№ 3172
гр. София, 23.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Георги Ст. Чехларов
Боян Г. Бояджиев
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело
№ 20241100511602 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца Ч. Г. Т. срещу решение от 08.05.2024 г. по
гр.д. №71010/2022 г. на Софийския районен съд, 174 състав, с което са отхвърлени
предявените от жалбоподателя срещу В. М. Г. осъдителни искове с правно основание чл.45
ал.1 ЗЗД за сумата от 2000,00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди,
претърпени в резултат от набеждаване в престъпление - подаване на жалба в 1-во РПУ гр.
София с твърдения, че ищецът е отправял заплахи и създавал предпоставки за нараняването
на ответницата и нейните родители, за което в жалбата използвала следните изрази: „нахлу в
двора и заплашително с думи остри ми каза, че искал половината от тавана на къщата, в
която живеят родителите ми, за достъп ,заплашително ми изсъска, че щял да подаде съдебно
дело; след което аз започнах да избягвам горепосоченото лице, защото ми бяха
изключително неприятни тези заплахи“ и сумата от 1000,00 лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на обида, за което ответницата
е използвала следните изрази в подадената жалба: „м и изсъска; навестяват моите родители,
точно в навечерието на Коледа, като ги притесняват и стряскат...което ги води до шок и
съответните придружаващи стресови състояния водещи до болестни проблеми“, ведно със
законната лихва, считано от 29.12.2022 г. до окончателно изплащане на вземането, като
ищецът е осъден да заплати на ответника съдебни разноски.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно. Сочи, че
първоинстанционният съд не е изследвал в пълнота събраните по делото доказателства и не
е съобразил изцяло законовите разпоредби. Предвид изложеното, жалбоподателят моли
въззивния съд да отмени решението и да уважи изцяло предявените искове. Претендира
разноски.
Въззиваемата страна В. М. Г. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата
1
и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно, като
въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща
към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва
да се добави и следното:
Фактическият състав на непозволеното увреждане по чл.45 ал.1 ЗЗД включва
противоправно поведение, вреда, причинно-следствена връзка между деянието и
вредоносния резултат и вина, която по аргумент от чл.45 ал.2 ЗЗД се предполага. Останалите
елементи от фактическия състав трябва да се докажат от претендиращия обезщетението,
съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест, т.е. в тежест на ищеца е
да установи наличие на противоправно действие или бездействие, както и че то е причинило
вреда, и да установи причинна връзка между противоправното поведение на ответника и
вредоносния резултат. Причинната връзка не се предполага, а трябва да бъде доказана.
Съгласно практиката на ВКС /решение №1347/18.12.2008 г. по гр.д. №5006/2007 г., II
ГО, определение №328/05.03.2014 г. по гр.д. №6722/2013 г., ІІІ ГО и др./, когато едно частно
лице предяви неоснователен иск пред съд, или подаде неоснователна тъжба, то не носи
отговорност по чл.45 ЗЗД за причинените на другата страна неудобства, притеснения и
душевни страдания. Това е така, тъй като искането за защита на накърнени права
представлява една правомерна дейност, която е конституционно гарантирана, а
отговорността за причинени вреди по чл.45 ЗЗД се поражда само при виновно
противоправно поведение на причинителя на вредата. В същия смисъл е и решение
№86/29.01.2010 г. по гр.д. №92/2009 г., ІІІ ГО, с което е обобщено, че поначало действията
по сезиране на държавни органи, са признати и гарантирани от КРБ, поради което за такива
действия не може да се носи гражданска отговорност за обезщетение за вреди.
В настоящия случай ответникът е подала жалба до 1-во РПУ – гр. София. Тези нейни
действия не са противоправни, както правилно е приел първоинстанционният съд, а са в
защита на нейни предполагаеми права, които тя е считала за накърнени. Единствено при
злоупотреба с права, ако наказателният съд е сезиран с тъжба при ясното съзнание на
тъжителя, че липсва основание за наказателна отговорност, действието ще бъде
противоправно, тъй като ще съставлява злоупотреба с право /така в горецитираното решение
№1347/18.12.2008 г. по гр.д. №5006/2007 г. на ІІ ГО на ВКС/. В тежест на ищеца обаче е да
установи по категоричен начин наличието на злоупотреба с право. В случая липсват както
такива твърдения в исковата молба, така и доказателства за злоупотреба с право. Освен това,
от съдържанието на подадената жалба не се установява твърдяното набеждаване за
извършено престъпление, а съдържа факти относно спор за собственост между семействата
на страните, т.е. гражданско правен спор.
Съгласно константната съдебна практика, отговорността по чл.45 ЗЗД може да се
ангажира и за вреди, причинени от обидни изявления, както и от изявления, съдържащи
2
твърдения за неверни факти, които накърняват личните права и интереси на ищеца.
Разпоредбата на чл.39 ал.1 КРБ прокламира правото на всеки да изрази мнение и
свободно да го разпространи - писмено или устно, чрез звук или изображение. Ако това
право не се използва, за да се увреди доброто име на другиго /ал.2/, изразяването и
разпространяването на мнение не е противоправно. Поради това всякакви твърдения и
оценки за дадена личност могат да се разпространяват свободно, ако не засягат честта и
достойнството и. Ако са разпространени оценъчни съждения, те не подлежат на проверка за
вярност - такива съждения съставляват коментар на фактите, а не възпроизвеждане на
обстоятелства от обективната действителност. За вярност могат да бъдат проверявани само
твърденията за конкретни факти, доколкото позорят адресата. Но и в този случай авторът не
носи отговорност, ако позорящите факти са верни.
Възможната колизия на прокламирани права - в случая между свободата на словото,
от една страна и засягане чрез упражняването и на правата и доброто име на гражданите, от
друга страна, е уредена с чл.39 ал.2 и чл.41 ал.2 КРБ. С посочените разпоредби изрично е
предвидено, че свободата на словото не е абсолютна, а се разпростира до пределите, след
които вече се засягат други конституционно защитени ценности - каквито са правата и
доброто име на гражданите. В нейното съдържание, обаче, не се включва предоставена
възможност за разпространяване на неверни данни, нито на данни с негативен подтекст,
засягащи лични граждански и човешки права. Въпросът за баланса на посочените
конституционно защитени ценности /свободата на словото и доброто име на гражданите/ се
решава конкретно въз основа на обстоятелствата на всеки отделен случай.
Според решение №62/06.03.2012 г. по гр.д. №1376/2011 г. на ІV ГО на ВКС,
оценъчните съждения не могат да се проверяват за тяхната вярност - те представляват
коментар на фактите, а не възпроизвеждане на обстоятелства от обективната
действителност. За вярност могат да бъдат проверявани само фактическите твърдения, но не
и оценката на фактите. В решение № 213/26.01.2021 г. по гр.д. №970/2021 г. на ВКС, IV ГО,
е посочено, че не е противоправно поведението при изказани мнения и негативна оценка,
пряко или косвено засягащи конкретно лице, когато името му се коментира във връзка с
неговата дейност или занятие. Негативните оценки, направени при спазване на
ограниченията на чл.39 ал.1 КРБ, представляват коментар на фактите и не пораждат
отговорност. Такива оценки не могат да ангажират отговорността на автора им за
обезщетяване на причинени неимуществени вреди на адресата, ако не засягат достойнството
на личността, т.е. ако не съставляват обида. За всеки конкретен случай подлежи на
изследване и преценка дали конкретно изказване или публикация с негативно спрямо
засегнатото лице съдържание, освен оценка и мнение по обществен въпрос, не обективира и
твърдение за конкретен злепоставящ факт, в рамките на зададените в исковата молба
основания /арг. от решение №484/09.06.2010 г. по гр.д. №1438/2009 г., III ГО на ВКС/.
ЕСПЧ също прави разграничение между фактическо твърдение и оценъчно съждение
като оценката не подлежи на доказване /решение от 08.07.1986 г. по делото Лингенс срещу
Австрия/.
Настоящият въззивен състав намира, че процесните изрази не съдържат обидни
квалификации по отношение на ищеца – липсват твърдения с негативен подтекст, не се
засяга достойнството на ищеца, а представляват коментар на конкретни факти.
Поради изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на въззивния съд с тези
на първоинстанционния, решението следва да бъде потвърдено изцяло.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание
чл.78 ал.3 ГПК се дължат разноски във възззивното производство, но доколкото същата не е
представила доказателства за направени такива, то и не следва да и бъдат присъждани.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
3
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №8359 от 08.05.2024 г., постановено по гр.д.
№71010/2022 г. по описа на СРС, ГО, 174 състав.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4