Решение по дело №297/2025 на Административен съд - Пазарджик

Производството е по реда на чл. 145 от Административнопроцесуалния кодекс АПК) във вр. 118, ал. 1 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).

Образувано е по жалбата на Д. Н. К., гр. Костандово, подадена чрез процесуален представител адвокат П. Г., срещу Решение № 1012-12-54#1/07.03.2025 г. на директора на ТП на НОИ-Пазарджик, с което е потвърдено Разпореждане № 122-00-910-3/28.01.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица, с което на основание чл. 54ж, ал. 1 КСО и във вр. чл. 11, § 3, б. „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 г. на Д. К. е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица. Релевирани са доводи за незаконосъобразност на обжалваното решение, като издадено при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствени правила, противоречие с материалноправни разпоредби и несъответствие с целта на закона, по които претендира отмяна на акта и връщане на преписката на органа за ново произнасяне, ведно с присъждане на разноски по приложен списък.

Ответникът – директорът на ТП на НОИ-Пазарджик, чрез процесуален представител юрисконсулт Ц. М., изразява становище за неоснователност на жалбата и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Административен съд-Пазарджик, IХ-ти състав, като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност и съобрази доводите на страните, приема за установено следното:

Д. К. е подал заявление вх.№ ЗПОБ-602-01-0465/16.07.2024 г. в Дирекция „Бюро по труда”-Велинград за отпускане на парично обезщетение за безработица на основание чл. 54а КСО като в него е декларирал, че последното му правоотношение с работодател от Германия е прекратено, считано от 16.07.2024 г.

По искане на НОИ Д. К. е представил: заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от държава-членка на ЕС – Германия; анкетна карта; декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 и копия на документи от Германия – 6 броя.

На основание чл. 8 от Наредбата за отпускане и изплащане на паричните обезщетения за безработица (НОИПОБ) със структуриран електронен документ (СЕД) U001 СВ № 1064479 и U003 № 1160266 е изискано предоставяне на информация от компетентната институция на Германия.

На 30.09.2024 г. К. е представил в НОИ преносим документ U1, издаден на 13.09.2024 г. с удостоверен период от 01.05.2018 г. до 15.07.2024 г.

В ТП на НОИ-Пазарджик за Д. К. са получени структурирани електронни документи U017 № 1145709 и U004 № 1218790, с които компетентната институция на Германия е удостоверила период на осигурена заетост: от 01.05.2018 г. до 15.07.2024 г.; причина за прекратяване на заетостта „уволнение от работодателя“ и доход за периода от 01.04.2023 г. до 15.07.2024 г. в размер на 37450 евро – брутен доход. Получен е и СЕД Н002 № 1145711, с който потвърждават данните в преносимия документ U1.

С Разпореждане № 122-00-910-3/28.01.2025 г. на основание чл. 54ж, ал. 1 във вр. чл. 11, § 3, б. „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 на Д. К. е отказано парично обезщетение за безработица с мотив, че България не е компетентната държава нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание да се извършва преценка на право на обезщетение за безработица.

За да потвърди Разпореждане № 122-00-910-3/28.01.2025 г. директорът на ТП на НОИ-Пазарджик е приел, че по отношение на Д. К. Република България не се явява държава по пребиваване в периода на последната му заетост. Посочил е, че в България няма завършен период на осигуряване, като от 13.09.2016 г. не е осъществявал дейност в България, което е възприето от органа като липса на намерение за установяване и упражняване на трудова дейност по българското законодателство.

По делото са представени и приети копия от: СУМПС от 21.05.2024 г.; карта за квалификация на водач на МПС, издадена на 29.05.2024 г. от МТС; свидетелство за водач, превозващ опасни товари и карта на водача, както и актуално състояние на всички трудови договори, сключени от Д. К..

По искане на жалбоподателя е допуснат и изслушан свидетеля Ц. Б. М., който заявява, че с жалбоподателя са израснали заедно. Посочва, че К. работи в чужбина, като за празниците, на около 2-3 месеца се завръща в България за по 110-15 дни. Посочва, че е започнал ремонт на къщата си и съвместно с брат му помагат на майка им да се грижи за племенницата му, която е сирак. Посочва, че заедно са се записали на курсове за шофьори в гр. Хасково. Заявява, че откакто се е завърнал от Германия К. не е напускал страната.

Съдът кредитира показанията на свидетеля като последователни, обективни и съответстващи на събраните по делото писмени доказателства.

При така установеното от фактическа страна и във връзка с правомощията си по чл. 168 АПК, Административен съд-Пазарджик обуславя следните правни изводи:

Жалбата е допустима като подадена в законоустановения 14-дневен срок за оспорване, от активно легитимирано лице и при наличие на правен интерес от търсената защита, поради което е допустима, а разгледана по същество – основателна по следните съображения:

Оспореното решение е издадено от компетентен орган по смисъла на чл. 117, ал. 1 КСО, в предписаната от закона писмена форма, при надлежно изложени мотиви, съобразно изискванията на чл. 59, ал. 2 АПК. При издаването на решението са спазени административнопроизводствените правила, като Разпореждане № 122-00-910-3/28.01.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица е обжалвано по административен ред, и в резултат на проведено производство по чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „б“ КСО е издадено и оспореното решение.

Съгласно чл. 54а КСО, право на парично обезщетение за безработица имат лицата, за които са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд „Безработица“ най-малко 12 месеца през последните 18 месеца, преди прекратяване на осигуряването и които: 1. имат регистрация като безработни в Агенцията по заетостта; 2. не са придобили право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в Република България или пенсия за старост в друга държава или не получават пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален размер по чл. 68а или професионална пенсия по чл. 168; 3. не упражняват трудова дейност, за която подлежат на задължително осигуряване по този кодекс или по законодателството на друга държава, с изключение на лицата по чл. 114а, ал. 1 КТ.

Безработицата, представлява предвиден от чл. 2, ал. 1 КСО задължителен осигурителен риск, който при настъпването причинява невъзможност за осигуреното лице да се издържа от доходи от полагане на труд. Доколкото последната трудова заетост на лицето е била във Федерална република Германия относимите правни норми във връзка с координация на системите за социална сигурност между Германия и Република България са в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социално осигуряване.

Съгласно чл. 61 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., компетентната институция на държава-членка, чието законодателство поставя придобиването, запазването, възстановяването или продължаването на правото на обезщетения, в зависимост или от завършването на периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост, зачита, доколкото е необходимо, периодите на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост, завършени съгласно законодателството на всяка друга държава членка, като завършени съгласно прилаганото от нея законодателство.

Безспорно по делото е, че Д. К. е български гражданин и като такъв е гражданин на държава-членка на Европейския съюз, както и че последната му заетост е в Германия за периода от 01.05.2018 г. до 15.07.2024 г. Не е спорно, че жалбоподателят се е завърнал в България след прекратяване на заетостта му в Германия, като последната му заетост в България е прекратена на 13.09.2016 г.

Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г.

Според чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга член 64, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието законодателство за последно е било подчинено.

Във връзка с приложението на посочената норма, от съществено значение се явява определянето на две понятия – компетентна държава-членка и държава-членка по пребиваване. Относно първото понятие, това по принцип е държавата, в която лицето осъществява дейност като наето лице. В конкретния случай, спрямо оспорващия България не е компетентна държава-членка, доколкото по делото са събрани доказателства, че оспорващият е лице, осъществяващо дейност като наето лице в друга държава, а именно Германия. За определяне на държавата по пребиваване е необходимо да се изясни съдържанието на понятието пребиваване. Определение на това понятие е дадено в чл. 1, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, а именно, че „пребиваване“ означава мястото, където лицето обичайно пребивава. Правилата (елементите) за определяне на пребиваването са уредени в чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 по прилагането на Регламент (ЕО) № 883/2004. Мястото на обичайно пребиваване на лицето се определя, съгласно чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 с оглед центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти - продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в това число постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и други, примерно изброени в цитираната норма.

Съгласно правото на ЕС, може да има само едно обичайно място на пребиваване и съответно само една държава-членка, която отговаря за плащанията на обезщетения по социално осигурителните схеми, отпускани по местожителство.

Действително в периода на заетост жалбоподателят е пребивавал на територията на друга държава-членка (Федерална република Германия), което пребиваване обаче е било обусловено единствено от съществуването на трудово правоотношение. След прекратяването на трудовата му заетост жалбоподателят се е завърнал в Република България, същият е български гражданин, има български лични документи и постоянен адрес в страната. Жалбоподателят, видно от данните по делото, няма нито жилище, нито адрес на пребиваване в Германия след датата на прекратяване на трудовото му правоотношение, няма и роднини там, нито пък друга връзка със страната, въз основа на която би могло да се приеме, че центърът на жизнените му интереси е там. След прекратяването на трудовото правоотношение с работодателя в Германия и със завръщането си на територията на България, центърът на жизнените интереси на жалбоподателя несъмнено е в България, в който смисъл е и декларираното от него относно определяне на пребиваването.

Съгласно чл. 11, § 2 от Регламент 987/2009 решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е неговото намерение, а от изложените обстоятелства е очевидно намерението на жалбоподателя за трайно установяване в страната. Следователно НОИ, чрез своето териториално поделение (ТП на НОИ – Пазарджик), се явява компетентната институция, която следва да отпусне и предостави обезщетението за безработица. В този смисъл е и т. 3 от Решение № U3 от 12.06.2009 г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, съгласно която, ако при отсъствието на каквото и да е трудовоправно договорно отношение, дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата членка на заетост, то се разглежда като напълно безработно в съответствие с чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване.

След като е доказано, че е налице завършен период на заетост с прекратен трудов договор в съответната държава-членка на ЕС и намерение за пребиваване в Република България на български гражданин, съответно има подадена декларация относно определянето на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, заявлението за отпускане на обезщетение следва да бъде разгледано по същество със зачитане на осигурителния стаж и доход при определяне на обезщетението в държава-членка на ЕС. В този смисъл е и практиката на Върховния административен съд на Република България, обективирана в решения по адм. дело № 15067/2018 г., № 3077/2018 г., № 14847/2018 г. и др.

Поради изложено съдът намира, че оспореното Решение № 1012-12-54#1/07.03.2025 г. на директора на ТП на НОИ-Пазарджик, с което е потвърдено Разпореждане № 122-00-910-3/28.01.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ-Пазарджик е незаконосъобразно и като такова, следва да бъде отменено, а преписката да се върне на административния орган за ново произнасяне при съобразяване с изложените в настоящото решение указания по прилагане на материалния закон.

С оглед изхода на делото и предявеното от жалбоподателя искане за присъждане на разноски, следва НОИ да бъде осъден да заплати на Д. К. такива в определен от съда размер на 510 лв., представляващ 10 лв. заплатена държавна такса и 500 лв. адвокатско възнаграждение. При определянето му, съдът взе предвид направеното възражение за прекомерност, при съобразяване с разрешенията дадени в Решение от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 на Съда на Европейския съюз при отчитане на фактическата и правна сложност на делото.

Водим от гореизложеното и на основание чл. 172, ал. 2 АПК, Административен съд-Пазарджик, IХ-ти състав

 

 

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ по жалбата на Д. Н. К. Решение № 1012-12-54#1/07.03.2025 г. на директора на ТП на НОИ-Пазарджик, с което е потвърдено Разпореждане № 122-00-910-3/28.01.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ-Пазарджик.

ИЗПРАЩА преписката на органа за ново произнасяне по подаденото от Д. Н. К. заявление за отпускане на ПОБ, съобразно даденото в мотивите на настоящото съдебно решение тълкуване по прилагане на закона.

ОПРЕДЕЛЯ на основание чл. 174 АПК, 14-дневен срок за издаване на административния акт, считано от влизане в сила на настоящото решение.

ОСЪЖДА Националния осигурителен институт да заплати на Д. Н. К., [ЕГН], с адрес: гр. Костандово, [улица], сумата от 510 (петстотин и десет) лева, представляваща разноски по делото.

Решението не подлежи на обжалване на основание чл. 119 във вр. чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „б“ КСО.