Решение по дело №228/2019 на Софийски градски съд

                                                         Р Е Ш Е Н И Е

 гр. София, 09.01.2020 г.

 

    СГС, VІ - 4 състав, в открито съдебно заседание на четиринадесети ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:

                                                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ЧОМПАЛОВ

 

    При участието на секретар Анелия Груева, като разгледа докладваното от съдията т. д. № 228/2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

     СГС е сезиран с искова молба от „Н.Т.“ ЕООД, с която са предявени срещу З. „Б.В.И.Г.“ искове с правно основание чл.208 ал.1 КЗ /отм./ и чл.86 ЗЗД. Твърди се от ищеца, че на 14.05.2014 г. е сключил със „С-Б.“ ЕООД в качеството на лизингодател договор за лизинг на л.а.“Тойота Рав 4“, на който е бил допълнително монтиран имобилайзер, а на ищеца е предадено дистанционно управление. На 26.05.2015 г. лизингодателят е сключил с ответника застрахователен договор по отношение на лизинговия автомобил, а през периода 22.00 часа на 10.02.2016 г.  – 11.50 часа на 11.02.2016 г. застрахованият автомобил е бил противозаконно отнет, за което е образувано досъдебно производство N 419/16 г. по пр.преписка 3286/16 г. на СРП, но ответникът е отказал да плати застрахователно обезщетение. На 01.11.2017 г. застрахованият лизингодател е прехвърлил на ищеца с договор за цесия вземането за застрахователно обезщетение. Поддържа се, че дистанционното за имобилайзера на застрахования автомобил не е бил оставено в автомобила, както първоначално е смятал управителят на ищеца И.Г.-Х., а е било открито от нея няколко дни по-късно, поради което не е налице основание да се откаже от ответника изплащане на застрахователно обезщетение. Иска се от ищеца да се осъди ответникът да заплати сумата от 56 318 лв. – главница за застрахователно обезщетение, както и сумата от 16 097,57 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 13.04.2016 г. – 05.02.2019 г.

    Ответникът е представил писмен отговор, с който оспорва исковете с възражението, че към момента на противозаконното отнемане на застрахования автомобил дистанционното за монтирания имобилайзер е било оставено в автомобила, което означава, че устройството за защита не е било активирано. Налице е неизпълнено от застрахования задължение, което е основание да се откаже изплащане на застрахователно обезщетение. Прави възражение за съпричиняване на вредата от ищеца. Сочи се от ответника, че за процесния имобилайзер има две дистанционни, но след събитието му е предадено от ищеца само едно. Искът се оспорва и по размер.

    Ищецът е подал допълнителна искова молба, с която поддържа предявените искове с довода, че застрахованият е имал само едно дистанционно имобилайзъра, за което поради неоткриване е било направено предположение, че е бил оставено в купето на автомобила, но същото след това е открито. Освен това автомобилът е бил оборудван не само с допълнително монтирания имобилайзер, но и с фабричен, както и с алармена система.

    Ответникът е подал допълнителен отговор, с който поддържа оспорването на исковете с довода, че в автомобила при отнемането му се е намирало дистанционното за имобилайзера, което означава, че то не е било активирано. За допълнителното монтиране на имобилайзъра е предвидено изискване от застрахователя, поради което незадействането му при излизане от автомобила е основание за отказ да се плати застрахователно обезщетение.

    Представен е договор за финансов лизинг от 14.05.2014 г., от който се установява, че между ищеца и „С-Б.“ ЕООД е възникнало търговско правоотношение, по което „С-Б.“ ЕООД е поел задължението да предостави на ищеца ползването на л.а.“Тойота Рав 4“ с номер на шаси JTMDBREV30D045172 срещу плащане на лизингова цена под формата на лизингови вноски.

    Представена е застрахователна полица от 26.05.2015 г., от която се установява, че между „С-Б.“ ЕООД и ответника е сключен договор за имуществено застраховане, по който ответникът в качеството на застраховател е поел задължението да носи покритие на риска от увреждане на л.а.“Тойота Рав 4“ с рег.********с номер на шаси JTMDBREV30D045172 през периода 30.05.2015 г. – 30.05.2016 г.

     Представени са Общите Условия към застрахователния договор.

     Представено е постановление за спиране на досъдебно производство на СРП от 09.03.2016 г., от което се установява, че е спряно наказателното производство  по дознание N 419/16 г., водено срещу неизвестен извършител за това, че на 10.02-11.02.2016 г. противозаконно е отнел чуждо МПС - л.а.“Тойота Рав 4“ с рег.********с номер на шаси JTMDBREV30D045172.

    Представен е договор от 01.11.2017 г. за прехвърляне на права за претендиране на застрахователно обезщетение по застрахователен договор, от който се установява, че „С-Б.“ ЕООД е прехвърлил в полза на ищеца вземането за застрахователно обезщетение срещу ответника, произтичащо от сключен застрахователен договор за л.а.“Тойота Рав 4“ с рег.********и увреждането на автомобила на 10-11.02.2016 г., за която претенция е заведена щета 470415161606735.

     С уведомление от 06.11.2017 г. ответникът е уведомен от цедента „С-Б.“ ЕООД за прехвърляне на вземането.

    Представено е заявление от 11.02.2016 г., с което И.Г.-Х. е уведомила ответника застраховател за това, че на 11.02.2016 г. е установила липсата на л.а.“Тойота Рав 4“, застрахован с процесната застрахователна полица. В обяснението към заявлението за кражба на автомобила е посочено, че „дистанционното на имобилайзера беше под пепелника, тъй като ми беше казано, че трябва да стои в автомобила“.

      Установява се от заключението на СТЕ, че към настъпване на процесното събитие средната пазарна цена на застрахования автомобил е възлизала на 48 000 лв., както и че автомобилът е бил оборудван с фабричен имобилайзер и с допълнително монтиран Мeta 43. Имобилайзерът представлява електронно устройство, което забранява запалването на двигателя, докато н бъде изключено от собственика със специален чип. Имобилайзерът се включва автоматично 20 секунди, след като се махне ключа на автомобила от положение контакт и радиокартата е извън обхват от около 3-4 метра, а при влизане в автомобила и подаване на контакт с ключа имобилайзерът се изключва и се възстановява запалването на двигателя, ако се прочете валидна радиокарта. Посочено е, че имобилайзерът може да не се изключи и да не позволи запалване на двигателя, ако картата е оставена в автомобила и изтичат 15 минути, след които картата минава в енергоспестяващ режим и няма да излъчва.

     Установява се от показанията на св.Х., че автомобилът е имал едно дистанционно за допълнително монтираният имобилайзер, както и че на 07.02.2016 г. автомобилът е бил паркиран вечерта на ул********. След като е подаден сигнал в МВР за отнемането на автомобила дистанционното за имобилайзера е било намерено в чантата на съпругата на свидетеля /управител на ищеца/, след което дистанционното е предадено на застрахователя на 18.02.2016 г.

    Представено е електронно писмо от 01.11.2019 г., в което се сочи от „М.-06“ ООД, че за всеки монтиран имобилайзер има два броя транспорери.

     Представен е приемо-предавателен протокол от 30.05.2014 г., в която се сочи, че на л.а.“Тойота Рав 4“ с рег.********е бил монтиран от „М. 06“ ООД допълнителен имобилайзер „Мета 43“.

    При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:

 

    Предмет на спора пред първоинстанционния съд са искове с правно основание чл.99 ЗЗД, вр. с чл.208 ал.1 КЗ /отм./ и чл.86 ЗЗД.

 

    Установи се от представената застрахователна полица от 26.05.2015 г., която обективира сключен договор за имуществено застраховане с неговите съществени елементи, че между „С-Б.“ ЕООД и ответника е възникнало застрахователно правоотношение, по което ответникът в качеството на застраховател е поел задължението да носи покритие на риска от увреждане на л.а.“Тойота Рав 4“ с рег.********с номер на шаси JTMDBREV30D045172 през периода 30.05.2015 г. – 30.05.2016 г.

   Не се спори по отношение на факта, че в изпълнение на изискванията на застрахователя автомобилът е бил оборудван с допълнителен имобилайзер, монтиран от  „М.-06“ ООД, както и че застрахованият е отдал автомобила на лизинг на ищеца.

 

    От постановление за спиране на досъдебно производство на СРП от 09.03.2016 г. по дознание N 419/16 г., водено срещу неизвестен извършител за това, че на 10.02-11.02.2016 г. противозаконно е отнел чуждо МПС - л.а.“Тойота Рав 4“ с рег.********с номер на шаси JTMDBREV30D045172, и от удостоверение на СДВР от 18.03.2016 г.  се установява, че застрахованият автомобил е бил противозаконно отнет през периода 22.00 часа  на 10.02.2016 г. – 11,50 часа на 11.02.2016 г. Противозаконното отнемане /“кражба“/ на застрахования автомобил представлява покрит от застрахователя риск, който е основание за възникване задължение за плащане на застрахователно обезщетение.

 

    От страна на ответника е наведено своевременно с писмения отговор възражение за наличие на изключен риск по т.19 от ОУ „Общи изключения“ и т.4 „Особени правила при изплащане на обезщетение при пълни загуби вследствие пожар или кражба“, вр. с т.1 подраздел II „Специални изисквания“ и т.2  на подраздел VIII „Предохранителни мерки“, защото по негови твърдения дистанционното за допълнително монтирания имобилайзер е било оставено от застрахования в автомобила при паркирането му преди настъпване на събитието. Това възражение на застрахователя следва да се квалифицира по чл.211, т.2 КЗ /отм./, респ. по чл.207 ал.2, тъй като се основава на твърдение за неизпълнение на задължение на застрахования, изрично предвидено в застрахователния договор, което е довело до настъпване на събитието, респ. до създаване на ситуация, при която е увеличен рискът от настъпване на събитието.

     В действителност в посочените по-горе клаузи от Общите Условия към застрахователния договор е предвидено изискване застрахованият автомобил да не се оставя с невключен имобилайзер, а това задължение се приема от съда за съществено с оглед интереса на застрахователя, защото в т.II.1 от Специалните изисквания от ОУ е предвидено изискване за монтиране на допълнителен имобилайзер, а това устройство е пряко свързано с ограничаване на риска от настъпване на застрахователното събитие, тъй като като дава допълнителна защита на застрахования автомобил, освен фабрично монтирания имобилайзер. Изискването за снабдяване с допълнителен имобилайзер е в интерес на застрахователя, защото дава допълнителна гаранция, намалявайки вероятността от настъпване на риска „кражба“, а от заключението на СТЕ се установи, че имобилайзерът представлява електронно устройство, което забранява запалването на двигателя, докато не бъде изключено от собственика със специален чип –транспондер/дистанционно; то се включва автоматично 20 секунди, след като се махне ключа на автомобила от положение контакт и радиокартата е извън обхват от около 3-4 метра.

   При наличие на включен имобилайзер, дори и да се проникне противозаконно в автомобила, ще е невъзможно проникналото лице да задейства двигателя на автомобила и да го управлява.  Няма никакво съмнение, че задължението на застрахования да задейства допълнителния имобилайзер е значително с оглед интереса на застрахователя по смисъла на чл.211, т.2 КЗ /отм./, а ако дистанционното за имобилайзера се остави в автомобила, имобилайзерът няма да се включи и няма да се създаде пречка за задействане на двигателя при проникване в автомобила.                                                                               

 

   Спорният по делото въпрос е от фактическа страна и се изразява в това дали дистанцинното /транспондер/ за имобилайзера е било оставено в автомобила. От страна на ответника, който носи доказателствената тежест за установяване на факти, които са основание на повдигнатото от него отбранителното възражение по чл.211, т.2 КЗ /отм./, се представиха доказателства за факта, че преди противозаконното отнемане в автомобила  е било оставено дистанционното за допълнително монтирания имобилайзер. Представено е обяснение на И.Г.-Х., управител на лизингополучателя, на който застрахованият е отдал на лизинг автомобила, в което се сочи, че дистанционното на имобилайзера е било оставено в автомобила под пепелника. След като е било оставено в автомобила дистанционното за имобилайзера, това защитно средство не би могло да се активира и да създаде пречка за запалване на двигателя. В този смисъл съдът приема, че поведението на лицето, на което застрахованият е отдал на лизинг автомобила, представлява неизпълнение на съществено за застрахователя задължение, което води до увеличаване на риска и до създаване на предпоставка за противозаконното му отнемане. Не е изпълнено основното задължение на застрахования да пази и ползва автомобила с грижата на добър стопанин и да вземе мерки за предпазване на застрахованото МПС от вреди и да отстранява източниците на опасност /решение № 184 от 24.02.2016 г. по т.д. № 3092/2014 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС/.

 

    В писмо от 01.07.2016 г. / лист 37/ застрахователят признава, че на 19.12.2016 г. лизингополучателят е предал на застрахователя един бр.дистанционно за допълнително монтирания имобилайзер, но това не изключва съществуването на друго дистанционно, което по обясненията на Г.-Х.а е било оставено в автомобила преди настъпване на събитието. След като на 19.12.2016 г. е било предадено на застрахователя едно дистанционно за допълнително монтирания имобилайзер, а според обясненията на управителя на лизингополучателя едно дистанционно вече е било оставено в автомобила преди кражбата, следва  да се приеме, че застрахованият е разполагал с две дистанционни – оставеното в автомобила преди кражбата и върнатото на застрахователя на 19.12.2016 г. Съдът не кредитира за достоверни показанията на св.Х., който е съпруг на управителя на ищеца и е заинтересован от изхода на делото – чл.172 ГПК.

    Важно е обаче да се отбележи, че според показанията на свидетеля дистанционното е било намерено в чантата на неговата съпруга на 11.02.2016 г. – в деня на уведомяване на застрахователя, но след като съпругата му вече се е върнала от срещата със застрахователя. Остава неясно защо още същия ден на 11.02.2016 г. не е било предадено на застрахователя това „намерено“ в чантата дистанционно и не е било обяснено в ново заявление за станалата „грешка“, а „намереното“ дистанционно е било върнато на застрахователя едва на 18.02.2016 г.

    Освен това застрахован по процесния застахователен договор е лизингодателят „С-Б.“ ЕООД, но няма данни за това след настъпване на събитието именно застрахованият да е уведомил застрахования и да е подал заявление, в което да опише обстоятелствата относно броя на получени дистанционни за допълнително монтирания имобилайзер, респ. причините за непредаването им на застрахователя.

    Важно е да се отбележи, че основната теза на ищеца е, че той като лизингополучател е имал едно дистанционно, но не се отрича, че допълнително монтираният имобилайзер е разполагал с два транспондера, което се твърди в писмения отговор.

 

    На следващо място – ищецът извежда правата си срещу ответника въз основа на твърдение, че е сключил на 01.11.2017 г. договор за цесия, по който е придобил вземането за застрахователно обезщетение. Съдът не споделя довода, че ищецът има качеството на цесионер, защото представеният по делото договор от 01.11.2017 г. за „прехвърляне на права за претендиране на застрахователно обезщетение“ не представлява договор за цесия по чл.99 ЗЗД.

    По дефиниция договорът за цесия е договор, при който кредиторът прехвърля в полза на едно трето за облигационно правоотношение лице /цесионер/  своето вземане срещу длъжника, а целеният от страните резултат /“каузата“/ е вземането да премине от имуществото на цедента в имуществото на цесионера, който да придобие качеството на нов кредитор.  От съдържанието на процесния договор обаче се установява, че волята на страните по него не е била вземането за застрахователно обезщетение да премине от имуществото на застрахования „С-Б.“ ЕООД в имуществото на ищеца.

     В договора е посочено, че цедентът прехвърля правото си за претендиране на застрахователно обезщетение, в което се включва правото 1А. цесионерът да получи застрахователно обезщетение, което е „длъжен незабавно след получаването му да преведе по сметка на лизингодателя“ /цедента/; 1В. правото да събере вземането, като всички събрани суми цесионерът „следва незабавно след получаването им да бъдат преведени по сметка на лизингополучателя“ /цедента/.

    Волята на страните по договора сочи, че не е сключен договор за цесия, при който крайната цел е едно вземане да се прехвърли от кредитора цедент и да се придобие от цесионера като нов кредитор. В случая е сключен договор за поръчка по чл.280 ЗЗД, защото на ищеца не е прехвърлено вземане за застрахователно обезщетение, а му е възложено да събере за сметка на застрахования „С-Б.“ ЕООД парични суми, които „цесионерът“ изрично се е задължил след получаването им да преведе на „С-Б.“ ЕООД.

     Изрично предвиденото задължение на ищеца след получаването на суми от застрахователя да преведе на „С-Б.“ ЕООД точно тези получени като застрахователно обезщетение суми представлява задължение да се даде „отчет“ по чл.284 ЗЗД – „довереникът е длъжен да даде на доверителя сметка и да му предаде  всичко, което е получил в изпълнение на поръчката“. След като ищецът е длъжен незабавно да преведе на „С-Б.“ ЕООД получените от застрахователя суми, волята на страните не е била ищецът да придобие вземането за застрахователно обезщетение, а е била ищецът да действа за сметка на „С-Б.“ ЕООД, който очевидно няма намерение да прехвърли вземането за застрахователно обезщетение, защото това вземане като целен с договора краен резултат трябва да се получи от „С-Б.“ ЕООД, а не от ищеца.

    След като по волята на страните по договора от 01.11.2017 г. е получените от „цесионера“ суми незабавно да се преведат на „цедента“, няма никакво съмнение, че в отношенията между тях „цедентът“ „С-Б.“ ЕООД продължава да е носител и кредитор на вземането за застрахователно обезщетение, тъй като целта на договора е като краен резултат „цедентът“ да получи изпълнение на вземането, но чрез действия на „цесионера“, който ще му ги преведе веднага след получаването им.

      Крайният резултат при договора за цесия е цесионерът да придобие вземането, за да получи изпълнение от длъжника, но в случая целеният краен резултат с процесния договор е застрахователното обезщетение да се получи от „цедента“, но чрез съдействие на цесионера, защото след получаване на суми от застрахователя той е длъжен незабавно да ги преведе на „цедента“. Волята на страните е не вземането за застрахователно обезщетение да се прехвърли на ищеца, а да се овласти ищецът с правото да извърши действия  по събиране на суми, които обаче е длъжен да отчете на „цедента“ и да му ги преведе незабавно след получаването.

 

     Предявеният от ищеца в качеството на цесионер иск по чл.208 ал.1 КЗ /отм./ е неоснователен, а поради акцесорността на иска чл.86 ЗЗД и този иск подлежи на отхвърляне.

      С оглед на изложеното съдът намира, че предявените искове следва да се отхвърлят.

      Мотивиран съдът

РЕШИ:

 

      ОТХВЪРЛЯ предявените от „Н.Т.“ ЕООД срещу З. „Б.В.И.Г.“ искове с правно основание чл.99 ал.1 ЗЗД, вр. с чл.208 ал.1 КЗ /отм./ и чл.86 ЗЗД за сумата от 56 318 лв.  – застрахователно обезщетение за кражба на  л.а.“Тойота Рав 4“ с рег.********с номер на шаси JTMDBREV30D045172, придобито по сключен между „Н.Т.“ ЕООД и „С-Б.“ ЕООД договор от 01.11.2017 г. за прехвърляне на права за претендиране на застрахователно обезщетение по застрахователен договор, и за сумата от 16 097,57 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 13.04.2016 г. – 05.02.2019 г.

     ОСЪЖДА „Н.Т.“ ЕООД, ЕИК ********, с.Хералково, ж.к.“Махала Бобен“, ул.“********, да заплати на З. „Б.В.И.Г.“***, пл.“********, съдебни разноски от 950 лв.

 

       Решението може да се обжалва пред САС в двуседмичен срок от връчването.

 

                                                                                                         ПРЕДСЕДАТЕЛ: