Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 168
гр.Пловдив,
19.06.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД, Търговско отделение, І-ви състав, в открито заседание на…двадесети
май…през…две хиляди и двадесета година,………………….в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Славейка Костадинова
ЧЛЕНОВЕ: Катя Пенчева
Красимира Ванчева
при участието на секретаря……Цветелина
Диминова……..разгледа докладваното от съдията……...Пенчева….В.търговско
дело №4 по описа за 2020 година,…за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е въззивно по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С решение №156/20.03.2019г.,
постановено по търг. д. №191/2018г. по описа на окръжен съд Стара Загора, в
производство по чл.422 от ГПК, е признато за установено по отношение на ищеца
К.Д.К., ЕГН **********,
че ответниците „М.” ООД с ЕИК …; А.А.А., ЕГН ********** и А.А.А., ЕГН **********
дължат солидарно на
К.Д.К. сумата 85 897,17 евро, представляваща незаплатен остатък от общо
договорения с договор за спогодба от 28.10.2014г. с нотариална заверка на
подписите peг. №4629/28.10.2014г. дълг с
размер от 122 710,05 евро, представляващ задължение за плащане на дивидент от
печалбата на „М.“ ООД, дължими въз основа на решение на ОСС от 28.10.2014г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 25.04.2018г. до
окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед за незабавно
изпълнение №…/…г. по ч.гр.д. № …/…г. по описа на РС Стара Загора.
Отхвърлен е предявеният от „М.” ООД, А.А.А. и А.А.А.
насрещен иск, с който се иска да се признае за установено, че от полагащата се
за разпределение обща сума от 240 000лв., като част от печалбата,
ответникът К.Д.К., като притежател на 50 дяла, има право да получи печалба в
общ размер от 120 000 /за периода 2014г. – 2024г./, частично предявен за
сумата от 14 400лв. за 2017г. по договор за спогодба от 28.10.2014г., в
която част договорът е нищожен, тъй като противоречи на чл.133 от ТЗ.
Оставено е без уважение направеното от „М.” ООД, А.А.А. и А.А.А.
с допълнителния отговор от 30.10.2018г. възражение за прихващане на предсрочно
изплатени вноски по договор за спогодба от 28.10.2014г.
Оставено е без разглеждане направеното от „М.” ООД, А.А.А. и
А.А.А. с допълнителния отговор от 30.10.2018г. искане съдът да се произнесе по
създадено правоотношение, свързано с разпределение на печалбата от
28.10.2014г., изменено и допълнено с решение на ОС от 25.05.2018г. – „Било ли е
налице разпределение на печалбата по равно, съобразно дяловете на съдружниците
и е прекратено производството по делото“. „М.” ООД, А.А.А. и А.А.А. са осъдени
да заплатят по сметка на ОС Стара Загора ДТ 30лв. и на К.Д.К. – разноски по
делото в размер на 9 228лв.
С определение от 15.11.2019 г., постановено по реда на чл.
248 ГПК, е оставено без уважение искането на ответника за изменение на
решението в частта за разноските, касаещо адвокатския хонорар.
Решението е обжалвано от ответниците „М.” ООД, А.А.А. и А.А.А.
в частта, с която е уважен предявеният положителен установителен иск по чл.422
от ГПК, както и в частта, с която е отхвърлен предявеният насрещен иск.
Жалбоподателите считат, че решението е незаконосъобразно, необосновано и
постановено при непълнота на доказателствата. Изложени са подробни
съображения във връзка с приложението на разпоредбата на чл.133 от ТЗ и т.53 от
Учредителния договор, чл.123 и чл.137 от ТЗ. Поддържа се възражение за
нищожност на решението на ОСС, взето с протокол от 28.10.2014г., тъй като
същото не е съобразено с дяловото участие на съдружниците, водещо до нищожност
и на договора за спогодба от същата дата. Изразено е несъгласие със становището
на съда за настъпила предсрочна изискуемост на вземането, предмет на предявения
иск. Считат, че уговорката за предсрочна изискуемост е незаконосъобразна.
Позовавайки се на разпоредбата на чл.133 ал.2 от ТЗ, жалбоподателите счита и че
незаконосъобразно съдът е приел, че се дължи лихва при забава на плащането за
дивидент. Доводите за незаконосъобразност на решението в частта, с която е
отхвърлен насрещният иск, са идентични. Наведено е оплакване за неправилна
преценка от страна на първоинстанционния съд на последващо взето решение от ОСС
от 25.05.2018г., с което е изменено решението на общото събрание от
28.10.2014г.
Подадена е и частна жалба с вх. №5321/16.04.2019г. срещу решение №156/20.03.2019г., постановено
по т.д. №191/2018г. на ОС-Стара Загора, в частта му с характер на определение,
с която е оставено без разглеждане направеното от „М.“ООД, А.А.А. и А.А.А. с
допълнителния отговор от 30.10.2018г. искане съдът да се произнесе по създадено
правоотношение, свързано с разпределение на печалбата от 28.10.2014г., изменено
и допълнено с решение на ОС от 25.05.2018г. и в частта с която окръжният съд е оставил без уважение
искането на ответниците, заявено с допълнителния отговор от 30.10.2018г.,
относно възражението за прихващане на предсрочно изплатени вноски по договор за
спогодба от 28.10.2014г. По тази частна жалба е образувано в.ч.т.д. №363/2019г.
по описа на ПАС. С постановеното по същото определение №265/26.06.2019г. е
потвърдено първоинстанционното решение в обжалваната част с характер на
определение, с която е оставено без разглеждане направеното от „М.“ООД, А.А.А.
и А.А.А. с допълнителния отговор от 30.10.2018г. искане съдът да се произнесе
по създадено правоотношение, свързано с разпределение на печалбата от
28.10.2014г., изменено и допълнено с решение на ОС от 25.05.2018г., и
разпоредбата на чл.133 от ТЗ и чл.53 от Учредителния договор, а именно: „Било
ли е налице разпределение на печалбата по равно, съобразно дяловете на
съдружниците?“, и е прекратено производството в тази част. С определение
№459/24.10.2019г. по т.д. №2198/2019г. на ВКС не е допуснато касационно
обжалване на въззивното определение. Тъй като решението на окръжния съд в частта
му, с която съдът е оставил без уважение направеното възражение за прихващане,
няма характер на определение, доколкото, според нормата на чл.298 ал.3 от ГПК,
възражение за прихващане е елемент от съществото на спора, то предмет на
настоящето въззивно производство е и частната жалба с вх. № 5321/16.04.2019г. в
частта й, с която се обжалва решението в частта относно оставянето без уважение
на заявеното от тримата ответници възражение за прихващане. Искането, с което е
сезирана въззивната инстанция, е да се отмени решението на окръжния съд в
частта, с която е уважен предявеният установителен иск по чл.422 от ГПК и
същият да бъде отхвърлен; в частта, с която е отхвърлен предявеният насрещен
иск и същият да бъде уважен; в частта, с която е оставено без уважение възражението
за прихващане и същото да бъде уважено. Претендират се сторените по делото
разноски. Предявено е доказателствено искане – за приемане на счетоводна
справка от 22.04.2019г. и за допускане на СИЕ, които доказателствени искания са
оставени без уважение от въззивната инстанция, поради несъответствието им с
чл.266 от ГПК.
Ответник жалбата К.Д.К. в представения отговор на въззивната жалба в срока по чл.263 ал.1 от ГПК оспорва
същата. С отговора на въззивните жалби не се предявяват доказателствени
искания. Претендират се сторените по делото разноски.
Въззивната жалба е допустима, като депозирана в
законоустановения срок от надлежна страна и с предписаното от закона
съдържание.
Апелативният съд, след като съобрази оплакванията, изложени
в жалбите и доводите на страните, с оглед разпоредбите на чл.269 и чл.271 от ГПК и след преценка на събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, прие за установено следното :
Обжалваното решение е постановено по предявен иск с правно основание
чл.422 от ГПК.
Ищецът в първоинстанционното производство, въззиваема страна
в настоящето – К.Д.К., е изложил фактически обстоятелства за успешно проведено
заповедно производство по реда на гл.37 от ГПК, като издадената Заповед №…/…г.,
съдържаща разпореждане за незабавно изпълнение, по ч.гр.д. №…/…г. по описа на
РС Стара Загора, е била в срок възразена. С цитираната заповед ответниците „М.“ООД,
А.А.А. и А.А.А. са осъдени солидарно да заплатят на заявителя сумата от 85
897,17 евро - главница, представляваща неизпълнено задължение по Договор за
спогодба от 28.10.2014г. с нотариална заверка на подписите, peг. №… от …г. на Нотариус Х. С., с район на действие PC С. З., ведно със законната лихва върху главницата от
25.04.2018г. до окончателното изплащане на задължението и сумата 7020,01лв.,
представляващи разноски по заповедното производство. Както е посочено в
заповедта за изпълнение на парично задължение, вземането се основава на Договор
за спогодба от 28.10.2014г. с нотариална заверка на подписите от същата дата.
По отношение на характера и произхода на вземането, предмет на спогодбата, са
изложени фактически твърдения за качеството на ищеца на бивш съдружник в „М.“ООД.
Преди прекратяване на членственто му правоотношение, Общото събрание на
съдружниците /към който момент съдружници са били ищецът и ответникът А.А./,
проведено на 28.10.2014г., единодушно е взело решение - от натрупаната и неразпределена
печалба на дружеството, която към 31.12.2013г. е 330 000лв., дивидент в
размер на 240 000лв. да се разпредели в полза на ищеца К. К.. Това решение
на ОСС е взето по предложение на съдружника А.А., като е отчетен по – големият
принос в дружествените работи, съответно – към натрупаната печалба, на
съдружника К.. Като гаранция за изпълнение на задълженията на длъжника
„М.” ООД по спогодбата от 28.10.2014г., договорът за спогодба е подписан и от
съдружниците в ответното дружество - А.А.А. и А.А.А., в качеството им на
солидарни длъжници. Ищецът твърди, че от м.януари 2015г. до м.януари 2017г.
дружеството „М.” ООД му заплатило 25 пълни месечни вноски, последната от които
за м. януари 2017г. През м. февруари и март 2017г. имало само частични
плащания, след което плащанията спрели. При неизпълнение на посоченото
задължение, продължило повече от 4 месеца, ищецът упражнил правото си по чл.2
изр.пето от Договор за спогодба, като на 30.06.2017г. отправил едностранно
изявление до длъжника „М.” ООД, с което направил остатъка от дълга предсрочно
изискуем и поканил длъжника в седмодневен срок да заплати целия остатък от
дълга. Искането, с което е сезиран съдът, е да постанови решение, с което да
приеме за установено по отношение на ответниците: М.” ООД, А.А.А. и А.А.А., че
му дължат солидарно сумата от 85 897,17 евро - главница, представляваща
незаплатеният остатък от общо договорения с Договор за спогодба от 28.10.2014г.
с нотариална заверка на подписите, рег.№… от …г. на Нотариус Х. С., сключен
между ищеца К.Д.К., от една страна и ответниците - „М.” ООД като главен
длъжник, А.А.А. и А.А.А., като солидарни длъжници, от друга страна, дълг с
размер от 122 710,05 евро, представляващ задължение за заплащане на дивидент от
печалбата на „М.” ООД ***, дължим на ищеца въз основа на решение на Общото
събрание на съдружниците на „М.” ООД състояло се на 28.10.2014г. от 9,30ч.,
ведно със законната лихва върху главницата от 25.04.2018г. до окончателното
изплащане на задължението, за заплащането на която сума е издадена Заповед за
незабавно изпълнение №…/…г. по ч.гр.дело № …/…г. по описа на Районен съд Стара
Загора.
С депозирания при първоинстанционното разглеждане на делото
писмен отговор ответниците „М.” ООД, А.А.А. и А.А.А. са оспорили така предявения
иск. Възраженията по основателността на иска са идентични с доводите за
незаконосъобразност на обжалваното решение, основно свеждащи се до релевирана
нищожност на решението на ОСС от 28.10.2014г., поради противоречие с чл.133 от ТЗ и чл.53 от
Учредителния договор и оттук частична нищожност на договора за спогодба от
същата дата, а именно клаузата, касаеща изплащане на печалба за минали години
на съдружника К.К. в размер на 122 710,05 евро. Въведено е
твърдение, че решението на ОСС на „М.“ ООД от 28.10.2014г. е изменено с
последващо решение на ОСС, проведено на 25.05.2018г. С отговора на
допълнителната искова молба е предявено възражение за прихващане, формулирано
по следния начин:
„за предсрочно изплатени вноски по договор за спогодба от 28.10.2014г.“.
Предявен е насрещен иск.
При така посочените твърдения и възражения на страните в
първоинстанционното производство досежно главния иск, въззивната инстанция
намира за установено следното:
Искът по чл.422 от ГПК е средство за
защита на кредитора на признатото му в заповедното производство вземане, чрез
което да установи съществуването му. Заповедта за незабавно изпълнение в
настоящия случай - по ч.гр.д. №…/…. по описа на РС Стара
Загора, е издадена на изпълнителното основание по чл.417 т.3
от ГПК – договор за спогодба,
с нотариална заверка на подписите относно съдържащите се в тях задължения за
заплащане на парични суми. В чл.1 от договора за спогодба от 28.10.2014г.,
сключен между ищеца К.К., като кредитор и „М.” ООД – длъжник, е изразено съгласието на страните,
въз основа на решение на ОСС на „М.“ ООД, проведено на 28.10.2018г., да уредят
начина и условията на изплащане на дивидент в размер на 122 710,05 евро от
страна на дружеството към кредитора К.. В чл.2 от договора за спогодба е уговорен
начин и срок на изплащане - на 120
месечни вноски по 1 022,58 евро, с падеж 15-то число на съответния месец. С
изр. последно от тази клауза страните са уговорили и възможност за предсрочна
изискуемост на цялото задължение - при пълно или частично неплащане в срок на
която и да е от погасителните вноски, продължило повече от четири месеца К.Д.К.
да има право с едностранно изявление до дружеството да направи целия остатък от
дълга предсрочно изискуем. Договорът за спогодба е подписан и от съдружниците А.А.
/управител/ и А.А. /новоприет съдружник с решение на ОСС от 28.10.2014г.,
придобил 10 дружествени дяла от напусналия съдружник К.К./, които са встъпили
като солидарни длъжници при условията на чл.101 ЗЗД в задълженията на длъжника
„М.” ООД.
От клаузата на чл.1 от договора за спогодба явства, че
същият е сключен в изпълнение на решения на ОСС, проведено на 28.10.2014г. от
9.30ч. и същият възпроизвежда така взетите решения. Съгласно протокола от
проведеното извънредно общо събрание на 28.10.2014г., с участието на
тогавашните двама съдружници – К.К. и А.А., същото е проведено при дневен ред:
1.Вземане решение за разпределение на дивидент на съдружник; 2. Вземане решение
за условията за изплащане на дивидента. По т.1 от дневния ред е направено
предложение от съдружника А., на подалия молба за напускане на дружеството
досегашен негов управител и съдружник – К.К., да се разпредели дивидент, след
облагане с данък, в размер на 240 000лв. от неразпределената печалба на
дружеството, която, към 31.12.2013г., е в размер на 330 000лв. Единодушно
взетото решение по т.1 от дневния ред е: От неразпределената печалба на „М.“
ООД, да се разпредели и изплати брутен дивидент в размер на 252 631,58лв.,
а след облагане 240 000лв. на съдружника К.Д.К.. Единодушно взетото решение по т.2 от дневния
ред е следното: т.2.1 Определеният дивидент за изплащане на К.К. в размер на
240 000лв. да се изплати в срок от 10 години, на равни месечни вноски, с
падеж 15-то число на съответния месец; т.2.2 С оглед определения дълъг срок за
изплащане на дивидента, целият му размер се превалутира в евро –
122 710,05 евро, платим на 120 месечни вноски, в размер на 1 023.03
евро. Решението на ОСС по тази точка е и – при пълно или частично неплащане в срок на която и да е от
погасителните вноски, продължило повече от четири месеца К.Д.К. да има право с
едностранно изявление до „М.“ ООД да направи целия остатък от дълга предсрочно
изискуем. Т.2.3 – задължава и упълномощава управителя на дружеството А.А. да
подпише договор за спогодба с К.К., с нотариална заверка на подписите, с който
да се уговори задължението за изплащане на дивидента, неговият размер, сроковете
и начина на изплащане, поемане на солидарна отговорност от А.А. и А.А. за
пълното изпълнение на задължението.
Не се спори
наличието на обективните предпоставки за настъпването на предвидената в чл.2 от
договора за спогодба от 28.10.2014г. и т. 2.2 от протокола от проведеното на
същата дата ОСС предсрочна изискуемост. Видно от представено извлечение от
банковата сметка в „Ю. Б.“ АД, с титуляр К.К. /посочена в договора/, на
16.01.2017г. е постъпила предвидената в договора за спогодба сума 1 022,58 евро
/равностойността й – 2 000лв./. През следващите месеци – до 23.06.2017г.,
обаче, са постъпили само две частични плащания - на 17.03.2017г. и на
13.04.2017г. – по 1 000лв. Т.е. –
налице е пълно и частично неплащане на месечните вноски, продължило повече от
четири месеца. Не се спори и наличието на надлежно упражнено субективно право
на кредитора за трансформиране на целия остатък от задължението в предсрочно
изискуемо. Нотариална покана от 30.06.2017г. съдържа едностранно изявление на
ищеца до ответното дружество за настъпване предсрочната изискуемост на
задължението, както и покана за пълното му изплащане в седемдневен срок от
получаване на поканата. Нотариалната покана е връчена на дружеството на
07.07.2018г.
Процесуалната защита на пасивно легитимираната страна се
изразява в правоизключващи възражения, основани на твърдения, осуетяващи
валидно възникване на претендираното от ищеца право. Пространното съдържание на
отговора на исковата молба, отговора на допълнителната искова молба,
включително на въззивната жалба, се свежда до релевирана нищожност на решението
на ОСС от 28.10.2014г. и договора за спогодба, с нотариална заверка на
подписите от същата дата. С формулираната от въззивниците „частична“ нищожност
се има предвид решението на ОСС от 28.10.2014г., определящо размера на
разпределения на К. дивидент – 240 000лв., съответното – клаузата от
договора за спогодба в същия смисъл – чл.1 от договора, визираща превалутиран
размер на задължението – 122,710,05 евро /съгласно т.2.2 от протокола от
проведеното ОСС/.
Като нищожност на решението на общото събрание на
съдружниците от 28.10.2014г. се сочи противоречие с чл.133 ал.1 от ТЗ, съгласно
която разпоредба съдружниците
имат право само на част от печалбата съразмерно на дяловете, ако друго не е
уговорено, както и на чл.53 от Дружествения договор. Съгласно цитираната
разпоредба от дружествения договор чистата печалба на дружеството се разпределя
по решение на общото събрание на дружеството. Жалбоподателите поддържат становището,
че според разпоредбата на чл.133 ал.1 от ТЗ, на която придават императивен
смисъл, липсва възможност за ОСС да предостави цялата печалба само на
един съдружник, който притежава 50% от дяловете, а другият съдружник, който има
същите дялове да бъде лишен от печалбата. /Видно от протокола от проведеното
ОСС от 28.10.2014г. – 10ч., както и съгласно данните от партидата на ответното
дружество в ТРРЮЛНЦ, дяловото участие на тогавашните съдружници К.К. и А.А. е
50% на 50%/.
Така релевираната нищожност не съвпада с правната същност
на нищожността по смисъла на чл.26 от ЗЗД. Твърди се нищожност на решение на върховния орган на търговец – общото
събрание, но на практика доводите представляват възражение за материалноправна
незаконосъобразност. Ясно и трайно установено е разрешението, дадено в ТР
№1/06.12.2002г. по тълк. д. № 1/2002г. на ОСГК на ВКС - нищожност на решение на
общо събрание на търговско дружество ще е налице при липсващо /невзето/
решение, което, обаче, е отразено като съществуващо в протокола на общото
събрание и решение, взето от ОС, но извън пределите на неговата и на другите
органи компетентност. Тези основания за нищожност не съвпадат с основанията за
отмяна на решения на ОСС, които противоречат на закона или на дружествения
договор и могат да се релевират чрез иск по чл.74 от ТЗ. Пороците на решението
на ОСС, свеждащи се до незаконосъобразност, представляващи основания за отмяна
и предмет на иск по чл.74 от ТЗ, не могат да се заявяват инцидентно в друго
производство, както и след изтичане на законоустановените срокове, като лица,
ако не са от кръга на легитимираните да искат отмяната им, не могат да се
позовават на тези пороци. А съгласно чл.74 ал.1 от ТЗ легитимиран да иска
отмяна на решението на общото събрание е само съдружник, когато това
решение противоречи на повелителните
разпоредби на закона или на учредителния договор, а искът се предявява срещу
дружеството. В този смисъл, порочните решения на ОСС придобиват
стабилитет, ако не са били атакувани по специалния ред и други лица - извън
тези по чл.74 ал.1 от ТЗ, не могат да релевират незаконосъобраността им в други
производства. Тази е легитимацията и на лицата, имащи право на защита на
членствени права, когато бъдат нарушени от органи на дружеството, включително и
да се позовават на нищожност на действия и решения на тези органи по смисъла на
чл.71 от ТЗ. В случая възражението за нищожност на решението на върховния орган
на дружеството е противопоставено и от самото дружество, при което е налице
сливане на качеството субекта, взел решението и противопоставил възражение за
неговата нищожност. Няма съмнение и че правото по чл.74 от ТЗ и чл.71 от ТЗ
принадлежи на съдружник, имащ качеството на такъв, към момента на взимане
решението от органа на дружеството, каквото качество жалбоподателят А.А. не е
притежавал към момента на проведеното ОСС на 28.10.2014г. –
9.30ч. Ето защо
всички доводи, наведени пред първоинстанционния съд и поддържани във въззивната
жалба за нищожност на решението на ОСС, но свеждащи се до материалноправна
незаконосъобразност на решението, включителни и тези, свързани с обективните –
финансови предпоставки за реализиране правото на дивидент, за „евентуален
принос“ на ищеца, са несъстоятелни и неотносими, доколкото са неотносими към
порока нищожност на решение на ОСС. Неоснователно в този смисъл е и оплакването
на жалбоподателите за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния
съд, изразяващи се в непълнота на доказателствата, свързани с финансовото
състояние на дружеството, като предпоставка за реализиране правото на дивидент.
Решението на извънредното общо събрание на съдружниците, проведено на
28.10.2014г., 9.30ч. е взето в рамките на вменената му от закона компетентност
– чл.137 ал.1, т.3 от ТЗ - общото събрание разпределя печалбата и взема
решение за нейното изплащане. Не се касае и за липсващо/невзето решение. В този
смисъл дори и да се касае за неспазване на матералноправна норма, то това води
до материалноправна незаконосъобразност на решението, а не до неговата нищожност.
Релевираната нищожност по отношение
на договора за спогодба от 28.10.2014г. може да се изведе като нищожност по
смисъла на чл.26 ал.1, пр.1 от ЗЗД – противоречие на закона, доколкото се
свързва с позоваването на разпоредбата на чл.133 ал.1 от ТЗ и с твърдението за
нищожност на решението на ОСС, което, като се посочи, е неоснователно. Вярно е,
че нищожността
на решения на ОСС би могла да се заяви чрез иск безсрочно, включително и в
друго производство чрез насрещен или инцидентен установителен иск. По иск за обявяване нищожност на договор лица /както пряко
участващи, така и трети лица/, с правен интерес от предявяването му, биха могли
да твърдят нищожност на сделката, поради нищожност на решението на ОСС. Ако
обаче твърденията за нищожност на сделката се основават на незаконосъобразност
или противоречие с дружествения договор на решението на ОСС, какъвто е
настоящият случай, то същите не попадат в основанията по чл.26 от ЗЗД,
доколкото договорът е сключен в изпълнение на валидно взето решение /придобило
стабилитет, дори и ако е незаконосъобразно/, имащо действие по отношение на и
обвързващо, както съдружниците, така и дружеството. Освен това, жалбоподателите
се позовават на нарушение на правото на дивидент, което е имуществено
субективно право на съдружник да получи част от реализираната печалба,
съразмерна на участието му в капитала – чл.133 ал.1, изр.2. Законовата
разпоредба предвижда принципното разрешение за разпределение на печалбата
съобразно дела на всеки от съдружниците от капитала на дружество, т.е за
разпределение по съразмерност. Правилото за разпределение на печалбата по
съразмерност обаче е диспозитивно, тъй като законът предвижда възможност за
отклонение от установения принцип по силата на изрична уговорка между
съдружниците. Т.е. нормата на чл.133 ал.1, изр.2 от ТЗ е диспозитивна, защото позволява отклонение от
принципа за разпределение на дивидент съразмерно на притежаваните дялове /„ако
не е уговорено друго“/. Нищожност по смисъла на чл.26 ал.1, пр.1 от ЗЗД
означава неспазване на конкретна правна императивна норма, съдържаща забрана, установяваща
изискване и пр. За да е налице този резултат, трябва правната норма да е
императивна, повелителна. Ако нормата е диспозитивна или овластителна и
сделката е сключена в отклонение от нея, тя остава действителна. Ето защо и
твърденията на жалбоподателите за нищожност на договора за спогодба от
28.10.2014г. в частта му, уреждаща размера на разпределения от ОСС дивидент на К.К.,
са неоснователни.
Що се отнася до действието на последващо взетото решение от
ОСС – едва на 25.05.2018г., при членственото съдружие на А.А. и А.А., то същото
не може да има обратен правен ефект и да промени правните последици от
решението на ОСС от 28.10.2014г. По т.2 от дневния ред от протокола от
проведеното на 25.05.2018г. ОСС е взето решение за изменение на решението от
28.10.2014г., като на съдружника К.К. следва да се изплати сумата от
120 000лв. Действието на решението на общото събрание на съдружниците
вътре в дружеството - по отношение на него и съдружниците, настъпва веднага и
обвързва взелите решението съдружници и дружеството. В търговско дружество, правно и структурно обособено в ООД, макар и капиталово, е подчертан
персоналният елемент – личностна обвързаност между съдружниците. В този смисъл
решението на ОСС от 28.10.2014г. е породило своето действие и обвързва
дружеството и съдружниците, формиращи членствения състав към процесния момент –
К.К. и А.А.. На свой ред решението на ОСС от 25.05.2018г. поражда действие и обвързва дружеството и
членственото съдружие, състоящо се от А.А. и А.А., но няма как да повлияе и да
промени действието на правоотношенията, създадени като последица от решението на ОСС от 28.10.2014г., взето от друг персонален състав. Може да
се допълни и че се касае за злоупотреба с право, доколкото ОСС от 25.05.2018г.
е проведено след като на ответниците е връчена заповедта на изпълнение на
парично задължение по ч.гр.д. №…/…г. на РС Стара Загора – видно от подаденото
възражение по чл.414 от ГПК, същото е депозирано на 17.05.2018г. Следва да се
отбележи и неспорният факт, че до 16.01.2017г. задължението по
договора за спогодба и в изпълнение на решението на ОСС от 28.10.2014г. е било
редовно изпълнявано, което своебразно признание на валидността на така взетото
решение.
Неоснователно е оплакването на
жалбоподателите, развито в п.2-ри от въззивната жалба за незаконосъобразност на
становището на първоинстанционния съд за настъпила предсрочна изискуемост на
вземането, свеждащо се до съображения за липсата на такава правна възможност за
кредитора, доколкото такава възможност била предоставена само на банкови и
финансови институции и в случая за забавата на паричното задължение, се дължала
само законната лихва. Страните
по договор могат в рамките на очертаната от нормата на чл.9 от ЗЗД договорна
свобода да уговорят възможността кредиторът да иска изпълнение на паричното
задължение преди първоначално определения срок, при посочени в договора
условия, каквото е съвпадението на насрещните волеизявления на страните в
клаузата на чл.2 от договора за спогодба от 28.10.2014г. Тази възможност намира
и изрична законодателна уредба в разпоредбите на чл.70 – 71 от ЗЗД. Съгласно
чл.70 ал.1 от ЗЗД - срокът се смята
уговорен в полза на длъжника, ако не следва друго от волята на страните или от
естеството на задължението. Или съгласно чл.70 ал.1 от ЗЗД по принцип срокът е
уговорен в полза на длъжника, а последният може да изгуби преимуществото на
срока, само „ако не следва друго от волята на страните“ – т.е. - при наличието
на изрична уговорка
– включването на клауза в договора, предвиждаща възможност за предсрочна
изискуемост. Изгубването на преимуществото на срока, според общата разпоредба
на чл.71 от ЗЗД, има за последици изискуемост на задължението и право на
кредитора да предприеме действия по изпълнение. Предсрочната изискуемост на
вземането, уредена в нормата на чл.71 от ЗЗД, представлява преобразуващо право
на кредитора за изменение на договора, което се упражнява с едностранно
волеизявление, каквото волеизявлението в случая е достигнало до насрещната
страна и е породило действие, като са били налице и обективните предпоставки за
предсрочната изискуемост, уговорени в договора.
Несъстоятелна е и тезата на жалбоподателите за недължимост
на законната лихва, основана на разпоредбата на чл.133 ал.2 от ТЗ. Цитираната
разпоредба, съгласно която, не може да се уговарят лихви за дяловете на
съдружниците, е ясна и е неприложима в настоящия случай. С исковата молба е
претендирана и с обжалваното решение е присъдена законна лихва за забава на
парично задължение, основано на договор за спогодба с нотариална заверка на
подписите, като основание по чл.417 т.3 от ГПК.
По заявеното възражение за
прихващане от настоящите жалбоподатели, като ответници в
първоинстанционното производство:
Като процесуален способ за защита
възражението за прихващане може да бъде успешно упражнено, когато ответникът
предяви срещу ищеца свое право на вземане, произтичащо от същото или друго
правоотношение. Възражението за прихващане представлява правопогасяващо
възражение, с което ответникът твърди факти, които погасяват възникналото
право. При упражняване правото на възражение за прихващане не е необходимо
вземането да е ликвидно и установено по основание и размер. За да се проведе
успешно обаче търсената, чрез възражение за прихващане защита, вземането,
предмет на процесуалното възражение за прихващане следва да е индивидуализирано
по основание и конкретизирано по размер. На последното изискване не отговаря
така формулираната защита с отговора на допълнителната искова молба:
„…възражение за прихващане на предсрочно изплатените от нас вноски, свързани с
действителния размер на задължението.“ Това е самостоятелно основание за
неоснователност на така предявеното възражение за прихващане, макар и същото да
е прието от първоинстанционния съд за съвместно разглеждане. Ако така
упражненият процесуален способ за защита от ответниците в първоинставцинното
производство, може да се свърже с основно поддържаната от тях теза за равно
разпределяне на дивидент между съдружниците К. и А. предвид изложените твдърдения в тази насока в отговора на
исковата молба /за предплатени вноски до 15.01.2021г./, то с оглед казаното
по-горе, за неоснователност на възраженията за нищожност на решението на ОСС,
съответно – договора за спогодба от 28.10.2014г. и валидните им правни
последици, възражението за прихващане също се явява неоснователно. Освен това
двете вземания, като предмет на процесуалноправно прихващане, са взаимно
изключващи се. Следва да се допълни и че, доколкото възражението за прихващане
е заявено с отговора на допълнителната искова молба, следва да се съобрази
това, дали същото попада в изключението, визирано в чл.371 от ГПК.
По изложените съображения
решението в частта, с която е уважен предявеният положителен установителен иск
по чл.422 от ГПК и е оставено без уважение възражението за прихващане, следва
да бъде потвърдено.
По предявения насрещен иск:
С насрещния иск ответникът
въвежда в делото един нов и друг спорен предмет наред с първоначалния иск. В
случая обаче, очертаният спорен предмет с насрещната искова молба изцяло
съвпада с упражнената от ответниците процесуална защита по първоначалния иск.
Обстоятелствата, на които се основа насрещният иск се свеждат до релевирана нищожност на решението на ОСС от 28.10.2014г., в
частта, с която се определя размерът на разпределения на К. дивидент –
240 000лв., с препращане за нарушение на материалноправната норма – чл.133
ал.1 от ТЗ и нищожност на договора за спогодба, с нотариална заверка на
подписите от същата дата /чл.1 от договора, определящ превалутиран размер на
задължението – 122,710,05 евро/. В насрещната искова молба се съдържа и
позоваване на горекоментираното решение от 25.05.2018г. на общо
събрание на съдружниците, с което е изменено решението от 28.10.2014г. Тези са поддържаните обстоятелства
и с депозираната пред въззивната инстанция молба вх.№1405/19.02.2020г., след
като насрещната искова молба е оставена без движение от въззивния съд. Предмет
на насрещен иск трябва да бъде такова спорно право, което или да се намира във
връзка с правото, предмет на първоначалния иск, или може да се компенсира с
него, но не и да дублира правото, което е предмет на първоначалния иск,
доколкото при последната хипотеза за ответника по първоначалния иск и ищец по
насрещния иск липсва правен интерес от упражняване правото на насрещен иск. Ето
защо така предявеният насрещен иск се явява недопустим.
Освен това и със заявения петитум е упражнено недопустимо
смесване и неяснота на търсената защита. Първоначално заявеното с насрещната
искова молба искане е „да се признае за установено, че от подлежащата на
разпределение сума от 240 000лв. /като част от печалбата/, ответникът по
насрещния иск - К.Д.К., като притежател на 50 дяла е имал право да получи
печалба в общ размер на 120 000лв, а не на сумата от 240 000лв., както е по
договора за спогодба от 28.10.2014г., в която част същият е нищожен и в
противоречие с чл.133 от ТЗ“ като е заявен „частичен установителен иск от общия
размер на 120 000лв., а именно в размер на 10 000лв., за която сума договорът
също се явява частично нищожен“. В допълнителната насрещна искова молба е
формулирано следното и различаващо се искане: „да се признае за установено, че
от полагащата се за разпределение обща сума 240 000лв., като част от печалбата,
ответникът по насрещния иск - К.Д.К., като притежател на 50 др.дяла има право
да получи по чл.133 от ТЗ, печалба в общ размер на 120 000лв. за периода 2014г.
- 2024г. включително, а за 2017г. при настоящия частичен иск сумата в размер на
14 400лв. по договор за спогодба от 28.10.2014г., в която част договорът е
нищожен и в противоречие с чл.133 от ТЗ“, като е заявен „частичен иск в размер
на 14 400лв. /от 01.01.2017г. до 31.12.2017г., от общ размер от 120 000лв./ за
посочения 10 годишен период от началото на 2015г. до 15.12.2024г.“ Искането,
формулирано в депозираната пред въззивния съд молба вх. 1405/19.02.2020г. е „да се
признае за установено, че от предвидените за разпределение обща 240 000лв.,
ответникът по насрещния иск - К.Д.К., като притежател на 50 др.дяла, има право
да получи съгласно чл.133 от ТЗ, общо сумата от 120 000лв. за периода
2014г. – 2024г., а за частичния иск /периода 01.01. – 31.12.2017г./ от
посочените 24 000лв., не следва да получи сумата от 12 000лв. по
протокол от общо събрание и договора за спогодба от 28.10.2014г., тъй като в
тази част те са нищожни и в противоречие с чл.133 от ТЗ“. Друг е въпросът за
допустимостта така заявената „частична“ защита, доколкото понятията „предмет на
иска“ и „размер на иска“ са понятия от различен порядък и второто понятие не е
индивидуализиращ белег на неговия предмет, размерът на иска не очертава
предметните предели на търсената с иска защита, а само нейния обем.
По изложените съображения
първоинстанционното решение, в частта, с която съдът се е произнесъл по
предявения насрещен иск, се явява недопустимо, като постановено по недопустим
иск. При това положение в тази част решението следва да бъде обезсилено, а
производството по делото прекратено.
При този изход на делото и на
основание чл. 273, във вр. с. чл.78 от ГПК, жалбоподателите следва да заплатят
на въззиваемата страна направените пред въззивната инстанция разноски по делото
– 4 890лв. – адвокатско възнаграждение – съгласно представения списък на
разноските по чл.80 от ГПК и заплатено в брой, съгласно договор за правна
защита и съдействие.
Водим от изложеното и на основание чл.271 ал.1 от ГПК и чл.270 от ГПК, Пловдивският апелативен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №156/20.03.2019г., постановено по търг. д.
№191/2018г. по описа на окръжен съд Стара Загора, В ЧАСТТА, с която е признато за установено по отношение на ищеца
К.Д.К., ЕГН **********,
че ответниците „М.” ООД с ЕИК …; А.А.А., ЕГН ********** и А.А.А., ЕГН **********
дължат солидарно на
К.Д.К. сумата 85 897,17 евро, представляваща незаплатен остатък от общо
договорения с договор за спогодба от 28.10.2014г. с нотариална заверка на
подписите peг. №…/…г. дълг с размер от 122
710,05 евро, представляващ задължение за плащане на дивидент от печалбата на „М.“
ООД, дължими въз основа на решение на ОСС от 28.10.2014г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от 25.04.2018г. до окончателното изплащане, за
която сума е издадена заповед за незабавно изпълнение №…/…г. по ч.гр.д. №…/….
по описа на РС Стара Загора и в ЧАСТТА, с която е оставено без уважение
направеното от „М.” ООД, А.А.А. и А.А.А. с допълнителния отговор от
30.10.2018г. възражение за прихващане на предсрочно изплатени вноски по договор
за спогодба от 28.10.2014г.
ОБЕЗСИЛВА решение №156/20.03.2019г., постановено по търг. д. №191/2018г. по описа на окръжен съд Стара Загора, В ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявеният от „М.” ООД, А.А.А. и А.А.А. насрещен иск, с който се иска да се признае за установено, че от полагащата се за разпределение обща сума от 240 000лв., като част от печалбата, ответникът К.Д.К., като притежател на 50 дяла, има право да получи печалба в общ размер от 120 000 /за периода 2014г. – 2024г./, частично предявен за сумата от 14 400лв. за 2017г. по договор за спогодба от 28.10.2014г., в която част договорът е нищожен, тъй като противоречи на чл.133 от ТЗ - като недопустимо и прекратява производството по делото в тази част.
ОСЪЖДА „М.” ООД с ЕИК …; А.А.А., ЕГН ********** и А.А.А., ЕГН **********
да заплатят на К.Д.К., ЕГН ********** направените пред въззивната инстанция
разноски в размер на 4 890лв.
Решението подлежи на обжалване с
касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: