№ 403
гр. Бургас, 27.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети март през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Росен Д. Парашкевов
Членове:Йорданка Г. Майска
РАДОСТИНА П. ПЕТКОВА
при участието на секретаря Жанета Д. Граматикова
като разгледа докладваното от РАДОСТИНА П. ПЕТКОВА Въззивно
гражданско дело № 20222100500161 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано пред настоящата съдебна инстанция по повод въззивната жалба на ищеца
„ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД, ЕИК: ********* с променено в хода на въззивното
производство наименование „ЙЕТТЕЛ БЪЛГАРИЯ“, със седалище и адрес на управление:
гр. София, район Младост, ж.к. „Младост“ № 4, Бизнес Парк София, сграда 6, действащ чрез
упълномощения си процесуален представител адв. Васил Ничев, против решение № 1402
от 18.11.2021 г., постановено по гр. дело № 1603/2021 г. по описа на РС- Бургас, В
ЧАСТТА, с която са отхвърлени исковете за приемане за установено по отношение на
ответницата СТ. СТР. СТ., ЕГН: **********, с адрес: гр. Б., ж.к. „М.Р.“, бл.**, вх. *, ет. *, ап.
*, че същата му дължи на основание чл. 422 от ГПК вр. с чл. 79 чл. 92 и чл. 86 от ЗЗД
сумата от 77.46 лв. –неустойка за неизпълнение, дължима по договор за мобилни услуги с
предпочетен номер +359899****** и допълнително споразумение към него от 05.09.2018 г.,
сумата от 44.28 лв., неустойка за неизпълнение, дължима по договор за мобилни услуги с
предпочетен номер +************ от 05.09.2018 г., и сумата от 195.01 лв., представляваша
разликата между цената на полученото устройство TABLET PRESTIGIO без абонамент и
заплатената преференциална цена по договор за мобилни услуги с предпочетен номер
+************ от 05.09.2018 г., ведно със законната лихва върху горепосочените суми,
считано от 08.09.2020 г. до пълното им изплащане, за които вземания ищцовото дружество
се е снабдило със заповед №2366 от 09.09.2020г. за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 от ГПК, издадена по ч. гр. дело № 5387/2020 г. по описа на БРС.
1
В жалбата се изразява недоволство от обжалваното решението, като се излагат
съображения за неговата неправилност. Досежно отхвърлените искове за неустойки
въззивникът счита за погрешни изводите на районния съд във връзка с тълкуване на
клаузите на договорите, касаещи основанието за начисляването им. Сочи, че мотивите на
съда, с които е отхвърлил исковете за неустойка по съображения, че не е доказано
развалянето на договора, са в противоречие със съдържанието договорните клаузи на раздел
III, чл. 3, б. „а“ от допълнителното споразумение към договора за мобилни услуги с
предпочетен номер +************ и т. 11, б. „а“ от договора за мобилни услуги с
предпочетен номер+359899******, които предвиждат, че неустойка се дължи от
потребителя, в случай на прекратяване на договора по негова вина или при нарушение на
задълженията на потребителя по него, без необходимост в последния случай договорът
непременно да е развален от мобилния оператор. Твърди се, че тези аргументи са изложени
от ищеца в становището му по изготвения в първоинстанционното производство доклад на
съда, като в подкрепа на доводите си, изложени в жалбата въззивникът цитира съдебна
практика. На следващо място се сочи, че в обжалваното решение съдът не е съобразил, че
съгласно договорите максималния срок на неустойката е предвидено, че не може да
надвишава трикратния размер на стандартните месечни абонаментни такси, като така
уговорени неустоечните клаузи не са неравноправни по смисъла на ЗЗП. Заявява, че
ответницата следва да отговаря за заплащане на претендираните неустойки, тъй като по
делото е безспорно установено, че тя не е изпълнила задълженията си по договора и
допълнителното споразумение за мобилни услуги, с което е допуснала виновното им
неизпълнение. По отношение на претенцията за вземането си, явяващо се разлика между
цената на предоставеното на ответницата мобилно устройство без абонамент и
преференциалната цена, на която е получено, въззивникът счита също за неправилен
направения в решението извод на съда, с който е отхвърлил иска, а именно, че не е доказан
факта на разваляне на договора за мобилни услуги. Излага съображения, че този извод е в
противоречие с договорните клаузи и по специално на чл. 11, б. „б“ от договора за мобилни
услуги с предпочетен номер +************ от 05.09.2018 г., като сочи, че досежно този иск
следва да се има предвид и обстоятелството, че в т. 7 от същия договор е посочена
стандартната цена на мобилното устройство без абонамент, както и преференциалната
такава, на която потребителят го получава с оглед избрания от него абонаментен план и
направената за това отстъпка, за която потребителят е бил насяно при сключване на
договора. Навежда доводи, че претендираната разлика цели да обезщети оператора за това,
че е направил значителна отстъпка от пазарната цена на устройството, въпреки която
потребителят не е действал добросъвестно при изпълнението на договора, в т.ч. и не е
върнал предоставеното му устройство. Сочи, че заявената за дължима сума е предявена след
съобразяване с периода, пред който ответницата е изпълнявала задълженията си по
договора. По подробно изложените в жалбата си съображения въззивното дружество моли
за отмяна на решението в обжалваната отхвърлителна част и постановяване на ново, с което
отхвърлените от районният съд искови претенции бъдат уважени изцяло. Претендира
присъждане на разноските в заповедното, първоинстанционното и във въззивното
2
производство. В съдебно заседание въззивникът не изпраща представител. Депозира
писмено становище, с искане за отмяна на решението на първоинстанционния съд в
обжалваните му части.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК въззиваемата –ответница не е депозирала писмен
отговор, не е взела становище по въззивната жалба и не е направила доказателствени
искания. В съдебно заседание, въззиваемата се явява лично и оспорва въззивната жалба.
Бургаският окръжен съд, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и
гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, по вътрешно убеждение, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Първоинстанционното производство е образувано по предявени от “Теленор
България” ЕАД, със сегашно наименование „ЙЕТТЕЛ БЪЛГАРИЯ“ искове за приемане за
установено, че ответницата му дължи сумата общо в размер на 319.68 лева, представляваща
общ сбор на дължимите суми по сключени между страните договори за мобилни услуги, от
които: сумата от 77.46лв. –неустойка за неизпълнение, дължима по договор за мобилни
услуги с предпочетен номер +359899****** и допълнително споразумение към него от
05.09.2018 г., сумата от 44.28 лв., неустойка за неизпълнение, дължима по договор за
мобилни услуги с предпочетен номер +************ от 05.09.2018 г., сумата от 2.93 лв. –
неплатена абонаментна такса по договор за мобилни услуги с предпочетен номер
+************ от 05.09.2018г., дължима за периода от 15.10.2018г. до 14.11.2018г. и сумата
от 195.01 лв., представляваша разликата между цената на полученото устройство TABLET
PRESTIGIO без абонамент и заплатената преференциална цена по договор за мобилни
услуги с предпочетен номер +************ от 05.09.2018 г., ведно със законната лихва
върху горепосочените суми, считано от 08.09.2020 г. до пълното им изплащане, за които
вземания ищцовото дружество се е снабдило със заповед №2366 от 09.09.2020г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по ч. гр. дело № 5387/2020
г. по описа на БРС.
В исковата молба се твърди, че ответницата не е изпълнила задълженията си по
сключените с ищеца допълнителни споразумения по договорите, посочени по-горе, поради
което претендира освен остатъка от неплатената абонаментна такса и уговорените във всеки
от договорите неустойки за неизпълнение, както и разликата между цената на
предоставеното й мобилно устройство и заплатената за него по-ниска преференциална цена.
Изрично ищецът е посочил, че договорите не са прекратени предсрочно от него, респ. не са
развалени поради неизпълнението им от ответницата, като сочи, че съгласно договорните
клаузи претендираните неустойки се дължат освен при разваляне на договора и при всеки
вид неизпълнение.
Районният съд е квалифицирал предявените обективно съединени искове с правно
основание чл. 422 от ГПК вр. с чл. 79, чл. 92 и чл. 86 от ЗЗД.
С обжалваното решение, районният съд е уважил изцяло само предявения иск за
дължимост на претендираната абонаментна такса, в която част решението не се обжалва и е
влязло в законна сила. В останалата част след тълкуване на договорните клаузи и с оглед
3
данните по делото, съдът е отхвърлил останалите три иска, приемайки, че липсват както
твърдения, така и доказателства договорите да са развалени от ищеца предсрочно поради
неизпълнението им от ответницата.
При извършена на основание чл. 269 от ГПК служебна проверка на обжалваното
решение въззивният съд не установи съществуването на основания за нищожност или
недопустимост на същото, поради което намира, че то е валидно и допустимо. По
съществото на спора, с оглед изложените в жалбата оплаквания съдът намира следното:
Съгласно чл.92, ал.1, изр.1 от ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на
задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да
се доказват.
В случая ищецът се позовава на неустоечните клаузи в процесните допълнителни
споразумения към договорите за мобилни услуги, сключени на 05.09.2018г. В тях е
уговорено, че в случай на прекратяване на договора преди изтичане на първоначалния
уговорен срок от 24 месеца, по вина или инициатива на потребителя или при нарушение на
задълженията му по договора или други документи, свързани с него, в т.ч. и приложимите
ОУ, последният дължи за всяка СИМ карта, по отношение на която е налице
прекратяване – а/. неустойка в размер на всички стандартни месечни абонаменти за
периода от прекратяване до изтичане на уговорения срок, като максималния размер не може
да надвишава трикратния размер на стандарните месечни абонаменти такси; б/.в случаите, в
които е предоставено устройство за ползване на услуги съгласно посоченото в договора или
друг документ, чийто срок не е изтекъл, потребителят дължи и такава част от разликата
между стандартната цена на устройството и заплатената от него при предоставянето му.
Ищецът твърди, че е налице неизпълнение на задълженията на ответницата за
заплащане за отчетния период от 15.10-14.11.2018г. на абонаменти такси и използвани
услуги с краен падеж на 30.11.2018г., възлизащи на обща стойност 46.99 лв., от която сумата
от 32.11 лв. е дължима за номер +359899****** и сумата от 14.88 лв. е дължима за номер
+************, от които ответницата е заплатила частично 44.06 лв. и е останал неплатен
остатък от 2.93 лв. Поради неизпълнение на задълженията на ответницата по
допълнителните споразумения към договора, без те да са прекратени предсрочно от него,
ищецът претендира заплащане на уговорените в тях неустойки в горепосочените размери,
както връщане на разликата между заплатената от нея цена на предоставеното й мобилно
устройство и стандартната му цена, която претенция също следва да бъде квалифицирана
като претенция за неустойка, поради санкционния й характер, уговорен като обезщетение на
ищеца за договорно неизпълнение.
След преценка на събраните по делото доказателства и съобразно изложените в
исковата молба твърдения, въззивният съд, намира, че фактическата обстановка по делото е
правилно установена от районния съд, който след изследване на релевантните за спора
обстоятелства, в т.ч. и след тълкуване на договорните неустоечни клаузи е достигнал до
правилни изводи за неоснователност на претенциите за неустойка, предмет на въззивно
обжалване, които напълно се споделят от настоящата инстанция. Във въззивното
4
производство не са ангажирани допустими доказателства, които да променят приетата и
изяснена от първата инстанция фактическа обстановка, поради което настоящият съд я
възприема изцяло и препраща към нея на основание чл. 272 ГПК, като не е необходимо да
се преповтарят отново всички събрани пред районния съд доказателства.
На първо място, въззивният съд намира за правилно и при съобразяване критериите
на нормата на чл. 20 от ЗЗД извършеното от районния съд тълкуване на волята на страните в
договорните неустоечни клаузи. От тяхното съдържание е видно, че неустойката е дължима
при неизпълнение на задълженията на договор, но само при развалянето му. В тази връзка
настоящата инстанция счита за неправилни доводите на въззивника, че вземането за
неустойка се дължи освен при разваляне на договора и при всеки вид неизпълнение. Този
изследва следва именно от съдържанието на текста самата договорна клауза, в който е
използван съюзът „или“, което смислово означава, че нарушението на договорни
задължения е самостоятелно основание за възникване на вземането за неустойка, но същата
се дължи „за всяка СИМ карта, по отношение, на която е налице прекратяване“.
Това означава, че независимо, че е налице използваният съюз „или“, следва да се
приеме, че изричната воля на страните е била да уговорят неустойка, която се дължи при
прекратяване на договора /разваляне/, какъвто единствен смисъл може да бъде извлечен от
текста на договора.
От горното се следва, че правилно и в съответствие с договорните клаузи и
изричното признание на страните, че договорната връзка помежду им не е прекратена, са
направените от първоинстанционния съд решаващи изводи, че тъй като по делото нито се
твърди, нито е установено едностранно прекратяване /разваляне/ на договора по време на
действието му от ищеца поради виновно неизпълнение на ответницата, в правната сфера на
ищеца не е възникнало претендираното вземане за неустойка и по трите искови претенции.
Правилни са и правните изводи на съда, че макар да е възможно с исковата молба да се
претендират последиците при развален договор и едностранното волеизявление, чрез което
договорът да бъде развален, да бъде инкорпорирано в исковата молба, в настоящия случай
такова разваляне не може да бъде постигнато, тъй като към момента на подаване на исковата
молба, договорите са били с изтекли срокове, т.е. същите са били прекратени на друго
основание. От изложеното следва, че вземанията за претендираните неустойки не са
възникнали и правилно установителните искове за дължимостта им са отхвърлени от
районния съд като неоснователни. В допълнение следва да се отбележи, че с оглед размера
на неизпълнената част от договорите, приета за дължима в общ размер на 2.93 лв., в случая
е налице основание за приложение на чл. 87, ал. 3 от ЗЗД, която норма не допуска разваляне
на договор, ако неизпълнената част от него е незначителна с оглед интереса на кредитора.
Поради съвпадение на крайните изводи на настоящата инстанция с тези на районния
съд в атакуваната част на първоинстанционно решение, въззивната жалба се явява
неоснователна, а решението в обжалваните му части следва да бъде потвърдено като
правилно и законосъобразно.
Поради неоснователност на въззивната жалба, разноски в полза на ищеца не следва
5
да се присъждат. Разноски не са дължими и в полза на ответницата въпреки изхода на
спора, поради липсва на направено от нея искане в този смисъл, както и на доказателства за
направени такива по делото.
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1402 от 18.11.2021 г., постановено по гр. дело №
1603/2021 г. по описа на РС- Бургас, в обжалваните му части.
Решението не подлежи обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6