РЕШЕНИЕ
№
гр.
София, 21.01.2022 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, IV-Б
въззивен състав в публично съдебно заседание,
проведено на втори декември през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТАНИМИРА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
РАЙНА МАРТИНОВА
Мл.съдия
ТЕОДОРА КАРАБАШЕВА
при
участието на секретаря М. Димитрова, като разгледа докладваното от мл.съдия
Карабашева в.гр.д. № 2722 по описа
за 2021 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и следв. ГПК.
Образувано
е срещу Решение № 2026466/27.11.2020 г., постановено по гр.д. № 69274/2019 г.
по описа на СРС, ГО, 56-ти състав, с което на основание чл. 128, т. 2 КТ вр.
чл. 242 КТ ответникът „Е.“ ЕООД с ЕИК: ********е осъдено да заплати на ищеца Г.А.Б.
с ЕГН: ********** сума в размер от 4 979.88 лв., представляваща нетно
трудово възнаграждение за периода от м.07.2019 г. до м.08.2019 г., ведно със
законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба в съда –
29.11.2019 г. до окончателното ѝ изплащане.
В
срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба от ответника „Е.“ ЕООД с
доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния и
процесуалния закон. Излага се, че по делото не е установено, че през процесния
период между страните е съществувало трудово правоотношение, по което ищецът е
престирал труд съобразно уговореното, както и че размерът на дължимото трудово
възнаграждение възлиза именно на претендираната сума.
В законоустановения срок по чл. 263,
ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца по делото – Г.А.Б..
Софийски
градски съд, след като прецени доводите на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с
искова молба с вх. № 2031488/29.11.2019 г., подадена от Г.А.Б. с ЕГН: **********
срещу „Е.“ ЕООД с ЕИК: ********, с която ищецът предявява осъдителен иск с
правно основание чл. 128, т. 2 вр. чл. 242 КТ за сумата от 4 979.88 лв.,
представляваща неизплатено трудово възнаграждение за периода м.07.2019 г. и за
м.08.2019 г. Твърди се, че ищецът работил по безсрочно трудово правоотношение с
ответното дружество и заемал длъжността „техник – електрически системи“, като
последния постъпил на работа на 04.01.2019 г. На 28.08.2019 г. трудовото
правоотношение било прекратено и до настоящият момент работодателят не е
изплатил дължимите месечни трудови възнаграждение за м. юли и м. август. На
основание чл. 389 ГПК ищецът е поискал да бъде допуснете обезпечителна мярка „запор на банкови сметки“ на ответното
дружество до размера от 4 979.88 лв.
С определение от 02.12.2019 г.,
постановено по гр.д. № 69247/2019 г. по описа на СРС, ГО, 56-ти състав, е допуснато
обезпечение по предявения от ищеца иск с правно основание чл. 128, т. 2 вр. чл.
242 КТ чрез налагане на обезпечителна мярка „запор върху вземанията“ на
ответника до общия размер на обезпеченото вземане от 4 979.88 лв.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК
не е подаден писмен отговор от ответната страна „Е.“ ЕООД.
Съгласно изготвения доклад по чл. 140 ГПК от първоинстанционния съд и на основание чл. 153 ГПК като ненуждаещи се от
доказване от доказване по делото са отделени следните обстоятелства – наличието
на трудово правоотношение между страните през процесния период, отработването
на претендираното от ищеца трудово възнаграждение, както и че нетният размер на
трудовото възнаграждение за претендирания период от м.07.2019 г. до м.08.2019
г. възлиза в общ размер от 4 979.88 лв.
Като писмено доказателство по делото е
приет трудов договор № 5/27.12.2018 г., сключен между страните, съгласно който
ищецът е заемал длъжността „техник – електрически системи“ по безсрочно трудово
правоотношение със срок за изпитване 6 месеца, с основно месечно трудово
възнаграждение в размер на 3 000.00 лв., което се изплаща ежемесечно със
срок до последния работен ден на месеца, следващ месеца, за който се отнася, с
положени подписи и на двете страни.
Приети са по делото длъжностна
характеристика на длъжността „техник – електрически системи“ от 27.12.2018 г.,
носеща подписите и на двете процесни страни, както и служебна бележка от
5/04.01.2019 г., съгласно която на Г.Б. е проведен начален инструктаж относно
безопасността, хигиената на труда и противопожарната охрана.
По делото е представена и справка от
Национална агенция за приходите с изх. № 22388183596728/27.12.2018 г. за
приетите и отхвърлени уведомление по чл. 62, ал. 5 от КТ за сключени след
01.01.2003 г. договори между работодателя „Е.“ ЕООД и Г.А.Б..
Приложен е и неоспорен от страните фиш
за работна заплата към месец октомври 2019 г. от платформа за данъци и
счетоводство към НАП – www.kik-info.com по отношение на лицето Г.Б., от
който се установява, че чистата сума за месец за получаване от ищеца е в размер
на 2 489.94 лв.
С
оглед на така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Жалбата, с която е сезиран настоящият
съд, е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, а
разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивния съд се произнася служебно по
валидността на решението а по допустимостта му – в обжалваната част. По
останалите въпроси въззивния съд е ограничен от посоченото в жалбата.
Атакуваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо и следва да бъде потвърдено по
следните съображения:
Предявен
е осъдителен иск за осъждане на ответното дружество да заплати на ищеца на
основание чл. 128, т. 2 КТ във вр. чл. 242 КТ сумата от 4 979.88 лв. –
представляваща общ размер на неизплатено нетно трудово възнаграждение за месец
юли 2019 г. и месец август 2019 г., ведно със законна лихва от подаване на
исковата молба до окончателно изплащане на вземането (29.11.2019 г.).
Във
въззивната жалба се твърди, че не са доказани наличието на валидно трудово
правоотношение между страните, изпълнение на задълженията от страна на ищеца,
както и размерът на дължимото възнаграждение за периода от м.07.2019 до
м.08.2019 г.
Не
е спорно между страните, а се установява и от събраните писмени доказателства,
че между ищеца Г.Б. и "Е." ЕООД е съществувало валидно трудово
правоотношение, възникнало по силата на сключен през 2018 г. безсрочен трудов
договор, което било прекратено, считано от 28.08.2019 г.
По
делото не е спорно и че през исковия период от м. януари 2019 г. до м. август
2019 г. /8 месеца/ ищецът Б. е изпълнявал произтичащото от трудовия договор
задължение да престира работната си сила.
С
Решение № 2026466 от 27.11.2020 г., постановено по гр. д. № 69247/ 2019 г. на
СРС, "Е." ЕООД е осъдено да заплати на ищеца Б. сумата от
4 979.88 лв., представляваща дължимо трудово възнаграждение за м. 07. 2019
г. и за м. 08. 2019 г., ведно с законната лихва, считано от датата на завеждане
на исковата молба в съда – 29.11.2019 г. до окончателното ѝ изплащане. В
мотивите на цитираното решение е посочено, че като ненуждаещи се от доказване
от доказване по делото са отделени следните обстоятелства – наличието на
трудово правоотношение между страните през процесния период, отработването на
претендираното от ищеца трудово възнаграждение, както и че нетният размер на
трудовото възнаграждение за претендирания период от м.07.2019 г. до м.08.2019
г. възлиза в общ размер от 4 979.88 лв., като тази именно сума е присъдена
с посоченото решение. Сумата е начислена като трудово възнаграждение на ищеца,
което не му е заплатено от ответника, като няма данни и доказателства за
налично законно основание за удържането ѝ от последния, а и ответникът
нито твърди, нито доказва плащане на претендираната сума, поради което и същата
се дължи на ищеца, ведно с претендираната лихва за забава.
Уважаването
на иска с правно основание чл. 128, т. 2 КТ е обусловено от кумулативното
установяване на следните предпоставки: наличие на валидно трудово
правоотношение между страните през процесния период, договорено възнаграждение
в претендирания размер и неизпълнение от страна на работодателя на задължението
му за заплащане на дължимото трудово възнаграждение. Доказването на
изпълнението на задължението по чл. 128, т. 2 КТ на работодателя е било в
тежест на работодателя, като в тази
насока не са представени и приети никакви доказателства. Съгласно разпоредбата
на чл. 270, ал. 3 КТ изпълнението на произтичащото от писмения трудов договор
парично задължение за изплащане на дължимото трудово възнаграждение се
удостоверява с подписа на работника или посочено от него лице във ведомостта, в
разписка, както и в документ за банков превод по влог на работника, в които
случаи не възникват съмнения за основанието, на което работникът или посоченото
от него лице е получило плащането. Липсват каквито и да било данни и
доказателства за изплащане на трудовото възнаграждение на ищеца. Предвид
обстоятелството, че работодателят не е доказал установяване на спорните
обстоятелства, настоящата инстанция намира, че изводът на първоинстанционния
съд за дължимост на вземането от 4 979.88лв., представляващо сбора от
дължимите нетни трудови възнаграждения за периода от м. юли до м. август 2019 г., ведно със законната
лихва, считано от подаването на исковата молба до окончателното ѝ
изплащане, е правилен, поради което решението в тази част следва да бъде
потвърдено.
При
това положение искът на Г.А.Б. срещу „Е.“ ЕООД с правно основание чл. 128, т. 2 КТ е основателен и доказан, респективно и правилно е уважен от Софийски районен
съд и поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции по съществото на
спора обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
По отговорността за разноски пред
СГС:
С
оглед изхода на спора на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 3 ГПК право на
разноски има въззиваемата страна Г.Б., но тъй като последният не е претендирал
такива, то и разноски с настоящото решение не следва да му бъдат присъдени.
С
оглед размера на претенцията, настоящото решение е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване.
Така
мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 2026466/27.11.2020 г., постановено по гр.д. № 69274/2019 г. по описа на СРС,
ГО, 56-ти състав, в обжалваната му част.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.