№ 2826
гр. София, 31.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Любомир Василев
Членове:Ваня Н. И.а
Виктория М. Станиславова
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Виктория М. Станиславова Въззивно
гражданско дело № 20231100500507 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 20017431/28.02.2022 г., постановено по гр. д. № 19986/2021 г. по описа
на Софийски районен съд, II Гражданско отделение, 77 състав, Застрахователно акционерно
дружество „А.“ АД е осъдено да заплати на В. И. Г., на основание чл. 432, ал. 1 КЗ, сумата
от 1 000 лева – застрахователно обезщетение за причинени неимуществени вреди при ПТП
на 21.12.2019 г., настъпило по вина на водача на лек автомобил марка „Опел Астра“ с ДК №
*******, чиято гражданска отговорност е застрахована при ответника, ведно със законната
лихва от 08.04.2021 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 46.11 лева – лихва за
забава за периода 24.10.2020 г. – 07.04.2021 г. С посоченото решение искът с правно
основание чл. 432, ал. 1 КЗ е отхвърлен за горницата над уважения размер до пълния
предявен размер от 2 000 лева, а искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД – за горницата
над уважения размер до пълния предявен размер от 92,79 лева.
На основание чл. 78, ал. 1 ЗЗД ответникът Застрахователно акционерно дружество
„А.“ АД е осъден да заплати на ищеца В. И. Г. сумата в размер на 249,93 лева – разноски в
първоинстанционното производство, съобразно уважената част от исковете.
На основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата ответникът Застрахователно
акционерно дружество „А.“ АД е осъден да заплати в полза на адвокат В. В. О. адвокатско
възнаграждение в размер на 188,20 лева, съобразно уважената част от исковете.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът В. И. Г. е осъден да заплати на ответника
Застрахователно акционерно дружество „А.“ АД сумата в размер на 165,04 лева – разноски в
първоинстанционното производство, съобразно отхвърлената част от исковете.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът Застрахователно акционерно дружество
„А.“ АД е осъден да заплати в полза на СРС сумата в размер на 100 лева – държавна такса.
С Определение № 20068645/24.11.2022 г., постановено по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК,
първоинстанционното съдебно решение е допълнено в частта за разноските, като ответникът
Застрахователно акционерно дружество „А.“ АД е осъден, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, да заплати в полза на адвокат В. В. О. сумата в
размер на 37,64 лева – разноски по делото. Определението е влязло в сила като необжалвано
1
на 13.12.2022 г.
Срещу първоинстанционното съдебно решение в частта, с която са отхвърлени
предявените искове, е подадена въззивна жалба от ищеца В. И. Г., чрез адвокат В. О..
Излагат се оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част, като се сочи, че
определеното от решаващия съд обезщетение за претърпени неимуществени вреди е в
занижен размер, поради което е нарушен принципът за справедливост, закрепен в
разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Конкретно се твърди, че районният съд не е отчел правилно
вида и тежестта на причиненото на въззивника травматично увреждане – контузия на
дясното стъпало с пръсти, както и периода на търпени от него болки и страдания –
интензивни болки в първите 8 дни непосредствено след ПТП и отшумяващи такива в
следващите около 2 седмици, включително съществуващата възможност за проява на
дискомфорт и в бъдеще при натоварване на увреденото стъпало или промяна във времето.
Поддържа се, че по делото са ангажирани доказателства, установяващи настъпването на
неимуществени вреди, изразяващи се в негативни емоционални преживявания вследствие на
инцидента – безпокойство, тревожност и потиснатост, както и във физически ограничения –
невъзможност за осъществяване на ежедневни дейности при последвалото домашно
лечение. Счита се за правилен изводът на СРС за неоснователност на релевираното от
ответната страна възражение за съпричиняване на вредите от страна на ищеца – въззивника.
Развиват се подробни доводи, че при определяне на справедливото обезщетение следва да се
съобразят установените лимити за застрахователните суми за неимуществени вреди. При
тези аргументи се моли за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната му част
и постановяване на друго решение, с което предявените искове да се уважат в цялост.
Претендират се разноски по делото.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от
въззиваемата страна – Застрахователно акционерно дружество „А.“ АД, чрез юрисконсулт
Г.С.. Излагат се подробни съображения за неоснователност на заявените с жалбата доводи за
неправилност на решението в обжалваната част и се моли за неговото потвърждаване.
В проведеното на 15.05.2023 г. открито съдебно заседание пред настоящата съдебна
инстанция въззивникът В. И. Г., редовно призован, не се явява и не изпраща представител. С
молба вх. № 43552/09.05.2023 г. адвокат В. О. – пълномощник на въззивника, заявява, че
поддържа въззивната жалба и няма доказателствени искания пред въззивната инстанция.
Претендира разноски пред втората инстанция и прави възражение за прекомерност на
претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение. Представя списък с
разноски по чл. 80 ГПК и доказателства за регистрация по ДДС.
В проведеното на 15.05.2023 г. открито съдебно заседание пред настоящата съдебна
инстанция въззиваемата страна Застрахователно акционерно дружество „А.“ АД, редовно
призована, представлява се от юрисконсулт И.Й.. Процесуалния представител на
въззиваемата страна изразява становище за неоснователност на въззивната жалба и моли за
потвърждаване на първоинстанционното решение в обжалваната част. Претендира разноски
пред въззивната инстанция съгласно списък с разноски, който представя в съдебно
заседание.
Първоинстанционното решение в частите, в които са уважени искът за обезщетение
за неимуществени вреди – до размера на сумата от 1 000 лева, и искът за обезщетение за
забавено плащане – в размер на сумата от 46,11 лева, е влязло в сила като необжалвано.
Софийски градски съд, Гражданско отделение, II Б въззивен състав, след като
прецени представените по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед
разпоредбата на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно, кумулативно съединени
осъдителни искове с правно основание чл. 432, ал. 1 ГПК – за присъждане на обезщетение за
неимуществени вреди, претърпени вследствие на ПТП, настъпило на 21.12.2019 г. в гр.
София, и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД – за присъждане на обезщетение за забавено
плащане на главницата за периода 24.10.2020 г. – 08.04.2021 г.
За да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел за доказано
наличието на кумулативните предпоставки на нормата на чл. 432, ал. 1 КЗ – виновно и
противоправно поведение на водача на застрахования при ответника по застраховка
„Гражданска отговорност“ лек автомобил „Опел Астра“, с ДК № *******, който на
21.12.2019 г., около 09:00 часа, при придвижването си по ул. „Алеко Константинов“, в
района на Животински пазар „Подуяне“, гр. София, вследствие на недостатъчен контрол при
управлението на автомобила, с предна дясна гума на последния преминал през стъпалото на
2
находящия се на пътното платно пешеходец В. И. Г. и с поведението си станал причина за
настъпване на ПТП – в каквато насока районният съд е кредитирал приетото без възражения
на страните заключение на САТЕ и събраните по делото писмени и гласни доказателствени
средства – АУАН с бл. № 164770/21.12.2019 г. и Наказателно постановление № 19-4332-
029234 от 27.01.2020 г., издадено от СДВР – отдел „Пътна полиция“, и показанията на
свидетеля Н. И., кредитирани по реда на чл. 172 ГПК; настъпили в патримониума на ищеца
неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания в резултат от причиненото му
травматично увреждане – контузия на дясно стъпало с пръсти; причинно-следствена връзка
между вредите и деянието. Като е кредитирал заключението на изслушаната без възражения
на страните СМЕ и приобщената по делото медицинска документация, СРС е приел, че с
оглед вида и тежестта на полученото от ищеца телесно увреждане, интензитета на
преживените от него болки и дискомфорт, данните за нужното време за неговото лечение и
вида на предприетото лечение, както и липсата на доказателства за причинени други
физиологични, емоционални и психически последствия от увреждането – а именно
твърдените в ИМ слабост, сънуване на кошмари, раздразнителност, безпокойство,
притеснение, безсъние, тревожност, срив в самочувствието и психически шок, то
справедливият размер на дължимото застрахователно обезщетение възлиза на 1 000 лева, до
която сума е уважил предявеният иск.
Въззивната жалба е депозирана в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от
легитимирана страна, срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което
е процесуално допустима.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Съображенията за това са
следните:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси съдът е
ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните – в този смисъл са задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно
решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.
При извършена служебна проверка настоящият съдебен състав установи, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо, поради което следва да бъдат
обсъдени доводите относно правилността му.
Разпоредбата на чл. 432, ал. 1 КЗ урежда и гарантира правната възможност на
увреденото лице да предяви пряк иск за обезщетяване на претърпените вреди, които
представляват пряка и непосредствена последица от деликта, срещу застрахователя, с когото
делинквентът или отговорно за неговото противоправно деяние лице е сключил договор за
застраховка "Гражданска отговорност", обезпечаваща неговата деликтна отговорност.
Фактическият състав обхваща три групи материални предпоставки: 1./ застрахованият
виновно да е увредил ищеца; 2./ наличието на имуществени и/или неимуществени вреди,
които да са пряка и непосредствена последица от претърпяното увреждане и 3./ наличие на
застрахователно правоотношение, което да произтича от договор за застраховка
"Гражданска отговорност" между деликвента и ответника – застраховател.
Тъй като първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано в частта, в
която е уважен искът за обезщетение за неимуществени вреди – до размера на сумата от 1
000 лева, то със сила на пресъдено нещо между страните в настоящото съдебно
производство са установени всички материални предпоставки, обуславящи възникването на
спорното материално право. Предвид това, пред въззивната инстанция не съществува спор
относно това, че на 21.12.2019 г., около 09:00 часа, в гр. София е настъпило ПТП при
сочения в ИМ механизъм по вина на лице, гражданската отговорност на което е
застрахована при ответното дружество, в причинна връзка с което ищецът е понесъл
неимуществени вреди.
Спорният на етапа на въззивното производство въпрос, по който настоящият състав
дължи произнасяне съобразно правомощията му по чл. 269, изр. 2 ГПК, се съсредоточава
върху обстоятелството какъв е размерът на заместващото обезщетение за причинените на
ищеца неимуществени вреди при настъпване на процесното застрахователно събитие,
определен съобразно критериите по чл. 52 ЗЗД.
Жалбоподателят поддържа, че съдът не е съобразил установения в чл. 52 ЗЗД
принцип на справедливост.
3
Размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по
справедливост, на основание чл. 52 ЗЗД. Справедливостта, като критерий за определяне
размера на обезщетението при деликт, не е абстрактно понятие, а предпоставя винаги
преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства – обема, характера и
тежестта на уврежданията, интензитета и продължителността на търпимите болки и
страдания, физическите и психологически последици за увредения /т. 11 от ППВС №
4/23.12.1968 г./. Същите следва да се преценяват от съда адекватно и в тяхната съвкупност /в
този смисъл Решение № 16 от 06.03.2012 г. по т. д. № 461/2011 г., на ВКС, ТК, ІІ ТО,
постановено по реда на чл. 290 ГПК и др./
Изхождайки от гореизложеното и съобразявайки следните обстоятелства: момента
на настъпване на увреждането – през месец декември 2019 г.; социално –
икономическата обстановка в страната към този период , обуславяща обществения
критерий за справедливост на този етап от нейното развитие; възрастта на пострадалото
лице към посочения момент – 49 години и 4 месеца; броя, вида и тежестта на
получените увреждания – едно увреждане, изрязващо се в контузия на дясното стъпало с
пръсти, без счупвания, фрактури на кости, видими охлузвания, одрасквания или нарушения
в походката на пострадалото лице; интензитета и продължителността на болките –
интензивни според заключението на СМЕ през първите до осем дни след инцидента, при
благоприятна прогноза за пълното им отшумяване в срок до 10 – 14 дни от датата на ПТП;
при липса на невъзстановени увреждания към датата на изготвяне на СМЕ /21.09.2021 г./ и
без очакване за проявление на остатъчни явления от полученото телесно увреждане в
бъдеще, но с възможност от проява на известен дискомфорт в увредената зона при нейното
натоварване или промени във времето; период на възстановяване – между 10 – 14 дни от
датата на ПТП според заключението на СМЕ; характер на проведеното лечение –
непосредствено след ПТП В. И. Г. е транспортиран до лечебно заведение, където след
извършен преглед и рентенография е установено обективното му състояние:
„хемодинамично стабилен, с болки в стъпалото“, поставена му е диагноза „контузия на
други и неуточнени части на стъпалото“, при констатация, че няма фрактури на кости, не са
предприемани оперативни интервенции и пострадалият е освободен за домашно лечение с
преписания за покой и криотерапия, без поставяне за имобилизация на увреденото стъпало;
времетраенето, характера и интензивността на търпените болки и страдания по
време на оздравителния процес – по делото не са събрани доказателства относно временна
нетрудоспособност на лицето вследствие на инцидента; според заключението на СМЕ към
настоящия момент не са налице каквито и да е ограничения в движенията на десния крак на
пострадалия; при извършен на 19.09.2021 г. личен преглед вещото лице е установило, че при
ищеца липсват деформации и функционален дефицит в областта на дясното стъпало,
последният се движи самостоятелно. Във връзка с времетраенето на търпените болки по
делото са събрани гласни доказателствени средства чрез разпита на свидетеля Н. И. – син на
ищеца, който сочи, че Г. е имал болки около 2 – 3 месеца. В тази им част въззивният съд не
кредитира показанията на свидетеля И., доколкото във времево отношение те се отличават с
хаотичност и непоследователност, предвид липсата на ясни спомени на лицето за
съществени обстоятелства като годината на настъпване на ПТП – свидетелят сочи, че не е
сигурен кога точно е настъпил инцидентът, но мисли, че той е бил 2021 г., докато в
действителност ПТП е реализирано през 2019 г. Поради това настоящият въззивен състав
намира, че не може да се довери на изложеното от свидетеля за по-продължително търпени
/и относно конкретната им продължителност/ болки и страдания от пострадалия от
обичайните такива при подобен вид увреждания – до 10 – 14 дни от инцидента, съобразно
приетото от СМЕ.
При съобразяване на всички горепосочени критерии въззивният съд счита, че
справедливият размер на дължимото обезщетение за претендираните в производството
неимуществени вреди, причинени на ищеца, възлиза на сумата от общо 1 000 лева, както е
приел и районният съд. Така определеното обезщетение в най-пълна степен би довело до
репариране на претърпените от ищеца вреди, като размерът на обезщетението е съобразен с
обществено-икономическите условия в страната към момента на настъпване на процесното
застрахователно събитие и с нормативно установените лимити на гражданската отговорност
на застрахователните дружества при причинени неимуществени вреди, както и с
наложилите се морални норми в обществото, респ. съобразно съдебната практика касателно
справедливия размер за заплащане на заместващо обезщетение при подобни травматични
увреждания, които по своя медико – биологичен характер разкриват признаците на лека
телесна повреда по смисъла на чл. 130, ал. 2 НК – причинени болка и страдание, без
4
разстройство на здравето.
Неоснователни са наведените във въззивната жалба на ищеца оплаквания относно
твърдяното нарушение на нормата на чл. 52 ЗЗД. На първо място, не кореспондират с
приетото от решаващия съд доводите на въззивника, че първоинстанционният съд не е
съобразил вида и тежестта на причиненото на въззивника травматично увреждане, както и
периода на търпени от него болки и страдания. Видно от мотивите на обжалвания съдебен
акт е, че районния съд е съобразил вида и тежестта на конкретно полученото в резултат на
ПТП телесно увреждане – контузия на дясно стъпало с пръсти, като е констатирал, че то
разкрива признаците на лека телесна повреда по смисъла на чл. 130, ал. 2 НК и причинява
единствено болка и страдание на пострадалото лице, без разстройство на здравето. В
настоящия случай не се установява така причиненото увреждане да е довело до съществено
засягане на здравословното състояние на ищеца или дори до видимо външно засягане на
телесната му неприкосновеност, които обстоятелства принципно биха могли да обосноват
извод за завишаване на размера на справедливото застрахователно обезщетение. Относно
времетраенето на причинените болки и неудобства, СРС е кредитирал в цялост
заключението на изслушаната медицинска експертиза, изготвена въз основа на приетата
медицинска документация и на база личен преглед на пострадалия, и като краен резултат
съдът е приел, че пълният възстановителен период в процесната хипотеза отнема най-много
до 10 – 14 дни от датата на настъпване на инцидента, който извод в пълна степен
съответства на доказателствения материал по делото. При изложените вече по-горе мотиви
въззивният съд счита, че показанията на свидетеля Н. И. не могат да послужат като
доказателствена основа за извод относно по-продължително търпени болки и страдания от
обичайните такива в случаи като процесния. На второ място, не могат да бъдат споделени и
възраженията на въззивника за неотчитане настъпването на други неимуществени вреди за
него, извън обичайните такива, свързани с полученото от него травматично увреждане на
здравето. Когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за даден
случай, то съобразно изричното правило на чл. 154 ГПК ищецът носи тежестта да ги докаже.
В разглеждания случай в процеса не са ангажирани доказателства относно настъпването на
други неимуществени вреди за пострадалия, извън преживените от него физически болки и
страдания непосредствено след реализираното ПТП – в посочения от вещото лице
възстановителен период между 10 – 14 дни. Пострадалият не е ангажирал доказателства, че
инцидентът е засегнал психическото и емоционалното му състояние в по-висока степен от
обичайното. По делото липсват доказателствени източници относно настъпването на
конкретно твърдените в ИМ неблагоприятни психически изживявания, като безпокойство,
тревожност, потиснатост, психически шок, емоционален срив и прочие, или за причинени на
ищеца вследствие на ПТП физически ограничения – невъзможност за осъществяване на
ежедневни дейности при последвалото домашно лечение. В тази насока следва да бъде
отбелязано, че показанията на единствения свидетел по делото, доведен от ищеца за
установяване на тези обстоятелства – Н. И., не се ползват с доказателствена стойност
досежно твърдените промени в емоционалното и психическо състояние на въззивника,
доколкото макар свидетелят да живее в общо домакинство с ищеца, той не описва подобни
неблагоприятни психически изменения у него, а сочи само, че последният е изпитвал
физически болки след ПТП около 2-3 месеца. Допълнително въззивният съд не може да не
отчете и конкретната фактическа обстановка, при която е реализирано ПТП, както и ниската
скорост /около 20 км/ч/, с която се е придвижвал лекият автомобил „Опел Астра“ при
неговото настъпване, които и житейски не обосновават извод за твърдения преживян
емоционален и психически шок и стрес от случилото се и негативното му отражение върху
психиката на ищеца. При изложените мотиви и след съвкупна преценка на доказателствата
по делото въззивният съд намира, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение
от 1 000 лева в най-пълна степен отговаря на критерия за справедливо обезщетение. До
посочения размер предявеният иск за обезщетение за неимуществени вреди се явява
основателен, а над този размер – до размера на сумата от 2 000 лева, същият е
неоснователен и правилно е отхвърлен с обжалвания съдебен акт.
Във връзка с доводите, наведени в писмения отговор на въззивната жалба относно
възражението за съпричиняване, настоящият състав намира, че с оглед забраната за
влошаване на положението на жалбоподателя и вече приетото, че със сила на пресъдено
нещо между страните са установени всички материални предпоставки, обуславящи
възникването на спорното материално право предвид влизането в сила на
първоинстанционното решение в необжалваната част, то принципно не може да ревизира
изводите на СРС относно неоснователност на посоченото възражение. За пълнота
5
настоящият състав намира за необходимо да отбележи, че не са и налице основания за
различен извод, доколкото при съвкупен анализ на доказателствата по делото и
заключението на САТЕ, намира своевременно релевираното възражение за неоснователно.
В процесния случай страните не спорят относно момента, от който се дължи лихва за
забава, поради което и на основание чл. 269 ГПК, този въпрос е извън пределите на
въззивния контрол, поради което не следва да се обсъжда.
При горните мотиви и предвид липсата на други конкретни оплаквания в жалбата, с
оглед правомощията на въззивния съд съгласно чл. 269 ГПК, първоинстанционното решение
в обжалваната част следва да се потвърди като правилно и законосъобразно.
Относно разноските във въззивното производство
С оглед изхода на делото и предвид изричното искане в полза на въззиваемата страна
следва да се присъдят сторените по делото разноски в размер на сумата от 100 лева за
юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от
Наредба за заплащането на правната помощ.
Относно обжалваемостта на въззивното решение
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК и предвид цената на предявените искове
настоящото решение е окончателно.
Мотивиран от горното, Софийски градски съд, Гражданско отделение, II Б въззивен
състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20017431/28.02.2022 г., постановено по гр. д. №
19986/2021 г. по описа на Софийски районен съд, II Гражданско отделение, 77 състав, В
ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ , с която Застрахователно акционерно дружество „А.“ АД, ЕИК
*******, е осъдено да заплати на В. И. Г., ЕГН **********, на основание чл. 432, ал. 1 КЗ,
сумата от 1 000 лева – застрахователно обезщетение за причинени неимуществени вреди при
ПТП на 21.12.2019 г., настъпило по вина на водача на лек автомобил марка „Опел Астра“ с
ДК № *******, чиято гражданска отговорност е застрахована при ответника, ведно със
законната лихва от 08.04.2021 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 46.11 лева –
лихва за забава за периода 24.10.2020 г. – 07.04.2021 г.
Решението е влязло в сила в необжалваните части.
ОСЪЖДА В. И. Г., ЕГН **********, да заплати на Застрахователно акционерно
дружество „А.“ АД, ЕИК *******, на основание чл. 273 ГПК, вр. чл. 78, ал. 8 и ал. 3 ГПК,
сумата в размер на 100 лева – разноски във въззивното производство за юрисконсултско
възнаграждение.
Настоящото решение не подлежи на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал.
3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6