Р Е Ш
Е Н И Е
№ 1012
гр. Перник, 25.06.2019 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Районен съд – гр. Перник, Гражданска
колегия,
VІІІ-ми състав, в открито
съдебно заседание на тридесети май две хиляди и деветнадесета година, в състав
РАЙОНЕН СЪДИЯ: Яна Филипова
при
секретаря Наталия Симеонова, като разгледа докладваното от съдията гр.дело № 5955
по описа за 2018 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 415, ал. 1 вр. чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба от „АГЕНЦИЯ ЗА
СЪБИРАНЕ ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД против С.В.С. с искане да
бъде признато за уставено, че ответникът дължи на дружеството сумата в размер
на 939.39 лева, представляваща непогасена главница по сключен с „ИЗИ
АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД Договор
за паричен заем № 2622084/18.08.2016г., ведно със законна лихва за забава върху главницата от
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на 26.04.2018г. до окончателно изплащане на вземането, сумата в
размер на 86.24 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода от 15.09.2016г. до 16.03.2017г., сумата в размер на 452.27 лева,
представляваща неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на
обезпечение за периода от 29.09.2016г. до 16.03.2017г. и сумата в размер на 128.21 лева, представляваща обезщетение за забава върху главницата и начислената
възнаградителна лихва в размер на законната лихва за периода от 16.09.2016г. до 26.04.2018г., които вземания са прехвърлени
от „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД на ищеца по силата на договор за цесия, за които
суми е издадена Заповед
за изпълнение № 2118/27.04.2018г. по гр.д. № 2756/2018г. по описа на Районен
съд – гр. Перник, която е връчена на длъжника по реда и при условията на чл.
47, ал. 5 ГПК.
Назначеният
по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител на ответника адвокат С.
Рангелова поддържа, че производството по делото е недопустимо, тъй като С.В.С.
не е уведомен за настъпилото частно правоприемство на страната на кредитора по
силата на сключен между „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД и ищцовото дружество договор
за цесия. В контекста на изложеното особеният представител сочи, че ищецът не е
процесуално легитимиран да претендира процесните вземания. По същество с
подадения отговор предявените искове са оспорени по основание и размер. Особеният
представител поддържа, че по делото не са ангажирани доказателства, от които да
се установява, че ответникът дължи претендираните вземания.
По направеното
възражение за недопустимост на предявените искове, съдът намира следното:
Процесуалната легитимация на страните следва от твърденията на
ищеца. В разглеждания случай в подадената искова молба са изложени твърдения,
че по силата на Договор за паричен заем № 2622084/18.08.2016г. „ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ“ АД и С.В.С. са били в облигационно правоотношение, вземанията
произтичащи от който са прехвърлени от заемодателя на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД по силата на Договор за цесия. Преценката относно
принадлежността на спорното субективно материално право на ищеца е въпрос по
същество на спора и се прави от съда с крайния за съдебната инстанция акт.
Съответствието между процесуална и материална легитимация е въпрос по
основателността на предявения иск, а не по допустимостта на претенцията. В
посочения смисъл е постановена и съдебна практика обобщена с Определение №
408/15.12.2014г. по ч.гр.д. № 4633/2014г. по описа на ВКС, II ГО. Предвид
изложеното направеното от особения представител възражение за недопустимост на
производството се явява неоснователно.
Съдът,
след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите и
възраженията на страните, приема от
фактическа и правна страна следното:
Предявени
са обективно кумулативно съединени искове по реда на чл. 415 ГПК с правно
основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД, чл. 240, ал.
2 ЗЗД, чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
В
доказателствена тежест на ищеца по предявения иск с правно основание чл. 240,
ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД е да установи при условията на
пълно и главно доказване следните обстоятелства: наличие на валидно сключен
договор за кредит с „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, елемент от съдържанието на който да е задължението на ответника да
заплати сумите, предмет на договора, изпълнение на задължението на заемодателя
да предостави уговорената парична сума, настъпила изискуемост на задълженията
на кредитополучателя, за които се поддържа, че не са изпълнени и настъпило
частно правоприемство на страната на кредитора основано на прехвърляне на
процесното вземане чрез действителен договор за цесия и че предишният кредитор
– цедент е уведомил ответника за прехвърляне на вземането.
В
доказателствена тежест на ищеца по предявения иск с правно основание чл. 240,
ал.2 ЗЗД е да установи при условията на пълно и главно доказване следните
обстоятелства: съществуването на валидно поето договорно
задължение за възнаградителна лихва, размерът на вземането, както и настъпила
изискуемост.
В
доказателствена тежест на ищеца по предявения иск с правно основание чл. 92, ал.
1 ЗЗД е да установи при условията на пълно и главно доказване следните
обстоятелства: валидно главно задължение, чието забавено
изпълнение се твърди, както и валидно договорени акцесорни задължение за
заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение на главното задължение
и неустойка за събиране на вземането
наименувана „такса разходи“ и размерът на вземанията.
В
доказателствена тежест на ищеца по предявения иск с правно основание чл. 86,
ал. 1 ЗЗД е да установи при
условията на пълно и главно доказване следните обстоятелства:
поставянето на ответника в забава, нейният начален момент и размерът на
обезщетението.
„ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖЪМЪНТ“ АД представлява
финансова институции по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗКИ, поради което може да
отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на
влогове или други възстановими средства. Това означава, че дружеството
предоставя кредити, което го определя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
От
представения по делото Договор за заем № 2622084/18.08.2016
г. се установява, че между „ИЗИ
АСЕТ МЕНИДЖЪМЪНТ“ АД и С.В.С. е възникнало облигационно правоотношение, по
силата на което дружеството е предало ( чл. 2 от съглашението) на ответника
сумата в размер на 1000 лева, която последният се е задължил да върне на петнадесет
двуседмични вноски за периода от 01.09.2016 г. до 16.03.2017 г. ведно с
възнаградителна лихва за периода на договора в размер на 111.05 лева.
Съгласно
Решение №
89/30.06.2010г. по т. д. № 985/2009г., по описа на ВКС, І ТО, постановено по
реда на чл. 290 ГПК /
в редакцията на процесуалния закон преди измененията обнародвани с ДВ бр.
86/27.10.2017г./ и посочените в същото – Решение № 178/21.10.2009г.
по т. д. № 192/2009г. и Решение № 29/07.05.2009г. по т. д. № 535/2008г. на ВКС,
ТК, представляващи уеднаквена практика за съдилищата, неизпълнението на едно
парично задължение е винаги забавено, като кредиторът би могъл да търси от
длъжника мораторно обезщетение. Съгласно общото правило на чл. 86, ал. 1 ЗЗД длъжникът
дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Когато
задължението е срочно, длъжникът изпада в забава след изтичане на срока, а
когато няма ден за изпълнение, длъжникът изпада в забава, когато бъде поканен
от кредитора, съобразно нормата на чл. 84, ал. 2 ЗЗД.
От
представения по делото Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от
16.11.2010г. ведно с Приложение №
1/01.05.2017 г. към същия се установява, че „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖЪМЪНТ“ АД е прехвърлило на ищцовото
дружество вземанията, произтичащи от Договор за заем № 2622084/18.08.2016
г. Видно от представеното на лист
17 от делото пълномощно цедентът е упълномощил цесионера да уведоми длъжника за
настъпилото частно правоприемство на страната на кредитора. Във връзка с
изложеното е необходимо да бъде отбелязано, че съгласно разясненията дадени с Решение №
137/02.06.2015г. постановено по гр.д. № 5759/2014г. по описа на ВКС, III ГО и Решение № 156/30.11.2015г. постановено по т.д.
№ 2639/2014г. по описа на ВКС, II ТО предишният
кредитор има правото да упълномощи новия кредитор да съобщи на длъжника
прехвърлянето по чл. 99, ал. 3 ЗЗД.
Съдът
намира, че ответникът е уведомен за настъпилото частно правоприемство на
страната на кредитора, поради следните съображения:
Ведно
с исковата молба е представено уведомление
с изх. №
УПЦ – П – ИАМ/2622084 отправено от цедента чрез цесионера до ответника, в което
се сочи, че „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖЪМЪНТ“ АД е прехвърлило на ищцовото
дружество вземанията, произтичащи от Договор за заем № 2622084/18.08.2016
г. Съгласно разясненията дадени с
Решение № 123/24.06.2009г. по т. д. № 12/2009г. по описа на ВКС, ІІ ТО и
Решение № 3/16.04.2014г. по т. д. № 1711/2013г. по описа на ВКС, І ТО,
постановени по реда на чл. 290 ГПК,
/ в редакцията на процесуалния закон преди измененията обнародвани с ДВ бр.
86/27.10.2017г./ следва да се приеме, че получаването на уведомление от
цедента, като приложение към исковата молба на цесионера, съставлява надлежно
уведомяване на длъжника и поражда за същия правните последици на чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Същото следва да бъде съобразено като факт от значение за спорното право,
настъпил след предявяване на иска, на основание чл. 235, ал. 3 ГПК.
Уведомлението
за настъпило частно правоприемство на страната на кредитора се счита за
достигнало до знанието на длъжника и при връчване на исковата молба и
приложенията по реда на чл. 47 ГПК, поради следните съображения:
Установената в нормата на чл. 47, ал. 5 ГПК фикция, съгласно която
съобщението се смята за връчено с изтичането на срока за получаването му от
канцеларията на съда или общината, се прилага, когато ответникът не може да
бъде намерен на посочения по делото адрес и не се намери лице, което е съгласно
да получи съобщението, но при всички положения в тази хипотеза съобщението и
книжата до ответника се смятат за редовно връчени. Съгласно чл. 47, ал. 5 ГПК
при връчване на съдебни книжа чрез залепване на уведомление ответникът се счита
призован и уведомен за образуваното срещу него производство с изтичането на
предвидения в чл. 47, ал. 2 ГПК двуседмичен срок и неявяването му в съда в
рамките на този срок за получаване на книжата. Затова и по силата на визираната
разпоредба в процесния случай преписите от исковата молба с приложенията към
нея, в частност изявлението от кредитодателя-цедент, обективирано в
уведомителното писмо за извършената цесия, се презумира да са получени от
ответника, а не от назначения му особен представител. Изходящото от
кредитодателя-цедент уведомление, представено с исковата молба на
ищеца-цесионер и достигнало до ответника с извършеното по реда на чл. 47 ГПК
връчване на съдебните книжа, съставлява надлежно съобщаване на цесията съгласно
чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с което осъщественото прехвърляне на вземането поражда
действие и за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Следователно от датата
на връчване исковата молба и приложенията на ответника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК – 26.04.2018г. е изпълнена разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД и извършеното
прехвърляне на вземането е съобщено на длъжника. В подкрепа на изложеното е и Решение №
56/23.02.2018г. по въз.гр.д. № 670/2018г. по описа на Окръжен съд – гр. Перник.
От
приетата по делото съдебно – счетоводна експертиза, заключението по която съдът
цени като обективно и компетентно дадено, се установява, че размерът на
непогасената главница по процесния договор за кредит възлиза на 939.39 лева, а
незаплатената възнаградителна лихва за периода на договора възлиза на 86.24
лева. Вещото лице разяснява, че обезщетението за забава в размер на законната
лихва върху просрочените седмични вноски за периода от настъпване на падежа на
всяка една вноска до 30.03.2018 г. възлиза на сумата в размер на 128.21 лева.
Общественият
интерес от осигуряване на точното прилагане на императивните правни норми,
които регулират правния спор, преодолява диспозитивното начало в гражданския
процес (чл. 6 ГПК). Съдът следи служебно за противоречие с добрите нрави на
неустоечната клауза, в който смисъл са дадени разяснения с Решение №
229/21.01.2013г. постановено по т.д. № 1050/2011г. по описа на ВКС, II ТО и т.3 на Тълкувателно решение № 1/15.06.2010г. на
ОСТК, както и следи служебно за наличието на неравноправни клаузи по смисъла на
ЗЗП – Решение № 23/07.07.2016г. постановено по т.д. № 3686/2014г. по описа на
ВКС, I ТО и Решение № 142/01.08.2018г. постановено по т.д. №
1739/2017г. по описа на ВКС, II ТО.
Съдът
намира, че предвидената в договора клауза за неустойка за неизпълнение на
договорно задължение за предоставяне на обезпечение противоречи на добрите
нрави, поради следните съображения:
Критериите
дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се
съдържат в Тълкувателно решение № 1/15.06.2010г. на ОСТК, а именно – такава е
неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от
специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване
на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с
неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от
неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на
неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на
неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. В подкрепа на
изложеното е и Решение № 107/25.06.2010г. постановено по т.д. № 818/2009г. по
описа на ВКС, II ТО.
В
разглеждания случай съгласно чл. 4 от процесния договор страните са уговорили
клауза за задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на
кредитора в тридневен срок от сключването на договора, като при неизпълнение е
предвидена неустойка във фиксиран размер от 521.85 лева. Уговореният размер е
почти 50 % от цялата заета сума. Така предвидената клауза за неустойка поради
неизпълнение на договорно задължение за представяне на обезпечение противоречи
на чл. 21, ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 21,
ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или
резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Предвидената клауза
е и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата е
необосновано висока.
Така,
както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване
на договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Съдът намира,
че въведените в договора изисквания за вида обезпечение /чл. 4, ал. 1 от Договора/
и срока за представянето му създават значителни затруднения на длъжника при
изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на
обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало
да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по
предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на
индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като
санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение,
неустойката води до скрито оскъпяване на кредита с близо 67 % от заетата сума.
Неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този
смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би
увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорената неустоечна
клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на
заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още
близо 50 % от предоставената главница. В подкрепа на изложеното е и Решение №
511/17.04.2018 г. по в. гр. д. № 324/2018 г. по описа на Окръжен съд – гр.
Пловдив.
За
пълнота на изложението е необходимо да бъде отбелязано, че съгласно чл. 4, ал.1
от процесното съглашение потребителят е поел задължение да обезпечи
изпълнението му, респ. да минимизира
риска на кредитодателя чрез осигуряване на поръчители или банкова гаранция,
отговарящи на определени условия. Очевидно е, че това допълнително задължение
има за цел да се възстанови основният дълг (главница и възнаградителна лихва)
от трето платежоспособно лице по един относително по-бърз и евтин начин.
Неизпълнението му може да доведе до, първо,
липса на ликвиден финансов ресурс на кредитора, с който да извършва търговска
дейност, и по този начин да пропусне ползи, или с който да погасява свои
задължения, поради което да претърпи загуби (обезщетения или лихви, в случай че
набави средствата от другаде); второ,
необходимост да се предприемат допълнителни действия по издирване на
секвестируемо имущество на потребителя, част от разходите за които не могат или
трудно могат да бъдат възстановени в изпълнително производство; трето, в крайна сметка, независимо от
номинално съществуващото основно задължение на потребителя, то може да се окаже
несъбираемо и в икономически аспект да се приравни на загуба. Следователно
поради акцесорния характер на задължението, неизпълнението му не води до
самостоятелни неблагоприятни последици; в действителност то единствено парира
възможен механизъм за тяхното избягване. Предвиденият механизъм обаче е бил
изначално несигурен – кредиторът е поел риск да отпусне реално необезпечен, а
само обезпечаем кредит.
Ако се приеме, че
неустойката служи за покриване на първите два разгледани по-горе аспекта на
вредите, които всъщност са типичните вреди при длъжникова забава на основния
дълг, то кумулирането й с обезщетение за забава в размер на законната лихва
върху основния дълг, каквото също се претендира, води до превишаване на
законовия максимум на вземанията при просрочие. Извън него кредиторът би имал
само правата по чл. 71 ЗЗД. В третия аспект неустойката дублира самия основен
дълг – ако длъжникът е неплатежоспособен, „загубата“ за кредитора е до размера
на главницата и възнаградителната лихва, които веднъж вече са претендирани със
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, респ. исковата молба и то
спрямо същия длъжник. Така с неустойката се стига до кумулиране на реално
изпълнение и компенсаторно обезщетение (чл. 79 ал. 1 пр. 1 и 2 ЗЗД), което
нарушава забраната за неоснователно обогатяване.
В допълнение би
могло да бъде отбелязано, че вредите от забавата на изпълнение на парично
задължение обикновено и преобладаващо се съизмеряват в стойността на
осигуряването на алтернативен финансов ресурс, т.е. в лихвата и другите разходи
по отпускане на кредит. Българското законодателство предвижда лихва за забава,
която значително (в сравнителноправен план) надвишава основния лихвен процент.
На следващо място, уговарянето на неустойка във фиксиран размер, па макар и
дължима разсрочено, е от естество значително да надхвърли размера на вредите
при едно краткотрайно забавяне в осигуряването на обезпечение. Т.е. по начина
на уговарянето си тя надхвърля присъщите на неустойката обезщетителна,
обезпечителна и санкционна функции.
Тъй
като противоречието между клаузата за неустойка и нормативната уредба, и добрите
нрави е налице още при сключването на договора, то следва извода, че в
конкретния случай не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно
разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо
не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за
възникване на задължение за неустойка по чл. 4 от процесното съглашение.
Предвид
изложеното съдът намира, че предявените обективно кумулативно съединени
установителни искове с правно основание чл. 240, ал.1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал.
1 ЗЗД са основателни, а претенцията за сумата в размер на 452.27 лева, представляваща неустойка за неизпълнение на задължение за
предоставяне на обезпечение за периода от 29.06.2016 г. до
16.03.2017 г. е неоснователна.
За
пълнота на изложението е необходимо да бъде отбелязано следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 153 ГПК съдът извършва преценка на събраните по делото
доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти от значение за
решаване на делото и връзките между тях. Тези факти не могат да бъдат въвеждани
в предмета на спора от съда, а по силата на чл. 6, ал. 2 и чл. 8, ал. 2 ГПК се
сочат от страните по делото, като това правило се отнася не само до фактите, но
и до правните възражения, които са от значение за спорното право.
В
случая ответникът не е направил възражение за прихващане /приспадане/ на
платените суми за неустойка за непредоставяне на обезпечение. Независимо от
обстоятелството, че съдът приема, че потребителят не дължи заплащане на
посочените вземания, той няма как да приспадне от дължимите суми платените
доброволно суми. Същите суми биха могли да бъдат приспаднати само при наведено
в срока за отговор възражение за прихващане на недължимо платени суми, каквото
в случая липсва. Съдът не може да основава решението си на обстоятелство, което
ответникът не е заявил като възражение срещу иска в отговора на исковата молба.
В нито един момент до приключването на съдебното дирене /не само в срока за
отговор по чл. 131 ГПК/ ответникът е направил възражение за приспадане на платените
суми за възнаградителна лихва. В подкрепа на възприетото схващане са Решение №
42/12.02.2013 г. по гр. д. № 701/2012 г. по описа на ВКС, І ГО и Решение №
154/24.08.2016 г. по гр. д. № 3848/2015 г. по описа на ВКС, ІV ГО.
Съгласно
указанията дадени в т.12 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д.
№ 4/2013 г. на ОСГТК, постановено по някои спорни въпроси на заповедното
производство, съдът по предявения по
реда на чл. 415 ГПК иск, съобразявайки изхода на спора разпределя отговорността
за разноските, както в заповедното, така и в исковото производство.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на ответника следва да бъдат възложени направените от ищеца
съдебни разноски в заповедното производство съразмерно на уважената част от
исковата претенция. Сторените от „АГЕНЦИЯ ЗА
СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД разноски в заповедното производство възлизат общо на 82.12
лева,
представляващи заплатена държавна такса за разглеждане на подаденото заявление
в размер на 32.12 лева и юрисконсултско възнаграждение на процесуалния
представител на страната в размер на 50 лева, изчислено съобразно разпоредбата
на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 26 от Наредбата за заплащането на
правната помощ, като С.В.С. следва да заплати на ищцовото дружество по
съразмерност сумата в размер на 58.99 лева.
На
основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да заплати направените от ищеца
съдебни разноски в производството по реда на чл.415 ГПК пропорционално на
уважената част от предявените искове. Сторените от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ ” АД в настоящото производство съдебни
разноски възлизат общо на сумата в размер на 624.54 лева, от която сумата в
размер на 32.12 лева довнесена държавна такса за разглеждане на спора, сумата в
размер на 342.42 лева внесен депозит за назначаване на особен представител по
реда на чл. 47, ал.6 ГПК, сумата в размер на 150 лева внесен депозит по
допусната съдебно – счетоводна експертиза и сумата в размер на 100 лева
юрисконсултско възнаграждение на процесуалния представител на страната,
изчислено съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл.
25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, като С.В. Славков следва
да заплати на ищцовото дружество по съразмерност сумата в размер на 448.67
лева.
Така
мотивиран, съдът
Р
Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО
по предявени обективно кумулативно съединени искове по реда на чл. 415 ГПК от „АГЕНЦИЯ
ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
в гр. София, бул. „Д – р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда „Лабиринт“, ет.2,
офис 4 против С.В.С., ЕГН **********,***, че ответникът дължи на дружеството на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл.
9, ал. 1 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД сумата
в размер на 939.39 лева, представляваща
непогасена главница по сключен с „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД Договор за
паричен заем № 2622084/18.08.2016г., ведно със законна лихва за забава върху главницата от
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на 26.04.2018г. до окончателно изплащане на вземането, на основание
чл. 240, ал. 2 ЗЗД сумата в размер на 86.24 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода от 15.09.2016г. до 16.03.2017г. и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата в размер на 128.21 лева, представляваща обезщетение за забава върху главницата и начислената
възнаградителна лихва в размер на законната лихва за периода от 16.09.2016г. до 26.04.2018г., които вземания са прехвърлени
от „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД на ищеца по силата на договор за цесия, за които
суми е издадена Заповед
за изпълнение № 2118/27.04.2018г. по гр.д. № 2756/2018г. по описа на Районен
съд – гр. Перник, КАТО ОТХВЪРЛЯ предявения иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата в размер на 452.27 лева, представляваща неустойка за неизпълнение на задължение
за предоставяне на обезпечение.
ОСЪЖДА С.В.С., ЕГН **********,***
да заплати на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление в гр. София, бул. „Д – р Петър Дертлиев“ № 25,
офис сграда „Лабиринт“, ет.2, офис 4 на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в
размер на 58.99 лева, представляваща сторени съдебни разноски в заповедното
производство.
ОСЪЖДА С.В.С., ЕГН **********,***
да заплати на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление в гр. София, бул. „Д – р Петър Дертлиев“ № 25,
офис сграда „Лабиринт“, ет.2, офис 4 на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в
размер на 448.67 лева, представляваща сторени съдебни разноски в настоящото производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд – гр. Перник в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
ПРИ ВЛИЗАНЕ В
СИЛА
на решението, ч. гр. д. № 2756/2018 г. по описа на Районен съд – гр. Перник, да
се върне на съответния състав, като се приложи заверен препис от настоящия
съдебен акт.
Районен
съдия:
Дата
на обявяване на Решението:25.06.2019г.
Съдебен
деловодител: