РЕШЕНИЕ
№ 155
гр. Карлово, 01.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, І-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на седемнадесети април през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Асима К. Вангелова-Петрова
при участието на секретаря Снежанка В. Данчева
като разгледа докладваното от Асима К. Вангелова-Петрова Гражданско дело
№ 20235320102011 по описа за 2023 година
Ищецът - Р. А. С. се позовава на разпоредбата на чл. 224 от КТ, като
твърди, че работел по трудов договор в ответното дружество на длъжност
управител. На 26.07.2023г. било прекратено трудовото му правоотношение
със Заповед от 25.07.2023г., на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ, а именно -
по взаимно съгласие. Твърди, че дружеството му дължи обезщетение за
неплатен платен годишен отпуск за общо от 75 календарни дни, а именно: за
2020г. - 13 дни на стойност 2600 лв.; 2021г. - 20 дни на стойност 4000 лв.;
2022г. - 20 дни на стойност 4000 лв.; 2023г. - 11 дни на стойност 2200 лв. или
общо 12 800 лв.
МОЛИ съда, да постанови решение, с което да осъди ответното
дружество да му заплати сумата от 12800 лв., представляваща обезщетение по
чл. 224 от КТ за неплатен платен годишен отпуск, ведно със законната лихва
от датата на завеждане на делото до окончателното изплащане на сумата.
Претендира за направените по делото разноски в размер на 1600 лв. за
адвокатско възнаграждение, съгласно договор за правна защита и съдействие.
Ответното дружество - Б.М. гр. К. оспорва предявения иск по основание
и размер и моли същият да бъде отхвърлен изцяло. Твърди, че ищецът
1
претендира обезщетение за неизползван платен годишен отпуск на основание
чл. 224 от КТ. Същият е заемал длъжността управител на „Б.М.” ЕООД, а по
смисъла на чл. 135, ал. 1, т. 2 от ТЗ управителят е орган на дружеството.
Спецификата на правоотношението между страните и качеството им -
търговско дружество и управител на дружеството, обуславя регулирането му
от разпоредбите на Търговския закон, а не от тези на Кодекса на труда.
Съгласно чл. 141 от ТЗ, дружеството се управлява от управителя, като
дейността му се организира и ръководи от него. Нормата на чл. 141, ал. 7 от
ТЗ изрично установява, че отношенията между дружеството и управителя се
уреждат от договор за възлагане на управлението, който се сключва в
писмена форма чрез лице, оправомощено от общото събрание на
съдружниците. В настоящия случай подобно оправомощаване липсва, а
ищецът е подписал договора както от името на дружеството, така и лично
като управител. Договорът за възлагане на управлението на търговско
дружество е самостоятелен вид договорен тип, който стои най-близо до
договора за поръчка, поради което субсидиарно приложим следва да бъде
Законът за задълженията и договорите. Задълженията, които има управителят,
включват извършване както на правни, така и на материални и технически
действия, предвид което договорът, уреждащ отношенията му с дружеството,
е самостоятелен вид със смесен характер - на договор за поръчка и договор за
изработка. Независимо от това как е озаглавен договорът, какви са
уговорените с него условия, как същият е оформен счетоводно и какви
удръжки и осигурителни вноски са начислявани и внасяни, КТ не следва да
намира приложение, съответно - правоотношението не следва да се третира
като трудово. Управителят е дружествен орган, който, предвид естеството на
задълженията и дейността му, няма качеството работник или служител.
Доколкото правоотношението между страните в настоящото
производство е мандатно, същото следва да се урежда от разпоредбите на
гражданското и търговското право. С оглед на наличието на мандатно
правоотношение, съответно на липсата на трудово правоотношение не може
да се приеме, че в конкретния случай е приложим КТ. Правата и
задълженията на управителя възникват по силата на закона от факта на
избирането и овластяването му от върховния орган на дружеството, поради
което не е необходимо същите да са обективирани в договор за управление.
Чрез сключване на договор за възлагане на управлението страните могат да
2
конкретизират допълнителни права и задължения, размер на дължимото
възнаграждение, начин на изплащането му, размер и видове отпуски, начин на
ползването им, както и обезщетения при прекратяване на договора. В
настоящия случай страните са уговорили единствено размер на платен
годишен отпуск, но липсват изрични уговорки относно дължимо обезщетение
за неизползван платен годишен отпуск при прекратяване на договора. В този
смисъл ищецът не може да се ползва от правото на обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск, предвидено в чл. 224 от КТ, защото, от
една страна, същият не е работник или служител, а от друга - в сключения
договор липсва изрична уговорка за дължимост на подобно обезщетение.
Правоотношението между страните възниква по силата на закона, като
законът изрично предвижда как се урежда то и с какъв договор. Именно
поради факта, че правоотношението възниква по силата на закона и
сключването на договор не е задължително, а ако и когато такъв е сключен -
законодателят изрично е предвидил какъв следва да бъде той, не може да се
приеме, че правоотношението е трудово дори и договорът да е озаглавен
„трудов“, да препраща към трудовото законодателство и да се третира като
такъв от страните.
Предвид изложеното, моли съда да отхвърли иска като неоснователен, а
в случай че приведените аргументи не бъдат възприети и правоотношението
бъде разгледано като валидно трудово правоотношение, моли да бъдат
обсъдени при условията на евентуалност следните доводи и искът да бъде
отхвърлен поради следното:
Посочва, че на основание чл. 224 от КТ, ищецът претендира
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в общ размер на 75 дни, а
именно: за 2020г. - 13 дни; за 2021г. - 20 дни; за 2022г. - 20 дни; за 2023г. - 11
дни. Направеното от ищеца конкретизиране на броя дни неизползван платен
отпуск през изминали години не образува сбор от общо 75 дни, поради което
неясна остава заявената претенция.
Правото на ползване на платен годишен отпуск за 2020 г. е погасено по
давност, на основание чл. 176а от КТ, тъй като отпускът не е използван до
изтичане на две години от края на годината, за която се полага, независимо от
причините за това. За 2021 г. и 2022 г. се претендира от ищеца заплащане на
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в пълен размер, а именно
3
- по 20 дни годишно. Съобразно чл. 173, ал. 5, изр. 1 от КТ, работникът или
служителят използва платения си годишен отпуск до края на календарната
година, за която се отнася. Правото на платен годишен отпуск е основно
трудово право на работника или служителя и неговото предназначение е
възстановяване на изразходваната и престирана работна сила. Затова
законодателят е възприел с приоритет разрешението, че платеният годишен
отпуск се ползва през календарната година, за която се полага, за да се
насърчи ефективното използване на платения годишен отпуск за
възстановяване на работната сила на работника. В тази връзка работодателят
има задължение да осигури ползването на платения годишен отпуск от
предходна година до изтичане на 6 месеца от годината, следваща годината, за
която отпускът се полага, съгласно чл. 176, ал. 2 от КТ. В настоящия случай
работодателят няма задължение да осигурява и обезщетява неизползвания
платен годишен отпуск за изминали години, поради факта, че този срок е
изтекъл. Нещо повече, дори в случаите на отлагане на ползването на платен
годишен отпуск, работодателят има задължението, на основание чл. 173, ал. 5
от КТ да осигури ползването на не по-малко от половината от полагащия се
на работника платен годишен отпуск през съответната календарна година. В
настоящия случай работодателят би имал задължение да осигури ползването
на не по-малко от 10 дни платен годишен отпуск, който не е използван през
годината, за която се полага. Предвид, че ползването на платения годишен
отпуск за изминали години, а именно - 2021 г. и 2022 г. не е направено в
съответната календарна година, за която се полага и работникът не е поискал
ползването му в предвидените в КТ срокове, в които работодателят е
задължен да осигури ползването му, счита, че претенцията за обезщетяването
му в пълен размер на 20 дни годишно е неоснователна. В конкретния случай
ползването на платен годишен отпуск би зависело единствено и само от Р. А.
С., заемайки длъжността управител на дружеството-работодател. Твърди, че
приложената от ищеца справка за оставащия платен годишен отпуск не
отразява верни данни, предвид факта, че е изготвена на 19.07.2023 г., тоест
преди освобождаване на Р. А. С. от длъжността управител. Моли съда, да
постанови решение, с което изцяло да отхвърлите предявения от ищеца иск
като неоснователен и недоказан по основание и размер. Претендира за
направените в производство разноски, включително заплатеното адвокатско
възнаграждение.
4
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, намира за
установено следното:
Съгласно представеното копие от Трудов договор № 001/01.07.2017г.,
същият е сключен, на основание чл. 67, ал. 1, т. 1 от КТ между Б.М. гр. К., в
качеството му на работодател и Р. А. С., в качеството му на
работник/служител. Съгласно договора, Р. А. С. е приел да изпълнява в Б.М.
гр. К. длъжността – Управител, с място на работа в гр. С.З..
Видно от представеното копие на Заповед от 25.07.2023г., на основание
чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ, управителя на Б.М. гр. К. е прекратил Трудов
договор № 001/01.07.2017г. със служителя - Р. А. С., поради постигнато
взаимно съгласие за прекратяване на трудовото правоотношение.
Ищецът е представил справка, подписана от Главен счетоводител на
Б.М. гр. К., съгласно която, на 01.07.2017г., Р. А. С. е заел длъжността –
управител и към 31.12.2022г. същият има 64 дни неизползван платен годишен
отпуск от минали години. Полагаемият му се отпуск за календарната 2023г. е
в размер на 20 дни, от които - за 2023г. е използвал 9 дни. Общо оставащ
платен отпуск възлиза на 75 дни.
Ответното дружество ангажира по делото - Решение на общото събрание
на Б.М. гр. К. от 26.06.2017г., проведено извънредно от съдружниците му –
Л.Т.Р. и Р. А. С., на което е взето решение, дружеството да сключи трудов
договор с Р. А. С., на длъжността – Управител, считано от 01.07.2017г., като
му се предоставят 20 дни платен годишен отпуск и освен нормите на ТЗ,
които се прилагат с оглед избора му, се прилагат субсидиарно и нормите на
КТ във връзка със сключения трудов договор.
По делото е прието основно и допълнително заключение на вещото
лице – Р. М. по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза. Съгласно
заключенията на вещото лице, изготвени след запознаване с материалите по
делото и предоставяни документи от ответното дружество, които съдът
възприема, като обективни, безпристрастни и компетентни, съгласно чл. 176а
от КТ към 26.07.2023г. – датата на прекратяване на трудовото
правоотношение, полагащият се платен годишен отпуск е в размер на 40 дни,
както следва
- за 2020г. – неизползван отпуск от 16 дни;
5
- за 2021г. – при полагащ се годишен отпуск от 20 дни – ползвани са 7
дни – неизползвани са 13 дни;
- за 2022г. – при полагащ се годишен отпуск от 20 дни – ползвани са 0
дни – неизползвани са 20 дни;
- за 2023г. – (за периода от 01.01.2023г. до 26.07.2023г.) при полагащ се
годишен отпуск от 12 дни – ползвани са 5 дни – неизползвани са 7 дни.
За 40 дни платен годишен отпуск, брутния размер на обезщетението
възлиза на 8982.80 лева и чиста сума за получаване – 8084.52 лева.
С оглед оспорване заключението от ищцовата страна, по искане на
същата, ответникът е представил допълнителни справки с молба, вх. №
3724/29.03.2024г., съдържащи се на л. 55-79 от делото и съдът е допуснал
допълнително заключение, което вещото лице е изготвило и видно от същото,
към 26.07.2023г. – датата на прекратяване на Трудов договор №
001/01.07.2017г., платеният годишен отпуск на ищеца възлиза в размер на 71
дни, без да се има предвид факта на погасяване по давност, регламентиран в
чл. 176а от КТ. За 71 дни платен годишен отпуск, брутния размер на
обезщетението възлиза на 15944.47 лева и чиста сума за получаване –
14350.02 лева.
Други доказателства от значение по делото не са представени.
Въз основа на така установената и възприета фактическа обстановка,
съдът прави следните изводи от правна страна:
Съдът е направил служебна справка в Търговски регистър, видно от
която към 01.07.2017г., Р. А. С. е съдружник в Б.М. гр. К. и е представлявал
дружеството като управител. Към датата на прекратяване на процесното
трудовото правоотношение 25.07.2023г., ищецът също е имал качеството на
съдружник и управител на Б.М. гр. К..
Правно-релевантният по делото въпрос е за правната същност на
сключения между страните договор за длъжността „Управител“ в ответното
търговско дружество. Отговор е даден с Решение № 306 от 25.06.2012г. по
гр.д. № 1387/2011г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл. 290 от ГПК, в което се
приема, че правоотношението, което се създава между управителя и
управляваното от него дружество възниква от избора на управителя. Това
правоотношение не е трудово, а има мандатен характер и се регламентира от
6
нормите на гражданското и търговското право. Отношенията между
управителя и дружеството се уреждат с договор за възлагане на
управлението, който съгласно разпоредбата на чл. 141, ал. 7 от ТЗ следва да е
писмен. Този договор е мандатен – договор за поръчка и съществена негова
характеристика е равнопоставеността на страните по него, поради което
управителят няма качеството на работник или служител на дружеството по
смисъла на КТ. Тъй като основните правомощия на управителя да управлява и
представлява дружеството произтичат от закона и от факта на избирането му,
в договора за възлагане на управлението неговите права само се
конкретизират, като могат да се уговорят и размера на възнаграждението му,
определено от Общото събрание, начина на плащането му, размера и начина
на ползването на отпуск, различни обезщетения и пр., но без това да
превръща създаденото мандатно правоотношение в трудово, дори когато
договорът е озаглавен „трудов“, какъвто е настоящия случай (в този смисъл е
Решение № 204 от 28.07.2014г. на ВКС по гр.д. № 983/2014г., IV г. о.,
Решение № 226 от 10.07.2013г. на ВКС по гр.д. № 1298/2012г. и др.).
От изложените факти в исковата молба и формулирания петитум, съдът
извлича точното правно основание, въз основа на което решава конкретния
правен спор. Ето защо, независимо от дадената от ищеца квалификация на
предявените искове, съдът приема, че характеристиката на договора за
управление и поетите с него права и задължения имат облигационен характер
и по отношение на него са приложими общите правила на гражданското и
търговското право, а не нормите на трудовото законодателство. Доколкото
договорът за възлагане на управлението на търговско дружество създава
мандатно правоотношение между търговското дружество и неговия
управител, споровете за заплащане на възнаграждения и обезщетения по този
договор не са трудови, а предявените искове са осъдителни с правно
основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД.
По предявения иск по чл. 224 от КТ:
Обезщетение за неползван отпуск се дължи по силата на закона –
Кодекса на труда, при прекратено трудово правоотношение. В случая ищецът
е бил освободен от длъжността „управител“ по Трудов договор №
001/01.07.2017г. със Заповед от 25.07.2023г., считано от същата дата.
Претендира, на основание чл. 244 от КТ, заплащане на обезщетение за
7
неползван отпуск от общо 75 дни. В случая разпоредбата на чл. 244 от КТ е
неприложима, тъй като на основание сключеният между страните договор за
управление, между тях не е възникнало трудово правоотношение. На
основание сключения договор за управление между страните е възникнало
облигационно правоотношение, по което отношенията между тях се уреждат
съобразно предвиденото в договора и разпоредбите на чл. 79 от ЗЗД, чл. 286
от ЗЗД и 141, ал. 7 от ТЗ. Поначало договорът за управление се сключва за
определен срок, през който управителят следва да изпълнява задълженията си
по управление и представителство на търговското предприятие, но няма
законова пречка страните по този договор да договорят възнаграждение за
управителя и за период от време, през който е в отпуск и не участва лично в
управлението на търговското предприятие, както няма пречка да се договори
обезщетение за неизползваните дни отпуск, дължимо на управителя при
прекратяване на договора.
В случая страните са договорили такова възнаграждение за период от
20 дни отпуск годишно, с Решение на Общото събрание на Б.М. гр. К. от
26.06.2017г., но липсва уговорка за заплащане на обезщетение за
неизползвания отпуск при прекратяване на договора. Поради това съдът
намира, че искът не е доказан по основание и следва да се отхвърли в
претендирания размер от 12800 лв., доколкото в договора не е налице
уговорка за заплащане на такова обезщетение.
По отношение на разноските.
С оглед изхода на спора, ответникът, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК
има право на присъждане на разноски. Такива са претендирани в размер на
заплатеното адвокатско възнаграждение, а именно – 1860.00 лева. По
отношение на същото не е направено възражение за прекомерност от
ищцовата страна и в претендирания размер следва да се присъди. Представен
е списък на разноски в претендирания размер, съдържащ се на лист 85 от
делото, както и доказателства, удостоверяващи платеното адвокатско
възнаграждение, а именно - извлечение от банкова сметка.
С оглед отхвърлянето на иска, имайки предвид, че ищецът се позовава
трудов спор и предвид обстоятелството, че същият е изцяло освободен от
заплащане на държавна такса и разноски в полза на съда, държавна такса по
предявения иск не следва да се събира и да се възлага в тежест на страните.
8
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ, предявения от Р. А. С. с ЕГН ********** със съдебен
адрес: гр. П., ул. „Й.Г.“ *** - чрез адвокат Б. А. П. против Б.М., гр. К., ул. „И.“
***, представлявано от управителя М. О. С., иск за заплащане на сумата от
12 800.00 (дванадесет хиляди и осемстотин) лева, представляваща
обезщетение за неплатен платен годишен отпуск за общо 75 календарни дни,
по години, както следва: за 2020г. - 13 дни на стойност 2600 лв.; 2021г. - 20
дни на стойност 4000 лв.; 2022г. - 20 дни на стойност 4000 лв.; 2023г. - 11 дни
на стойност 2200 лв., ведно със законната лихва от датата на завеждане на
делото – 14.11.2023г. до окончателното изплащане на сумата, като
НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, Р. А. С. с ЕГН **********
със съдебен адрес: гр. П., ул. „Й.Г.“ *** - чрез адвокат Б. А. П. да заплати на
Б.М., гр. К., ул. „И.“ ***, представлявано от управителя М. О. С., направените
по делото разноски в размер на 1860.00 лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ПОС, в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Й.А.
Съдия при Районен съд – Карлово: _______________________
9