Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 09.04.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното
заседание на шести март две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ГАБРИЕЛА
ЛАЗАРОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №8626 по описа на СГС за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба на ищеца С.П.Ц. срещу решение от 18.03.2019 г. по гр.д. №33153/2014 г. на
Софийския районен съд, 43 състав, с което е отхвърлен предявеният от
жалбоподателя срещу Държавата, представлявана от министъра на финансите, осъдителен иск с
правно основание чл.59 ал.1 ЗЗД за сумата от 1200,00 лв., представляваща
обезщетение за ползването на 1/3 ид.ч. от недвижим
имот – ливада, находяща се в землището на с. Б., м. „Сюлейманица“, с площ от 4010 кв.м., съгласно нот. акт №17, т.ХХVІ, регистър 5017, дело №557/1942 г. на
първи нотариус при Софийски областен съд, а съгласно скица – имот с пл. №1488,
с площ от 3946 кв.м. в кв.25 по плана на Красно село, при съседи: И.К.
Балабанов, ул. „Гробарска“, И.В.и насл. на братя В.,
през периода 18.06.2011 г. - 18.06.2014 г., ведно със законната лихва от датата
на подаване на исковата молба до окончателното изплащане, като ищецът е осъден
да заплати на ответника разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е незаконосъобразно и неправилно, постановено в нарушение на материалния и
процесуален закон. Сочи, че първоинстанционният съд неправилно и незаконосъобразно е
приел, че ищецът не се легитимира като собственик на 1/3 ид.ч.
от процесния недвижим имот. Поддържа, че по делото не
е установено извършено отчуждаване на имота от наследодателя на ищеца, както и
че държавата е придобила имота по давност. Твърди също, че са неправилни
изводите на съда, че имота не съществува във вида и обема, в който е бил
отчужден. Поддържа още, че имотът му е възстановен на 25.02.1992 г. - датата на
влизане в сила на ЗВСОНИ, както и че неправилно СРС е изключил от
доказателствата по делото представения от ищеца нот.
акт за собственост №178, т.ІХ от 12.12.2014 г. на нот. И.Н.. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да уважи
изцяло предявения иск. Претендира разноски.
Въззиваемата страна Държавата, представлявана от
министъра на финансите, в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва
жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде
потвърдено. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната
жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства,
достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не
попада в двете визирани изключения, поради което въззивният
съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените
оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният
състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към
мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението,
следва да се добави и следното:
Нормата на чл.59 ЗЗД представлява сложен
фактически състав, съдържащ три елемента, които следва да са налице
кумулативно, а именно: наличието на обогатяване, обедняване и особена връзка
между тях /да произтичат от общи факти/. Обогатяването може да се изразява в
увеличаване на актива, намаляване на пасива или спестяване на разходи, като
задължително трябва да бъде имуществено. Връзката между двата посочени елемента
дава основание на престацията. Разпоредбата изисква
обогатяването да е станала за сметка на обедняването, т.е. да са причинени от
един и същи факт. В конкретния случай фактическият състав на иска с правно
основание чл.59 ЗЗД обхваща следните елементи: ищецът да е собственик на имота;
ответникът да ползва фактически имота без наличие на правно основание за това и
размера на обезщетението, изчислен на база сумата, с която собственикът е
обеднял, тъй като не е реализирал ползата от прилежащото му право на ползване
на имота - наемната цена за този тип имоти.
Спорът в настоящето
производство е съсредоточен върху това дали ищецът е собственик на 1/3 ид.ч. от процесния недвижим имот, респ. дали са налице
предпоставките за реституция на имота по ЗВСОНИ.
По делото не е спорно, а и се установява от
представения нот. акт №7, т.ХХVІ, н.д. №4557/1942 г.,
че наследодателят на ищеца Л.А.К.е била собственик на следния недвижим имот, а
именно: ливада в землището на с. Б. – София, м. „Сюлеманица“
с площ по нот. акт от 4010 кв.м., а по скица – 3946
кв.м., която по плана на Красно село попада в кв.275.
От представения акт за завземане на недвижим
имот за държавен №1605 от 1949 г. се установява, че описания по-горе недвижим
имот е отчужден по ЗОЕГПНС.
По делото е представено разпореждане №416 от
07.08.1971 г. на МНС на НРБ за изграждане на правителствен комплекс „Б.“.
По делото е представен акт за публична държавна
собственост №03531 от 12.12.2003 г. за недвжими мот, находящ
се в гр. София, комплекс „Б.“, м. „Б.“, ул. „*******, УПИ ІІ, кв.269А, имот с
пл. №№12, 827, 832, включващ терен с площ от 826 183 кв.м., върху който са
разположени 13 бр. сгради.
С решение №1050/29.12.1997 г. за предоставяне на
имоти – публична държавна собственост на МС на РБ на основание чл.15 ал.2 ЗДС е
отнет от НСО при Президента на РБ –
безвъзмездното право на стопанисване и
управление върху комплекс „Б.“.
С постановление №181 от 20.07.2009 г. на МС на
РБ комплекс „Б.“ е определен за стратегически обект, който е от значение за
националната сигурност.
От приетото по делото заключение на СТЕ, което
настоящият съдебен състав кредитира напълно, се установява, че процесният недвижим имот е част от имот с идентификатор
68134.1937.1378 – правителствен комплекс „Б.“.
Съгласно разпоредбите на чл.1 и чл.2 ЗВСОНИ вр. чл.2 ал.1 ЗОСОИ и решение №4/11.03.1998 г. по
к.д. №16/1997 г. на КС, не подлежат на възстановяване одържавените имоти,
представляващи публична държавна собственост, като е без значение кога имотът е
станал публична държавна собственост. Отчужденият недвижим имот не може да се
възстанови, ако към момента на влизане в сила на КРБ и приетите след нея закони
във връзка със собствеността е променил предназначението си и е започнал трайно
да задоволява обществени потребности от национално или от общинско значение
/решение №107/02.10.2013 г. по гр.д. №514/2012 г. на І ГО на ВКС. Трайна и
непротиворечива е практиката на ВКС, че публичният характер на държавната
собственост е пречка за реалното връщане на отчуждения имот. Освен това, за да
бъде реституиран имота по ЗВСОНИ следва да са налице три кумулативни
предпоставки: да е одържавен недвижим имот; имотът да е одържавен по ЗОЕГПНС и
да съществува реално и до размерите, в които е бил отчужден.
В процесния случай от
събраните по делото доказателства е установено безспорно и категорично, че
имотът, собственост на наследодателя на ищеца Л.А.К., е бил отчужден по
ЗОЕГПНС, както и че към влизане в сила на реституционния закон правителствен
комплекс „Б.“, част от който е процесният недвижим
имот, е бил предоставен за обслужване функциите на МС на РБ и е бил обект със
специално предназначение и стратегически обект на националната сигурност, т.е.
същият е публична държавна собственост по смисъла на чл.2 ал.2 т.4 ЗДС. Освен
това, настояшият съдебен състав намира, че процесният недвижим имот не съществува във вида и обема, в
който е бил отчужден, тъй като след отчуждаването имотът е променил функционалното
си предназначение и имотът е използван за представителни нужди.
Поради изложеното, настоящият въззивен състав намира, че не са налице предпоставките за
реституция по смисъла на чл.3 ал.1 ЗВСОНИ и процесният
недвижим имот не е възстановен в полза на наследниците на Л.А.К..
Ирелевантни за изхода на настоящето производство са
доводите на въззивника, че неправилно СРС е изключил от доказателствата по делото представения от
ищеца нот. акт за собственост №178, т.ІХ, н.д.
№1466/12.12.2014 г. на нот.
И.Н., с който ищецът и Б.П.Д.са признати за собственици на основание
наследствено правоприемство и реституция на основание чл.1 ал.2 ЗВСОНИ на 2/3
ид.ч. от следния недвижим имот, находящ се в гр. София, район „Витоша“, а
именно: поземлен имот с проектен идентификатор 68134.1937.1473, с проектна площ
от 4075 кв.м., идентичен с ливада в землището на с. Б. – София, м. „Сюлеманица“. Съгласно ТР №11/2012 г. на ОСГК на
ВКС, нотариалният
акт, с
който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл.587 ГПК,
не се ползва с материална доказателствена сила по чл.179
ал.1
ГПК относно констатацията на нотариуса
за принадлежността на правото на собственост,
тъй като такава е присъща на официалните
свидетелстващи документи за факти,
т.е. изключеният от СРС нот. акт не бил могъл да
легитимира ищеца като съсобственик на процесния
недвижим имот, с оглед оспорването му от ответника и извършеното насрещно
доказване, че процесният недвижим имот е публична
държавна собственост.
С оглед на изложеното и доколкото съдът достигна до извод,
че ищецът не се легитимира като собственик на процесния
недвижим имот, то и искът по чл.59 ЗЗД е неоснователен.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния
съд по отношение на предявения иск, въззивната жалба
следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея
решение на СРС – потвърдено, като правилно и законосъобразно.
С оглед изхода на
делото и направеното искане, на ответника на основание чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК
следва да се присъдят разноски в размер на сумата от 100,00 лв., представляваща
юрисконсултско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №67238/18.03.2019 г., постановено по
гр.д. №33153/2014 г. по описа на СРС, ГО, 43 състав.
ОСЪЖДА С.П.Ц.,
ЕГН **********, адрес: ***, да заплати на Държавата, представлявана от
министъра на финансите, на основание чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК сумата от 100,00
лв., представляваща разноски във въззивното
производство.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.