Решение по дело №2310/2022 на Софийски градски съд

Номер на акта: 1446
Дата: 21 март 2023 г. (в сила от 21 март 2023 г.)
Съдия: Анелия Стефанова Янева
Дело: 20221100502310
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 8 март 2022 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 1446
гр. София, 21.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на втори февруари през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Рени Коджабашева
Членове:Анелия Ст. Янева

Яна Борисова
при участието на секретаря Снежана П. Тодорова
като разгледа докладваното от Анелия Ст. Янева Въззивно гражданско дело
№ 20221100502310 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 06.12.2021 г. на ищеца „М..С.“ ООД /към момента
ЕООД/ срещу решение № 20198742/15.10.2021 г. по гражданско дело № 22255/2021 г. на
Софийския районен съд, 76 състав, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя
срещу „Х.Д.“ ЕООД иск с правно основание чл. 124, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 вр.
чл. 258 вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД за установяване на задължение за сумата 3 674,49 лева, цена за
доставена храна за периода от 07.04.2020 г. до 21.06.2020 г., като на основание чл. 78, ал. 3
ГПК жалбоподателят е осъден да заплати на ответника сумата 550 лева, сторени деловодни
разноски.
Жалбоподателят поддържа, че необосновано първоинстанционният съд е приел, че е
налице погасяване на задълженията, неприемайки за доказана уговорката за отлагане на
плащането, вкл. и като поради нарушение на съдопроизводствените правила не е допуснал
поискания от ищеца свидетел за установяването на този факт. Счита, че е изпълнил точно
задълженията си, поради което му се следва уговорената цена, като ответникът не доказва
погасяването . Моли въззивния съд да отмени решението на първоинстанционния като
неправилно и да постанови друго, с което да уважи предявения иск. Претендира разноски.
Въззиваемата страна и ответник по иска – „Х.Д.“ ЕООД, оспорва жалбата при
твърдения, че обжалваният съдебен акт е правилен и законосъобразен. Моли въззивния съд
да я остави без уважение и да потвърди решението на първоинстанционния. Претендира
разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 ГПК и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на обжалвания
съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи:
Въззивната жалба е подадена в рамките на законоустановения срок за обжалване по чл.
259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което същата е процесуално допустима.
1
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, по правилното приложение на
императивния материален закон, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като съдът не се е
произнесъл в нарушение на императивни правни норми.
Същото е и правилно като краен резултат, поради което и на основание чл. 272 ГПК
въззивният съд препраща към мотивите на СРС в частта им относно установената
фактическа обстановка. По отношение на правната страна следва да се добави следното:
Предявеният иск е за установяване на задължение за заплащане на дължимото
възнаграждение по договор за изработка. В тежест на ищеца е да докаже че между страните
е сключен договор за изработка, по който ответникът е възложил, а ищецът е извършил е
описаните в представената от него фактура дейности, ответникът е приел работата и в
негова тежест е възникнало задължение в размер на посочената във фактурите сума.
В тежест на ответника е да докаже, че е възразил срещу недостатъците на изработеното
при предаване на работата, а ако твърди те да са скрити – незабавно след установяването им,
а при доказване на горните факти - да докаже положителния факт на погасяване на дълга.
Страните не спорят, а и от представените по делото доказателства се установява, че
между тях съществувало облигационно отношение по договор за изработка, по силата на
който в периода от 07.04.2020 г. до 21.06.2020 г. ответникът възлагал на ищеца да приготвя
и доставя храна, а ответникът се е задължил да му заплати възнаграждение.
Съгласно разпоредбата на чл. 264, ал. 1 ЗЗД поръчващият е длъжен да приеме
извършената съгласно договора работа, т.е приемането е не само право, но и задължение на
възложителя. Приемането на работата обхваща както едно фактическо действие, така и
правно действие - одобрение на изработеното, т.е признание, че то действително
съответства на възложеното с договора. Приемане на извършената работа е налице както
когато възложителят е направил изрично изявление, че счита изработеното за съобразено с
договора, така и когато това одобрение е изразено с конклудентни действия. В случая
работата е приета от възложителя без възражения, което се установява от факта на
осчетоводяване на фактурите.
Предвид изложеното съдът приема, че ищецът е провел пълно доказване на наличието
на договор, по който е престирал точно – изпълнил е възложената работа съгласно
уговореното, последната е приета от възложителя и за него е възникнало задължението да
заплати в цялост уговореното възнаграждение.
Основният спорен между страните въпрос е дали процесното задължение за заплащане
на възнаграждение е погасено, по който въззивният съд намира следното:
Не се спори между страните, а и от заключението на ССчЕ, писмените доказателства,
както и от справка в публичния ТР при АВ се установява, че към момента на сключване на
процесния договор – март 2020 г., съдружници в „М..С.“ ООД са М.В.К. - управител, и
майка му М.Г.К.; че последната е била настанена в хоспис, стопанисван от дружеството
ответник „Х.Д.“ ЕООД, по силата на сключен договор с посочените две физически лица; че
М.В.К. е възложител по този договор, като за периода 18.12.2019 г. – 25.3.2020 г. е имал
непогасени задължения към дружеството ответник в размер на 5012,21 лева; че тези
задължения не са погасени и към момента на приключване на устните състезания пред
настоящата инстанция.
Съгласно чл. 25, ал. 2 от Наредба № Н-18 от 13.12.2006 г. за регистриране и отчитане
чрез фискални устройства на продажбите в търговските обекти, изискванията към
софтуерите за управлението им и изисквания към лицата, които извършват продажби чрез
електронен магазин (Загл. изм. - ДВ, бр. 80 от 2018 г.) при разносна търговия фискалната
касова бележка се издава от лицето по чл. 3 и се предава на разносвача, който от своя
страна я предоставя на купувача при плащането, освен когато плащането по продажбата
се регистрира и отчита чрез фискално устройство на мястото на предаване на стоката или
услугата. От заключението на ССчЕ, неоспорено от страните в срока по чл. 200, ал. 3 ГПК,
се установява, че при проверката в счетоводството на ответника всяка от процесните
фактури на обща стойност 3674,19 лева е била придружена от фискален бон, издаден от
ищеца. От това следва, че ищецът е издавал фискални бонове към всяка от процесните
2
фактури, както и че е предал на ответника тези фискални бонове. Във всички фактури е
посочено, че плащането се извършва в брой. Следователно с конклудентни действия е
признал извънсъдебно факта на извършено плащане на задълженията, като не е необходимо
да е извършено от длъжника, за да има погасителен ефект.
Горният извод /че задълженията са платени/ се подкрепя и от показанията на свидетеля
И.Е. Д., според които между М.В.К. – лично и в качеството му на управител на „М..С.“
ООД, от една страна, и ответното дружество, от друга, е уговорено, че задължението на
физическото лице М.В.К. към „Х.Д.“ ЕООД ще бъде погасено като „М..С.“ ООД сключи
договор с „Х.Д.“ ЕООД и насрещните задължения /възнаграждението за доставка на храна и
възнаграждението за полаганата за майката на К. грижа/ се погасят до размера на по-
малкото. Съдът кредитира показанията на този свидетел, доколкото те се подкрепят от
разменената кореспонденция /това съглашение е споменато в нотариалната покана,
изпратена до ищеца, което изявление няма нарочен за процеса характер и съдът го цени
наред с останалите доказателства/, от показанията на свидетеля П., според които плащането
било „отложено“ /т.е. ще се плаща в по-късен момент/, и от установените обстоятелства, че
управителят на дружеството ищец е имал неплатени задължения към ответника за
настаняването на майка си в хоспис. Наличието на непогасени задължения на К. към
хосписа и уговорката за „отлагане“ на плащането несъмнено водят на извод за вярност на
твърденията на ответника – за наличие на допълнителното съглашение, за което
свидетелства Д.. Това е и най-логичната от житейска и правна гледна точка фактическа
обстановка – да се погаси задължението към хосписа посредством осъществяваната от
физическото лице-длъжник търговска дейност.
Ето защо въззивният съд намира от правна страна, че „М..С.“ ООД е встъпило в дълга
на управителя си М.В.К., възникнал по договора с „Х.Д.“ ЕООД /101 ЗЗД/, като
задълженията на М.В.К. към ответника са погасявани чрез прихващане /103 ЗЗД/ със
задълженията на „Х.Д.“ ЕООД към „М..С.“ ООД, доколкото това дружество е встъпило в
дълга на управителя си. Това обяснява и защо ищецът е предал касовите бонове на
ответника и те се намират в държане на последния.
При съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, обстоятелствата по
делото и защитните позиции на страните, въззивният съд намира за доказано, че процесните
задължения за заплащане на възнаграждения са изцяло погасени. Към момента на
приключване на устните състезания пред настоящата инстанция в полза на ищеца не
съществува вземането, чието установяване е предмет на делото. Искът е изцяло
неоснователен.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния, жалбата следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а
обжалваното с нея решение на Софийски районен съд - потвърдено като правилно.
По разноските:
При този изход на делото на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на въззиваемата страна следва
да бъдат присъдени своевременно поисканите разноски за производството пред въззивната
инстанция в размер на 1800 лева за адвокатско възнаграждение.
Настоящото решение не подлежи на касационно обжалване предвид ограничението по
чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20198742/15.10.2021 г. по гражданско дело №
22255/2021 г. на Софийския районен съд, 76 състав.
ОСЪЖДА „М..С.“ ЕООД, ЕИК ******* да заплати на „Х.Д.” ЕООД , ЕИК *******
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 700,00 лева, представляваща разноски пред
въззивната инстанция.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
3
Членове:
1._______________________
2._______________________
4