№ 137
гр. Варна, 20.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Диана В. Джамбазова
Членове:Маринела Г. Дончева
Росица Сл. Станчева
при участието на секретаря Юлия П. Калчева
като разгледа докладваното от Росица Сл. Станчева Въззивно гражданско
дело № 20223000500344 по описа за 2022 година
за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на М. Б. Т., чрез процесуален
представител адв. В. В. против решение № 70/12.05.2022г. на ОС – Разград,
постановено по гр.д. № 65/2022г., с което въззивникът е осъден да заплати на
Гаранционен фонд, на основание чл.288, ал.12 вр. чл.288, ал.1, т.2б КЗ /отм./,
сумата от 50 000 лева по предявен частичен иск от общо 446 508 лева,
представляваща регрес по вече изплатено от Гаранционния фонд обезщетение
по щета № 210352/03.11.2016г. и присъдено с решение № 6370/15.10.2018г. на
СГС по гр.д. № 1123/2017г., влязло в сила на 27.07.2019г. и решение №
1368/01.06.2019г. на САС по в.гр.д. № 204/2019г., ведно със законната лихва
върху сумата от 5 000 лева, считано от 09.11.2021г. до окончателното й
изплащане, както и законната лихва върху сумата от 45 000 лева, считано от
23.02.2022 г. до окончателното й изплащане.
В жалбата са наведени оплаквания за недопустимост, неправилност и
1
необоснованост на обжалваното решение, като постановено в противоречие с
материалния и процесуалния закон. Твърди се, че неправилно съдът не е
уважил направеното възражение за погасяване на исковата претенция по
давност, като не е съобразил, че считано от датата на деликта 5-годишния
давностен срок е изтекъл, в отклонение от диспозитивното начало е присъдил
законна лихва върху увеличения размер на иска /45 000 лева/ доколкото
искане в тази насока не е било направено. Твърди, че съдът неправилно е
приел, че след изменението искът е предявен като частичен. Изложени са
доводи по съществото на спора, които въззивникът счита, че неправилно не са
обсъдени от съда твърденията му, че не са били налице основания за
изплащане на обезщетения от страна на Гаранционния фонд, че не е налице
фактическият състав на чл.45 ЗЗД, за съпричиняване на вредоносния резултат
и за определени обезщетения, които не съответстват на изискването за
справедливост по чл.52 ЗЗД.
Отправеното до настоящата инстанция искане е за отмяна на съдебния
акт и отхвърляне на предявения иск, ведно с присъждане на разноски за двете
инстанции.
С писмено становище въззивникът поддържа въззивната жалба и моли
да бъде уважена съобразно изложените в нея доводи.
В срока по чл.263 ГПК е постъпил отговор от насрещната страна –
Гаранционен фонд, в който се излага становище за неоснователност на
жалбата.
Обжалваното решение е валидно и допустимо.
ОС – Разград се е произнесъл по предявени от Гаранционен фонд
против въззивника М. Б. Т. искове с правно основание чл.288, ал.12 вр. чл.
288, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ /отм./, съответно чл.558 ал.7 от действащия КЗ и чл.
86 ЗЗД.
Изложените в исковата молба фактически твърдения са, че по заявена
щета и постановени съдебни решения са заплатени обезщетения за
неимуществени вреди на Н.М.К. и А.А.К. като наследници на А.А.К. и от
Х.А.Х. и З.И.Х., наследници на И.З.Х., починали при ПТП с л.а. марка
„Фолксваген“, модел „Голф“, с рег. № Р 8610 РК, настъпило на 26.07.2014г.,
по вина на въззивника Т., установена с присъда № 6/04.02.2015г. по НОХД №
351/2014г. по описа на ОС – Разград, изменена с решение № 84/14.05.2015г.
2
по ВНОХД № 54/2015г. по описа на ВАпС – последното потвърдено с
решение № 356/01.10.2015г. по н.д. № 954/2015г. на ВКС. Към датата на ПТП
не е бил сключен договор за задължителна застраховка „гражданска
отговорност“. Въз основа на решение на управителния съвет на Гаранционен
фонд по образувана щета № 210352/03.11.2016г., на 05.12.2016г. Фондът е
заплатил на Н.М.К., А.А.К., Х.А.Х. и З.И.Х. обезщетение в общ размер
260 000 лв. /или по 65 000 лв. на всеки един/, при отчитане на 50%
съпричиняване на вредоносния резултат от страна на наследодателите на
молителите. Поради несъгласие с така определения размер и въз основа на
влезли в сила решения по гр.д. № 1123/2017г. по описа на СГС и в.гр.д. №
204/2019г. по описа на САС Гаранционният фонд е бил осъден да им заплати
допълнително обезщетение в размер на по 39 000 лв., ведно със законната
лихва от 27.01.2017г. Твърди се, че така определените допълнителни суми са
изплатени както следва - на 31.12.2018г. по банкова сметка на всеки един от
наследниците са преведени по 37 302 лв., от които 31 200 лв. главница и 6 102
лв. законна лихва, а дължимият им остатък от 37 300 лева /9 325 лв. за всеки
един/ е изплатен на същата дата на адв.Н.Д. въз основа на нотариално
заверена молба от тях. Или общата сума, която се твърди, че е изплатена като
обезщетение е в размер на 446 508 лева. С регресна покана до ответника е
било отправено искане да възстанови изплатеното от Гаранционен фонд, но
до момента на предявяване на исковата молба задължението не било
погасено.
С оглед на тези твърдения е предявен иск, заявен като частичен,
първоначално за сумата от 5 000 лева, а след допуснато изменение по реда на
чл.214, ал.1 ГПК увеличена на 50 000 лева, при общ размер на вземането от
446 500 лева, ведно с лихва за забава, считано от датата на депозиране на
исковата молба.
С депозирания в срока по чл.131 ГПК отговор искът е оспорен с
възражения за неговата недопустимост и неоснователност. Твърди се, че към
момента на предявяване на исковата молба вземането по чл.45 ЗЗД е погасено
по давност, тъй като е изтекъл 5-годишния давностен срок, считано от датата
на деликта. Оспорват се предпоставките за заплащане на обезщетения от
страна на Гаранционния фонд с доводи, че пострадалите са знаели/могли да
знаят, че пътуват в автомобил без сключена застраховка „гражданска
отговорност“ и по аргумент от разпоредбата на чл.557, ал.3, т.3 КЗ /нов/.
3
Наведени са възражения относно предпоставките от фактическия състав на
чл.45 ЗЗД, размера на обезщетението като несъответно на принципа за
справедливост по см. на чл.52 ЗЗД, за съпричиняване на вредоносния резултат
от страна на пострадалите, както и че въззивникът не е бил надлежно
конституиран и уведомяван да участва като трето лице-помагач в
производството по гр.д. № 1123/2017г. по описа на СГС.
Въведените с въззивната жалба оплаквания за произнасяне plus petitum
в частта относно присъдената законна лихва върху главницата над сумата от
5 000 лева и относими към допустимостта на съдебния акт са неоснователни.
Изрично в исковата молба е направено искане за присъждане и на законната
лихва върху претендираната главница, считано от датата на предявяване на
иска. Направеното изменение относно главницата не означава, че за
увеличения размер не се претендира такава, респ. непосочването изрично на
това обстоятелство в молбата по чл.214 ГПК не дерогира заявеното с
първоначалната искова молба искане по чл.86 ЗЗД.
По съществото на спора, с оглед наведените във въззивната жалба
оплаквания, становищата на страните, въз основа на доказателствата и
приложимия закон, въззивният съд приема за установено от фактическа
и правна страна следното:
Между страните не е спорна установената от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, а именно, че с присъда № 6/04.02.2015г. на ОС –
Разград, изменена с присъда № 6/04.02.2015г. по НОХД № 351/2014г. на ОС –
Разград въззивникът М. Б. Т. е признат за виновен за това, че на 26.07.2014г. в
землището на гр.Разград, по път III – 204 /гр. Разград – с. Гецово/, при
управление на л.а. „Фолксваген“ с рег. № Р 8610 РК, без да има необходимата
правоспособност, в пияно състояние – със съдържание на алкохол в кръвта
2.44 на хиляда, установено по надлежен ред, нарушил правилата на движение,
визирани в подробно описани разпоредби на ЗДвП и по непредпазливост
причинил смъртта на повече от едно лице – на 22-годишния И.З.Х. и на 18-
годишния А.А.К. от с. Езерче, Област Разград, за което е осъден с наказание
лишаване от свобода; че към датата на ПТП за процесния лек автомобил не е
имало сключена задължителна застраховка "Гражданска отговорност",
поради което наследниците на пострадалите лица са предявили претенции
пред Гаранционния фонд за заплащане на застрахователно обезщетение за
4
претърпени от тях неимуществени вреди, заведени като щета №
210352/03.11.2016г.; че по същата е взето решение за определяне на
обезщетение в размер на 130 000 лева на всеки един от молителите,
редуцирано с 50 %, поради съпричиняване на вредоносния резултат от страна
на наследодателите им и въз основа на което решение с преводни нареждания
от 05.12.2016г. определената сума в общ размер на 260 000 лева /по 65 000 лв.
за всеки молител/ е преведена по банковите им сметки.
Не е спорно и това, че по предявени от наследниците Н.М.К., А.А.К.,
Х.А.Х. и З.И.Х. искове по чл.288 ал.1, т.2, б."а" КЗ /отм./, с влязло в сила на
27.07.2019г. решение № 6370/15.10.2018г., постановено по гр.д. №
1123/2017г. на СГС, при отчитане на вече извършените доброволни
плащания, Гаранционният фонд е бил осъден да заплати на ищците
допълнително обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди от
по 39 000 лева на всеки един, ведно със законната лихва, считано от
27.01.2017г. Посоченото решение е постановено при участието на настоящия
въззивник М. Т. в качеството му на трето лице-помагач на страната на
ответника Гаранционен фонд.
С преводни нареждания от 31.12.2018г. присъдените с решението суми
в общ размер на 156 000 лева са изплатени, по молба на ищците, както следва:
по 37 302 лв. на Н.М.К., А.А.К., Х.А.Х. и З.И.Х. и 37 300 лв. преведени на
адв. Н.Д..
С регресна покана, изх. № ГФ-РП-291/14.04.2021г. до въззивника е
отправено искане същият да заплати на Гаранционния фонд сумата от 446
540.20 лева, съставляваща сбор от заплатените обезщетения на наследниците
на пострадалите лица по предявената от тях щета, присъдени суми по
съдебните решения и направени разноски. Същата е връчена на адресата на
23.04.2021г., видно от приложеното по първоинстанционното дело известие
за доставяне № ИД PS 1000 03MLEY 4.
При така установеното от фактическа страна съдът намира, че са налице
предпоставките по чл.288, ал.12 вр. чл.288 ал.1 т.2 б."а" КЗ /отм./ за
възникване правото на Гаранционния фонд да встъпи в правата на увредените
лица - виновно причинено от въззивника ПТП, липса на валидна застраховка
"Гражданска отговорност" към датата на това ПТП и извършено от
въззиваемата страна плащане на застрахователно обезщетение на
5
пострадалите в резултат на същото произшествие.
Цитираната норма на чл.288, ал.12 КЗ /отм./, независимо от
идентичното съдържание на действащата разпоредба на чл.558, ал.7 КЗ, е
приложимата материалноправна разпоредба към процесните отношения,
предвид датата на ПТП, към който момент е възникнало правото на
обезщетение на пострадалите, в т.ч. и претенцията им към Гаранционния
фонд и произтичащото от нейното реализиране регресно право.
Вината, причинените вреди и размера на следващите се обезщетения са
определени с влязлите в сила присъда № 6/04.02.2015г. на ОС – Разград и от
влязлото в сила решение по предявените от Н.М.К., А.А.К., Х.А.Х. и З.И.Х.
срещу Гаранционния фонд искове с правно основание чл.288, ал.1 т.2, б."а"
КЗ /отм./. Последното е постановено при участието на настоящия въззивник в
качеството му на трето лице-помагач на страната на Гаранционния фонд,
поради което на основание чл.223, ал.2 ГПК разрешеното по тях има
задължителна сила за него, независимо дали същият реално е взел участие в
делото. По тази причина и не могат да бъдат обсъждани наведените с
отговора по чл.131 ГПК възражения за основания за изключване
отговорността на Гаранционния фонд спрямо пострадалите /знание за липса
на сключена задължителна застраховка/, относно предпоставките по чл.45
ЗЗД, съпричиняването и размера на следващите се обезщетения.
Възраженията за допуснати процесуални нарушения вр. конституирането и
уведомяването на въззивника като трето лице-помагач в производството по
гр.д. № 1123/2017г. на СГС също не следва да бъдат обсъждани, тъй като
дори и да са основателни не могат да дерогират обвързващата го сила на
решението. Защитата за това е следвало да бъде реализирана по реда на
инстанционния контрол или по реда на чл.303 ГПК.
С оглед гореизложеното, съдът намира, че с извършването на
плащанията в полза на наследниците на пострадалите при ПТП лица за
Гаранционния фонд е възникнало правото му да иска възстановяване на
платените суми от виновния водач - въззивника. Претендираната в настоящия
процес сума от 50 000 лева изцяло се покрива от размера на заплатените суми
/извънсъдебно и въз основа на постановеното съдебно решение/.
Направеното от въззивника възражение за погасяване на вземането,
предмет на настоящия иск по давност е неоснователно.
6
Съгласно задължителните постановки на т.14 от ППВС № 7/77г.,
приложими и към настоящия казус, както и непротиворечиво даденото
разрешение в съдебната практика регресните суброгационни искове на
застрахователя и Гаранционния фонд се погасяват с изтичане на общата
петгодишна погасителна давност по чл.110 ЗЗД, която започва да тече от
момента, в който застрахователят, съотв. Гаранционният фонд изплати
обезщетенията на правоимащите лица. Това следва от обстоятелството, че
основанието за регресните искове на застрахователя и Гаранционния фонд
възниква от фактически състав, който включва изплащане на сумата на
правоимащото лице по силата на застраховката, расп. законоустановеното
задължение на Фонда и даденото им от закона право на регрес, поради което
началният момент на погасителната давност по чл.110 ЗЗД е датата на
плащане на дължимото обезщетение на правоимащия. За този иск тече
погасителна давност, различна от тази за задължението по чл.45 и 49 ЗЗД.
В настоящия случай, размерът на дължимите от Гаранционния фонд
обезщетения е окончателно определен с постановеното съдебно решение по
предявения срещу него иск от правоимащите лица. Поради това и следва се
приеме, че регресното право е възникнало от момента на пълното изплащане
на обезщетенията – 31.12.2018г. От тази дата до предявяването на иска –
09.11.2021г., съответно до датата на неговото изменение – 23.02.2022г. 5-
годишния давностен срок не е изтекъл.
Извод за неоснователност на възражението за изтекла давност следва и в
хипотеза, ако се приеме, че за доброволно изплатените на 05.12.2016г.
260 000 лева давността е започнала да тече от тази дата, а за останалата част
от изплатените суми - от 31.12.2018г. Към датата на предявяване на иска 5-
годишният срок не е изтекъл спрямо по-ранната дата. Същият не е изтекъл и
за увеличения размер от 45 000 лева, съгласно допуснатото изменение от
23.02.2022г., доколкото допълнително претендираната сума изцяло се
покрива от размера на изплатените суми на 31.12.2018г. и по отношение на
които към 23.02.2022г. 5-годишният давностен срок също не е изтекъл.
Ето защо предявеният частичен иск за заплащане на сумата от 50 000
лева е изцяло основателен.
На основание чл.86 ЗЗД и съобразно направеното искане въззивникът
дължи законна лихва върху главницата от 5 000 лева, считано от датата на
7
завеждане на исковата молба – 09.11.2021г. до окончателното й изплащане, а
върху останалата част от главницата /върху сумата от 45 000 лева/ началният
момент на дължимата законна лихва е от датата на изменението на иска -
23.02.2022г.
Поради съвпадането на изводите на настоящата инстанция с тези на
първостепенния съд обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
Разноски от страна на Гаранционния фонд за въззивното производство
не са претендирани.
Водим от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 70/12.05.2022г., постановено по гр.д.№
65/2022г. на Окръжен съд – Разград.
Решението може да се обжалва при условията на чл.280 ГПК, с
касационна жалба пред Върховния касационен съд, в 1-месечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8