№ 23
гр. Ловеч , 21.01.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ЛОВЕЧ, III СЪСТАВ в закрито заседание на двадесет и
първи януари, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:ЕВГЕНИЯ ПАВЛОВА
Членове:ИВАНИЧКА
КОНСТАНТИНОВА
ПЛАМЕН ПЕНОВ
като разгледа докладваното от ЕВГЕНИЯ ПАВЛОВА Въззивно частно
гражданско дело № 20214300500009 по описа за 2021 година
и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл. 413, ал.2 във вр. с чл. 274 и сл. ГПК.
Производството по делото е образувано по постъпила частна жалба от "АЙ ТРЪСТ" ЕООД,
с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. ***********, представлявано от
управителя И. Ш., чрез пълномощника юрисконсулт В.Г. против разпореждане № 260501 от
26.11.2020 г., постановено по ч. гр. д. № 956/2020 г. по описа на Районен съд – Троян в
частта, в която е отхвърлено заявлението му по чл.410 от ГПК за сумите 50,09 лв.
административни разноски, 356,12 лв. възнаграждение по договор за предоставяне на
поръчителство и 100,41 лв. наказателна лихва за забава по договор за предоставяне на
поръчителство.
Счита, че разпореждането в обжалваната част е неправилно, незаконосъобразно и
необосновано. Твърди, че изводът на районния съд, че възнаграждението за предоставяне на
поръчителство е нищожно поради противоречие със закона и добрите нрави, е неправилен.
Излага, че възнаграждението за предоставяне на поръчителство е уговорено в чл.8 от
Договора за предоставяне на поръчителство и представлява възнаграждение по поета от
дружеството и длъжника облигационна връзка във връзка с гарантиране на задълженията на
длъжника пред трето за процеса лице Кредисимо ЕАД. Сочи, че заявителят е изпълнил
задължението си след покана от третото за процеса лице и е погасил всички задължения на
длъжника по договора за кредит с Кредисимо ЕАД. Изтъква, че длъжникът не е бил
задължен да сключва договор а предоставяне на поръчителство при сключването на
договора за кредит и той сам е избрал тази възможност. Сочи, че той е можел да сключи
1
необезпечен кредит или да предостави банкова гаранция, поради което счита, че това е
изцяло избор на длъжника. Заявява, че сключване на договор за поръчителство не е
задължително условие за сключване на договор за кредит и няма санкция-неустойка в по-
голям размер на лихва, ако избере необезпечен кредит. Изтъква, че в предмета на дейност на
дружеството заявител е да извършва финансови услуги не само на Кредисимо, но и на други
физически и юридически лица и възнаграждението се дължи само за последващ период, т.е.
след плащане на услугата и е в пряка зависимост от поведението на длъжника. Счита, че
възнаграждението по договора за поръчителство не заобикаля чл.19 ал.4 от ЗПК и този
разход не е задължителен, както и не е пряко свързан с договора за кредит, като разходът на
длъжника не е предварително известен на Кредисимо ЕАД. С оглед на това изтъква, че не
са налице предвидените в §1 т.1 от ДР ЗПК предпоставки за включване на възнаграждението
на поръчителя в общия разход по кредита.. Счита, че е неправилен извода, че
претендираните административни разноски противоречат на чл.10а ал.2 от ЗПК, тъй като те
намират своето основание в чл.7 раздел 6 от ОУ във вр. с чл.2.6 раздел 8 от ОУ и е
начислено за действително извършените разноски по изпращане на покани и съобщения до
длъжника, за които е съставен протокол, който прилага. Счита, че тази сума не попада в
обхвата на чл.33 ал.1 ЗПК и не е такса за действия свързани с усвояване и управление на
кредита, тъй като във връзка с неизпълнението на договора Кредисимо ИАД е сторило тези
разноски и тази клауза не противоречи на изискванията на чл.10а ал.2 от ЗПК и са разход,
вследствие неизпълнение на задълженията на длъжника като цитира и практика на РС
Видин.
Моли съда да отмени разпореждането на първоинстанционния съд в обжалваната част и за
претендираните суми, като му присъди пълния размер на заплатената държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение, както и разноските в настоящето производство за ДТ.
Частната жалба е подадена в срока по чл.413, ал.2 ГПК от заявител срещу разпореждане, с
което е отхвърлено отчасти заявлението, поради което е процесуално допустима, но
разгледана по същество - неоснователна.
От приложените по делото доказателства се установява, че производството по ч.гр.д. №
956/2020 год. по описа на РС Троян е образувано по повод постъпило заявление по чл.410
ГПК от "АЙ ТРЪСТ" ЕООД за издаване на заповед за изпълнение срещу длъжника Г. П. Б.,
което е подадено първоначално пред СРС, като впоследствие след изготвена справка за
настоящия адрес на длъжника е изпратено по подсъдност на РС-Троян.
ТРС е дал указания на заявителя да отстрани нередовностите в подаденото заявление
досежно индивидуализиране на претендираното вземане.
След отстраняване на нередовностите първоинстанционият съд е издал заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, като е разпоредил длъжникът Г. П. Б.,
ЕГН ********** да заплати на от "АЙ ТРЪСТ" ЕООД сумата от 562,29 лв. – главница,
заедно със законната лихва от 24.08.2020 г. до изплащане на вземането; 79,89 лв. -
2
договорна лихва за периода от 1.06.2018 г. до 31.12.2018 г., 123,28 лв. - наказателна лихва
за периода от 1.07.2018 г. до 3.08.2020 г., както и сумата 25 лв. ДТ и 50.00 лв.
юрисконсултско възнаграждение.
С разпореждане № 260501/26.11.2020 г. постановено по ч.гр.д. № 956/2020 г., ТРС е
отхвърлил заявлението по чл.410 от ГПК в частта относно искането да бъде издадена
заповед за изпълнение за сумата от 50,09 лв. административни разноски и 100,41 лв лв.
възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство.
В мотивите на обжалваното разпореждане са изложени доводи, че в отхвърлената част
заявлението и наведените твърдения досежно претендираните административни разноски и
възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство противоречи на закона-
чл.10а ал.4 и чл.33 от ЗПК и на добрите нрави.
Съдът намира, че във въззивната жалба е допусната техническа грешка, тъй като се твърди,
че има отхвърлителен диспозитив за сумата 356,12 лв. възнаграждение по договор за
предоставяне на поръчителство. Такава сума няма претендирана от заявителя и респективно
няма и отхвърлителен диспозитив по отношение на същата. Отхвърлителен диспозитив има
за сумата от 100,41 лв, която в заявлението е посочена като наказателна лихва за забава, но
фактически това е сумата, представляваща възнаграждение по договора за поръчителство и
по отношение на нея съдът се произнася с настоящето определение.
Настоящата инстанция споделя правните изводи на ТРС. Съгласно разпоредбата на чл. 411,
ал.2, т.2 и т.3 от ГПК, заповедният съд е длъжен служебно да извърши проверка дали
искането не противоречи на закона и добрите нрави, както и дали се основава на
неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност
за това. В случая претенцията на заявителя, наред с главница, договорна лихва и мораторна
лихва, включва и възнаграждение по договор за поръчителство и административни разноски
за извънсъдебно събиране на задължението. След като договорът за потребителски кредит е
сключен при действието на Закона за потребителския кредит, нормите му следва да бъдат
съобразени служебно от съда и по специално императивното правило на чл. 33, ал.1 и 2 от
ЗПК. Районният съд е съобразил тези разпоредби и отхвърлил претендираните от заявителя
суми.
Видно от приложения към заявлението договор за потребителски кредит №1046669/20.03.18
г. сключен между „Кредисимо“ ЕАД и длъжника Г. П. Б., с приетото съдържание на
уговорката в чл.4, заемодателят „Кредисимо“ ЕАД предварително определя, че дружеството
– поръчител следва да бъде одобрено от него и върху нея кредитополучателят не може да
въздейства. За него не съществува възможност да посочи поръчител, различен от одобрения
от страна на заемодателя. Освен това следва да се отбележи и, че след служебно изготвяне
на справка в ТРРЮЛНЦ за актуалното състояние на дружеството – поръчител – „АЙ
ТРЪСТ“ЕООД се установява, че заемодателят и одобреното от него дружество - поръчител
3
са свързани лица, доколкото „Кредисимо“ ЕАД (заемодател) е едноличен собственик на
капитала на „АЙ ТРЪСТ“ЕООД (поръчител). Така формулирана уговорката за
поръчителство установява значително неравновесие в правата между потребителя и
търговеца по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП.
С начисляването на възнаграждението за поръчителство се превишава максималния размер
на годишния процент на разходите по чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничен до петкратния размер на
законната лихва. В случая с Приложение към Договора за потребителски кредит е установен
ГПР в максималния размер от 50 %, който обаче не включва възнаграждението по договора
за поръчителство. Независимо, че произтича от друга сделка (договор за предоставяне на
поръчителство), възнаграждението за поръчителство съставлява разход по кредита по
смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, защото икономическата тежест се понася от
кредитополучателя, който го плаща наред с другите парични задължение по договора за
потребителски кредит – главници, лихви, и пр. и същото съгласно Приложение № 2 към
Договора за предоставяне на поръчителство е платимо разсрочено на вноски, дължими на
падежа на плащане на погасителните вноски по Договора за потребителски кредит, сключен
с „КРЕДИСИМО“ЕАД. Възнаграждението за поръчителство не попада в изключенията по
чл. 19, ал. 3 ЗПК, съставляващи изчерпателно изброяване на разходите, които не се
включват при изчисляване на ГПР, въпреки заплащането им от потребителя. По тези
съображения, макар да не възниква от договора за потребителски кредит, настоящата
инстанция счита, че възнаграждението за поръчителство съставлява част от ГПР. В случая в
Договора за потребителски кредит ГПР е определен на 50.00 %, а уговореното
възнаграждение за поръчителя е в размер на 58,21 лв. на месец за периода на действие на
договора, т.е. налице е превишаване на законовия максимум на ГПР по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Цитираните по-горе разпоредби на ЗЗП и ЗПК са в съответствие с Директива 93/13/ЕИО на
Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските
договори, която има задължителен характер за националните съдилища в ЕС. Според чл.3 от
същата неравноправна е дадена клауза, когато въпреки изискването за добросъвестност, тя
създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и
задълженията, произтичащи от договора.
На последно място допълнителен аргумент за отхвърляне на претенцията на заявителя за
сумата от 100,41 лв., представляваща възнаграждение по договора за поръчителство, съдът
намира в нормата на чл.26, ал.1 от ЗЗД – противоречие с добрите нрави. Добрите нрави са
морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от
тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието със закона. Изводът на съда се
подкрепя от изложеното в т.12 от заявлението, където заявителят е посочил, че поръчителят
е заплатил на кредитора дължимото възнаграждение по договор за предоставяне на
поръчителство, което означава, че то е включено като част от общото задължение на
потребителя, макар и формално до е оформено с два договора и съответни два погасителни
планове и след като възнаграждението е част от задължението по кредита, то е нарушена
разпоредбата на чл.33 от ЗПК. Получава се противоречие на принципа за добросъвестност и
4
се цели създаване предпоставки за начисляване на претендираното възнаграждение, което
води до оскъпяване на кредита.
Поради изложените съображения за недължимост на възнаграждението за поръчителство,
длъжникът не дължи и законната лихва за забава по договор за предоставяне на
поръчителство, но ТРС е уважил тази претенция и на основание чл.271 ал.1 изр.второ от
ГПК въззивния съд не може да влошава положението на жалбоподателя.
Въззивната инстанция намира за неоснователни и изложените в частната жалба възражения
относно отхвърлената претенция за административни разноски за извънсъдебно събиране на
вземането в размер на сумата 50,09 лв, обоснована с разпоредбата на чл.10а от ЗПК.
Доколкото договорът за потребителски кредит е сключен при действието на Закона за
потребителския кредит, нормите му следва да бъдат съобразени служебно от съда. В
нормата на чл.10а, ал.1 от ЗПК е дадена възможност на кредитора по договор за
потребителски кредит да получава такси и комисионни за предоставени на потребителя
допълнителни услуги във връзка с договора. Разходите за извънсъдебно събиране на
задължението като връчването на писма, изпращане на покани за доброволно изпълнение,
използването на специализирани дружества за събиране на вземания и др. не представляват
допълнителни услуги, които кредиторът предоставя на потребителя във връзка с договора, а
са действия, целящи осигуряване на изпълнението, вкл. по принудителен път. Нормата на
чл.10а, ал.2 от ЗПК изрично забранява събирането на такси и комисионни за дейности,
свързани с управлението на кредита. Представеният на въззивната инстанция протокол
№97/5.08.20 г. за извършени услуги по извънсъдебно събиране на просрочени вземания не
променят горния извод на съда, че тези действия нямат характер на услуги.
Ето защо въззивният съд намира, че изложените в частната жалба възражения са
неоснователни. Районен съд Троян е постановил в обжалваната част правилен съдебен акт,
който следва да бъде потвърден.
Водим от горното и на основание чл.252 ГПК, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане №260501/26.11.2020 г. постановено по ч.гр.д.№956/20 г.
по описа на Районен съд – Троян в частта, в която е отхвърлено подаденото заявление от
5
"АЙ ТРЪСТ" ЕООД, с ЕИК ******* по чл.410 от ГПК срещу Г. П. Б., ЕГН ********** за
претендираното възнаграждение по договор за поръчителство в размер на 100,41 лв. и 50,09
лв. и претендирани административни разноски.
Определението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6