№ 6327
гр. София, 07.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Рени Коджабашева
Членове:Мария Г. Шейтанова
Воденичарова
Цветина Костадинова
при участието на секретаря Капка Н. Лозева
като разгледа докладваното от Рени Коджабашева Въззивно гражданско дело
№ 20221100509424 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С Решение от 16.06.2022 г., постановено по гр.д.№ 47724/ 2021 г. на Софийски
районен съд, ГО, 120 състав, по предявен от ЗК “Л..И” АД- гр. София установителен
иск по чл.422 ГПК вр. чл.410, ал.1 КЗ вр. чл.49 вр. чл.45 ЗЗД е признато за установено,
че АГЕНЦИЯ „П.И.-С.“- гр. София /ЕИК *******/ дължи на ЗК „Л..И“ АД- гр. София
/ЕИК *******/ сумата 178.20 лв., представляваща регресно вземане по изплатено
застрахователно обезщетение, ведно със законната лихва от 30.06.2021 г. до изплащане
на вземането, за която сума е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 ГПК от 07.07.2021 г. по ч.гр.д.№ 38070/ 2021 г. на СРС, 120 състав. На
основание чл.78, ал.1 вр. чл.78, ал.8 ГПК ответникът Агенция „И.И.“ /АПИ/ е осъден да
заплати на ищеца ЗК „Л..И“ АД сумата 75 лв.- разноски за заповедното производство,
и сумата 610 лв.- разноски за исковото производство, в т.ч. определено от съда
юрисконсултско възнаграждение.
Постъпила е въззивна жалба от АГЕНЦИЯ „И.И.”- гр. София /ответник по
делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на
постановеното от СРС решение, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде
постановено решение за отхвърляне на иска, с присъждане на разноски по делото.
Въззиваемата страна ЗК “Л..И” АД- гр. София /ищец по делото/ оспорва жалбата
1
и моли постановеното от СРС решение като правилно да бъде потвърдено, като
претендира разноски за въззивното производство.
Предявен е установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.410, ал.1 КЗ.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1
ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Настоящата въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за
правилно, като споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи
окончателен извод за уважаване на предявения от ЗК „Л..И” АД установителен иск по
чл.422 ГПК вр. чл.410, ал.1 КЗ като основателен и доказан- чл.272 ГПК.
За уважаване на иска по чл.410, ал.1 КЗ вр. чл.49 ЗЗД и респ. за ангажиране
гаранционно- обезпечителната отговорност на ответника Агенция “И.И.” ищецът
следва да докаже по безспорен начин съществуването на валидно застрахователно
правоотношение с увреденото лице и заплащането на застрахователно обезщетение на
същото /настъпване на суброгацията по чл.410 КЗ/, както и наличие на визираните в
чл.49 ЗЗД предпоставки по отношение на ответника: противоправно поведение на лица
/изпълнители на работа/ при или по повод изпълнението на възложена от ответника
работа /без да се установява конкретното лице- изпълнител/, настъпили вреди и
причинна връзка между противоправното поведение /изразяващо се в случая в
бездействие/ и вредите. Съгласно разпоредбата на чл.45, ал.2 ЗЗД доказване на виновно
поведение не е необходимо.
При възникнал спор между страните, всяка от тях следва да докаже твърдените
от нея факти и обстоятелства, от които извлича изгодни за себе си правни последици.
В случая в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на исковата молба от страна на
ответника АПИ не е подаден /подаденото в заповедното производство възражение по
чл.414 ГПК е бланкетно/, поради което и възраженията му срещу основателността на
иска се считат за преклудирани на основание чл.133 ГПК и не могат да бъдат
релевирани за първи път както впоследствие- в първоинстанционното производство,
така и в подадена срещу първоинстанционното решение въззивна жалба, съответно не
подлежат на разглеждане по същество от въззивния съд. Според даденото в
Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. дело № 4/ 2012 г. на ВКС, ОСГТК-
2
т.4, тълкувателно разрешение по силата на концентрационното начало в процеса
страната не може да поправи пред въззивната инстанция пропуските, които поради
собствената си небрежност е допуснала в първоинстанционното производство. Да се
допусне противното, би означавало да се обезсмисли заложената в процесуалния закон
идея за дисциплиниране и ускоряване на исковото производство чрез концентриране в
началната фаза на процеса на действията по определяне на исканията и възраженията
на страните и по установяване на релевантните за спора факти. Поради това и
заявените с въззивната жалба възражения срещу основателността на иска като
преклудирани не подлежат на разглеждане по същество и не могат да обосноват
търсения от Агенция „И.И.“ с обжалването правен резултат.
Независимо от това, следва да се отбележи, че по делото са представени
доказателства за обосноваване на спорното материално право, респ. за настъпване на
процесното ПТП, вследствие попадането на застрахования при ищеца автомобил в
необезопасена и необозначена дупка на път от републиканската пътна мрежа. Според
представения като доказателство по делото протокол за ПТП, съставен по заявление на
увреденото лице, след посещение на място, вредите по автомобила са причинени при
попадането му в необезопасена и необозначена дупка на пътното платно на
републикански път /чл.3, ал.2 ЗП/- Автомагистрала „Тракия“- връзка с Околовръстен
път на гр. София. Протоколът за ПТП не е своевременно оспорен от ответника /писмен
отговор на исковата молба в срока по чл.131 ГПК от същия не е подаден/, поради което
и отразените в обстоятелствената му част /включая схемата на ПТП/ констатации за
наличие на необезопасена и несигнализирана дупка на пътното платно следва да бъдат
взети предвид при формиране изводите на съда по съществото на спора. Дори да се
касае за „непълен, неточен или противоречив“ протокол за ПТП, какъвто не е
представеният по делото документ, това би могло да рефлектира върху
доказателствената му стойност, но не може да обоснове изключването му от
доказателствения материал по делото /арг. чл.194 ГПК/. Материалната доказателствена
сила на протокола- съобразно чл.179, ал.1 ГПК, обхваща лично възприетите от
длъжностното лице факти, каквито в случая са отразени в обстоятелствената му част.
Протоколът е съставен от длъжностно лице- служител на МВР, в кръга на службата му,
след посещение на място в деня на инцидента- 17.01.2017 г. /протоколът е съставен в
15.10 ч. на 20.01.2017 г./, което обстоятелство е посочено в съдържащото се в
образуваната при застрахователя- ищец преписка по щета уведомление за настъпило
застрахователно събитие от 20.01.2017 г., в което е изрично посочено, че се касае за
“ПТП с протокол от КАТ“. Актосъставителят следователно лично е установил фактите
на база извършен оглед и професионална преценка на ситуацията, а не се е доверил
само на твърденията на водача. От текстовото съдържание на протокола, подписан от
актосъставителя и от водача на увредения автомобил /разпитан като свидетел по
делото/, също следва извод, че актосъставителят е посетил мястото на ПТП, тъй като е
3
отразил лично възприетите от него- като служител на МВР, факти, свързани с
проверката на СУМПС на водача /посочени са данни за лицето и провереният
документ/, проверката за употреба на алкохол от водача /обозначена отрицателно с
„не“/, както и видимите щети по автомобила /описани като „предна лява гума и предна
лява джанта“/. Макар длъжностното лице да не е присъствало при самото настъпване
на ПТП, което в случая е практически невъзможно, то е възприело лично фактическата
обстановка- такава, каквато е била непосредствено след настъпване на ПТП, поради
което и относно посочените по- горе релевантни факти, описани в протокола,
последният представлява официален удостоверителен документ по смисъла на чл.179,
ал.1 ГПК. При посочения в този протокол и в свидетелските показания на св. Т.
Тодоров /водач на увредения автомобил/ механизъм на ПТП, неопроверган от
ответника с допустими по ГПК доказателствени средства, и въз основа на приетото по
делото като неоспорено от страните експертно заключение на авто- техническата
експертиза доказана се явява, по преценка на съда, и причинната връзка между
процесното ПТП и настъпилите за застрахования при ищеца автомобил вреди.
След като протоколът за ПТП е бил надлежно изготвен, в доказателствената
тежест на ответника е било установяването на различна фактическа обстановка,
като напр. липсата на неравност /дупка/ по пътното платно в участъка, в който е
настъпило процесното произшествие, или изпълнение на задължението му за
поставяне на предупредителни пътни знаци за обозначаването на тази неравност.
Наред с това даденото от вещото лице по авто-техническата експертиза заключение,
установяващо причинна връзка между описаното в протокола ПТП и настъпилите
щети, не е оспорено от ответника.
Налице са и предпоставки за ангажиране отговорността на ответника, който
управлява пътищата, поради неизпълнение на задължението му за ремонт и
поддържане на републикански път- изключителна държавна собственост, задължение,
което се извежда от нормите на чл.3, ал.2, пр.1; чл.8, ал.2 ; чл.19, ал.1, т.1 вр. ал.2, т.1 и
т.3; чл.29; чл.30, ал.1 от Закона за пътищата /ЗП/; & 1, т.13 и т.14 от ДР на ЗП. Според
цитираните законови норми ответникът е длъжен да управлява републиканските
пътища /включая републиканския път, където е станало процесното ПТП/ и да
осъществява дейностите по изграждането, ремонта и поддържането им, като
ирелевантно в случая е дали изпълнява тези нормативно установени задължения чрез
възлагането на определени дейности на трети лица. Тъй като в случая е установено
настъпването на вреди по застрахования при ищеца автомобил от нарушената цялост
на пътното платно, каквато представляват дупките на пътя, е установено и бездействие
от страна на компетентните служби на ответната административна структура /АПИ/ за
ремонт и поддържане на пътя, както и за сигнализиране на препятствия на пътя /чл.167,
ал.1 ЗДвП/, от което са причинени вредите по автомобила. Налице е следователно
противоправно бездействие, което е основание за ангажиране отговорността на
4
ответника- възложител на работата при условията на чл.49 ЗЗД.
Изплатеното от ищеца застрахователно обезщетение, съответно на
претендираното по делото обезщетение от 178.20 лв., покрива действителните вреди,
понесени от застрахованото лице, и предвид настъпилата съобразно чл.410, ал.1 КЗ
суброгация, подлежат на възстановяване в претендирания размер, относно който
доводи във въззивната жалба на АПИ не се съдържат.
Правилно, при този изход на спора, е разпределена и отговорността за разноски
между страните.
При тези съображения, поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции
по съществото на спора обжалваното решение като правилно следва да бъде
потвърдено.
При този изход на въззивното производство съобразно чл.273 вр. чл.78, ал.3 и
ал.8 ГПК въззивникът АПИ дължи да заплати на въззиваемата страна сумата 100 лв.-
разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 16.06.2022 г., постановено по гр. дело № 47724/
2021 г. на Софийски районен съд, ГО, 120 състав.
ОСЪЖДА Агенция „И.И.”- гр. София /ЕИК *******/ да заплати на ЗК “Л..И”
АД- гр. София /ЕИК *******/ сумата 100 лв. /сто лева/- разноски за въззивното
производство, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК.
Решението не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5