РЕШЕНИЕ
№
гр. София,…….2021 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, IV-А въззивен състав, в открито съдебно заседание проведено на петнадесети
март през две хиляди и двадесет и първата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. съдия НАТАЛИ ГЕНАДИЕВА
с участието
на секретаря Цветелина Добрева и като разгледа докладваното от мл. съдия Генадиева
в. гр. д. № 9609 по описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца А.Б.Г., ЕГН: ********** срещу Решение № 125931 от 19.06.2020 г. по гр. д. № 33926/2019 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 51 състав, с което на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК е признато за установено, че жалбоподателя не дължи на ответника „С.в.“ АД, ЕИК ********, сумата от 417,65 лева, представляваща стойността на предоставените ВиК услуги за периода от 03.02.2014г. до 05.05.2016г., начислени по клиентски № ********** за ап. 58, находящ се в гр. София, ж.к. „********, поради изтекла погасителна давност, като е отхвърлил иска за сумата от 249, 70 лева
, представляваща стойността на предоставените ВиК услуги за периода от 03.06.2016г. до 06.03.2019г.
Със същото решение „С.в.“ АД, ЕИК ******** е осъдена да заплати на А.Б.Г. сумата от 3,44 лв., представляваща разноски по делото, а на адв. И.Д.- процесуален представител на ищеца, да заплати сумата от 20,64 лв., представляваща адвокатско възнаграждение, дължимо на основание чл. 38, ал. 2 ЗА. Ищеца А.Г. е осъден да заплати на "С.в." АД на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сума в размер на 37,42 лв. и на основание чл. 78, ал. 2 от ГПК за сумата от 55, 70 лева, представляващи разноски по делото.
Недоволен от постановеното решение В ОТХВЪРЛИТЕЛНАТА ЧАСТ е останала ищецът А.Б.Г., който в законоустановения срок го обжалва с оплаквания за неправилност, необоснованост и нарушение на материалния закон при постановяването му. По-конкретно поддържа, че липсва облигационна връзка между страните, доколкото ответника по иска не е доказал безспорно и категорично, че ищеца е собственик или вещен ползвател на имота за процесния период. Претендира сторените в производството съдебни разноски.
Въззиваемата страна - „С.в.“ АД в срока по чл. 263 от ГПК не депозира отговор на въззивната жалба. С молба от 15.03.2021г. докладвана в съдебно заседание от същата дата, изразява становище въззивната жалба да бъде отхвърлена, а първоинстанционотто решение потвърдено в обжалваната част, като правилно и законосъобразно. Претендира разноски и възражение за прекомерност на претендираното от въззивника одвокатско възнаграждение.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като взе предвид доводите на страните и материалите по делото, намира следното:
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. III г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на IV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на IV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на IV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на IV г.о) въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на въззивното решение.
В случая, обжалваното решение е издадено от надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на обжалваното решение, съдът счита, че не се установяват нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното съдебно решение е допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя изцяло мотивите на обжалваното решение, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС.
Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл.124 от ГПК от А.Б.Г. срещу "С.в." АД. В обстоятелствената част на исковата молба ищецът твърди, че при извършена справка при ответното дружество установил, че по партидата му с клиентски № ********** имало задължения в размер на 667,35 лв., начислени за периода от 03.02.2014г. до 06.03.2019г. Изложил е твърдения, за изтекла погасителна давност за вземанията за периода от 03.02.14г. до 05.05.2016г. По отношение на останалия период - от 05.05.2016г. до 06.03.2019г. оспорва наличието на облигационна връзка с ответното дружество, оспорва да е собственик или ползвател на процесния имот.
С постъпилия в срока по чл. 131 ГПК писмен отговор на исковата молба ответникът не оспорва иска за периода от 03.02.2014г. до 05.05.2016г., като признава, че вземанията за този период възлизащи на 317,74 лева са погасени по давност. Сочи, че задължението на ищеца за исковия период е в размер на 621,44лв, поради което разликата, т.е сумата от 45,91 лева не е дължима. Оспорва иска за периода от 03.06.2016г. до 06.03.2019г. като неоснователен и уточнява, че вземанията за този период са в размер на 249, 70 лева. Твърди, че ищецът има качеството на потребител на В и К услуги, тъй като между него и "С.в." АД са налице облигационни отношения, съгласно разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от Наредба № 4 от 14.09.2004 г., както и по силата на публично оповестените ОУ на дружеството. Освен това твърди, че с в молба адресирана до дружеството ищеца е посочил именно адреса на които са предоставяни услугите като свой собствен, това е заявено и от домоуправителя на входа.
Пред въззивната инстанция спорът между страните се концентрира в това дали са налице валидни облигационни правоотношения между страните и дали ищеца е собственик или ползвател на процесния имот.
Съгласно чл. 193 от Закона за водите, обществените отношения, свързани с услугите за водоснабдяване и канализация, се уреждат със Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги, при спазване изискванията на този закон.
Според чл. 1, ал. 2 ЗРВКУ /обн., ДВ, от 25.02.2005 г., изм. и доп., бр. 77 от 18.09.2018 г. /, В и К услуги са тези по пречистване и доставка на вода за питейно-битови, промишлени и други нужди, отвеждане и пречистване на отпадъчните и дъждовни води от имотите на потребителите в урбанизираните територии, както и дейностите по изграждането, поддържането и експлоатацията на водоснабдителните и канализационните системи, вкл. на пречиствателните станции и другите съоръжения.
В § 1, т. 2 от ДР на закона както е посочил и СРС е предвидено, че "потребители" по смисъла на закона са юридически или физически лица - собственици или ползватели на съответните имоти, за които се предоставят В и К услуги; юридически или физически лица - собственици или ползватели на имоти в етажната собственост и предприятия, ползващи вода от водоснабдителните мрежи на населените места за технологични нужди или подаващи я на други потребители след съответната обработка по самостоятелна водопроводна инсталация, непредназначена за питейна вода. В разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от Наредба № 4 от 14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните услуги е указано, че потребители на В и К услуги са собствениците и лицата, на които е учредено вещно право на строеж и право на ползване, включително чрез концесия, на водоснабдените имоти /в този смисъл и чл. 2, ал. 1 от ОУ на ищеца, в сила от 01.09.2006 г./. Фактът, че Общите условия за предоставяне на В и К услуги, одобрени от ДКЕВР на основание чл. 6, ал. 1, т. 5 от ЗРВКУ с решение № ОУ-064/17.07.2006 г. са публикувани във в-к "Стандарт" на 30.07.2006 г. и във в-к "Куриер" на 28.07.2006 г., е общоизвестен и служебно известен на съда, като последният удостоверява влизането им в сила съгласно разпоредбата на чл. 68, ал. 1 от същите. По отношение на имоти в етажна собственост, какъвто е и настоящия случай, разпоредбата на § 1, т. 2, б. "б. " от ДР на ЗРВКУ императивно установява кой е страна по облигационното отношение с водоснабдителния оператор, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота - на собственост или вещно право на ползване.
Съгласно разпоредбите на общите условия, приложими по отношение на процесния период отчитането на потребената питейна вода се извършва чрез монтирани в имота индивидуални водомери, като контролът за изправността на самия водомер, на пломбите и преминаването му през периодична проверка е задължение на потребителя. Определени са и правилата, по които се изчислява дължимата цена при липса, повреда и изтекла проверка на индивидуалния водомер.
Предявеният пред СРС иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК е с предмет установяване недължимост на парични суми за доставени услуги, които ответникът претенидра от ищеца. При отрицателен установителен иск доказателствената тежест между страните се размества, поради което ответникът носи тежестта да докаже правопораждащите спорното право факти - основанието, от което правото е възникнало и неговия размер. От друга страна при този вид искове ищецът е в положението, каквото би имал като ответник по предявен осъдителен или положителен установителен иск относно спорното право - ако ищецът наведе правоизключващи, правопогасяващи или други възражения срещу правото на ответника, то той носи и доказателствената тежест да установи възражения си. При тези изходни позиции в тежест на ответната страна е да докаже съществуването на договорно отношение, възникнало с ищеца, още повече, че в исковата си молба изрично е оспорено наличието на такова за процесния период. В отговора си ответникът твърди съществуването на облигационно взаимоотношение между страните, позовавайки се на публикувани през 2006 г. Общи условия, въпреки че като носител на доказателствената тежест не ги е представил. Действително по делото не е представен годен титул за собственост, но в конкретния случай настоящия състав приема, че по делото обаче съществуват косвени доказателства, че между страните действително съществува облигационна връзка.
В първоинстанционното производство се доказва, че ищецът е обитавал процесния апартамент в исковия период, че партидата се води на негово име в ответното дружество, както и че същият се декларирал имота като негова собственост, поради което и правилно първостепенния съд е приел за установено обстоятелството, че между ищецът и В и К дружеството са налице валидни облигационни отношения във връзка с получаване на услугите при публично известни общи условия за процесния период, тъй като има качеството "потребител" на В и К услуги.
Основния аргумент във връзка с обстоятелството, че ищеца е живял в процесния апартамент подобно на първостепенния съд, настоящия състав приема за безспорно установено от приложените по делото като писмени доказателство две молби, първата с вх. № ЗИ-1028 от 10.10.2016г. и втората с вх. № М-585 от 08.03.2019г. , подписани от ищеца, с които последния е отправил искане за издаване на справка за задълженията по партидата си. И в двете молби ищеца е посочил, че живее на процесния адрес, а в първата молба изрично е заявил, че иска разпечатка на разходите на водомерите, определяйки ги като свои и посочвайки партидата на имота като своя. Двете молби като писмени доказателства, подписани от ищеца /като авторството му не е оспорено и надлежно опровергано в процеса - чл. 180 ГПК/ и обективират признание на неизгодни за него обстоятелства, което при преценката му по реда на чл. 175 ГПК следва да се приеме, че отговаря на истината. В подкрепа на това основно доказателство по делото е налична и справка от Столична община, Дирекция Общински прихода, Отдел „Люлин“, от която се установява, че апартамент № 58, находящ се в гр. София, ж.к. „******** е деклариран от А.Г. с декларация с вх. № 33046 от 20.03.1998г. като негова собственост.
Предвид изложеното и въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства по делото, настоящият съдебен състав счита за установено, че ищецът има качеството на потребител на ВиК услуги като собственик на процесния недвижим имот, находящ се в гр.София, ж.к."********, ап. 58, за който е била открита партида с клиентски № 10005235996, както и че през процесния период между страните е съществувало облигационно правоотношение по договор за доставка на ВиК услуги.
По отношение на останалите приети по делото факти и обстоателства не се спори. С доклада по делото на основание чл. 146 от ГПК СРС е обявил за безспорно между страните и ненуждаещо се от доказване, че в периода от 03.02.2014г. до 06.03.2019г. до имота са предоставяне ВиК услуги на обща стойност от 621,44 лева, а в периода от 06.03.2016г. до 06.03.2019г. на стойност 249, 70 лева. На следващо място, предвид изявлението на ответника правилно СРС е приел, че остатъка над 621,44 лева до размер на исковата претенция от 667,35 лев, т.е сумата от 45,91 лева е недължима, респективно искът е уважен.
В съответствие с разясненията, дадени с ТР № 3/2011 г. по тълк.дело № 3/2011 г. на ОСГКТК на ВКС и при правилно приложение на материалния закон първостепенният съд е констатирал, че част от вземанията на ответното дружество, а именно за периода от 03.02.2014г. - 05.05.2016г. за сумата от 371,74 лв. е било погасено по давност. Това обстоятелство също не е било спорно между страните.
С оглед с гореизложеното и тъй като крайните изводи на настоящата инстанция съвпадат с тези на СРС, решението на районния съд следва да бъде потвърдено.
Съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК и изхода на спора, въззиваемата страна „С.в.“ АД би имала право на разноски пред въззивната инстанция, които се определят от съда, а не от страната, съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК, ако беше осъществена по делото защита от юрисконсулт съобразно характеристиките на защита според Закона за адвокатурата. В случая, обаче, в полза на въззиваемото дружество - ответник, не следва да се присъжда претендираното възнаграждение за юрисконсулт, тъй като единственото извършено от последния процесуално действие се изчерпва с подаване на бланкетна молба, след сроковете за отговор по въззивната жалба, с която претендира отхвърляне на въззивната жалба и възлагане на разноски, което не може да се счита осъществена защита по делото, за която да се дължи заплащане от насрещната страна. Ето защо, искането за разноски на ищеца не може да се уважи за въззивната инстанция. При този изход на делото въззивниците нямат право на разноски.
Предвид изложените съображения, Софийски градски съд,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 125931 от 19.06.2020 г. по гр.д. № 33926/2019 г. на СРС, ГО, 51
състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.