РЕШЕНИЕ
№
гр. София, 31.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публичното заседание на
двадесет и втори януари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОРА МИХАЙЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕВГЕНИЯ ГЕНЕВА
НИКОЛАЙ ВАСИЛЕВ
при участието на секретаря
Теодора Вутева, като разгледа докладваното от младши съдия ВАСИЛЕВ в. гр. дело № 688 по описа за 2019 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „П.к.Б.“
ЕООД, чрез юрк. Р.И. против решение № 177 от 12.07.2019 г., постановено по гр.
дело № 2220/2018 г. по описа на Районен съд – Ботевград, с което е отхвърлен
предявеният от „П.к.Б.“ ЕООД против С.Д.И. установителен иск с правно основание
чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 9 от ЗПК за сумата от
1806,98 лева, представляваща парично вземане по договор за потребителски кредит
№ ********** от 10.11.2016 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 12.06.2018 г. по гр. д. № 1183/2018
г. по описа на Районен съд – Ботевград.
С въззивната жалба въззивникът оспорва
първоинстанционното съдебно решение като недопустимо и неправилно. Посочва, че
оспорва решението в неговата отхвърлителна част до размера на сумата 1205,49
лева. Счита, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че предсрочната
изискуемост на заема не е настъпила. Твърди, че за процесния договор не се
прилагат разясненията, дадени с ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, че предсрочната
изискуемост следва да бъде обявена на длъжника. Твърди, че договорът за кредит
е с № **********, като разминаването в датите се дължи на това, че договорът е
подписан на 10.11.2016 г., а сумата е преведена по банкова сметка ***.11.2016
г. По изложените съображения моли да бъде отменен, обжалвания съдебен акт на
първата инстанция.
Въззиваемата С.Д.И., чрез особения си
представител адв. В. е получила препис от въззивната жалба на 09.09.2019 г. и в
срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК се е възползвала от възможността да подаде
писмен отговор на въззивната жалба, с който я оспорва като неоснователна.
Твърди, че предсрочната изискуемост не е обявена на длъжника. Моли за
потвърждаването на решението на първоинстанционния съд.
В
съдебното заседание пред въззиния съд въззивникът „П.к.Б.“ ЕООД, редовно
призован, не изпраща представител. В съдебното заседание въззиваемата страна С.Д.И.,
редовно призована, не се явява. Представлява се от особения представител адв. В.,
който оспорва въззивната жалба.
СОФИЙСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, като взе предвид подадената въззивна жалба, съдържащите се в нея
оплаквания, съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се на
релевантните правни норми и вътрешното си убеждение, намира следното от
фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирана с правен интерес от обжалването страна
срещу подлежащ на оспорване съдебен акт, поради което е допустима и следва да
бъде разгледана по същество.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд
се произнася служебно по валидността на оспорения съдебен акт, а по
допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от
посоченото в жалбата. В тази връзка и след осъществената проверка съдът намира,
че оспореното решение е валидно и допустимо. Съгласно чл. 271, ал. 1 от ГПК,
когато констатира, че оспореното решение е валидно и допустимо, въззивният съд
следва да реши спора по същество, като потвърди, отмени изцяло или отчасти
първоинстанционното решение съобразно доводите, изложени във въззивната жалба. Следователно,
предметът на решаващата дейност на въззивната инстанция е очертан не с
наведените фактически доводи и правни съждения в исковата молба, а с
релевираните във въззивната жалба основания за неправилност на обжалвания
съдебен акт – по отношение на неговата обоснованост, респ. по отношение на
обстоятелството дали първоинстанционният съд е допуснал съществени нарушения на
процесуалния закон или не е приложил правилно материалния закон.
Първоинстанционното производство е
образувано по искова молба на „П.к.Б.“ ЕООД, с която са предявени против С.Д.И.
обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 9, ал. 1
от ЗПК, чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД и чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл.10а, ал. 1 от ЗПК за сумата от общо 1806,98 лева, представляваща
неплатено задължение по договор за потребителски кредит № ********** от
10.11.2016 г. Исковата молба е депозирана по реда на чл. 422 от ГПК, след като
в законоустановения срок е постъпило възражение срещу издадената в полза на
ищеца заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от
12.06.2018 г. по гр. д. № 1183/2018 г. по описа на Районен съд – Ботевград за сумата
общо 1806,98 лева, ведно със законната лихва от датата на заявлението до
окончателното изплащане. За да постанови своето решение, районният съд е приел,
че длъжниците не са уведомени за твърдяната от ищеца предсрочна изискуемост на
вземането по договора. Освен това съдът е приел, че липсва идентичност между
договора за кредит, посочен в заявлението за издаване на заповед за изпълнение
и този, посочен в исковата молба. Решението
на първата инстанция се обжалва в частта, с която искът е отхвърлен за сумата
от 1205,49 лева, като по съществото на спора и с оглед наведените доводи,
настоящият състав на въззивния съд намира следното:
Предмет на
установителния иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК представлява
предявеното със заявлението по чл. 410 от ГПК парично вземане, ведно с неговите
принадлежности, вкл. и изтекли лихви. Ето защо, съдът дължи произнасяне по
посочения в заявлението размер и вид на
предявеното материално право в заповедното производство, като искът се счита за
предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 1 от ГПК. С предявяването му
се цели да се установи дали оспореното в заповедното производство вземане съществува.
При уважаване на иска заповедта за изпълнение влиза в сила. В случая, със
заявлението заявителят „П.к.Б.“ ЕООД е претендирал вземане в размер на 1806,98
лева. В обстоятелствената част на заявлението заявителят е описал сумата, от
която се състои това вземане, както и от какви обстоятелства произтича то. Изяснено е естеството на вземането, а именно
че то включва само главница по договор за потребителски кредит. Вземането
претендирано с исковата молба съответства по размер на вземането, което е
посочено в заявлението. В обстоятелствената част на исковата молба обаче е
изяснено, че вземането включва освен главница по договора за кредит, но и
възнаградителна лихва и такси за закупен пакет от допълнителни услуги.
Съгласно
чл. 9, ал. 1 от ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на
който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем. Според чл. 240, ал. 1 от ЗЗД с договора за заем
заемодателят предава в собственост на заемателя пари, а заемателят се задължава
да върне заетата сума. Съгласно чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД ако длъжникът не
изпълни точно задължението си, кредиторът има право да иска изпълнението заедно
с обезщетение за забавата. Следователно за уважаване на предявения иск следва
да бъдат установени следните предпоставки: 1/ между ищеца, в качеството му на заемодател
и ответника, в качеството му на заемополучател, е възникнало валидно
облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит, по силата на
който ищецът е предоставил на ответника заем в твърдения размер; 2/ настъпила е
изискуемостта за връщане на получената в заем сума; 3/ ответникът не е върнал
заетите пари.
По
делото е представено копие от договор за потребителски кредит № ********** от
10.11.2016 г., по силата на който ищецът се е задължил да предостави на ответницата
паричен заем в размер на 1500 лева, срещу задължение на
последната да върне заетата сума, заедно с уговорената възнаградителна лихва в
размер на 41.17%
годишно, при годишен процент на разходите 49.89 %. на
24 равни месечни вноски в размер на 92,73 лева. Този договор е формален, тъй като изискуемата от
закона форма за действителност е писмена – арг. чл. 10, ал. 1 от ЗПК. Договорът
е консенсуален, тъй като
предоставянето на уговорената заемна сума не е част от фактическия състав от
договора за потребителски кредит, а в изпълнение на вече поето договорно
задължение – арг. чл. 3.5 от Общите условия. В случая общата дължима сума по
договора е в размер на 2225,52 лева. Договорът е възмезден, тъй като е уговорен
годишен процент на разходите и възнаградителна лихва. В договора е уговорено
възнаграждение за избран и закупен пакет от допълнителни услуги в размер на
1125,12 лева с месечна вноска в размер на 46,88 лева. Общото задължение по
кредита и по пакета от допълнителни услуги е в размер на 3350,64 лева и следва
да се изплаща на 24 равни месечни вноски с общ размер от 139,61 лева, дължими
на 26-то число на всеки месец, съобразно представения по делото погасителен
план към договора за кредит. От представеното по делото преводно нареждане от
11.11.2016 г., се установява, че ищецът е предоставил на ответницата заемната
сума в размер на 1500 лева. Настоящият състав счита, че е налице идентичност
между договора посочен от заявителя в заповедното производство и договора
посочен в исковата молба. Индивидуализиращият номер на договора е един и същ /№
**********/, а обстоятелството, че са посочени две различни дати – 10.11.2016
г. и 11.11.2016 г., не води до извод за липса на идентичност между двата
договора. В този смисъл основателен се явява доводът на жалбоподателя, че
договорът е подписан на 10.11.2016 г., но на 11.11.2016 г. е преведена сумата
по него на длъжника.
Следващият
основен спорен момент по делото е дали е настъпила изискуемостта на вноските по
потребителския кредит. Както беше посочено страните са уговорили задължението
по кредита да се изплаща на 24 равни месечни вноски с общ размер от 139,61
лева, дължими на 26-то число на всеки месец, съобразно представения по делото
погасителен план към договора за кредит. В чл. 12.3 от общите условия към договора
е предвидено, че в случай на просрочване от страна на длъжника на една месечна
вноска с повече от 30 календарни дни, то настъпва автоматична предсрочна
изискуемост на остатъка от кредита без да е необходимо кредиторът да изпраща
уведомление на длъжника за това. От представените
доказателства следва извод, че ответникът не е осъществил плащане по договора
за потребителски кредит. Поради
това за ищеца е възникнало право да обяви договора за предсрочно изискуем.
Основният довод на ищеца е, че поради качеството си на небанкова финансова
институция, даденото в ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС разрешение
относно необходимостта от уведомяване на длъжника за обявяването на предсрочна
изискуемост е неприложимо спрямо него. Според развитата теза при това положение
чл. 12.3 от общите условия към договора за потребителски кредит поражда
действие. По делото не се твърди и не се доказва ищецът да е уведомил длъжника,
че се е възползвал от правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем. Това
е послужило на районният съд като решаващ аргумент да отхвърли изцяло
предявения иск, приемайки, че не е доказано настъпването на изискуемостта на
претендираното вземане. Настоящият състав счита, че независимо от
обстоятелството, че ищцовото дружество не е банка, а финансова институция по
смисъла на чл. 3, ал. 1 от ЗКИ, даденото в ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС
разрешение за необходимостта преди подаването на заявлението да се съобщи на
длъжника изявлението на кредитора, че счита кредитът за предсрочно изискуем, е
принципно и следва да намери приложение. Предсрочната изискуемост на вземането
по договор за заем за потребление или за кредит, уредена в нормите на чл. 71 ЗЗД и чл. 432 ТЗ, представлява преобразуващо право на кредитора за изменение на
договора и, за разлика от общия принцип по чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, настъпва с
волеизявление само на едната от страните. Волеизявлението следва да достигне до
насрещната страна, но не се нуждае от приемане и същото поражда действие, ако
са били налице обективните предпоставки за предсрочната изискуемост, уговорени
в договора или предвидени в закона /в този смисъл и мотивите на ТР 3 от
27.03.2019 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2017 г., ОСГТК/. Освен това няма основание
заемодателят, който е финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 от ЗКИ и
по занятие предоставя заеми със средства, които не са набрани чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства, да бъде освободен от
задължение да обявява на длъжника, че счита кредитът за предсрочно изискуем,
защото това несъмнено би го поставило в привилегировано положение спрямо
банката, която също по занятие предоставя в заем парични суми за своя сметка и
на собствен риск. Липсва и основание за поставяне на кредитополучателите по
договори, сключени с небанкови финансови институции, в по-неблагоприятно
положение спрямо длъжниците по договори за банкови кредити. Въпреки това
изводът на районния съд да отхвърли изцяло предявения иск за главница е
неправилен.
Съгласно т. 1 от ТР 3 от 27.03.2019 г. на
ВКС по тълк. д. № 3/2017 г., ОСГТК е допустимо предявеният по реда на чл. 422,
ал. 1 от ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков
кредит /в случая за потребителски кредит/ поради предсрочна изискуемост да бъде
уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е
била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение. Предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК иск за установяване
дължимост на вземане по договор за кредит поради предсрочна изискуемост може да
бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на
пресъдено нещо, въпреки, че предсрочната изискуемост не е била обявена на
длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз
основа на документ по чл. 417 от ГПК. Същевременно съгласно т. 2 от посочения
тълкувателен акт разграничението на вноските с настъпил и ненастъпил падеж в
заявлението за издаване на заповед за изпълнение и в исковата молба по чл. 422,
ал. 1 от ГПК, не е условие за редовност на исковата молба и за уважаване на
иска по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК за установяване дължимост на вземане по
договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост, когато тя не е била
обявена на длъжника преди подаване на заявлението. Видно от представения по
делото погасителен план последната
погасителна вноска е с падеж на 26.11.2018 г. Следователно към датата на
устните състезания всички погасителни вноски са с настъпил падеж и се дължат.
От общия размер на погасителните вноски следва да се извадят сумите по допълнителния
пакет от услуги. От една страна в заявлението си кредиторът е претендирал
главница по договора за потребителски кредит, а от друга страна изрично във
въззивната жалба е посочил, че не обжалва решението в частта, с която е
отхвърлен иска по отношение на възнаграждението за допълнителен пакет от
услуги. От общия размер на погасителните вноски следва да се извадят и сумите
за възнаградителна лихва, дължима по договора, тъй като както беше посочено със
заявлението ищецът е посочил, че паричното му вземане се състои от главница по
договора за потребителски кредит. По изложените съображения искът се явява
основателен за сумата от 959,59 лева, неплатена главница за вноски с настъпил
падеж от 26.11.2017 г. до 26.11.2018 г. и
следва да бъде отхвърлен до претендирания размер от 1205,49 лева.
Доколкото
изводите на настоящата инстанция не съвпадат изцяло с тези на районния съд,
обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с която съдът е признал
за установено по отношение на ответника, че не дължи на ищеца неизплатено
задължение по договор за потребителски кредит до размера от 959,59 лева, като
бъде признато за установено, че вземането съществува до посочения размер, както
и в частта пропорцонална на уважената част от иска, с която е отхвърлена претенцията
на ищеца за присъждане на разноски.
По разноските:
По производството пред въззивния съд: При този изход на въззивното производство на основание
чл. 78, ал. 1 от ГПК, на въззивника се дължат разноски съобразно уважената част
от исковете. Той е заплатил държавна такса са обжалване пред въззивна инстанция
в размер на 24.11 лева и е бил представляван от юрисконсулт, на който
настоящият състав на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК определя възнаграждение в
размер на 50 лева. Ето защо на „П.к.Б.“ ЕООД се дължат разноски в размер на
58,99 лева за въззивното производство.
При този изход
на въззивното производство на въззиваемия се дължат разноски съобразно
отхвърлената част от исковете. Той обаче не е представил доказателства за
сторени разноски и е бил представляван от особен представител.
По първоинстанционното и заповедното
производството: С оглед изхода на спора на
въззивникът „П.к.Б.“ ЕООД се дължат разноски, съгласно чл. 78, ал. 1 от ГПК
съразмерно с уважената част от исковете. Той е заплатил 36,14 лева държавна
такса в заповедното производство и 36,14 лева държавна такса за исковото
производство. Бил е представляван от юрисконсулт, на който в заповедното
производство е определено възнаграждение в размер на 50 лева, а настоящият състав
на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК определя възнаграждение в размер на 50 лева
за първоистанционното производство. Заплатил е и 357 лева за особен
представител на ответника. Ето защо съобразно уважената част от исковете на „П.к.Б.“
ЕООД му се дължат разноски в размер на 281,07 лева за първоинстанционното и
заповедното производство.
На ответника се
дължат разноски за първоинстанционното и заповедното производство съобразно
отхвърлената част от исковете на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, но той не е
представил доказателства за сторени такива, а и не е заявил надлежно искане за
присъждането им.
Съдът съобрази
и, че по делото не е заплатен депозит за особения представител на ответника за
осъществяване на процесуално представителство пред въззивната инстанция.
Доколкото особеният представител на ответника е извършвал процесуални действия
изразяващи се в депозиране на въззивна жалба и явяване в открито съдебно
заседание, то настоящият съдебен състав счита, че следва да му определени на
основание чл. 47, ал. 6 от ГПК възнаграждение в размер на 150 лева. С оглед изхода на делото въззивникът „П.к.Б.“
ЕООД следва да заплати на адв. В. сумата от 30,60 лева, а въззиваемата С.Д.И. следва да заплати сумата от 119,40 лева.
Мотивиран от горното, Софийският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 177 от 12.07.2019 г., постановено по гр. дело № 2220/2018 г. по
описа на Районен съд – Ботевград, в
частта, с която е отхвърлен предявеният от „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК . против С.Д.И.
положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл.
79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 9 от ЗПК за признаване за установено по отношение на ответницата,
че дължи на ищеца сумата от 959,59 лева, представляваща парично вземане-главница по
договор за потребителски кредит № ********** от 10.11.2016 г., за която сума е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от
12.06.2018 г. по гр. д. № 1183/2018 г. по описа на Районен съд – Ботевград, като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на С.Д.И., ЕГН:**********, с адрес: ***, че дължи на „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК.., със седалище ***,
сумата от 959,59 лева, представляваща парично вземане- главница по
договор за потребителски кредит № ********** от 10.11.2016 г., за която сума е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 12.06.2018
г. по гр. д. № 1183/2018 г. по описа на Районен съд – Ботевград
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 177 от 12.07.2019 г.,
постановено по гр. дело № 2220/2018 г. по описа на Районен съд – Ботевград, в частта, с която е отхвърлен предявеният
от „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК …. против С.Д.И. положителен установителен иск с
правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 9 от ЗПК за признаване за установено по отношение на ответницата, че дължи на ищеца разликата
над сумата от 959,59 лева до сумата от 1205,49 лева, представляваща парично вземане-главница по
договор за потребителски кредит № ********** от 10.11.2016 г., за която сума е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 12.06.2018
г. по гр. д. № 1183/2018 г. по описа на Районен съд – Ботевград
ОСЪЖДА С.Д.И.,
ЕГН:**********, с адрес: *** да заплати на „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК …, на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК, сумата от 58,99 лева, представляваща разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА С.Д.И.,
ЕГН:**********, с адрес: *** да заплати на „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК …., на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК, сумата
от 281,07 лева, представляваваща разноски за първоинстанционното и заповедното
производство.
ОСЪЖДА С.Д.И.,
ЕГН:**********, с адрес: *** да заплати на адв. В.Х.В., с адрес: ***, пл. „Н. в.“
№ 0, сумата от 119,40 лева – възнаграждение за
особен представител за въззивната инстанция.
ОСЪЖДА „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК…. да заплати на адв. В.Х.В., с адрес: ***, пл. „Н. в.“ № 0,
сумата от 30,60 лева – възнаграждение за
особен представител за въззивната инстанция.
Решението е окончателно
и не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.