Р Е Ш Е Н И Е
№……/…..07.2019г.
гр.Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в открито съдебно заседание, проведено на осемнадесети
юни през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ТОМОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ЧАВДАРОВА
МИЛА КОЛЕВА
при секретар Мая
Петрова,
като разгледа
докладваното от съдията Чавдарова
въззивно търговско
дело № 724 по описа за 2019г.,
за да се произнесе
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
Образувано е по постъпила въззивна
жалба, подадена от АГЕНЦИЯ ЗА
СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.София, бул. „Д-р Петър Дертлиев”№25, офис-сграда Лабиринт, ет.2, офис 4,
действащо чрез ю.к.А.А., срещу решение № 1154/19.03.19г., постановено по
гр.д.№7681/18г. на ВРС, с което е отхвърлен предявен от АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ ЕАД, ЕИК *********, срещу Н.Д.П.,
с адрес: ***, иск за установяване на вземането по заповед за изпълнение
№1769 от 13.03.2018г., издадена по ч.гр.д.№ 3604/18г. на ВРС за сумата от
923,30 лева, представляваща дължима главница, произтичаща от Договор за паричен
заем № 2508820,
сключен на 07.03.2016 г. между „Изи Асет Мениджмънт” АД и Н.Д.П., вземанията по
който са прехвърлени от страна на „Изи Асет Мениджмънт” АД в полза на „Агенция
за събиране на вземания” ООД, правоприемник на който е „Агенция за събиране на
вземания“ АД (понастоящем „Агенция за събиране на вземания” ЕАД) по силата на
Приложение № 1/01.12.2016 г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания (цесия) от дата 16.11.2010г.; сумата
от 69,80лева, представляваща договорна лихва за периода от 30.06.2016г.
до 03.11.2016 г.; сумата от
45,00лева, представляваща дължима такса разходи; сумата от 522,30лева, представляваща неустойка за неизпълнение на
договорно задължение за периода от 30.06.2016г. до 03.11.2016г.; сумата от 171,83 лева, представляваща обезщетение за забава за
периода от 01.07.2016 г. до датата на подаване на заявлението в съда -
12.03.2018г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението в съда – 12.03.2018 г., до окончателното изплащане на
задължението, на осн.чл.422 ГПК.
В жалбата
въззивникът е навел твърденията, че решението е неправилно и необосновано,
постановено в нарушение на материалния и процесуален закон. Счита, че съдът не
е обсъдил в цялост събраните доказателства и не е отчел настъпилия в хода на
процеса факт на уведомяване на длъжника за извършената цесия. Счита, че
ответникът е уведомен за цесията по силата на законово установената фикция на
чл.47 ГПК с връчването на препис от исковата молба и приложенията, както и на
назначения особен представител. Излага доводи, че длъжникът може да възрази за липсата
на уведомяване за цесията само ако едновременно с това твърди, че вече е
изпълнил на стария кредитор, доказателства за каквато престация липсвали по
делото. Моли решението да бъде отменено, като бъдат уважени предявените искове.
В
срока за отговор на депозираната въззивна жалба от възз.страна Н.Д.П., с адрес: ***,
действащо чрез особен представител адв.Т.А., е постъпил отговор, с който
счита жалбата за неоснователна и моли обжалваното решение да бъде потвърдено.
За да се произнесе по спора
Варненски Окръжен съд съобрази следното:
Производството
пред ВРС е образувано по предявен от АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ ЕАД, ЕИК *********, против Н.Д.П. от гр. Варна, иск с правно основание чл.422, ал.1 вр. с
чл.415, ал.1 ГПК за приемане за установено, че Н.Д.П. дължи на АГЕНЦИЯ
ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ ЕАД, следните суми: сумата от 923,30лeва,
представляваща главница по договор за паричен заем с №2508820 от 07.03.2016г., ведно със законната лихва
върху нея, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 12.03.2018г.
до окончателното изплащане; сумата от 69,80лева, представляваща договорна лихва
за периода от 30.06.2016г. до 03.11.2016г.; сумата от 45лв – такса разходи,
сумата от 522,30 лева, представляваща неустойка за неизпълнение на договорно
задължение за периода от 30.06.2016г. до 03.11.2016г.; сумата от 171,83лв,
представляваща обезщетение за забава за периода от 01.07.16г. до 12.03.18г., които вземания са цедирани от ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ АД на АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ ЕАД по силата на Приложение №1/01.12.2016г. към рамков договор
за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010г., за които е
издадена заповед №1769/13.03.2018год. за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№3604/2018год. на ВРС.
В исковата
молба поддържа, че между
„ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ” АД и Н.Д.П. бил
сключен договор за паричен заем №2508820, по силата на който на
кредитополучателя Н.П. е бил предоставен кредит в размер на 1500 лева, срещу
насрещното задължение на последния да върне заетата сума, ведно с надбавка,
покриваща разноските на кредитора и определена печалба, имаща характер на
възнаградителна лихва. Договорено било това задължение да се изпълни чрез
плащане на 17 равни двуседмични погасителни вноски, включващи главница и
догов.лихва, първата от които била с падеж 24.03.2016г., а последната с падеж
03.11.2016г. Излага, че съгласно договора в случай на допусната забава в
плащането на вноска с повече от 30 календарни дни, заемателят дължал заплащане
на заемодателя на такса за разходи за събиране на просрочените вземания, чийто
общ размер не можел да надхвърля сумата от 45 лева. Сочи още, че заемателят се
задължил в тридневен срок от подписването на договора за заем да предостави на
заемодателя обезпечение на задълженията му по договора, а именно две физически
лица – поръчители, всяко от които да отговоря на определени, конкретно посочени
в договора изисквания или банкова гаранция с бенефициер дружеството –
заемодател, издадена след усвояването на паричния заем и отговаряща на
конкретно поставени условия за размер и срок на валидност. Излага, че поради
непредставяне на нито едно от тези обезпечения на заемателя била начислена
неустойка за неизпълнение в размер на 888,93 лева, платима на 17 равни вноски,
всяка една в размер на 52,29 лева, на съответните падежни дати на погасителните
вноски по договора за заем. Сочи, че на ответника е начислена и лихва за забава
в размер на действащата законна лихва за периода от 01.07.16г. до подаване на
заявлението. Твърди се, че длъжникът не изпълнил задълженията си по договора
като с платената от него сума в размер на 1061,80лева били погасени частично
задължение за неустойка в размер на 366,63лв., договорна лихва– 118,47лв и
главница 576,70лева. Сочи, че срокът на договора изтекъл на 03.11.16г., и по
силата и при условията на сключен на 16.11.2010г. рамков договор за прехвърляне
на вземания и Приложение №1 от 01.12.2016г. към него, кредиторът „ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ” АД прехвърлил на „АГЕНЦИЯ
ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ООД вземанията си от длъжника Н.Д.П., като били
спазени условията на чл.99 от ЗЗД. Сочи, че
ищецът се е снабдил със Заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК.
Ответникът Н.Д.П.
от гр.Варна, чрез особен представител адв.Т.А.,
в срока по чл.131 ГПК е депозирал отговор на исковата молба, с който оспорва
иска. Твърди, че ответникът не е уведомен за извършената цесия, а договорът не
бил подписан от лице, имащо предст.власт спрямо дружеството. Излага, че поради
високия си размер клаузите за ГПР и догов.лихва противоречат на закона и
добрите нрави, поради което и договорът бил недействителен. Счита, че
уговарянето на неустойка е в нарушение на чл.33 ЗПК , противоречала на добрите
нрави и закона, поради което била нищожна.
Съдът, след съвкупна преценка на събраните по делото
доказателства и като съобрази
предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора,
приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 2 от ГПК, от надлежно легитимирана
страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно разпоредбата на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. В рамките на тази проверка
настоящият
състав намира предявените искове с правно основание чл. 415 във вр. с чл.422 ГПК за процесуално допустими,
поради което и дължи произнасяне по същество на спора.
С оглед оплакванията във въззивната жалба спорно се явява обстоятелството налице ли е
надлежно уведомяване на длъжника за извършената цесия, съответно надлежно активно материалноправно легитимиран ли е ищецът да претендира процесните вземания от
длъжника.
В настоящия случай за установяване на
легитимацията си като кредитор ищецът – заявител АГЕНЦИЯ
ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ ЕАД, е посочил и представил рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010г., ведно с извлечение от
Приложение 1/01.12.16г. към него , по силата на който продавачът „ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ” АД му е прехвърлил вземания към свои длъжници в определен размер,
произтичащи от договори за потребителски кредит, индивидуализирани в съответното Приложение №1, срещу
определено в договора възнаграждение, сред които и този, сключен с длъжника Н.Д.П..
Представено е още и издадено от цедента потвърждение за прехвърлянето на
вземанията. Впрочем липсва оспорване от страна на ответника на твърдения от
ищеца факт, че вземането е било надлежно прехвърлено по силата на сключения Рамков договор за прехвърляне на
вземания от 16.11.2010г. и Приложение
№1/01.12.2016г. към него.
По делото е приложено и нарочно
пълномощно от „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ” АД на АГЕНЦИЯ ЗА
СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ ЕАД, от което е видно, че е налице изрично изявена
правно валидна воля от цедента за упълномощаването на цесионера от негово име
да предприеме фактически действия по уведомяването на длъжниците за извършеното
прехвърляне на вземанията, за извършването на което действие от пълномощник
липсва законова пречка. От представените по делото доказателства не се
установява факта на надлежно уведомяване
на длъжника за извършената цесия преди предявяването на иска, доколкото видно
от приложеното известие за доставяне, пратката, с която се твърди да е
изпратено уведомлението, е била върната на подателя с отбелязването, че не е
потърсена от получателя.
Доколкото обаче на ответника чрез особения му представител са надлежно връчени преписи от исковата молба и
приложенията към нея (сред които договора за цесия от 16.11.2010г., ведно с
приложение №1/01.12.16г. към него ; пълномощно от цедента на цесионера за
съобщаване на цесията; нарочно писмено уведомление до длъжника от упълномощения
за това цесионер), обосновано може да се приеме, че съобщаването в конкретния
случай на извършеното прехвърляне на вземането на цедирания длъжник е сторено с
връчването на книжата по реда на чл.131 ГПК, с което правата и законните
интереси на длъжника са гарантирани. Съдът съобразява в тази връзка, че книжата
по делото са били изпратени на вписаните в регистрите настоящ и постоянен адрес
на ответника, като на осн. чл.47, ал.5 вр. с ал.1 ГПК предвид редовно извършена
процедура по връчване на книжата по делото, на осн. чл.47, ал.6 ГПК с оглед охрана интересите на ответника на последния се
назначава особен представител. Защитата, която се осъществява от назначения по
делото особен представител в тази хипотеза осигурява защита на страна по
делото, по отношение на която е приложена фикцията на чл.47, ал.5 от ГПК.
Особеният представител може да извършва широк кръг от процесуални
действия, извън тези, за които е необходимо изрично пълномощно съобразно чл.34,
ал.3 от ГПК, и съответно той се явява и надлежен адресат на всички твърдения,
наведени от насрещната страна. Следователно връчването на всички книжа по делото на ответника е
надлежно, ако е направено на особения представител и от този момент се пораждат
свързаните с факта на връчване правни последици / в този смисъл е Решение №
198/18.01.19г. по т.д.№193/18г. на ВКС/.
Предвид гореизложеното съдът намира за неоснователни възраженията на особения представител на ответника,
свързани с липсата на надлежно уведомяване на ответника за извършената цесия.
Следва да се
приеме, че процесната цесия има действие за длъжника и тъй като не се твърди
той да е извършил плащане на прехвърлените суми, то ищецът - цесионер АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ ЕАД се
явява носител на тези вземания. Възражението за липсата на предст.власт на
лицето , подписало от името на дружеството-заемодател договора, съдът намира за
неоснователно, доколкото такова възражение може да бъде направено само от
представлявания, не и от насрещната страна.
По делото е установено, че на
07.03.2016г. между цедента ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ АД и ответника е бил сключен
договор за паричен заем №2508820, по силата на който на заемателя Н.П. е бил
предоставен заем за срок от 34 седмици , срещу насрещното задължение на
заемателя да върне заетата сума на месечни вноски по погасителен план, всяка в
размер на 99,31 лева. Съгласно чл. 11 от ЗПК задължителен
реквизит от всеки договор за потребителски кредит е ГПР и ГЛП. По процесния
договор ГПР е в размер на 40,54%, а ГЛП е в размер на 35 %. Към датата на
сключване на процесния договор са приети разпоредбите на ал. 4 и ал. 5 на чл. 19 от ЗПК, в сила от 23.07.2014 г.,
според които годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения, а клаузите в договори, надвишаващи този размер, се
считат нищожни. Договорения
между страните ГПР от 40,54%, не надхвърля
петкратно размерa на законния такъв за времето на сключване на договора от
10,00%, при определения от БНБ основен лихвен процент /0,00%/ и 10 пункта
надбавка. Ето защо не е налице твърдяната от страна на ответника в тази
връзка недействителност на договора.
Съдът не споделя и възражението на
ответната страна за недействителност на договора в частта относно уговорената
лихва. Принципно
няма пречка страните по договора да уговарят заплащане на
възнаградителна лихва над размера на законната лихва, като максималният размер
на договорната лихва ( било тя възнаградителна или за забава) е ограничен
винаги от чл.9 от ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да определят
съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. За
противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се
третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на
материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр., като
тази преценка се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на
договора. Съдът съобразява, че при рисково небанково кредитиране по занятие
цената на обичайно предлаганата на клиентите услуга следва да покрива по-големи
очаквани загуби от дейността, което естествено налага по-високи лихви. В случая
договорения лихвен процент е 35% годишно, което е около трикратния размер на
законната лихва, приета като долен праг на вредите, които собственикът на
парични средства понася поради невъзможността да извлича доходи при служене с
тях или чрез влагане в банка. При този размер на лихвата, като се отчете и
риска, който се носи при необезпечено кредитиране, съдът намира, че така
уговорената договорна лихва не противоречи на добрите нрави.
С исковата молба ищецът претендира
установяване, наред с главница и лихви, така и на задължение за неустойка за
непредоставяне на обезпечение по договора в размер на 522,30 лева и такса
разходи в размер на 45лв. Настоящият
договор за заем е сключен при действието на Закон за потребителския кредит /
обн.ДВ бр.18/05.03.10г./ и неговите императивни правни норми следва да бъдат
съобразени служебно от съда, предвид и указанията, дадени с ТР №1/09.12.13г. по
т.д.№1/13г. на ВКС. Клаузата
на чл.4 от процесния договор за заем се отнася до поемането на задължение за
осигуряване на поръчителство от трети лица или банкова гаранция, обезпечаващи
плащането на сумата по чл.2, ал.1, т.7 от същия този договор в общ размер на
1688,27лева. Въз основа правилото на чл.20 от ЗЗД се налага извода, че волята
на страните е била да се създаде обезпечение по главното задължение. Или
неустоечната клауза в този случай не се отнася до вредите от неизпълнението на
главното задължение на заемателя. Вредите от неизпълнението в срок на
задължението за връщане на заема е уредено в договора за заем самостоятелно.
Така в чл.8 от договора за заем е предвидено плащане на законна лихва при
забава в погасителните вноски. В ал.2 на чл.4 е договорено, че непредоставянето
на обещаните поръчителство или банкова гаранция е източник на парично
задължение, фиксирано в размер на 888,93 лева, начислено към всяка погас.вноска
в размер на 52,29лв. В този смисъл предварителното калкулиране на тази сума и
приобщаването й към погасителните вноски, които според волята на страните се
отнасят до редовното изпълнение на главното задължение по заемното
правоотношение, води до значително фактическо оскъпяване на ползвания заем, тъй
като по естеството си позволява на заемодателя да получи сигурно завишено
плащане и то в размер съизмерим с размера на кредита, без това оскъпяване да е
надлежно обявено на потребителя в съответствие с изискванията на специалните
норми, ограничаващи свободата на договаряне при потребителско кредитиране
(чл.19 ЗПК). Представянето като неустойка за неизпълнение на действителната
цена за ползване на необезпечен кредит явно цели отклоняване на кредитора от
задължението да посочи това плащане в ГПР като основен критерий, ориентиращ
потребителя в икономическата тежест от сключената сделка.
С оглед на така изложеното и при
съобразяване с разпоредбата на чл.21, ал.1 ЗПК съдът намира клаузата на чл.4 от
договора за нищожна и като такава същата не поражда права и задължения за
страните по процесното правоотношение. Ето защо недължима се явява претенцията
на ищеца за неустойка за непредоставяне на обезпечение по договора в размер на
522,30 лева.
Относно претенцията за заплащане на
сумата от 45лв - такса за разходи за събиране на просрочени вноски, доколкото в
приложения договор липсва уговорка, възлагаща в тежест на заемателя такова
задължение, а други доказателства, които да го установяват не са представени по
делото, то тя също се явява недължима.
Съгласно изложеното от ищеца в
исковата молба, неоспорено от ответника, и заключението на вещото лице,
заемателят е извършил плащане в общ размер на 1061,80лв. за периода 24.03.16г.
- 16.06.16г., с която са погасявани задължения за главница /576,70лв/,
догов.лихва /118,47лв/ и неустойка /366,63лв/. С оглед установената по-горе
недължимост на вземането за неустойка, отчитайки извършените плащания, следва
да се приеме, че с тях са погасени договорната лихва в размер на 42,64лв за
периода от 30.06.16г. до 11.08.16г.вкл. и главница в размер на 323,99лв. /
покриваща погас.вноски с падеж 30.06.16г., 14.07.16г., 28.07.16г. и частично
11.08.16г./, при което към датата на прехвърляне на вземанията /01.12.16г./
заемодателя е имал неудовлетворено вземане за догов.лихва към длъжника в размер
на 27,16лв. и главница – 599,31лв и само за този размер на задължението цесията е могла да произведе прехвърлително
действие.
От своя страна обезщетение за забава върху
просрочената главница се дължи за периода от 12.08.16г. до подаване на
заявлението -12.03.18г. и същото възлиза на сумата от 96,23лв., поради което и
претенцията се явява основателна само в тази й част.
Предвид така изложеното решението на ВРС в частта, в
която са отхвърлени исковете за главница за сумата от 599,31лв, за договорна лихва в размер
на 27,16лв за периода от 12.08.16г. до 03.11.16г.вкл. и за обезщетение за забава в размер на 96,23лв за периода
от 12.08.16г. до 12.03.18г.,
като неправилно следва да се отмени, и съответно да бъдат уважени исковете за
тази част. В останалата му обжалвана част решението като правилно следва да се
потвърди.
С оглед разясненията, дадени в т.12 на
Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК на
ВКС, отговорността за разноските по издаване на заповедта за изпълнение следва
да се разпредели от съда в исковото производство, или с решението си по
установ.иск съдът дължи произнасяне по дължимостта на разноските за заповедното
производство. Предвид установения размер на вземането, съдът намира, че
дължимите в заповедното производство разноски са в размер на 35,32лева – д.т. и
ю.к.възнаграждение.
Съобразно уважената
част от предявеният
иск дължимите на ищеца разноски по съразмерност на уважената част на иска за
първа инстанция са в размер на 426,48лв.
Предвид изхода на
спора и направеното своевременно искане за присъждане на разноски в полза на въззивника следва да бъдат присъдени
направените по делото разноски за въззивната инстанция в размер на 199лв – депозит за особен представител и д.т., на основание чл.78, ал.1 ГПК.
Воден
от горното, съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решение №1154/19.03.2019г. на
Варненски районен съд, 14 състав, постановено по гр.д. №7681/2018г. на ВРС, в частта, в която е отхвърлен
предявеният от АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ ЕАД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление гр.София, бул. „Д-р Петър Дертлиев”№25, офис-сграда
Лабиринт, ет.2, офис 4, срещу Н.Д.П., ЕГН **********, с адрес ***, иск с правно основание чл. 422
във вр. с чл.415, ал.1 ГПК за приемане за установено между страните, че Н.Д.П.
дължи на АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ ЕАД сумата от 599,31лeва,
представляваща дължима главница по договор за паричен заем с №2508820
от 07.03.2016г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата
на подаване на заявлението в съда– 12.03.2018г. до окончателното изплащане;
сумата от 27,16лева, представляваща договорна лихва за периода от 12.08.16г. до
03.11.16г.вкл. и сумата от 96,23лв, представляваща обезщетение
за забава за периода от 12.08.16г.
до 12.03.18г., които вземания са цедирани от ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ АД на АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ ЕАД по силата на Приложение №1/01.12.2016г. към рамков договор
за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010г., за които е
издадена заповед №1769/13.03.2018год. за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№3604/2018год. на ВРС, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
признава за установено в отношенията между АГЕНЦИЯ ЗА
СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.София, бул. „Д-р Петър Дертлиев”№25, офис-сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, и Н.Д.П.,
ЕГН **********, с адрес ***, че Н.Д.П. ДЪЛЖИ на АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ ЕАД, ЕИК *********, както
следва : СУМАТА в размер на 599,31лeва, представляваща дължима главница по
договор за паричен заем с №2508820 от 07.03.2016г., ведно със законната
лихва върху нея, считано от датата на подаване на заявлението в съда–
12.03.2018г. до окончателното изплащане; СУМАТА
в размер на 27,16лева,
представляваща договорна лихва за периода от 12.08.16г. до 03.11.16г.вкл., и СУМАТА в размер на 96,23лв, представляваща обезщетение
за забава за периода от 12.08.16г.
до 12.03.18г., които вземания са цедирани от ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ АД на АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ ЕАД по силата на Приложение №1/01.12.2016г. към рамков договор
за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010г., за които е
издадена заповед №1769/13.03.2018год. за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№3604/2018год. на ВРС, на осн. чл. 422,
ал.1 във вр. с чл.415 от ГПК.
ПОТВЪРЖДАВА решение №1154/19.03.2019г. на
Варненски районен съд, 14 състав, постановено по гр.д. №7681/2018г. на ВРС, в
останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА Н.Д.П., ЕГН **********, с
адрес ***, ДА ЗАПЛАТИ на АГЕНЦИЯ
ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.София, бул. „Д-р Петър Дертлиев”№25, офис-сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, СУМАТА от 35,32лева, представляваща направените в заповедното
производство разноски, за които е издадена заповед
№1769/13.03.2018год. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по
ч.гр.д.№3604/2018год. на ВРС.
ОСЪЖДА Н.Д.П., ЕГН **********, с адрес ***, ДА ЗАПЛАТИ на АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр.София, бул. „Д-р Петър Дертлиев”№25,
офис-сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, СУМАТА от 625,48лева, представляваща
сторени съдебно-деловодни разноски за първоинстанционното и въззивно
производство, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно
обжалване съгл. чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: