Решение по дело №8626/2019 на Софийски градски съд

Номер на акта: 2313
Дата: 9 април 2020 г. (в сила от 21 април 2020 г.)
Съдия: Силвана Иванова Гълъбова
Дело: 20191100508626
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 28 юни 2019 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 № …

гр. София, 09.04.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на шести март две хиляди и двадесета година в състав:

 

           ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ

                                                                                 ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА

                                  Мл.с. ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА

 

при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №8626 по описа на СГС за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищеца С.П.Ц. срещу решение от 18.03.2019 г. по гр.д. №33153/2014 г. на Софийския районен съд, 43 състав, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу Държавата, представлявана от  министъра на финансите, осъдителен иск с правно основание чл.59 ал.1 ЗЗД за сумата от 1200,00 лв., представляваща обезщетение за ползването на 1/3 ид.ч. от недвижим имот – ливада, находяща се в землището на с. Б., м. „Сюлейманица“, с площ от 4010 кв.м., съгласно нот. акт №17, т.ХХVІ, регистър 5017, дело №557/1942 г. на първи нотариус при Софийски областен съд, а съгласно скица – имот с пл. №1488, с площ от 3946 кв.м. в кв.25 по плана на Красно село, при съседи: И.К. Балабанов, ул. „Гробарска“, И.В.и насл. на братя В., през периода 18.06.2011 г. - 18.06.2014 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане, като ищецът е осъден да заплати на ответника разноски по делото.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е незаконосъобразно и неправилно, постановено в нарушение на материалния и процесуален закон. Сочи, че първоинстанционният съд неправилно и незаконосъобразно е приел, че ищецът не се легитимира като собственик на 1/3 ид.ч. от процесния недвижим имот. Поддържа, че по делото не е установено извършено отчуждаване на имота от наследодателя на ищеца, както и че държавата е придобила имота по давност. Твърди също, че са неправилни изводите на съда, че имота не съществува във вида и обема, в който е бил отчужден. Поддържа още, че имотът му е възстановен на 25.02.1992 г. - датата на влизане в сила на ЗВСОНИ, както и че неправилно СРС е изключил от доказателствата по делото представения от ищеца нот. акт за собственост №178, т.ІХ от 12.12.2014 г. на нот. И.Н.. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да уважи изцяло предявения иск. Претендира разноски.

Въззиваемата страна Държавата, представлявана от  министъра на финансите, в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

Нормата на чл.59 ЗЗД представлява сложен фактически състав, съдържащ три елемента, които следва да са налице кумулативно, а именно: наличието на обогатяване, обедняване и особена връзка между тях /да произтичат от общи факти/. Обогатяването може да се изразява в увеличаване на актива, намаляване на пасива или спестяване на разходи, като задължително трябва да бъде имуществено. Връзката между двата посочени елемента дава основание на престацията. Разпоредбата изисква обогатяването да е станала за сметка на обедняването, т.е. да са причинени от един и същи факт. В конкретния случай фактическият състав на иска с правно основание чл.59 ЗЗД обхваща следните елементи: ищецът да е собственик на имота; ответникът да ползва фактически имота без наличие на правно основание за това и размера на обезщетението, изчислен на база сумата, с която собственикът е обеднял, тъй като не е реализирал ползата от прилежащото му право на ползване на имота - наемната цена за този тип имоти.

Спорът в настоящето производство е съсредоточен върху това дали ищецът е собственик на 1/3 ид.ч. от процесния недвижим имот, респ. дали са налице предпоставките за реституция на имота по ЗВСОНИ.

По делото не е спорно, а и се установява от представения нот. акт №7, т.ХХVІ, н.д. №4557/1942 г., че наследодателят на ищеца Л.А.К.е била собственик на следния недвижим имот, а именно: ливада в землището на с. Б. – София, м. „Сюлеманица“ с площ по нот. акт от 4010 кв.м., а по скица – 3946 кв.м., която по плана на Красно село попада в кв.275.

От представения акт за завземане на недвижим имот за държавен №1605 от 1949 г. се установява, че описания по-горе недвижим имот е отчужден по ЗОЕГПНС.

По делото е представено разпореждане №416 от 07.08.1971 г. на МНС на НРБ за изграждане на правителствен комплекс „Б.“.

По делото е представен акт за публична държавна собственост №03531 от 12.12.2003 г. за недвжими мот, находящ се в гр. София, комплекс „Б.“, м. „Б.“, ул. „*******, УПИ ІІ, кв.269А, имот с пл. №№12, 827, 832, включващ терен с площ от 826 183 кв.м., върху който са разположени 13 бр. сгради.

С решение №1050/29.12.1997 г. за предоставяне на имоти – публична държавна собственост на МС на РБ на основание чл.15 ал.2 ЗДС е отнет от НСО при Президента  на РБ – безвъзмездното право на стопанисване  и управление върху комплекс „Б.“.

С постановление №181 от 20.07.2009 г. на МС на РБ комплекс „Б.“ е определен за стратегически обект, който е от значение за националната сигурност.

От приетото по делото заключение на СТЕ, което настоящият съдебен състав кредитира напълно, се установява, че процесният недвижим имот е част от имот с идентификатор 68134.1937.1378 – правителствен комплекс „Б.“.

Съгласно разпоредбите на чл.1 и чл.2 ЗВСОНИ вр. чл.2 ал.1 ЗОСОИ и решение №4/11.03.1998 г. по к.д. №16/1997 г. на КС, не подлежат на възстановяване одържавените имоти, представляващи публична държавна собственост, като е без значение кога имотът е станал публична държавна собственост. Отчужденият недвижим имот не може да се възстанови, ако към момента на влизане в сила на КРБ и приетите след нея закони във връзка със собствеността е променил предназначението си и е започнал трайно да задоволява обществени потребности от национално или от общинско значение /решение №107/02.10.2013 г. по гр.д. №514/2012 г. на І ГО на ВКС. Трайна и непротиворечива е практиката на ВКС, че публичният характер на държавната собственост е пречка за реалното връщане на отчуждения имот. Освен това, за да бъде реституиран имота по ЗВСОНИ следва да са налице три кумулативни предпоставки: да е одържавен недвижим имот; имотът да е одържавен по ЗОЕГПНС и да съществува реално и до размерите, в които е бил отчужден.

В процесния случай от събраните по делото доказателства е установено безспорно и категорично, че имотът, собственост на наследодателя на ищеца Л.А.К., е бил отчужден по ЗОЕГПНС, както и че към влизане в сила на реституционния закон правителствен комплекс „Б.“, част от който е процесният недвижим имот, е бил предоставен за обслужване функциите на МС на РБ и е бил обект със специално предназначение и стратегически обект на националната сигурност, т.е. същият е публична държавна собственост по смисъла на чл.2 ал.2 т.4 ЗДС. Освен това, настояшият съдебен състав намира, че процесният недвижим имот не съществува във вида и обема, в който е бил отчужден, тъй като след отчуждаването имотът е променил функционалното си предназначение и имотът е използван за представителни нужди.

Поради изложеното, настоящият въззивен състав намира, че не са налице предпоставките за реституция по смисъла на чл.3 ал.1 ЗВСОНИ и процесният недвижим имот не е възстановен в полза на наследниците на  Л.А.К..

Ирелевантни за изхода на настоящето производство са доводите на въззивника, че неправилно СРС е изключил от доказателствата по делото представения от ищеца нот. акт за собственост №178, т.ІХ, н.д. №1466/12.12.2014 г. на нот. И.Н., с който ищецът и Б.П.Д.са признати за собственици на основание наследствено правоприемство и реституция на основание чл.1 ал.2 ЗВСОНИ на 2/3 ид.ч. от следния недвижим имот, находящ се в гр. София, район „Витоша“, а именно: поземлен имот с проектен идентификатор 68134.1937.1473, с проектна площ от 4075 кв.м., идентичен с ливада в землището на с. Б. – София, м. „Сюлеманица“. Съгласно ТР №11/2012 г. на ОСГК на ВКС,  нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл.587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по чл.179 ал.1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, тъй като такава е присъща на официалните свидетелстващи документи за факти, т.е. изключеният от СРС нот. акт не бил могъл да легитимира ищеца като съсобственик на процесния недвижим имот, с оглед оспорването му от ответника и извършеното насрещно доказване, че процесният недвижим имот е публична държавна собственост.

С оглед на изложеното и доколкото съдът достигна до извод, че ищецът не се легитимира като собственик на процесния недвижим имот, то и искът по чл.59 ЗЗД е неоснователен.

Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявения иск, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на СРС – потвърдено, като правилно и законосъобразно.

С оглед изхода на делото и направеното искане, на ответника на основание чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК следва да се присъдят разноски в размер на сумата от 100,00 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.

 

Воден от гореизложеното, съдът

 

                                                                    Р  Е  Ш  И:

 

ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №67238/18.03.2019 г., постановено по гр.д. №33153/2014 г. по описа на СРС, ГО, 43 състав.

ОСЪЖДА С.П.Ц., ЕГН **********, адрес: ***, да заплати на Държавата, представлявана от министъра на финансите, на основание чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК сумата от 100,00 лв., представляваща разноски във въззивното производство.

 

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                             ЧЛЕНОВЕ: 1.                                   2.