления. За пропуски в добрата деловодна практика сочат
и други отбелязвания, които съдът констатира в оригиналния регистър на
удостоверените подписи, а именно: на 05.05.1994 г. след заверка № 66 следват
два твърде странни двойни но̀мера № 70/67, № 73/68, и продължават с № 75 и
т.н., неотбелязани са № 69-74; за № 105 от 1994 г. има залепен върху
оригиналния текст с имената на лицето, чийто подпис се удостоверява, друг лист
с различни имена и различен текст в графата „Относно“ (с помощта на подложна
светлина и без необходимост от специални знания ясно се вижда, че оригиналният
запис е за лицето Ю. М. М., а в „относно“ се чете „…получила сумата от 7
хил.лв…“, които нямат нищо общо нито със залепения върху тях текст, нито със
записа малко по-горе под № 103 за същата Ю. М., в който предметът на заверения
документ е различен); № 134 и 135/03.11.1994 г. са поправени, като № 135 след
поправката предхожда № 134; първоначалният № 60/04.12.1995 г. е поправен на №
62 и със стрелка е отбелязано къде трябва да е „новото“ му място, а именно след
№ 60/30.11.1995 и № 61/30.11.1995; между № 35/05.03.1996 и № 37/12.03.1996 г.
има две отбелязвания, едното със странния номер 36А от 12.03.1996 г., а
другият, отгоре му – с № 36 от дата 06.03.1996 г. (целѐно е да се спази
хронологията, най-вероятно), чийто запис „криволичи“ в опит да се „вмъкне“
между редовете, същият се отнася за…!...завещание; подобен е примерът с № 70 и
№ 70А за 1996 г.; както и № 38 и 38А от 1997 г. (пълномощно).
Всичките гореизложени примери за лошо воденото деловодство на кметството
на с. Руйно разколебават ищцовата теза, която се уповава на регистъра на
удостоверените подписи, че единствено възможният извод, почерпен от липсващото
отбелязване на пълномощното в него, е, че такова не е съставено или подписът
върху него не е заверен в съответствие с чл. 37 от ЗЗД (в редакцията преди Изм.
- ДВ, бр. 59 от 2007 г.) във вр. чл. 486, ал. 2 от ГПК-отм. вр. чл. 83 от ЗННД
(в редакция с ДВ, бр. 104 от 1996 г., в сила от 6.01.1997 г.). Напротив: не се
изключва вероятността подписът на Райме Кара да е надлежно удостоверен от
тогавашния кмет на селото, но пропуск – очевидно типичен – на служителите в
деловодството на кметството да е причината то да не бъде отбелязано в
регистъра. Вместо пълномощното под № 22 от 08.08.1997 г. е регистрирано друго
със същия номер, от друго лице, но с дата 11.08.1997 г. Редът, засвидетелстван
от бившия кмет, по който са се извършвали заверките на подписи, е твърде
показателен за генезиса на деловодните грешки: специалистът по
организационно-техническата дейност поставя но̀мера върху документа и пиши
квитанцията, но чак след като бъде платена таксата и кметът му предаде копието
на документа с удостоверения подпис, специалистът го взема и „пише в книгата“.
Различните стъпки в тази иначе несложна операция не са се извършвали на едно
място, а между канцеларията на специалиста и тази на кмета. Очевидно, ако върху
документа се постави пореден номер от регистъра, но същият не се „запази“ за
последващото действие по отбелязване на документа в него и нещо в процедурата
се обърка, довеждайки до пропуск да се извърши бележката по чл. 486, ал. 2 от ГПК-отм., твърде вероятно е същият номер да се постави на следващия заверен
документ. Това обяснява защо отбелязаното пълномощно с № 22 в регистъра е с
дата 11.08.1997 г., и не обяснява защо, ако действително за целите на
фалшификацията, както твърдят ищците, е използван същия номер, не е използвана
и същата дата, при положение че дарението е от 13.08.1997 г. – т.е. дори датата
11.08.1997 г. удовлетворява хронологичната логика.
За съда съществува задължението по чл. 179, ал. 1 от ГПК да се съобрази с
нотариалния акт за дарение, в което е отбелязано, че дарителката е действала
чрез пълномощник, легитимирал се с пълномощно № 22 от 08.08.1997 г., заверено от кметството на
с. Руйно. В кръга на службата на нотариуса и като част от реда за издаване на
нотариален акт за сделка с предмет недвижима вещ е проверката на
представителната власт на явилите се пред него лица – чл. 474, ал. 4 от ГПК-отм. Това означава, че поне от външна страна нотариусът, изповядал
сделката, не е имал съмнение в истинността на представеното му пълномощно.
Като краен извод въззивният съд счита, че при липсата на преки
доказателства и наличието само на косвени такива, ищците не успяха в условията
на пълно и главно доказване да установят, че процесното пълномощно е
неавтентично, че е подправено, че същото е неистинско и удостовереното в него
не отговаря на действителната воля на упълномощителката Р.К., поради което искът
им по чл. 42, ал. 2 от ЗЗД се явява неоснователен, защото не се доказа, че
тяхната наследодателка е била мнимо представлявана в разпоредителната сделка.
Като е стигнал до различни фактически и правни изводи, Дуловският районен
съд е постановил неправилно решение в обжалваната част, което следва да се
отмени, и да се постанови друго, с което искът по чл. 42, ал. 2 от ЗЗД да бъде
отхвърлен.
Първоинстанционното решение следва да се отмени и в частта, с която
жалбоподателят е осъден за разноските на ищците.
В тежест на въззиваемите следва да се възложат разноските на
жалбоподателя за двете инстанции, направени за този иск, тъй като за иска,
чието производство е прекратено с частично влязлото в сила решение на районния
съд, ищците вече са осъдени за разноски в размер на 270 лева. Така, за
първоинстанционното производство ищците дължат на ответника останалите 270 лева
от общо 540 лева по договора за правна защита и съдействие, които не са му
присъдени с обжалваното решение. За въззивното производство разноските на
жалбоподателя, които следва да се уважат са в размер на 300 лева за
представителство от адвокат и държавна такса в размер на 25 лева, а не на 50
лева, както се претендира, защото въззивното производство е образувано само
срещу решението по иска с правна квалификация по чл. 42, ал. 2 от ЗЗД.
Надвнесената държавната такса подлежи на възстановяване след нарочна молба.
Водим от гореизложеното, Силистренският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 57 от 28.04.2020 г. по гр.д.№ 383/2017 г. на Районен съд
Дулово В ЧАСТТА, с която е прието за установено, че Договор за дарение от
13.08.1997 г., обективиран в Нотариален акт за дарение на недвижим имот № 171,
том I, дело № 533/1997г., по описа на
РС-Дулово, с който Р. Ю. К., е дарила на Р.Е.Н., собствената си 1/2 ид. част от
нива, с площ от 34,999 дка, находяща се в землището на с. Паисиево, с ЕКАТТЕ 55186,
общ. Дулово, в местността „Коджа Екинлик“, понастоящем разделена на два нови
поземлени имота с идентификатори 55186.29.58 и 55186.29.59, при граници и
съседи: имоти с № № 029004, 029005, 029006, 029029, 000266 и 029001, Е
НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН по отношение на наследниците на дарителката Р. Ю.К., починала на
05.07.2004 г., по предявения иск от В.И.М., Ф.И.М. и Г.И.А., срещу Р.Е.Н., на
основание чл. 42, ал.2 от ЗЗД, КАКТО И В ЧАСТА, с която Р.Н. е осъден за
разноски за сумата от 404 лева, и вместо него
ОТХВЪРЛЯ иска на В.И.М., Ф.И.М. и Г.И.А., предявен от тях като
наследници на Р. Ю. К., срещу Р.Е.Н., с който искат да бъде признат за
недействителен гореописаният договор за дарение, понеже същият е сключен от
името на Райме Юдаим Кара без надлежно учредена представителна власт на лицето,
представило се пред нотариуса за неин пълномощник; и
ОСЪЖДА В.И.М., Ф.И.М. и Г.И.А. да платят на Р.Е.Н. общо сумата от 595,00
лева (петстотин деветдесет и пет лева) за разноски по гр.д.№ 383/2017 г. на
ДлРС и в.гр.д.№ 243/2020 г. на СсОС.
В останалата част: за прекратяването на съдебното производство по иска за
обявяване на нищожността на упълномощителната сделка, както и осъждането на
ищците за разноски в размер на 270 лева, първоинстанционното решение е влязло в
сила поради необжалването му.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС при условията на чл.
280 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.