Р Е Ш Е Н И Е № 260635
12.05.2021г., град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД - VI -ти граждански
състав
На 13.04.2021 година
В публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НАДЕЖДА ДЗИВКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВИДЕЛИНА КУРШУМОВА
ТАНЯ ГЕОРГИЕВА
Секретар: Пенка Георгиева
като разгледа докладваното от съдия В.Куршумова в.гр.дело № 669 по описа за 2021г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Въззивно производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Производството
е образувано по въззивна жалба на А.Х.А., ЕГН **********, с постоянен и настоящ
адрес: ***, подадена от особения
представител адвокат Н.Г.Т.,***, против
Решение № 260006 от 04.01.2021 г. постановено по гр.д.№ 565 по описа за 2020 г.
на ПРС, VIII гр.с., с което се признава за установено, че жалбоподателят
дължи на „Теленор България” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: град София, Ж.К. „Младост 4“, Бизнес Парк София, сграда 6,
представлявано от Изпълнителния директор Д.К.К. и Члена на Съвета на
директорите М.С., сумата
810, 19 лева – главница, дължима по сключени между страните Договор
за мобилни услуги № *********/02.10.2015 г., Договор за лизинг от 02.10.2015
г., Договор за мобилни услуги № *********/05.10.2015 г., Договор за мобилни
услуги № 61650106/30.09.2016 г., Допълнително споразумение към договор за
мобилни/фиксирани услуги № *********/07.10.2016 г., Договор за мобилни услуги №
*********/24.12.2016 г. и Допълнително споразумение към договор за
мобилни/фиксирани услуги № *********/29.12.2016 г., във връзка с които са
издадени следните фактури: № **********/20.12.2017 г., № **********/20.01.2018
г. и № **********/20.02.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на постъпване на заявлението в съда – 24.09.2019 г., до
окончателното й погасяване, която сума е било разпоредено ответникът да заплати
на ищеца със Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК №
8293/27.09.2019 г., издадена по ч. гр. дело № 15061/2019 г. по описа на ПРС –
ІІ гр. състав, както и е осъден да заплати на ищеца разноските по делото и по
ч. гр. дело № 15061/2019 г. по описа на ПРС – ІІ гр. състав, в размер на
1 220 лева, а в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Районен
съд – гр. Пловдив – 120 лева депозит за СГЕ.
Във
въззивната жалба се излагат оплаквания, че решението е неправилно, поради
противоречие с материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и
необоснованост. Поддържа се, че исковете претенции са недоказани, тъй като в
хода на производството пред районния съд ищецът не е ангажирал доказателства за
установяването, при условията на пълно и главно доказване, че е
предоставил на потребителя твърдените
мобилни услуги в уговореното качество и обем, за да възникне задължението за ответника
за заплащане на уговорената цена. Позовава се на общите условия към процесните
договори, според които задължението за плащане на уговореното възнаграждение
възниква след получаване на процесните мобилни услуги от абоната, изпълнението
на което задължение твърди, че не е доказано. Поддържа възражението си по чл.90 ЗЗД за неизпълнен договор. Възразява, че процесните фактури, издадени за
дължими месечни такси, не са подписани от получателя и представляват частни
свидетелстващи документи, които не обвързват съда с материална доказателствена
сила. Поддържа и възражението си за нищожност на претендираната неустойка, като
намира, че процесната договорка за неустойка излиза извън функциите на
неустойката, създава условия за неоснователно обогатяване на предоставящия
услугата мобилен оператор и нарушава принципите на справедливостта. Излага
доводи, че клаузата за неустойка е нищожна като неравноправна на основание
чл.143, ал.5 ЗЗП, което следва да се преценява към момента на сключване на
договора и поради това намира за ирелевантна последващата спогодба, постигната
между „Теленор България” ЕАД и Комисията за защита на потребителите, с която неустойката
е договорена в по-нисък размер /три стандартни месечни абонаментни такси/. Моли
да се отмени първоинстанционното решение и да се постанови ново, с което да се
отхвърлят предявените искове.
В
срока по чл.263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата
страна „Теленор България” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: град София, Ж.К. „Младост 4“, Бизнес Парк София, сграда 6, чрез
пълномощника по делото адвокат З.Ц., с
който жалбата се оспорва като неоснователна. Взема се становище по конкретните
оплаквания във въззивната жалба и се излагат съображения за правилността и
законосъобразността на първоинстанционното решение. Поддържа се, че ищцовото
дружество надлежно, при условията на пълно и главно доказване, е установило
обстоятелството, че е изправна страна по договорите и че ответникът е получил
достъп до мрежата и е ползвал услугите в заявения обем, за което се позовава на
събраните в производството доказателства, включително заключенията на ССчЕ и
СГЕ. Посочва се, че счетоводството на ищеца е редовно водено, с което
обосновава доказателствената стойност на представените фактури. Излага доводи
против възражението по чл.90 ЗЗД за неизпълнен договор като се сочи, че няма
данни ответникът да е предприемал каквито и да е било извънсъдебни или съдебни
действия във връзка с евентуалното непредоставяне на съобщителните услуги, а
напротив - поддържа се, че са налице
данни за добросъвестно изпълнение на задълженията от оператора. Излагат се и
подробни доводи срещу възражението за нищожност на клаузата за неустойка, което
се намира за неоснователно. Моли се да се остави без уважение въззивната жалба
и да се потвърди обжалваното решение. Претендира присъждането на разноските по
делото.
Пловдивският
окръжен съд, след като провери обжалваното решение съобразно правомощията си по
чл.269 от ГПК, прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната
жалба е подадена в срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Първоинстанционното
производство е образувано по предявени обективно съединени искове по реда на чл. 422, вр. с чл. 415 ГПК с правна
квалификация чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 79 и чл. 92 от ЗЗД. Ищецът
излага твърдения, че между “Теленор България” ЕАД и А.Х.А. са сключени следните договори: Договор за мобилни услуги № *********/02.10.2015 г. и Договор за лизинг от
02.10.2015 г., с които на ответника е предоставен мобилен телефонен номер *** с
уговорена месечна абонаментна такса от 29, 99 лева с ДДС и мобилно устройство Samsung Galaxy J1 3G White с обща цена на
лизингованата вещ от 128, 57 лева с ДДС като за ползването на вещта
лизингополучателят се задължил да заплати двадесет и три месечни лизингови
вноски, които да се фактурират заедно с месечните сметки за ползваните през
отчетния период мобилни услуги чрез номера; Договор за мобилни услуги № *********/05.10.2015 г., с който на ответника е
предоставен мобилен телефонен номер *** с уговорена месечна абонаментна такса
от 29, 99 лева с ДДС; Договор за мобилни услуги № 61650106/30.09.2016 г. за
предоставяне на ответника на мобилен телефонен номер *** с уговорена месечна
абонаментна такса от 7, 99 лева с ДДС. По отношение на мобилен телефонен номер ***
било сключено Допълнително споразумение
към договор за мобилни/фиксирани услуги № *********/07.10.2016 г., въз основа
на който влизал нов абонаментен план с уговорена месечна абонаментна такса от
60, 99 лева с ДДС. Също така твърди, че между страните е сключен Договор за
мобилни услуги № *********/24.12.2016 г. с които на ответника е предоставен
мобилен телефонен номер *** с уговорена месечна абонаментна такса от 7, 99 лева
с ДДС и детски часовник Kids Watch MyKi
Kids Watch Blue. Относно
мобилен телефонен номер *** било подписано Допълнително
споразумение към договор за мобилни/фиксирани услуги № *********/29.12.2016 г.,
въз основа на който влизал нов абонаментен план с уговорена месечна абонаментна
такса от 30, 99 лева с ДДС. За дължимите такси по договорите били издадени
следните фактури: фактура № **********/20.12.2017 г. с обща начислена сума от
123, 35 лева, издадена за отчетен период 20.11.2017 г. - 19.12.2017 г. и падеж
04.01.2018 г.; фактура № **********/20.01.2018 г. с обща начислена сума от 125,
94 лева, издадена за отчетен период 20.12.2017 г. - 19.01.2018 г. и падеж
04.02.2018 г. С оглед предсрочното прекратяване на горепосочените договори за мобилни услуги била
издадена и фактура №
**********/20.02.2018 г. и падеж 07.03.2018 г., с която са начислени неустойки
за предсрочното прекратяване на договорите от общо 661, 03 лева. Посочва се, че
размерът на неустойката бил определен въз основа на Спогодба между Комисия за
защита на потребителите и “Теленор България” ЕАД по гр.д.№ 15539/2014 г. и
гр.д.№ 16476/2014 г. на СГС, предвид прекратяване на правоотношението след
11.01.2018 г., като сбора от три стандартни месечни абонаментни вноски за всеки
от номерата. Общата сума начислена във фактурата била в размер на 560, 90 лева.
Ищецът сочи, че изискуемостта на вземанията по всяка от фактурите е настъпила
петнадесет дни след издаването й. Поради неизпълнение от ответника на
задължението му за заплащането на сумите по фактурите, ищецът подал заявление
по чл.410 ГПК като за претендираните суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 15061/2019 г. на РС Пловдив.
Предвид връчването на заповедта за изпълнение по реда на чл.47, ал.5 ГПК и
указанията на заповедния съд, ищецът предявява настоящия иск по реда на чл.422 ГПК.
С оглед на изложеното с предявения
установителен иск ищецът моли да бъде постановено решение, с което да бъде
признато за установено, че ответникът му дължи сумата в общ размер на 810, 19
лева по фактура № **********/20.12.2017 г., фактура №
**********/20.01.2018 г. и фактура № **********/20.02.2018 г., за която е
издадена Заповед
за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 15061/2019 г. по
описа на РС Пловдив, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда – 24.09.2019
г., до окончателното й погасяване и разноските за заповедното и исковото
производство.
С подадения отговор по реда на чл.131 ГПК, ответникът, чрез
назначения му особен представител адвокат Т., е оспорил изцяло предявените
установителни искове по основание и размер. Оспорил е автентичността на
договорите с довода, че не са подписани от ответника. Оспорил е валидното настъпване
на последиците от прекратяването на договорите
и е релевирал възражение за неизпълнен договор на осн.чл.90 ЗЗД с
довода, че услугите не са били предоставени в договорения обем и качество, както
и че мобилният оператор е преустановил предоставянето на уговорената услуга без
да има правно основание за тези си действия. Претендираната неустойка е
оспорена като нищожна с довода, че е договорена в противоречие на добрите нрави
и е неравноправна по смисъла на чл.143, т.5 ЗЗД, като е поддържано, че
съдържанието на неустоечното съглашение следва да бъде преценено към момента на
подписване на договорите.
С обжалваното
решение първостепенният
съд е приел, че е налице договорна обвързаност между страните, за което се е
позовал на подписаните между страните договори, на
които ищецът основава претенцията си, както и на издадените въз основа на тях
фактури: № **********/20.12.2017 г., № **********/20.01.2018 г. и №
**********/20.02.2018 г. за сумата от 810, 19 лева, заплащането на което е
установено в заключението на ССчЕ. Районният съд е приел за неоснователно
възражението на ответника за нищожност на клаузата за неустойка с довода, че неустойките и
размерите им са начислени в съответствие със Спогодба между ищеца и Комисията
за защита на потребителите от 11.01.2018 г. по гр. дело № 15539/2014 г. и гр.
дело № 16476/2014 г., и двете по описа на Софийски градски съд.
При
извършената служебна
проверка на решението
съобразно правомощията си
по чл.269, изр.
първо от ГПК въззивният съд
намери, че същото
е валидно и
допустимо, като при
постановяването му не е
било допуснато нарушение
на императивни материалноправни норми.
Предвид горното и на
основание чл.269, изр.2 от ГПК следва
да бъде проверена
правилността на решението, съобразно оплакванията в
жалбата, като въззивният
съд се произнесе по
правния спор между страните.
По отношение на възприетата от
районния съд фактическа обстановка следва да се посочи, че въззивният съд е
обвързан от онези фактически изводи, за които във въззивната жалба и отговора
към нея липсват оплаквания, т.е. настоящата инстанция не може да приеме за
установена различна фактическа обстановка без нарочни възражения в този смисъл
от страна на жалбоподателя и/или въззиваемата страна.
Видно
от приложеното ч. гр. дело № 15061/2019 г. по описа на ПРС – ІІ гр. състав, за
претендираните вземания ищецът се е снабдил със заповед срещу ответника за
изпълнение на парично задължение. Заповедта по чл.410 ГПК е връчена по реда на
чл.47, ал.5 ГПК, поради което съобразно указанията на заповедния съд и в срока
по чл.415 ГПК ищецът е подал исковата молба. Налице е субективен и обективен
идентитет между вземането, за което е издадена заповедта по чл. 410 ГПК, и чиято
дължимост е предмет на установяване в настоящото производство. Изложеното
обуславя допустимостта на предявените установителни искове, поради което същите
следва да се разгледат по същество.
От
фактическа страна по делото се установява, че
страните са се намирали в договорни отношения по сключените между тях
четири договора за мобилни услуги и две допълнителни споразумения: договор от
02.10.2015г., договор от 05.10.2015г. с допълнително споразумение от
07.10.2016г., договор от 30.09.2016г. с допълнително споразумение от
29.12.2016г. и договор от 24.12.2016 г., както и договор за лизинг от
02.10.2015 г., на които ищецът основава претенцията си. Подписването на
договорите и споразуменията от ответника се доказва от приетата и неоспорена в
първоинстанционното производство съдебно -почеркова експертиза, поради което
това обстоятелство не спорно във въззивната инстанция. Ето защо безспорно се
явява, че ответникът е приел договорите и споразуменията и с подписа си е
декларирал, че се е запознал с тях и е получил екземпляр от същите. С оглед на
това по делото се доказва, че между страните валидно е възникнало облигационно
правоотношение, по силата на което операторът е предоставил на абоната
телефонни номера и мобилен апарат и детски часовник с мобилен номер, при
съответни месечни такси и срокове на действие на договорите, срещу задължението
за заплащане на уговорената цена на услугата- абонаментни такси и вноски.
Оплакванията
във въззивната жалба касаят недължимостта на претендираните суми за мобилни
услуги с довода за недоказаност изпълнението на задължението на мобилния
оператор да престира услугите според договореното, както и недействителността
на неустоечното съглашение, по които оплаквания въззивният съд дължи
произнасяне.
Настоящият
съдебен състав намира за неоснователен довода за недължимост на претенидираните
вземания, поради недоказаност престацията на мобилния оператор за доставка на мобилните
услуги. Претенцията на ищеца по фактури №
**********/20.12.2017 г. и № **********/20.01.2018 г. е формирана на
база задължения на абоната за заплащане на месечни такси
за ползвани пакети услуги. След като между страните валидно е възникнало
договорно правоотношение за конкретни абонаментни планове с посочени месечни
такси, то плащането се дължи независимо от
това дали съответните мобилни услуги (разговори, смс, интернет) са ползвани или
не.
Същевременно по делото не се твърди и не се установява, по време на действие на
договора ответникът да е сезирал мобилния оператор относно обстоятелството, че
не е получавал услугите в договорения обем, съответно за нарушено качество на
мобилния обхват и пренос на мобилни данни. С оглед постигнатите договорености, ищецът
законосъобразно е издавал фактурите, с
които е осчетоводил дължимите суми. Действително фактурите представляват частни писмени документи, които не се ползват с материална доказателствена сила, но
имат доказателствена стойност, която следва да се
цени в съвкупност с другите доказателства по делото. От приетото в
първоинстанционното производство заключение на съдебно - счетоводна експертиза,
което не е оспорена страните и следва да бъде ценено като обективно и
компетентно изготвено, се установява, че процесните фактури са надлежно осчетоводени в счетоводството на ищцовото
дружество, декларирани са в дневниците за продажби по ЗДДС. Във всяка фактура и приложенията й е направена
подробна разпечатка за вида, продължителността и стойността на ползваните
услуги по договора. Същевременно,
предвид оспорването от въззивника на доказателствената стойност на фактурите,
следва да се отбележи, че правопораждащи за задължението на ответника са не
фактурите, а сключените договори за предоставянето на абонаментни услуги,
поради което няма значение дали фактурата е получена или
подписана от клиента.
Поради изложеното и данните по делото съдът намира за
безспорно установено, че ответникът
дължи претендираните в първоинстанционното производство
суми по договорите
за мобилни услуги. Ищецът основава
претенцията си на отрицателния факт - липса на плащане от страна на ответника
на абонаментните такси, който не подлежи на доказване от ищеца, а на оборване от ответника с надлежни за това доказателства, удостоверяващи
извършено плащане на дължимите такси. По делото ответникът не
твърди да е заплатил дължимите такси за процесния период, както и не представя документи, доказващи плащане, от което е изводът, че същите не са
платени и като такива са дължими.
Основателно
е обаче възражението за нищожност на неустоечното съглашение за предсрочното прекратяване на услуги по абонаментен план, въз основа на
което се претендира вземането за неустойка,
осчетоводено с фактура № **********/20.02.2018
г. Според постигнатата договорка за неустойка, с идентично съдържание във всеки
от процесните договори и споразумения, при прекратяване на договора по вина на
потребителя същият дължи неустойка в размер на сумата от стандартните за
съответния абонаментен план месечни абонаменти за всеки номер до края на
договора. Съдържанието на посочената клауза, налага извода, че същата е
договорена извън присъщите за неустойката обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, съобразно заложените за това критерии в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК
на ВКС. В
случая в противоречие на добрите нрави с клаузата за неустойка е регламентирана
имуществена облага за мобилния оператор в размер, какъвто би получил, ако договорът не е прекратен, но без да е
уговорено предоставянето и ползването на каквато и да било услуга на абоната. Тоест с
договора не са предложени насрещни права за абоната, съпоставими с предвидената неустойка при
прекратяване на договорните отношения и това от своя страна противоречи на
добросъвестността и създава основание за неоснователно облагодетелстване на една от страните в правоотношението, която в случая
е мобилният оператор. Същевременно
размерът на неустойката е обвързан не с уговорените в самия договор, а с т.
нар. "стандартни" месечни абонаменти, които са в по- висок размер. В
случая е без правно
значение постигнатото споразумение с КЗП през 2018 г. за формиране на
вземанията за неустойка до размера на три стандартни месечни абонаментни
вноски, както и обстоятелството, че до този
размер се претендира неустойката за всеки от предоставените на ответника
мобилни номера. Независимо от размера, до който се претендира неустойка, то
вземането за същата се основава на нищожно съглашение. Налице е изначална
недействителност на неустоечното съглашение поради противоречието му с добрите нрави още при сключването на договора. Следователно, в конкретния случай не е
налице валидно съглашение за неустойка и съобразно разпоредбата на чл. 26, ал.
1 във вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази си част договорите изобщо не са породили правно
действие, а нищожността на клаузата е пречка за възникване
на вземане за неустойка по процесните договори и допълнителни
споразумения.
С оглед
частичната недействителност на сключения договор по отношение на претенцията на
неустойка, то ответникът дължи заплащане на дължимите суми по договора за
предоставяне на мобилни услуги в общ размер на 249, 29 лева по фактура № **********/20.12.2017 г. и фактура №
**********/20.01.2018 г. /посочени във фактура № **********/20.02.2018 г. като
баланс от предходен период с ДДС/. Ответникът не дължи заплащането на неустойката по фактура № **********/20.02.2018 г., по отношение на която са извършени отстъпки
с отрицателен знак от 100, 13 лева, и се
претендира в размер на 560, 90 лева
Следователно се налага извод, че решението
в
частта му, с която е установено задължението за абонаментни такси
в общ размер на 249, 29 лева е правилно и следва да бъде потвърдено, а за разликата над сумата от 249, 29 лева до
размера на 810, 19 лева, тоест за 560, 90 лева - представляваща неустойка, следва да бъде
отменено, както и ще се отхвърли исковата претенция в тази й част.
С оглед изхода
на делото следва
да бъдат преизчислени и
присъдените с обжалваното
решение разноски.
В заповедното
производство ищецът е направил разноски в размер на 25 лв. - за държавна такса
и 360 лв. - за платено адвокатско възнаграждение, тоест общо от 385 лв., от
които по съразмерност му се дължат 118, 46 лв. В първоинстанционното
производство ищецът е
направил разноски за държавна такса в размер на 25 лв., възнаграждение
за особения представител от 300 лева, адвокатско възнаграждение в
размер на 360 лв.
и депозит за ССчЕ от 150 лева или общо
разноските от 835 лева, от които по съразмерност му се дължат 256, 92 лв. С оглед
на това дължимите на ищеца разноски за заповедното и първоинстанционното
производство са в общ размер на 375, 38 лева поради което обжалваното решение ще
се отмени в
частта му, с която
в полза на
ищеца са присъдени
разноски за разликата
над посочените суми до размера на
1 220 лева. За въззивната инстанция ищецът е направил разноски в размер на
300 лева за възнаграждение на особения представител, от които по съразмерност
следва да му се присъдят 92, 30 лева.
Съгласно задължителните предписания, дадени в т. 7 на
Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013
г. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, особеният представител на ответника по
чл. 47, ал. 6 ГПК не дължи държавна такса, тъй като същата се дължи от
страната, а дължимата държавна такса по жалбата и разноските следва да се
присъдят от съда с решението по спора и да се възложат на съответната страна,
съобразно изхода на делото. В случая дължимата държавна такса за въззивното
производство е в размер на 25 лева, заплащането на която следва да се възложи
на двете страни като всяка се осъди да заплати по 12, 50 лева.
Мотивиран от гореизложеното,
Пловдивският окръжен съд
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение
№ 260006 от 04.01.2021 г. постановено по гр.д.№ 565 по описа за 2020 г. на ПРС,
VIII гр.с., в
частта му, с която се признава за установено, че А.Х.А., ЕГН **********, с
постоянен и настоящ адрес: ***, дължи на
„Теленор България” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
град София, Ж.К. „Младост 4“, Бизнес Парк София, сграда 6, сумата
за разликата над 249, 29 лева до размера на 810, 19 лева, тоест за 560, 90 лева - представляваща неустойка по сключени
между страните Договор за мобилни услуги № *********/02.10.2015 г., Договор за
лизинг от 02.10.2015 г., Договор за мобилни услуги № *********/05.10.2015 г.,
Договор за мобилни услуги № 61650106/30.09.2016 г., Допълнително споразумение
към договор за мобилни/фиксирани услуги № *********/07.10.2016 г., Договор за
мобилни услуги № *********/24.12.2016 г. и Допълнително споразумение към
договор за мобилни/фиксирани услуги № *********/29.12.2016 г., във връзка с
която е издадена фактура № **********/20.02.2018 г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда –
24.09.2019 г., до окончателното й погасяване, която сума е било
разпоредено ответникът да заплати на ищеца със Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК № 8293/27.09.2019 г., издадена по ч. гр. дело №
15061/2019 г. по описа на ПРС – ІІ гр. състав,
както в частта му, с която А.Х.А., ЕГН ********** е осъден да
заплати на „Теленор България” ЕАД, ЕИК: *********, направените разноски за първоинстанционното
производство и за ч. гр. дело № 15061/2019 г. по описа на ПРС – ІІ гр. състав,
за разликата над 375, 38 лева до 1 220 лева, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният
от „Теленор България” ЕАД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: град София, Ж.К. „Младост 4“,
Бизнес Парк София, сграда 6, против А.Х.А., ЕГН **********, с постоянен и настоящ
адрес: ***, иск за приемане за установяване, че А.Х.А., ЕГН **********
дължи на “Теленор България” ЕАД сумата за
разликата над 249, 29 лева до
размера на 810, 19 лева, тоест за 560, 90 лева - представляваща неустойка по сключени
между страните Договор за мобилни услуги № *********/02.10.2015 г., Договор за
лизинг от 02.10.2015 г., Договор за мобилни услуги № *********/05.10.2015 г.,
Договор за мобилни услуги № 61650106/30.09.2016 г., Допълнително споразумение
към договор за мобилни/фиксирани услуги № *********/07.10.2016 г., Договор за
мобилни услуги № *********/24.12.2016 г. и Допълнително споразумение към
договор за мобилни/фиксирани услуги № *********/29.12.2016 г., във връзка с
която е издадена фактура № **********/20.02.2018 г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда –
24.09.2019 г., до окончателното й погасяване, която сума е било разпоредено ответникът да заплати на ищеца със
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК № 8293/27.09.2019
г., издадена по ч. гр. дело № 15061/2019 г. по описа на ПРС – ІІ гр. състав.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260006 от
04.01.2021 г. постановено по гр.д.№ 565 по описа за 2020 г. на ПРС, VIII гр.с., в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА
А.Х.А., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: *** да
заплати на “Теленор България” ЕАД, ЕИК ********* със седалище и
адрес на управление гр. София, район Младост, Ж.К.”Младост 4”, Бизнес парк
София, сграда 6, сумата в размер на 92, 30 лева
/деветдесет и два лева и тридесет стотинки/ - разноски във въззивното
производство.
ОСЪЖДА А.Х.А., ЕГН **********,
с постоянен и настоящ адрес: *** да заплати по
сметка на Окръжен съд Пловдив, сумата от 12, 50 лв. /дванадесет лева и петдесет
стотинки/ държавна такса за въззивното производство.
ОСЪЖДА “Теленор
България” ЕАД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр. София,
район Младост, Ж.К.”Младост 4”, Бизнес парк София, сграда 6, да заплати по сметка на Окръжен съд
Пловдив, сумата от 12, 50 лв. /дванадесет лева и петдесет стотинки/ държавна
такса за въззивното производство.
Решението
е окончателно и
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.